Томас Харис
Ханибал (9)

Глава 9

Ферма „Мъскрат“, имението на семейство Върджър край река Съскехана в Северен Мериленд, притежава някаква вълшебна красота. Фамилията го бе купила през трийсетте години с пари от месопреработването, когато бе решила да се премести от Чикаго, за да е по-близо до Вашингтон. Тънкият усет за бизнес и политическите връзки бяха позволили на фамилията Върджър да печели търговете за снабдяване на американската армия с месо още от времето на Гражданската война.

Скандалът с „балсамираното“ говеждо по време на испано-американската война изобщо не се бе отразил на семейството. Когато Ъптън Синклер и останалите търсачи на скандали бяха разследвали кошмарните условия в една кланица в Чикаго, те бяха открили, че няколко работници на Върджър са били неволно разфасовани и продадени като свинска мас марка „Даръм“ — фаворит на пекарите. Вината не се лепна задълго върху семейство Върджър. Не бе пропаднал нито един правителствен контракт.

Фамилията избягваше подобни и много други скандали, като даваше пари на политиците — единственият удар за тях беше приемането на Закона за инспекция на месото през 1906 година.

Днес в предприятията на семейството се колят дневно около 86 000 говеда и приблизително 36 000 свине — количествата варират леко според сезона.

Ароматът на наскоро окосените ливади в имението и разцъфналите люляци, поклащани от ветреца, нямаше нищо общо с миризмата на кланица. Единствените животни бяха няколкото понита за децата и стадата смешни гъски, които пасяха по ливадите и поклащаха задниците си със скрити в тревата глави. Къщата, плевнята и прилежащата земя се намираха съвсем близо до средата на национален горски парк от шест квадратни мили, но щяха да си останат там за вечни времена по силата на специално разрешение, издадено от Департамента на вътрешните работи.

Както множество други изолирани имения на много богатите, и това не беше лесно да се намери от първия път. Кларис Старлинг подмина отклонението от главния път. Върна се назад и най-напред попадна на входа за доставки — голям портал, заключен с катинар и верига, във високата ограда, опасваща гората. Отзад се виждаше тесен път, който се губеше между дърветата. Нямаше домофонна уредба. Две мили по-нататък най-накрая откри къщичката на портиера, на стотина метра навътре, по хубава алея. Портиерът беше униформен и името й беше записано в дневника му.

След още две мили по великолепно поддържан път стигна до къщата.

Спря ръмжащия мустанг, за да изчака да пресече стадо гъски. На четвърт миля от голямата къща имаше красива плевня и от нея се изниза колона деца, яхнали шотландски понита. Основната сграда беше проектирана от Станфорд Уайт^[1] и се вписваше безупречно в околността. Изглеждаше солидна и разкошна — царство на приятни сънища. Старлинг почувства бодване под лъжичката.

Семейството бе проявило достатъчно разум, за да остави къщата такава, каквато е, с изключение на една-единствена пристройка, която не се виждаше отпред — модерно крило, щръкнала от източната страна като допълнителен крайник в уродлив медицински експеримент.

Старлинг паркира под козирката на входа. Изгаси двигателя и чу собственото си дишане. В огледалото видя конник. След малко чу копита по настилката зад колата и се измъкна навън.

От седлото слезе широкоплещеста особа с къса руса коса и подаде юздата на някакъв прислужник, без изобщо да го погледне.

— Отведи го в конюшнята — каза ездачът с гърлен, дрезгав глас. — Аз съм Марго Върджър.

Старлинг се вгледа и чак сега видя, че е жена. Протягаше ръката си направо от рамото. Имаше вид на културистка. Масивните й рамене под жилестия врат и гръдният й кош изпъваха фланелката. Очите й блестяха сухо и гледаха с раздразнение, сякаш не им достигаха сълзи. Беше с бричове за езда на диагонално райе и ботуши без шпори.

— Какво карате? — попита тя. — Стар мустанг?

— Модел осемдесет и осма.

— Петлитров? Все едно че е приклекнал на колелата си.

— Да. Това е рауш мустанг.

— Харесва ли ви?

— Много.

— Колко вдига?

— Не знам. Достатъчно, струва ми се.

— Страх ли ви е от него?

— Изпълва ме с респект — отговори Старлинг.

— Знаехте ли що за кола е, или случайно го купихте?

— Знаех достатъчно, за да го купя при една случайна разпродажба, когато го видях. По-късно научих повече.

