Маргарет Мичъл
Отнесени от вихъра (10)

Глава X

Следващата сутрин по време на закуска Питипат се обливаше в сълзи, Мелани мълчеше, а Скарлет се бе нацупила предизвикателно.

— Какво ме интересува, че говорели? Обзалагам се, че съм спечелила за болницата повече пари, отколкото кое да е от другите момичета, дори повече, отколкото от продажбата на глупавите вехтории.

— О, мила, но какво значение имат парите? — нареждаше Пити и кършеше ръце. — Аз просто не можах да повярвам на очите си. Едвам се навърши година, откак почина бедният Чарли… и този ужасен капитан Бътлър, как посмя да те изложи! Скарлет, той е невъзможен, невъзможен човек! Братовчедката на мисис Уайтинг, мисис Коулман, е женена в Чарлстън и тя ми разказа за него. Той е черната овца в едно прекрасно семейство. О, как е възможно един Бътлър да падне тъй ниско? В Чарлстън никой не го приема, името му е опетнено, дори бил замесен в някаква женска история, но мисис Коулман не знаеше подробности…

— Не вярвам да е толкова лош — кротко се намеси Мели. — Изглежда чудесно възпитан, а и каква смелост е проявил, като е минавал през блокадата…

— Изобщо не е смел — прекъсна я Скарлет, обладана от дух на противоречие, и след като хвърли тази бомба, изсипа половината кана сироп върху вафлите си. — Прави го само за пари. Той сам ми го каза. Конфедерацията хич не го интересува, дори казва, че ще бъде смазана във войната. Но танцува божествено.

Двете дами онемяха от ужас.

— А вече ми омръзна да седя затворена вкъщи и почвам отново да излизам. Щом всички са ме одумвали снощи, значи свършено е с доброто ми име и мога да правя каквото си ща.

Изобщо не й мина през ум, че тази идея й бе подхвърлил Рет Бътлър. Тя се появи в главата й съвършено естествено и отговаряше на истинските й чувства.

— Ах, какво ли ще каже майка ти, когато научи? Какво ли ще си помисли за мене?

В душата на Скарлет пролази смразяващо угризение при мисълта как ще се втрещи Елен, ако узнае за скандалното поведение на дъщеря си. Все пак четирийсеткилометровото разстояние между Тара и Атланта й даваше някакво успокоение. Мис Пити никога нямаше да съобщи на Елен. Това би представило самата нея в много лоша светлина. А щом Пити нямаше да се разбъбри, за нея не съществуваше опасност.

— Струва ми се — подхвана Пити, — да, струва ми се, че е най-добре да пиша за това на Хенри, колкото й да ми е неприятно, защото той е единственият ни роднина мъж. Ще го накарам да смъмри капитан Бътлър… Божичко, защо не беше жив Чарли… Скарлет, никога повече не бива да приказваш с този човек.

През цялото време Мелани седеше мълчаливо с ръце в скута, а вафлите й изстиваха в чинията. Сега тя стана, изправи се зад Скарлет и обгърна шията й.

— Не се разстройвай, мила — каза тя. — Разбирам, че снощи ти извърши една смела постъпка и много помогна на болницата. Ако някой посмее да каже само думичка срещу тебе, аз ще се разправям с него… Лельо Пити, не плачи. На Скарлет й беше много трудно, задето беше затворена у дома и никъде не ходеше. Та тя е съвсем дете още. — Пръстите й си играеха с черната коса на Скарлет. — Може би за всички ни ще е по-добре, ако ходим от време на време на забави и на гости. Май постъпихме егоистично, като се усамотихме тук със скръбта си. През войната всичко е по-различно, отколкото в мирно време. Мисля си за войниците в града, които са далеч от домовете си и нямат приятели, та да се отбият при тях вечер, а също и за ранените, които са позакрепнали колкото да могат да ходят, но не толкова, че да се върнат на фронта… Да, наистина сме били егоистки. Трябва да приемем у дома трима оздравяващи още сега, както правят всички, и в неделя да каним и други войници на вечеря. Хайде, Скарлет, не се мръщи. Хората ще разберат и ще престанат да злословят. Ние знаем, че ти обичаше Чарли.

