Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (11)

Глава XI

Един следобед през следващата седмица Скарлет се прибра вкъщи уморена и кисела. Бе изтощена от това, че цяла сутрин стоя права, и раздразнена, задето мисис Мериуедър й се скара, че бе седнала на леглото на един войник, докато превързваше ранената му ръка. Леля Пити и Мелани, с най-хубавите си шапки, бяха на верандата с Уейд и Приси и се канеха да тръгнат на редовните си посещения из града. Скарлет се извини, че не ще може да ги придружи, и се прибра в стаята си на горния етаж.

Когато трополенето на каретата заглъхна и къщата остана съвсем празна, тя се промъкна тихичко в стаята на Мелани и превъртя ключа отвътре. Това бе скромна и спретната моминска стаичка, затоплена от полегатите лъчи на залязващото слънце. Подът лъщеше и само тук-там бяха постлани пъстри парцалени килимчета, а по белите стени нямаше никаква украса освен в един ъгъл, където Мелани бе подредила нещо като олтар.

Тук, под едно надиплено знаме на Конфедерацията, висеше позлатената сабя, която бащата на Мелани бе носил в Мексиканската война, същата сабя, която и Чарлс бе взел със себе си, когато тръгна на война. На стената висяха и коланът на Чарлс, и пистолетът му в кобур. Между сабята и пистолета бе закачена фотография на самия Чарлс, много скован и горд в сивата си униформа, с огромни блеснали кафяви очи и плаха усмивка.

Без дори да погледне портрета, Скарлет решително прекоси стаята и се спря пред квадратната кутия от розово дърво, поставена на масата до тясното легло. От нея тя извади пачка писма, превързани със синя панделка, адресирани с почерка на Ашли до Мелани. Най-отгоре беше писмото, пристигнало същата сутрин, и точно него тя отвори.

В началото, когато бе започнала да чете тайно тези писма, Скарлет тъй силно се измъчваше от угризения и се боеше да не я разкрият, че цялата трепереше и едва успяваше да отвори плика. Но сега, след като толкова пъти бе повтаряла прегрешението си, чувството й за почтеност, което и преди не бе обременено от скрупули, съвсем се беше притъпило и дори страхът й от залавяне бе изчезнал. Понякога си мислеше с натежало сърце: „Какво би казала мама, ако знаеше?“ Ясно й беше, че майка й би предпочела да я види мъртва, отколкото извършила подобно безчестие. Най-напред се тревожеше, защото все още майчиният й образ бе във всяко отношение идеал за нея. Но тя не можеше да устои на съблазънта да прочете писмата и пропъждаше мисълта за Елен. По това време Скарлет бе станала доста опитна в умението да изхвърля неприятните мисли от главата си. Беше се научила да си казва: „Сега няма да обръщам внимание на тази или онази неприятност. Утре ще му мисля.“ Обикновено, щом настъпеше следващият ден, мисълта биваше забравена или толкова избледняла, че не изглеждаше вече тревожна. И тъй, въпросът с писмата на Ашли не тормозеше кой знае колко съвестта й.

Мелани не беше потайна и винаги с желание четеше на леля Питипат и на Скарлет откъси от писмата. Но именно пропуснатите места терзаеха Скарлет и я тласкаха да рови тайно в кореспонденцията й. Трябваше да узнае дали Ашли е заобичал съпругата си след сватбата. Нужно й бе да разбере дори дали си дава труда да се преструва на влюбен. Дали се обръщаше към нея с нежни и ласкави думи? Какви чувства изразяваше и имаше ли жар в тях?

Тя внимателно приглади листа пред себе си.

Равният и дребен почерк на Ашли играеше пред очите й, докато прочете „Скъпа моя съпруго“ и въздъхна с облекчение. Той все още не наричаше Мелани „душичко“ или „любима“.

Скъпа моя съпруго, пишеш ми, че си разтревожена да не би да скривам от теб истинските си мисли, и ме питаш какво ме измъчва напоследък…

„Богородичке! — сепна се Скарлет. — Да скрива истинските си мисли! Възможно ли е Мели да чете в душата му? Или в моята? Дали не се досеща, че той и аз…“

Ръцете й затрепераха от уплаха и тя приближи писмото към очите си, но щом продължи нататък, си отдъхна.

Скъпа съпруго, ако съм скрил нещо от теб, то е, защото не желаех да ти причинявам нови грижи и да прибавям към тревогата ти дали ще оцелея и безпокойство за душевните ми терзания. Но ти тъй добре ме познаваш, че не бих могъл нищо да премълча. Не се тревожи. Не съм ранен, нито пък болен. Храната ми стига, а понякога дори спя на легло. Един войник не може да иска повече. Ала тежки мисли са ме налегнали, Мелани, и аз ще открия душата си пред теб.