— Мислите ли, че ще изпревари моето порше?

— Зависи от поршето, госпожице Върджър. Трябва да говоря с брат ви.

— Ще го почистят след около пет минути. Можем да започнем там, горе. — Бричовете за езда прошумоляха по едрите бедра на Марго Върджър и тя се заизкачва по стъпалата. Сламенорусата й коса беше достатъчно оредяла, за да накара Старлинг да се пита дали не взема стероиди и дали не й се налага да притиска клитора си с лепенка, за да не стърчи.

За Старлинг, която бе прекарала детството си в лютеранско сиропиталище, къщата приличаше на музей — огромни пространства с потъмнени греди на таваните, по стените множество портрети на важни на вид мъртъвци. На площадките имаше съдове от китайски емайл, а по коридорите бяха постлани дълги марокански пътеки.

Новото крило рязко се различаваше по стил. В модерната функционална пристройка се влизаше през двойна врата с матово стъкло, крайно неуместна в дъното на сводестия коридор.

Марго Върджър спря пред вратата и насочи към Старлинг блестящите си, пълни с раздразнение очи.

— За някои хора е трудно да разговарят с Мейсън — каза тя. — Ако се притесните или не можете да го понесете, след това ще ви кажа нещата, които сте забравили да го попитате.

Съществува едно чувство, което всички ние изпитваме, но все още не сме му дали име — щастливото предвкусване на възможността да изпитаме презрение. Старлинг го забеляза изписано на лицето на Марго Върджър.

— Благодаря — отвърна само.

За нейна изненада първото помещение след двойната врата беше голяма и добре оборудвана стая за игри. Две малки тъмнокожи момченца си играеха сред големи препарирани животни — едното караше велосипедче с три колела, а другото тикаше по пода камион. По ъглите бяха подредени всевъзможни играчки и велосипеди, а в средата имаше катерушки и други подобни върху покрит с меки подложки под. В единия ъгъл на стаята на старинен стол седеше висок мъж с бяла престилка, който четеше списание „Воуг“. На стените бяха монтирани няколко видеокамери — някои високо, други на височината на очите. Една от тях в ъгъла започна да следи Старлинг и Марго Върджър, а обективът й взе да се върти, за да намери фокуса.

Вече бяха отминали децата, но Старлинг усещаше присъствието им. Веселото им боричкане с играчките беше приятно.

— Мейсън обича да гледа децата — обясни Марго Върджър. — Те се ужасяват, като го видят, с изключение на най-малките, затова го прави по този начин. След това яздят понита. От детска градина за социално слаби са. В Балтимор.

В стаята на Мейсън Върджър можеше да се влезе само през банята — съоръжение, достойно за всеки балнеосанаториум, заемащо цялата ширина на пристроеното крило. Имаше вид на място за обществено ползване — стомана и хром, килим като в учреждение, душови кабини с широки врати, вани от неръждаема стомана с висящи над тях устройства за вдигане, навити оранжеви маркучи и големи стъклени шкафове с мехлеми от аптека „Санта Мария Новела“ във Флоренция. Във въздуха се усещаше дъх на пара, носеше се аромат на балсам и гаултерия.

Под вратата на стаята на Мейсън Върджър Старлинг видя светлина. Когато сестра му докосна дръжката, светлината угасна.

В ъгъла имаше кът за сядане, над който светеше силна светлина. Над канапето висеше прилична отпечатка на „Отминалите дни“ на Уилям Блейк — Господ мери с пергела си. Картината беше драпирана в черно, за да напомня за скорошната кончина на патриарха на фамилията. Останалата част от стаята тънеше в мрак.

От тъмнината долиташе шум на машина — ритмично въздишане.

— Добър ден, агент Старлинг — долетя механично усилен гърлен глас. Съгласните звуци почти липсваха.

— Добър ден, господин Върджър — обърна се Старлинг към тъмнината. На главата си усещаше топлината от лампата. Следобедът беше някъде другаде. Следобедът не влизаше тук.

— Седнете.

Ще трябва да го направя. Моментът е подходящ. Трябва да е сега.

— Господин Върджър, разговорът, който ще проведем, по същество е снемане на показания и ще трябва да го запиша на лента. Имате ли нещо против?

— Не. — Отговорът долетя между две въздишки на машината. — Марго, мисля, че вече можеш да ни оставиш.

Без да погледне към Старлинг, Марго се обърна и излезе сред шумолене на бричове за езда.