Скарлет изобщо нямаше намерение да се разстройва и да се мръщи, но нежните ръце на Мелани в косата й я дразнеха. Щеше й се да отметне рязко глава и да се тросне: „Дрън-дрън шикалки!“ — защото все още бе завладяна от сгряващия спомен за това как предишната вечер членовете на градската охрана и милицията и войниците от болницата се надпреварваха един през друг да я канят на танци. От всички хора на света най-малко Мели би пожелала за своя защитница. Можеше да се защитава и сама, слава Богу, а ако дъртите злоби бяха решили да се опълчат срещу нея, тя можеше да се оправи и без тях. На света имаше твърде много хубави офицери, за да се притеснява от приказките на разни бабички.

Поуспокоена малко от ласкавите утешения на Мелани, леля Пити взе да бърше сълзите си с кърпичка, когато влезе Приси с един дебел плик.

— За вас, мис Мели. Едно негърче го донесе.

— За мене ли? — попита Мели учудена и разтвори плика.

Скарлет се занимаваше с вафлите си и не забеляза нищо, додето Мелани внезапно не избухна в плач. Едва тогава вдигна поглед и видя, че леля Питипат се хвана за сърцето.

— Ашли е мъртъв! — изпищя Питипат и килна глава в несвяст, а ръцете й увиснаха безжизнено.

— Господи! — извика Скарлет и почувства, че кръвта й се смръзва в жилите.

— Не, не — възкликна Мелани. — Бързо, Скарлет! Подай амоняка! Успокой се, успокой се, мила. По-добре ли ти е? Дишай дълбоко. Не се отнася за Ашли. Много съжалявам, че ви уплаших. Разплаках се от щастие. — Тя отвори свитата си длан и притисна до устните си някакъв предмет. — О, толкова съм щастлива! — И отново се обля в сълзи.

Скарлет зърна бегло предмета и видя, че е широка златна халка.

— Прочети го — каза й Мели, като сочеше към падналото на пода писмо. — О, колко мил и добър е той!

Скарлет взе недоумяващо единствения лист и прочете написаното с черно мастило и решителен почерк писмо:

Ако Конфедерацията има нужда от пролятата кръв на мъжете, тя все още не изисква разбитите сърца на жените. Приемете, скъпа госпожо, този знак на почитанието ми към вашата доблест и не смятайте, че жертвата ви е била напразна, защото пръстенът беше купен срещу десетократната му стойност.

Капитан Рет Бътлър

Мелани постави халката на пръста си и я загледа с любов.

— Нали ти казах, че той има благородна душа? — обърна се тя към Питипат със сияеща усмивка през сълзи. — Само един изискан и чувствителен човек би могъл да се досети какво изпитах снощи… Ще изпратя в замяна златната си верижка. Лельо Питипат, трябва да му пишеш и да го поканиш на обяд в неделя, за да мога да му благодаря.

Във възбудата си нито една от двете жени не се запита защо капитан Бътлър не бе върнал и халката на Скарлет. Тя самата обаче не пропусна този факт и той силно я подразни. Освен това знаеше, че не изисканата чувствителност бе причина за галантния жест на капитан Бътлър. Причина бе желанието му да дойде на гости в дома на Питипат и той безпогрешно бе улучил начина, по който да си издейства покана.