В тези летни нощи лежа буден дълго след като целият лагер е заспал, гледам звездите и за кой ли път се чудя защо съм тук, за какво се бия.

Разбира се, не за чест и слава. Войната е мръсна работа и не ми е по сърце. Не съм роден за войник и не ме влече към геройска саможертва само за да се покрия с почести, пък макар и посмъртно. И все пак участвам във войната — аз, на когото Бог бе отредил тихо и кротко съществуване сред природата и любимите книги. Мелани, моята кръв не кипи под звуците на тръбата, нито краката ми започват сами да маршируват под ударите на барабана, защото твърде ясно виждам, че сме предадени, предадени от собствената ни самомнителна южняшка природа. Повярвахме, че един от нас ще надвие дузина янки, повярвахме, че крал Памук може да владее света. Подведени бяхме от предразсъдъци и омраза, насадени ни от хора високопоставени, които уважавахме и пред които се прекланяхме, от празни думи и фрази като: „Крал Памук, робовладелство, Права на щатите, проклети янки.“

Лежа нощем на постелята си, загледан в звездите, и се питам в името на какво воювам. Мисля си за Правата на щатите, за памука, за негрите и за янките, които бяхме научени да мразим още от люлките, и не мога да открия смисъла на моето участие във войната в нито едно от тези неща. Вместо това пред очите ми постоянно изникват Дванайсетте дъба с осветени от луната бели колони и призрачната красота на магнолиите под бледите лъчи, надвисналите рози над страничната веранда, които пазят сянка и в най-горещо пладне. Виждам мама да шие, както в детството ми. Чувам гласовете и песните на негрите, връщащи се по здрач от полето уморени и огладнели, и скърцането на скрипеца при спускането на ведрото в хладния кладенец. Пред очите ми се е ширнал пътят, виещ се през памуковите ниви към реката, и помня как привечер над низините се стеле лека мъгла. Ето затова съм тук, макар че не търся слава и не желая да гледам смърт и страдания, нито пък изпитвам омраза към някого. Може би това наричат патриотизъм — любовта към дома и родината. Но всичко е много по-дълбоко, Мелани. Нещата, за които ти говорих, са просто символи на онова, за което рискувам живота си, символи на съществуванието, което обичам. Воювам за старото време, то ми е скъпо, но се страхувам, че е отминало безвъзвратно, независимо как ще се обърнат заровете, независимо дали ще загубим, или ще спечелим. Все едно, и в двата случая губим.

Ако спечелим и осъществим мечтата си — Кралство на памука, пак ще загубим, защото ще бъдем вече други хора и няма да ги има тихите спокойни дни. Целият свят ще тропа на вратите ни и ще иска памук, а ние ще сме в състояние да диктуваме цените. Тогава, боя се, ще станем като янките, на които днес се присмиваме презрително заради печалбарската им страст, заради алчността и грубия им търговски дух. А ако загубим, Мелани, ако загубим!…

Не ме е страх от опасности, от плен, от раняване, дори и от смъртта, ако така е писано, но се боя, че когато войната свърши, няма да можем да се върнем към стария си живот. А аз съм създаден за такъв именно живот, не за това безумно настояще на безчовечно изтребление, и се опасявам, че колкото и да се старая, не ще намеря своето място в бъдещето, каквото и да е то. Нито ти, скъпа, тъй като ние с теб сме сродни души. Не зная какво ще ни донесе бъдещето, но то не би могло да е тъй красиво и близко нам по дух, както миналото.

Лежа, гледам момчетата, които спят край мен, и се питам дали на близнаците, на Алекс или на Кейд някога са хрумвали подобни мисли. Чудя се дали се досещат, че се борят за дело, изгубено още когато отекна първият изстрел, защото нашата кауза всъщност е начинът ни на живот, а той остана завинаги в миналото. Но изглежда, че тези неща не са им в ума и затова са по-щастливи.

Когато ти предложих да се омъжиш за мен, не съм мислил по този начин. Смятах, че животът в Дванайсетте дъба ще продължава да тече както дотогава — мирно, кротко, без промени. Ние си приличаме Мелани, стремим се към едни и същи спокойни удоволствия и аз виждах пред нас да се нижат дълги, безметежни години, през които щяхме да четем, да слушаме музика, да мечтаем. Но не очаквах да ни се случи това. Само не и това! Не и че ще ни сполети подобна съдба, че ще рухне всичко, с което сме свикнали, че ще се потопим в омраза и кърваво унищожение! Мелани, войната не се оправдава с нищо — нито с Правата на щатите, нито с робите, нито с памука. Нищо не може да изкупи това, което става с нас сега, нито това, което може да стане, защото, ако янките ни разгромят, бъдещето ни ще е един невероятен кошмар. А те, скъпа, все още имат възможност да ни разгромят.