— Господин Върджър, бих искала да закрепя този микрофон към… дрехата ви или към възглавницата, ако не възразявате. Ако предпочитате, мога да повикам санитаря, за да го направи.

— Няма пречка… — каза гласът, минус „п“ и „ч“, после изчака силата на следващото механично издишване — … да го направите вие, агент Старлинг. Аз съм тук.

Не се виждаха никакви електрически ключове. Помисли си, че може би ще вижда по-добре, ако излезе от ослепителната светлина, затова тръгна в тъмнината към аромата на балсам и гаултерия, с протегната напред ръка.

Той запали лампата и тя установи, че леглото е по-близо, отколкото бе очаквала. Изражението на лицето й не се промени. Само ръката, която държеше малкия микрофон с щипка, леко се отдръпна назад — може би сантиметър.

Първата й мисъл беше нещо отделно от усещането в гърдите и стомаха й — установи, че особеностите в говора му се дължаха на пълната липса на устни. След това осъзна, че не е сляп. Единственото му синьо око я гледаше през нещо като монокъл, към който беше прикрепена тръбичка, която го овлажняваше, защото нямаше клепачи. За останалото хирурзите се бяха погрижили още преди години чрез изтегляне и присаждане на здрава кожа върху оголените кости.

Мейсън Върджър, останал без нос и устни, без мека тъкан по лицето, се състоеше сякаш от зъби, подобно на същество от дълбините на океана. Понеже сме свикнали с вида на най-различни маски, шокът от вида му идва със закъснение. Шокът идва от осъзнаването, че това е човешко лице, зад което се крие разум. Стомахът се обръща от мърдането на челюстта при говор, от движението на окото, когато се завърта към теб, за да те види. Да види твоето нормално човешко лице.

Косата на Мейсън Върджър беше хубава и, колкото и да е странно, най-трудно бе да гледаш именно нея. Черна, напръскана със сребро, сплетена на плитка, достатъчно дълга, да стигне до пода, ако се спусне. Сега беше навита на спирала върху гърдите му, над костенуркоподобната жилетка на респиратора. Човешка коса под моравата развалина, брънките на плитката блестяха като застъпващи се люспи.

Отдавна парализираното тяло на Мейсън Върджър се смаляваше до нищо към краката във високото болнично легло.

Пред лицето му висеше пултът за управление, подобен на хармоника или панфлейта от прозрачни пластмасови тръби. Той уви езика си около една от тях и със следващото движение на респиратора духна силно в нея. Леглото реагира с жужене, завъртя се леко към нея и издигна още малко главата му.

— Благодаря на Бога за това, което се случи — заговори Върджър след това. — То е моето спасение. Приехте ли Исус, госпожице Старлинг? Имате ли вяра?

— Израснах в силно религиозна атмосфера, господин Върджър. Имам това, което ми е останало от онова време — отговори Старлинг. — А сега, ако нямате нищо против, ще закрепя микрофона към възглавницата ви. Така няма да ви пречи, нали?

Гласът й звучеше прекалено рязко, като на медицинска сестра. Не й хареса. Видът на собствената й ръка до главата му също не й помагаше. Не й помагаше и пулсирането на пластмасовите тръбички, прокарани над костта, за да захранват лицето му с кръв — приличаха на преглъщащи червеи.

Слава богу, най-после успя да размотае кабела и да се върне до масата при касетофона и втория микрофон за самата нея.

— Специален агент Кларис М. Старлинг, служебен номер във ФБР 5143690. Следват показанията на Мейсън Върджър, номер на социалната осигуровка 475989823, дадени в дома му на датата, отбелязана по-горе, под клетва. Господин Върджър е уведомен, че му е гарантиран имунитет срещу съдебно преследване от прокурора на САЩ за област Трийсет и шеста, както и от всички други местни власти, за което е приложен общ меморандум, подписан и подпечатан. А сега, господин Върджър…

— Искам да ви разкажа за лагера — прекъсна я той при следващото издишване. — Едно чудесно изживяване от детството, към което по същество се върнах.

— Ще можем да поговорим за това по-късно, но мисля, че…

— Можем да поговорим сега, госпожице Старлинг. Това има отношение към всичко останало. Така открих Исус, а това е най-важното нещо, което ще ви кажа. — Изчака следващата въздишка на машината и продължи: — Това бе религиозен, християнски лагер, издържаше го баща ми. Плащаше всичко за сто двайсет и пет лагерници на брега на езерото Мичиган. Някои от онези деца бяха истински нещастници и бяха готови на всичко за парче шоколад. Може да съм се възползвал от това и да съм бил груб с тях, ако не искаха да вземат шоколада и да направят каквото искам… нищо няма да скрия, сега вече няма защо.