 

 

Много се разтревожих, като узнах за поведението ти отпреди няколко дни,

се казваше в писмото на Елен, което Скарлет намръщено четеше до масата. Лошите новини наистина се разнасяха бързо. В Чарлстън и Савана тя бе чувала да се говори, че гражданите на Атланта обичат да клюкарстват и да се бъркат в чуждите работи повече от всички други южняци, и сега се увери в това. Базарът се бе провел в понеделник вечерта, а сега бе едва четвъртък. Коя ли от старите злобарки се бе нагърбила да пише на Елен? За момент подозрението й падна върху Питипат, но тя бързо отхвърли тази мисъл. Горката Питипат цяла се тресеше от страх да не бъде обвинена за недопустимото поведение на Скарлет и най-малко тя би уведомила Елен за случилото се, защото щеше да изложи себе си като съветничка и настойница. Вероятно бе мисис Мериуедър.

Трудно ми е да повярвам, че си могла да се забравиш дотолкова и да проявиш такава липса на възпитание. Бих извинила донякъде неприличната ти поява в обществото, преди да е изтекъл траурът, защото разбирам горещото ти желание да дадеш своя принос за болницата. Но да танцуваш, и то с човек като капитан Бътлър! Чувала съм много за него (кой ли не е чувал!), а Полин ми писа едва миналата седмица, че имал лоша слава и че в Чарлстън не бил приеман дори от семейството си с изключение, разбира се, на съсипаната му майка. Той е напълно пропаднал човек, който няма да се поколебае да се възползва от твоята младост и невинност, за да те изложи и публично да опозори тебе и семейството ти. Как можа мис Пити дотолкова да пренебрегне дълга си към тебе?

Скарлет погледна към леля си, седнала срещу нея на масата. Старата дама бе разпознала почерка на Елен и седеше с нацупени пълни устнички като дете, което се страхува от укори и се надява да ги предвари със сълзи.

Отчаяна съм от мисълта, че можа тъй скоро да забравиш правилата на доброто възпитание. Бях решила да те извикам незабавно у дома, но ще оставя този въпрос на усмотрението на баща ти. Той ще бъде в Атланта в петък, за да разговаря с капитан Бътлър и да те придружи до Тара. Опасявам се, че ще бъде суров с тебе въпреки увещанията ми. Дълбоко се надявам и се моля дръзкото ти поведение да се дължи само на твоята младост и лекомислие. И аз, както всички останали, желая от все сърце да служа на каузата, а ми се иска и дъщерите ми да имат същото желание, но да опозоряваш…

Нататък писмото продължаваше в същия дух, но Скарлет не го дочете. Предишната предизвикателност и безразсъдна смелост я бяха напуснали. Почувства се като виновно дете — сякаш пак бе на десет години и през масата бе замерила Сюелин с бисквитка, намазана с масло. Майка й, винаги тъй нежна, я укоряваше сурово, при това баща й пристигаше в града, за да говори с капитан Бътлър. Чак сега осъзна цялата сериозност на положението. Джералд щеше да бъде безпощаден. Тя знаеше, че този път няма надежда да изклинчи от наказанието, като седне на коляното му и се поглези, та да го умилостиви.

— Нали… нали няма лоши новини? — с разтреперан глас попита Питипат.

— Татко пристига утре да ме разпердушини — мрачно съобщи Скарлет.

— Приси, амонякът ми! — проплака Питипат, като сащисано побутна чинията с недоядената храна. — На мене… на мене ми прилоша.

— В джоба на полата ви е — уведоми я Приси, която възбудено подскачаше зад стола на Скарлет и предвкусваше удоволствието от предстоящите драматични събития. Когато беше разгневен, мистър Джералд изглеждаше много забавен, стига гневът му да не се изсипваше върху собствената й къдрава глава. Пити изрови от джоба си шишенцето и го поднесе към носа си.

— Трябва да сте до мене и да не ме оставяте насаме с него нито за минута! — извика уплашено Скарлет. — Той толкова ви обича и двете, че във ваше присъствие няма да почне да ме ругае.

— Аз не мога — немощно се обади Питипат и стана от стола. — Много… ми е зле. Трябва да си легна. Утре ще лежа цял ден. Ще ме извиниш пред него.