Не би трябвало да ти пиша тези неща. Не би трябвало да ги мисля дори. Но ти ме попита какво тая в сърцето си, а в него има страх от поражението. Помниш ли увеселението в деня, когато бе обявен годежът ни? Тогава един човек на име Бътлър — от Чарлстън, ако се съди по изговора му, едва не предизвика сбиване с изявленията си за невежеството на южняците. Спомняш ли си, че близнаците искаха да го застрелят, задето каза, че разполагаме с твърде малко леярни, фабрики, кораби и оръжейни? Спомняш ли си думите му, че янките ще блокират пристанищата ни и няма да можем да изнасяме памук? Той беше прав. Срещу янките, които имат нови и модерни оръжия, ние се бием с мускети от времето на Войната за независимост и скоро блокадата ще стане толкова плътна, че няма да могат да се вкарват дори медикаменти. Трябваше да обърнем внимание на думите на циници като Бътлър, думи, родени от разума, а не да слушаме държавниците, ръководени единствено от чувства. Всъщност той заяви, че Югът не разполага с нищо освен с памук и прекомерна самонадеяност, за да си позволи да подпали война. Сега нашият памук е ненужен и ние останахме само с голата си самонадеяност, както я определи той. Аз бих нарекъл тази черта безпримерен кураж. Ако…

На това място Скарлет сгъна писмото, без да го довърши, и пак го пъхна в плика, тъй като бе прекалено отегчена, за да го дочете докрай. Освен това самият му тон някак смътно я потискаше, тъй като се говореха глупави приказки за поражение. В края на краищата тя не четеше кореспонденцията на Мелани с цел да узнае странните и скучни идеи на Ашли. Достатъчно им се бе наслушала, когато седяха на верандата на Тара в онези отминали дни.

Това, което искаше да научи, бе дали пише на жена си страстни писма. Досега такива нямаше. Беше ги прочела всичките и в нито едно не откри нещо, което един брат да не може да пише на сестра си. Бяха изпълнени с добро чувство, с хумор и объркани мисли, но не бяха любовни писма. Самата Скарлет бе получавала доста много пламенни послания, та можеше да разпознае нотката на истинска страст. А такава нотка тук нямаше. Както винаги след таен прочит, тя усети да я обхваща приятно задоволство, защото се уверяваше, че Ашли още я обича. И за кой ли път се почуди злорадо как така Мелани не усеща, че чувствата на Ашли към нея са само приятелски. Мелани очевидно не осъзнаваше, че в писмата на Ашли липсва нещо, но тя пък не бе получавала любовни писма от други мъже, за да прави сравнение.

„Такива са му откачени писмата — мислеше си Скарлет. — Ако аз получех от съпруга си подобни щуротии, щеше дълго да почака за отговор! Ами дори Чарли ги пишеше по-свестни.“

Тя запрехвърля купчинката писма, като поглеждаше датите и си припомняше съдържанието им. В тях нямаше и помен от чудесните описания на лагерите и сраженията, каквито Дарси Мийд изпращаше на родителите си, а бедният Далас Маклюър на сестрите си — старите моми Фейт и Хоуп. Семействата Мийд и Маклюър с гордост четяха тези писма на всички съседи и Скарлет често бе изпитвала таен срам, че Мелани не получава подобни послания, за да ги чете на кръжоците по шев.

Когато пишеше на Мелани, Ашли сякаш се опитваше напълно да забрави войната и да затвори себе си и жена си в един магически кръг извън времето, в който се изключваха всички събития, станали след победата при Форт Съмтър. Той едва ли не се мъчеше да повярва, че изобщо няма война. Пишеше за книги, които бяха чели с Мелани, за песни, които бяха пели, за общите им стари приятели и за местата, които беше посетил по време на голямото си пътешествие. Всичките му писма бяха пропити от копнеж да се върне у дома, в Дванайсетте дъба, и съдържаха цели страници с описания на някой лов или продължителна езда по тихи горски пътеки под звездното есенно небе, на увеселенията сред природата, на тихите лунни нощи и на ведрото очарование на старата къща.

Скарлет си припомни думите му в писмото, което току-що бе прочела: „Само не и това!“ — и те отекваха в съзнанието й като вопъл на една изтерзана душа, сблъскала се с нещо непосилно, което въпреки всичко трябва да бъде преживяно. Това я озадачаваше, защото, ако той не се страхуваше от раняване и смърт, от какво се страхуваше тогава? Непригодният й към отвлечени разсъждения ум мъчително се опитваше да си даде отговор.