— Господин Върджър, нека прегледаме някои материали, които…

Той не я слушаше. Просто изчакваше машината да му даде въздух.

— Имам имунитет, госпожице Старлинг, и всичко е наред. Имам имунитет от Исус, имам имунитет и от прокурора, и от областния прокурор в Оуингс Милс. Алилуя. Аз съм свободен и сега всичко е наред, госпожице Старлинг. Аз съм с Него и всичко е наред. Той е възкръсналият Христос и в лагера го наричахме Риц, като баровския хотел. Осъвременявахме го. Риц. Никой не може да победи Риц. Служех му в Африка, алилуя, служех Му в Чикаго, славех името Му, служа Му и сега и Той ще ме вдигне от това легло, ще порази враговете ми и ще ги подкара пред мен и ще слушам плача на жените им. Всичко е наред. — Задави се в слюнка и млъкна. Тръбичките на лицето му пулсираха.

Старлинг стана, за да повика помощ, но гласът му я спря.

— Добре съм, всичко е наред.

Може би един директен въпрос щеше да свърши повече работа от опитите да го насочва.

— Господин Върджър, познавахте ли доктор Лектър, преди съдът да ви насочи към него за лечение?

— Не.

— И двамата сте участвали в борда на Балтиморската филхармония.

— Не, мястото ми беше дадено само заради парите, които им даряваме. На заседанията, когато трябваше да се гласува, винаги изпращах адвоката си.

— Не сте дали показания в процеса срещу доктор Лектър. — Вече свикваше да задава въпросите си така, че да съвпадат с ритъма на машината, за да има въздух да й отговаря.

— Казаха, че имат достатъчно доказателства да го осъдят шест пъти. Девет пъти. А той ги надхитри, като се изкара луд.

— Не той се изкара луд. Съдът го обяви за невменяем.

— Намирате ли тази разлика за съществена? — попита Мейсън.

С този въпрос за първи път почувства ума му — дълбок, потаен, съвсем различен от думите, които използваше.

Голямата змиорка, вече свикнала със светлината, се надигна от камъните на дъното на аквариума и отново започна неуморните си кръгове — виеща се кафява лента, красиво нашарена с бели точки.

Старлинг долавяше присъствието й с периферното си зрение.

— Това е Muraena Kidako — каза Мейсън. — Има още по-голяма в един аквариум в Токио. Тази е втората по големина. Наричат я жестока морена. Искате ли да видите защо?

— Не — отвърна Старлинг и обърна страницата на бележника си. — Значи по време на терапията, наложена ви от съда, поканихте доктор Лектър у дома си.

— Вече не се срамувам. Ще ви разкажа всичко. Сега няма проблем. За да ме пуснат след онези скалъпени обвинения в блудство, трябваше да отработя петстотин часа общественополезен труд в кучкарника и да се лекувам при доктор Лектър. Помислих си, че ако забъркам доктора в нещо, той няма да ме държи много изкъсо с терапията и няма да ме обади, ако понякога нарушавам изискванията на условната присъда или му се явя леко дрогиран.

— Тогава сте притежавали къщата в Оуингс Милс.

— Да. Казах на доктор Лектър всичко. За Африка, за Иди и всичко останало. Казах му, че някой път ще му покажа нещата си.

— Ще му покажете…?

— Разни вещи. Играчки. Ето там в ъгъла е преносимата гилотина, която демонстрирах на Иди Амин. Можеш да я качиш на джип и да я отнесеш навсякъде, дори в най-затънтеното село. Сглобява се за петнайсет минути. Осъденият може да вдигне ножа догоре с макара за около десет минути. Малко повече, ако е жена или дете. Не се срамувам от тези неща, защото съм пречистен.

— Доктор Лектър е дошъл в къщата ви.

— Да. Отворих му и бях облечен в кожени неща, нали разбирате. Гледах го, за да открия някаква реакция, но нямаше такава. Безпокоях се да не би да се изплаши от мен, но не се изплаши. Да се изплаши от мен, сега това ми се струва смешно. Поканих го на горния етаж. Показах му… бях осиновил две кучета от кучкарника, бяха ми приятели. И ги държах заедно в клетка с достатъчно вода, но без храна. Беше ми интересно какво ще се случи в крайна сметка. Показах му приспособлението си, знаете, автоеротичната асфиксия, така да се каже, обесваш се, но не наистина, докато… нали разбирате?