„Страхливка“ — гневно я изруга наум Скарлет.

Мели обеща своята подкрепа, но и тя бе бледа и изплашена от мисълта да се изправи пред разлютения Джералд О’Хара.

— Аз… ще ти помогна да му обясниш, че това беше заради болницата. Няма начин да не разбере.

— Има начин и още как — отвърна Скарлет. — О, ще умра, ако трябва да се върна в Тара опозорена, както заплашва мама!

— Ама как тъй ще се връщаш! — възкликна Питипат и зарони сълзи. — Ако си идеш, ще бъда принудена, направо принудена да моля Хенри да дойде да живее с нас, а ти знаеш, че това не е по силите ми. Толкова се изнервям, когато сме само двете с Мели нощем, а градът е пълен с непознати мъже. Ти си тъй смела, че си ни вместо мъж тук.

— Но как тъй ще те прибира в Тара? — запротестира Мели, готова и тя да се разплаче всеки миг. — Сега това е твоят дом. Какво ще правим, ако ни напуснеш?

„Бихте се радвали да ви напусна, ако знаехте какво си мисля за вас“ — рече си кисело Скарлет, ядосана, че трябва да разчита на Мелани да я предпазва от гнева на баща й. Непоносимо й бе да я защитава една тъй омразна личност.

— Може би трябва да отменим поканата си към капитан Бътлър… — започна колебливо Питипат.

— Не, как така! Това ще е връх на неучтивостта! — възпротиви се начаса Мелани, съвсем разстроена.

— Помогнете ми да си легна. Много ми е зле — изстена Питипат. — О, Скарлет, как можа да ми докараш това до главата!

На следния ден, когато пристигна Джералд, Питипат лежеше и пъшкаше в стаята си. Тя му изсипа безброй извинения иззад затворената врата и остави двете уплашени момичета да шетат самички на трапезата. Мълчанието на Джералд бе заплашително, при все че целуна Скарлет и добродушно пощипна Мелани по бузата, като я нарече „братовчедке Мели“. Скарлет би предпочела той да избухне в ругатни и обвинения. Вярна на обещанието си, Мелани я следваше по петите като безмълвна сянка, а Джералд бе достатъчно възпитан, за да не се нахвърли върху дъщеря си пред нея. Скарлет трябваше да признае, че Мелани ръководеше положението твърде изкусно, като се преструваше, че според нея всичко е наред, и дори успя да въвлече Джералд в разговор, след като вечерята бе поднесена.

— Иска ми се да зная всичко за вашия окръг — говореше му тя с най-лъчезарната си усмивка. — Индия и Хъни ми пишат рядко, а вие, разбира се, сте най-добре запознат със събитията. Хайде, разкажете ни за сватбата на Джо Фонтейн.

Джералд се разтопи от нейната приветливост и разказа, че сватбата била доста скромна, „не както при вас двете“, защото Джо имал само няколко дни отпуск. Сали, малката дъщеря на Мънроу, била булка за чудо и приказ. Не, не си спомнял как била облечена, но чул, че нямала „рокля за втория ден“.

— Но как е възможно! — възкликнаха смаяно момичетата.

— Ами тъй, просто нямаше втори ден. Остана им само брачната нощ — обясни Джералд и гръмко се разсмя, преди да съобрази, че намеците му са неподходящи за ушите на млади жени. Настроението на Скарлет се повиши при този смях и в себе си тя благослови тактичността на Мелани.

— Джо се върна във Вирджиния още на следващия ден — побърза да добави Джералд. — Нямаше никакви посещения и танцови забави след сватбата. Близнаците Тарлтън са си у дома.

— Да, чухме. Оправиха ли се вече?

— Не бяха тежко ранени. Стюарт го улучили в коляното, а Брент беше леко засегнат в рамото. Сигурно сте чули, че в официалните бюлетини ги похвалиха за смелостта им.