„Войната го притеснява, а той… той не обича нещата, които го притесняват… Аз например съм едно от тия неща… Беше влюбен в мене, но се боеше да ме вземе за жена, защото… ами от страх да не би да объркам мислите и живота му. Не, не може да се нарече точно страх. Ашли не е страхливец. Не е възможно, след като името му се споменава в бюлетините и полковник Слоун написа онова писмо на Мелани, в което разказваше с какво мъжество повел войниците на бой. Щом веднъж вземе някакво решение, никой не може да го надмине по смелост и упорство, но… Той се е затворил в черупката си, живее със своите си неща и мрази истинския свят. О, не мога да си го обясня. Ако можех преди години да изтълкувам само това единствено нещо у него, той щеше да се ожени за мене.“

За миг тя остана неподвижна, притиснала писмата до гърдите си, изпълнена с копнеж по Ашли. Чувствата й към него не бяха се променили от времето, когато го обикна. Терзаеха я същите вълнения, накарали я да занемее, когато, едва четиринайсетгодишна, видя от верандата на Тара как той язди усмихнат към нея, а косата му блести като злато на утринното слънце. Любовта й все още бе просто девическо обожание към един мъж, непонятен за нея, мъж с качества, които бяха чужди на природата й, но я очароваха. Той все още въплъщаваше детската й мечта за Прекрасния рицар и копнението й не стигаше по-далеч от това, да се надява на взаимност и да очаква целувка.

Прочетеше ли негово писмо, чувстваше се уверена, че той обича нея, Скарлет, макар и да се бе оженил за Мелани, и това, разбира се, й бе почти достатъчно. Беше си все тъй млада и невинна. Ако Чарлс с неговата непохватност и смутени ласки бе успял да докосне струната на дълбоко скритата у нея страст, мечтите й за Ашли нямаше да свършват само до целувката. Ала няколкото лунни нощи, прекарани насаме с Чарлс, не разбудиха чувствеността й, нито я превърнаха в зряла жена. От съпруга си не получи никаква представа за страстта, за нежността, за съкровената телесна и духовна близост, каквато може да съществува между мъж и жена.

За Скарлет плътската любов не означаваше нищо друго освен подчинение на една необяснима лудешка прищявка на мъжа, несподеляно от жената — болезнено и притеснително изживяване, неизбежно водещо до още по-болезненото раждане на деца. За нея не бе изненада, че бракът представлява именно това. Преди венчавката Елен й бе намекнала, че трябва да се въоръжи със сила и достойнство, за да понася интимните съпружески отношения, а и приглушените разговори между госпожите, на които беше свидетелка, откакто овдовя, доказваха същото. Скарлет бе доволна, че изпитанията на брачното ложе са зад гърба й.

С брака бе приключила, но не и с любовта, защото любовта й към Ашли беше нещо съвсем различно, нямаше нищо общо със съпружеските отношения и беше свята и омайващо красива — едно спотаявано чувство, което неволно растеше у нея през дългите дни на принудително мълчание и се подхранваше от често извикваните спомени и надежди.

Тя въздъхна, додето внимателно превързваше с панделка купчинката пликове, и за хиляден път се запита какво е това у Ашли, което тъй упорито убягва на ума й. Опита се да стигне до някакъв задоволителен извод, но това бе твърде сложна задача за недозрялата й главица. Мушна писмата обратно в кутията и затвори капака. След това се намръщи, защото мисълта й се върна към последната част на писмото, което току-що бе прочела, а там се споменаваше капитан Бътлър. Колко странно, че на Ашли бяха направили впечатление думите на тоя разбойник, казани преди цяла година. Безспорно капитан Бътлър си беше един разбойник, и толкова, макар и да танцуваше божествено. Никой друг освен един негодник и пройдоха не би говорил за Конфедерацията така, както той на базара. Като прекоси стаята, тя застана пред огледалото и със задоволство поглади косата си. Настроението й се повиши, както винаги, когато се взреше в бялата си кожа и издължените зелени очи, и тя се усмихна, за да се появят трапчинките й. Докато се любуваше на образа си, Скарлет отхвърли мисълта за капитан Бътлър и си припомни колко много бе харесвал Ашли трапчинките й. Ни сянка от угризение, че обича мъжа на друга жена или че чете чужди писма, не смути удоволствието от собствената й свежест и чар и подновената й увереност в любовта на Ашли.

Тя отключи вратата и се спусна с леко сърце по тъмната вита стълба. Някъде към средата започна да си тананика „Щом тая жестока война свърши“.