— Разбирам.

— Е, той, изглежда, не разбираше. Попита ме как става и аз му казах, че е странно един психиатър да не знае, а той отговори, и никога няма да забравя усмивката му, той отговори: „Покажи ми.“ Сега те пипнах, казах си аз.

— И му показахте?

— Не се срамувам от това. Учим се от грешките си. Пречистен съм.

— Моля продължете, господин Върджър.

— Свалих надолу примката пред голямото огледало, сложих си я, хванах въжето за освобождаване в едната ръка, а с другата започнах да лъскам бастуна, докато гледах каква ще е реакцията му, но той не реагира. Обикновено успявам да разгадая хората. Той седеше на един стол в ъгъла на стаята, кръстосал крака и сплел пръсти върху едното си коляно. После стана и бръкна в джоба на сакото си, елегантно като Джеймс Мейсън, когато вади запалката си, и ме попита дали искам малко амилов нитрат. Леле! — помислих си, ако ми даде едно хапче сега, ще трябва да ми дава цял живот, ако иска да запази разрешителното си за работа. Това е с рецепта. Е, ако сте чели доклада, знаете, че в хапчето имаше доста повече от обикновен амилов нитрат.

— Ангелски прах, някакви други амфетамини и малко хероин — кимна Старлинг.

— Страшна работа! Той отиде до огледалото, в което се гледах, срита го в долния край и взе едно парче счупено стъкло. Аз бях във въздуха. Той се приближи до мен, даде ми парчето, погледна ме в очите и каза, че може би искам да одера лицето си с него. Пусна кучетата. Те изядоха лицето ми. Казват, че минало доста време, докато свалят всичко. Аз не помня. Доктор Лектър ми прекърши врата с примката. После в кучкарника изпомпали стомасите на кучетата и намерили носа ми, но не успяха да го присадят.

Старлинг не съумя да пренареди книжата върху масата толкова бързо, колкото би трябвало.

— Господин Върджър, семейството ви е обявило награда след бягството на доктор Лектър в Мемфис.

— Да. Един милион долара. Милион. Разгласихме го по целия свят.

— Освен това сте обещали да платите за всяка свързана със случая информация, не само за обичайното откриване и залавяне. Би трябвало да ни предоставяте тази информация. Правехте ли го?

— Не съвсем, но и нямаше нищо, което да си струва да се предоставя.

— Откъде сте сигурен? Може би сте проследили някои от сведенията самостоятелно?

— Само доколкото да се убедя, че не вършат работа. А и защо да ви помагам? Вашите хора никога не са ни казвали каквото и да било. Получихме сведения за Крит, които не вършеха никаква работа, после от Уругвай, които не успяхме да потвърдим. Искам да разберете, че не става въпрос за отмъщение, госпожице Старлинг. Аз съм простил на доктор Лектър точно така, както Исус е простил на римските войници.

— Господин Върджър, в службата ми сте съобщили, че този път може би сте открили нещо, заслужаващо внимание.

— Погледнете в чекмеджето на крайната масичка.

Старлинг извади белите памучни ръкавици от чантата си и си ги сложи. В чекмеджето имаше голям кафяв плик. Беше корав и тежък. Извади рентгенова снимка и я вдиша към светлината. Беше на лява ръка, явно беше наранена. Преброи пръстите. Четири плюс палец.

— Вижте метакапралните кости. Нали знаете за какво говоря?

— Да.

— Пребройте кокалчетата.

— Пет.

— Ако броим и палеца, този човек е имал шест пръста на лявата ръка. Като доктор Лектър.

— Като доктор Лектър.

Ъгълчето, където трябваше да са отпечатани номерът и произходът на снимката, беше отрязано.

— Откъде ви попадна това, господин Върджър?

— От Рио де Женейро. Ако искам да науча повече, трябва да платя. Много пари. Можете ли да ми кажете дали това е ръката на доктор Лектър? Искам да знам дали да платя.

— Ще опитам, господин Върджър. Ще направя всичко възможно. Пазите ли опаковката, в която получихте това?

— Да. Марго я сложи в найлонов плик. Ще ви я даде. А сега, госпожице Старлинг, чувствам се уморен и имам нужда от малко грижи.