— Не! Разправете ни!

— И двамата са луди глави. Почвам да си мисля, че имат нещо ирландско в кръвта си — самодоволно отбеляза Джералд. — Забравих с какво точно са се проявили, но Брент сега е лейтенант.

Скарлет почувства някакво собственическо задоволство при споменаването на подвизите им. Тя живееше с твърдото убеждение, че всичките й бивши обожатели й принадлежат, а следователно смелите им дела прославяха нея самата.

— Имам и една друга новина, дето ще ви смае — продължи Джералд. — Говори се, че Стюарт отново си опитвал щастието в Дванайсетте дъба.

— Хъни или Индия? — развълнувано го попита Мели, а Скарлет го изгледа едва ли не с възмущение.

— Ее, мис Индия, разбира се. Нали по-рано ходеше по петите й, преди моята хубостница да му завърти главата.

— О! — можа само да отрони Мели, смутена донякъде от прямотата на Джералд.

— Но има и друго: Брент напоследък се навърта около Тара. Какво ще кажете за това?

Скарлет седеше, неспособна да продума. Измяната на обожателите й бе направо оскърбителна. Особено като се имаше предвид как бяха побеснели и двамата, когато им съобщи, че ще се омъжи за Чарлс. Стюарт дори бе заплашил, че ще застреля или Чарлс, или Скарлет, или себе си, или пък и тримата заедно. Беше славен момент.

— Заради Сюелин ли? — запита Мели и разцъфна в усмивка. — Но аз мислех, че мистър Кенеди…

— А, той ли? — промърмори Джералд. — Франк Кенеди все още се ослушва и колебае, бъзльото му неден. Ако не се реши скоро, ще трябва сам да го питам за намеренията му. Не, за малката говоря.

— За Карийн ли?

— Но тя е още дете — възмути се Скарлет, най-сетне надмогнала вцепенението си.

— Само година и нещо е по-малка, отколкото беше ти, госпожичке, когато се омъжи — затвори й устата Джералд. — Да не би да ревнуваш своя стар обожател от сестра си?

Мели се изчерви, непривикнала към такава нетактична откровеност, и даде знак на Питър да донесе картофения сладкиш. Размисли се трескаво за някаква друга тема на разговор, която да не е тъй лична, да отвлече мистър О’Хара от целта на посещението му. Не можа да измисли нищо, но щом Джералд веднъж се разприказваше, не му трябваше друго освен публика. Той заговори за обирничеството на интендантството, което всеки месец увеличавало заявките си, за мошеничеството и глупостта на Джеферсън Дейвис, за продажността на ирландците, които за пари се присъединявали към армията на янките.

Когато бе поднесен портвайнът и двете момичета се надигнаха, за да го оставят сам, Джералд стрелна дъщеря си изпод свъсени вежди и й нареди да остане насаме с него за няколко минути. Скарлет хвърли отчаян поглед към Мели, а тя само мачкаше безпомощно кърпичката си и накрая излезе, като безшумно затвори плъзгащата се врата.

— И тъй, госпожичке! — гръмко подхвана Джералд, след като си наля чаша портвайн. — Чудесно поведение, няма що! Едва овдовяла, и вече кроиш планове да си уловиш нов съпруг, тъй ли?

— Недей толкова силно, татко, слугите…

— Ха, да не мислиш, че те мухи лапат? Всички знаят за нашия позор! Бедната ти майка се поболя, а аз не смея да погледна хората в очите. Срамота! Не, котенце, не се надявай да се измъкнеш със сълзи тоя път — побърза да я предупреди той уплашен, защото Скарлет взе да примигва често-често, а устните й жално затрепераха. — Познавам те. Ти си способна да флиртуваш дори на погребението на собствения си съпруг. И без да ми ревеш. Хайде, тая вечер няма да говоря повече, защото ще ида да видя оня хубостник капитан Бътлър, дето си играе с доброто име на дъщеря ми. Но утре заран… И не ми циври, чуваш ли? Сълзите хич, ама хич няма да ти помогнат. Решил съм твърдо — утре се връщаме в Тара, преди да си докарала още бели. Не плачи, миличка! Виж какво съм ти донесъл. Харесва ли ти тоя подарък? Виж, виж го де! Ама как можа да ми струпаш тия ядове и да ме караш чак тука да идвам, като знаеш какво ми е на главата? Хайде, не плачи!

