Томас Харис
Ханибал (94)

Глава 94

Старлинг нямаше усещане за времето. През дните и нощите бяха разговорите. Чуваше се как говори, без да млъкне, много минути, и слушаше.

Понякога се смееше на самата себе си, защото чуваше непринудени откровения, които при нормални обстоятелства биха я ужасили. Нещата, които самата тя казваше на доктор Лектър, често я изненадваха, понякога бяха безвкусни от гледна точка на нормалната чувствителност, но винаги му казваше истината. Доктор Лектър също говореше. С нисък равен глас. Изразяваше интерес или я насърчаваше, но никога не се изненадваше и не я упрекваше.

Разказа й за детството си, за Миша.

Понякога, за да започнат разговорите си, гледаха заедно някой ярък предмет. Почти винаги в стаята имаше само един източник на светлина. Яркият предмет се променяше всеки ден.

Днес започнаха с отразеното петно светлина върху едната страна на чайника, но с напредването на разговора им доктор Лектър сякаш долови, че са достигнали неочаквана галерия в ума й. Може би чуваше борба на троли от другата страна на някаква стена. Смени чайника със сребърна тока от колан.

— Той е на баща ми — каза Старлинг и плесна с ръце като малко дете.

— Да — кимна доктор Лектър. — Кларис, искаш ли да поговориш с баща си? Баща ти е тук. Искаш ли да говориш с него?

— Баща ми е тук? Ей! Разбира се!

Доктор Лектър улови слепоочията й в дланите си, за да й даде цялото присъствие на баща й, от което тя имаше нужда. Вгледа се дълбоко, дълбоко в очите й.

— Знам, че искаш да говориш с него насаме. Аз ще изляза. Можеш да наблюдаваш токата, а след няколко минути ще го чуеш да чука на вратата. Става ли?

— Да, супер!

— Добре. Просто ще трябва да почакаш няколко минути.

Леко убождане с най-тънката игла — Старлинг дори не погледна надолу — и доктор Лектър излезе от стаята.

Тя гледа токата, докато не се почука два пъти, и баща й влезе такъв, какъвто го помнеше — висок, с шапката в ръце, с пригладена с вода коса, както идваше на масата за вечеря.

— Ей, малката, по кое време вечеряте тук?

Не беше я прегръщал цели двайсет и пет години, от смъртта си, но когато я притегли към себе си, усещаше шевовете на ризата му по същия начин, вдъхваше миризмата на силен сапун и тютюн, долавяше огромният обем на сърцето му.

— Ей, малката, да не си паднала? — Също както някога, когато се бе опитала да яхне една коза заради облог. — Много добре се справяше, докато тя не се завъртя толкова бързо. Ела в кухнята да видим какво ще намерим.

На масата в лятната кухня от нейното детство има две неща — целофанов пакет кокосови сладки и плик портокали.

Баща й отвори джобното ножче със счупения връх и обели два портокала, кората се нави върху покривката. Седнаха на кухненските столове с кожени облегалки, той раздели портокалите по на четири и започнаха да ядат — едно парче той, едно тя. Плюеше семките в ръката си и я държеше в скута си. Баща й беше висок, както седеше на стола, също като Джон Бригъм.

Дъвчеше повече на едната страна, отколкото на другата, защото един от страничните му резци имаше коронка от бял метал, каквито са правели зъболекарите в армията през четирийсетте. Блестеше, когато се смееше. Изядоха два портокала и по една сладка, разказаха си две смешки. Старлинг беше забравила приятното хрускане на кокоса. След това кухнята се стопи и заговориха като възрастни хора.

— Как я караш, малката? — Въпросът беше сериозен.

— Нагазили са ме доста сериозно в работата.

— Знам. Такава е тази кабинетна пасмина. По-големи нещастници не са се раждали. Не си застреляла никого без нужда.

— Убедена съм в това. Има и друго.

— Не си излъгала за това.

— Не съм.

— Спаси онова малко бебе.

— Размина му се.

— Много се гордеех с теб.

— Благодаря.

— Скъпа, трябва да тръгвам. Пак ще си поговорим.

— Не можеш ли да поостанеш?

Той сложи ръка на главата й.

— Не, малката. Никой не може да остане колкото му се иска.

Целуна я по челото и излезе от стаята. Тя видя дупката от куршум в шапката му, когато й махна, висок, от прага.