Едва излязла, Мейсън Върджър наду крайната тръба и каза:

— Кордел!

Санитарят от стаята за игри влезе и започна да му чете от една папка с етикет „Департамент по грижи за децата, Балтимор“.

— Казваше се Франклин, нали? Изпрати ми Франклин — нареди Мейсън и изгаси лампата.

 

 

Момчето застана само в ярко осветената част на стаята и се завзира в тъмнината.

— Ти ли си Франклин? — долетя гърленият глас.

— Франклин — отговори момченцето.

— Къде живееш, Франклин?

— С мама, Шърли и Стрингбийн.

— Стрингбийн през цялото време ли е с вас?

— Той идва и си отива.

— Идва и си отива значи?

— Да.

— Майка ти не ти е истинска майка, нали, Франклин?

— Осиновила ме е.

— Осиновявали са те и други, нали?

— Да.

— Харесва ли ти къщата ти, Франклин?

Детето се оживи.

— Имаме си маца. Мама прави кейк в печката.

— Откога живееш в къщата на мама?

— Не знам.

— Имал ли си рожден ден в нея?

— Веднъж имах. Шърли направи лимонада.

— Обичаш ли лимонада?

— Обичам.

— Обичаш ли мама и Шърли?

— Обичам, ъхъм, и маца.

— Искаш ли да живееш там? Не се ли страхуваш, когато си лягаш да спиш?

— Не се страхувам. Спя в стаята с Шърли, а тя е голямо момиче.

— Франклин, повече не можеш да живееш там с мама, Шърли и маца. Трябва да си отидеш.

— Кой казва?

— Властите. Мама са я уволнили от работа и вече не й позволяват да е осиновител. Полицията е намерила у вас цигара с марихуана. След тази седмица повече няма да можеш да виждаш мама. Няма да можеш да виждаш и Шърли, и маца.

— Не — каза Франклин.

— Или може би те просто не те искат вече, какво ще кажеш? Може би нещо при теб не е както трябва? Да не би да имаш възпаление или нещо противно? Мислиш ли, че кожата ти е твърде тъмна, за да те обичат?

Франклин вдигна тениската си и погледна малкото си кафяво коремче. Поклати глава. Плачеше.

— Знаеш ли какво ще се случи с маца? Как й е името?

— Никак. Маца й е името.

— Знаеш ли какво ще се случи с маца? Полицаите ще я вземат и ще я занесат в приюта за животни, а там лекарите ще й бият инжекция. Били ли са ти инжекции в детската градина? Със спринцовка с остра игла? Ще я забият в маца, маца ще я заболи и ще умре.

Франклин стисна долния край на тениската си и закри с него очите си. Мушна палец в устата си, а не го беше правил цяла година, откакто мама го бе помолила да не го прави.

— Ела тук — каза гласът от тъмното. — Ела при мен и ще ти кажа как можеш да спасиш маца от инжекцията. Искаш ли да бият на маца инжекция, Франклин? Не? Тогава ела тук.

Франклин тръгна към тъмнината, лапнал палец и облян в сълзи. Когато стигна на два метра от леглото, Мейсън духна в тръбата и запали лампата.

Поради някаква вродена храброст, поради желанието да спаси маца или защото си даваше сметка, че вече няма накъде да бяга, Франклин дори не трепна. Не избяга. Остана на мястото си и погледна лицето на Мейсън.

Ако Мейсън имаше чело, непременно щеше да го сбърчи при този разочароващ резултат.

— Можеш да спасиш маца от инжекцията, ако сам ти й дадеш малко отрова за плъхове — каза Мейсън. „П“ не се чу, но Франклин разбра. Извади палеца от устата си.

— Ти си стар и лош — каза Франклин. — И си грозен.

Обърна се и излезе от стаята през банята с навитите маркучи до стаята за игри. Мейсън го наблюдаваше на екрана.

Санитарят също поглеждаше към момчето, макар и да се преструваше, че чете списанието. Франклин вече не се интересуваше от играчките. Отиде под жирафа и седна с лице към стената — това беше единственото, което можеше да направи, за да не смуче палеца си.

Кордел го наблюдаваше внимателно, за да види дали плаче. Когато видя раменете на детето да се тресат, отиде при него и внимателно попи сълзите му със стерилни тампони. После постави мокрите тампони в чашата с мартини на Мейсън, която се охлаждаше в хладилника заедно с портокаловия сок и кока-колата.