 

 

Мелани и Питипат вече отдавна спяха, ала Скарлет лежеше будна в топлия мрак, с натежало сърце и страх в душата. Да напусне Атланта точно сега, когато животът й започваше отново, за да се върне вкъщи и да застане пред Елен! По-скоро би умряла, отколкото да се изправи пред майка си. Искаше й се да умре същата минута, та всички да се разкайват, че са тъй лоши към нея. Тя се въртеше ту на една, ту на друга страна, като отмяташе глава на изпомачканата възглавница, когато до слуха й достигна някакъв далечен шум от притихналата улица. В този шум имаше нещо познато, колкото и да беше смътен и неясен. Скарлет се измъкна от леглото и се приближи до прозореца. Улицата бе потънала в плътен кадифен мрак под сключените клони на дърветата, а небосводът бе осеян с мъждукащи звезди. Шумът се чуваше вече по-отблизо и можеха да се различат скърцане на колелета, тропот на конски копита и гласове. Внезапно тя се засмя до уши, защото предрезгавелият от уиски глас със силен ирландски акцент, който ревеше „Пеги седнала отзад в колата“, й бе твърде добре познат. В такова състояние обикновено Джералд се завръщаше от Джоунсбъро, когато се откриваше сесията на съда.

Тя видя тъмните очертания на един кабриолет, който спря пред къщата, и от него слязоха две неразличими фигури. С Джералд имаше някой. Двамата спряха пред вратата, чу се щракане на резе и до ушите й отчетливо достигна бащиният й глас:

— Сега ще ти изкарам „Жалба за Робърт Емет“. Чудна песен, мойто момче! Трябва да я научиш, аз ще ти я кажа.

— С удоволствие ще я науча — отвърна спътникът му със сподавен смях в равния си, леко провлечен глас. — Но не сега, мистър О’Хара.

„О, господи, това е оня ужасен човек, Бътлър!“ — помисли си Скарлет и първото й усещане бе раздразнение. След това се окуражи. Поне не бяха се изпозастреляли. Изглежда, дори се бяха сприятелили, за да се връщат заедно по никое време в такова състояние.

— Не, сега ще ти я изпея, а ти ще слушаш, иначе ще ти видя сметката, задето си оранжист.

— Не съм оранжист, аз съм чарлстънец.

— Не е по-добро. По-лошо е даже. Имам две балдъзи в Чарлстън, та знам.

„Нима ще разправя родословието си на всички съседи?“ — помисли си ужасено Скарлет и затърси шала си. Но какво да стори? Не можеше да се покаже навън в този час на нощта и да прибере баща си от улицата.

Без повече уговорки Джералд, който беше увиснал на входната врата, отметна назад глава и подхвана „Жалбата“ с гръмовит бас. Скарлет подпря лакти на перваза и се заслуша, неволно усмихната. Мелодията беше много хубава, но баща й не я докарваше. Това беше една от любимите й песни и за момент тя затананика, заразена от томителната печал:

Далеч е от земята, где падна нейният герой,

а все въздишат покрай нея влюбени мъже безброй…

Песента продължи и Скарлет усети някакво раздвижване в стаите на Питипат и Мели. Горките, това щеше ужасно да ги разстрои. Те нямаха никакъв опит с буйни мъже като Джералд. Щом песента свърши, двата силуета се сляха в един, тръгнаха по пътеката и изкачиха стълбите. Откъм входа се чу неуверено почукване.

„Май ще трябва да сляза долу — помисли си Скарлет. — В края на краищата баща ми е, а бедната Пити по-скоро ще умре, отколкото да се осмели да отвори.“ При това тя нямаше желание слугите да виждат Джералд в това му състояние. А ако Питър се опиташе да го сложи в леглото, току-виж станал неудържим. Порк бе единственият, който можеше да се оправя с него.

Тя забоде шала плътно под брадичката си, запали свещ и забърза по тъмните стълби към входното антре. Като остави свещта на една полица, отключи вратата и в трепкащата светлина видя Рет Бътлър в напълно изряден вид, подхванал под мишница ниския й набит баща. „Жалбата“ очевидно се бе оказала лебедовата песен на Джералд, защото сега той бе увиснал на ръцете на спътника си. Беше изгубил някъде шапката си, дългата му къдрава коса стърчеше разчорлена, вратовръзката му бе извъртяна под ухото, а по нагръдника му имаше лекета от някакво питие.

— Баща ви, ако не се лъжа? — съобщи капитан Бътлър с весело проблясващи очи на мургавото си лице. С един поглед той обхвана тялото й, загърнато набързо с шала, и сякаш я доразсъблече.

— Вкарайте го вътре — процеди тя през зъби, смутена от вида си и вбесена от Джералд, задето я поставя в смешно положение пред този човек.

Рет Бътлър побутна Джералд напред.

— Да ви помогна ли да го качим по стълбите? Няма да успеете сама. Доста е тежък.

Смаяна от дързостта на предложението му, тя застина с отворена уста. Какво щяха само да си помислят притаилите се в леглата си Питипат и Мели, ако капитан Бътлър се качеше горе!

— Господи, какво говорите! Ще спи в гостната, на канапето. Сложете го да легне там.

— Да му сваля ли ботушите?

— Не. И друг път е спал с тях.

Скарлет беше готова да си отхапе езика заради тези думи, защото той тихо се изсмя, докато наместваше краката на Джералд.

— Моля ви, отивайте си сега.

Той се отправи към тъмното антре и взе шапката си, която бе оставил на прага.

— Ще се видим отново в неделя на обяд — каза той и излезе, като затвори безшумно вратата зад себе си.

На следната сутрин Скарлет стана в пет и половина, преди слугите да бяха дошли от къщичката си в задния двор, за да приготвят закуската. Джералд беше буден и седеше на канапето, стиснал с ръце кръглата си глава, като че искаше да я строши между дланите си. При влизането й я погледна крадешком. Очевидно дори движението на очите му причиняваше непоносима болка, защото от гърдите му се изтръгна стон.

— Добрутро!

— Е, татко, чудесно се представи, няма що — ядно му изшептя тя. — Да се прибереш по никое време и да разбудиш целия квартал с песните си!

— Пял ли съм?

— Дали бил пял! Събуди и глухите с твойта „Жалба“.

— Нищичко не помня.

— Да, но съседите ще помнят, додето са живи, а също и мис Питипат, и Мелани.

— Богородичке! — изохка Джералд, като едва обръщаше подутия си език и облизваше сухите си устни. — След като почнахме играта, май всичко ми е изфирясало от главата.

— Играта ли?

— Оня коцкар Рет Бътлър се похвали, че бил най-добрият играч на покер в…

— Колко загуби?

— Ами, дори спечелих. Как иначе? Една-две чашки помагат в играта.

— Я си погледни в портфейла.

Бавно и мъчително, сякаш всяко движение му причиняваше болка, Джералд извади портфейла от сакото си и го отвори. Беше празен и той се втренчи в него объркан и съкрушен.

— Петстотин долара — каза той. — Трябваха ми, че да купя от контрабандистите туй-онуй за мисис О’Хара. А сега нямам дори с какво да се върна в Тара.

Докато Скарлет гледаше възмутено празния портфейл, една идея се зароди в главата й и бързо се оформи.

— Как ще гледам сега хората в очите? — подхвана тя. — Ти посрами всички ни.

— Помълчи малко, котенце. Не виждаш ли, че главата ми се пръска?

— Прибираш се пиян в компанията на човек като капитан Бътлър, крещиш посред нощ с цяло гърло и будиш хората, а накрая се оказва, че си проиграл всичките си пари.

— Не може на един достоен и благороден човек да му върви толкоз на карти. Той сигурно е…

— Какво ще каже мама, като научи?

Той вдигна глава уплашен и смутен.

— Да я тревожиш ли искаш? Няма да й споменаваш нито думица за това, нали?

Скарлет не отговори, а само прехапа устна.

— Знаеш я каква е докачлива, направо ще се поболее.

— Като си помисля, татко, че едва снощи ме кореше, задето съм позоряла семейството! Мене, заради един безобиден танц, и то само защото исках да спечеля пари за войниците! Ах, иде ми да заплача!

— Аа, само туй не! — замоли я Джералд. — Не ми ли стига, че главата ми се пръска от болка?

— Каза също, че аз…

— Стига де, котенце, стига. Не се обиждай на бедния си стар баща. Това, дето ти го говорех, не беше на сериозно, пък аз и без туй нищо не отбирам по тая част. Знам, че си го направила уж за добро, сигурен съм.

— Искаше да ме прибереш у дома опозорена.

— Недей, миличка, туй са само приказки. Че аз се шегувах. Нали няма да кажеш на майка си за парите? Тя и без туй се тревожи, че разходите много пораснаха.

— Добре — заяви открито Скарлет. — Няма да й кажа, ако ме оставиш тук и увериш мама, че не е имало нищо нередно и че всичко това е бръщолевене на стари клюкарки.

Джералд погледна печално дъщеря си.

— Това си е чисто изнудване.

— А онова снощи си беше чист скандал.

— Хубаво де — взе да се умилква Джералд. — Дай да забравим всичко това. Как мислиш, дали една изискана дама като мис Питипат може да държи бренди някъде из къщи? Пусти махмурлук!…

Скарлет се обърна и прекоси на пръсти гостната до трапезарията, за да вземе шишето с бренди, което тя и Мели наричаха помежду си „лек за несвяст“, защото Питипат винаги си сръбваше от него, когато разтупканото й сърце я докарваше дотам, че да припада (или да си мисли, че припада). На лицето й бе изписано тържество, а в душата й нямаше нито капчица угризение, задето се бе отнесла с Джералд тъй непочтително. Сега Елен щеше да бъде успокоявана с лъжи, ако някоя от усърдните градски сплетници речеше отново да й пише. А тя самата щеше да си остане в Атланта и да прави каквото си ще, защото Питипат беше твърде мекушава, за да й пречи. Отключи килерчето и се спря за миг, притиснала шишето и чашата към гърдите си.

В съзнанието си виждаше един безкраен празник от излети край бълбукащите води на Прасковения ручей, угощения на открито в околностите на града, приеми и балове, следобедни танцови забави, разходки с кабриолет и шумни неделни вечеринки със студен бюфет. А тя щеше да бъде отново в разгара на забавленията, отново в центъра на цяла тълпа кавалери. Мъжете тъй лесно се влюбваха, стига мъничко да проявиш грижа за тях в болницата. Вече нямаше да я мрази толкова тая болница. Лесно бе да разчувстваш болни мъже. Щяха да паднат в краката на едно умно момиче тъй лесно, както зрелите праскови в Тара, щом леко раздрусаш клоните.

Тя се върна при баща си с живителната течност, благодарна, че прочутата ирландска глава не бе издържала на изпитанието от миналата вечер, и внезапно се запита дали Рет Бътлър няма пръст в тази загадъчна случка.