Томас Харис
Ханибал (77)

Глава 77

Красотата на пневматичната пушка беше в това, че с нея можеше да се стреля от вътрешността на микробуса, без всички наоколо да оглушеят — не се налагаше цевта да се показва през прозореца, та хората да я видят.

Огледалното стъкло щеше да се отвори само няколко сантиметра и малката подкожна игла щеше да полети напред и да вкара дозата ацепромазин в мускулите на гърба или задника на доктор Лектър.

Щеше да се чуе само леко пукване като чупене на клонка — никакъв гърмеж или писък на куршум, които да привлекат вниманието.

Според отработения план, когато доктор Лектър започнеше да се свлича, Пиеро и Томазо, облечени в бели престилки, щяха да му „помогнат“ да се качи в микробуса и да уверят всички любопитни минувачи, че ще го откарат в болницата. Щеше да говори Томазо, защото беше учил английски в семинарията, макар че някои звуци не му се отдаваха много добре.

Мейсън беше прав, като съобщи на сардинците най-вероятните дата за отвличането на доктор Лектър. Макар и да се бяха провалили във Флоренция, тях ги биваше много повече от останалите в залавянето на живи хора и вероятността да доведат доктор Лектър жив беше най-голяма.

Мейсън позволи по време на операцията да има само още един пистолет освен пневматичната пушка — на шофьора, помощник-шерифа Джони Моли от Илинойс, в момента в отпуск, човек на Мейсън от много време. Италианският беше майчин език на Моли. Като човек беше склонен да се съгласява с всичко, което кажеше жертвата, преди да я убие.

Карло и братята Пиеро и Томазо носеха мрежа, пневматичната пушка, флакон нервнопаралитичен газ, различни приспособления за връзване. Предостатъчно.

Бяха заели позиция през деня на пет преки от къщата на Старлинг в Арлингтън, на място за паркиране на инвалиди, на оживена търговска улица.

Микробусът имаше надписи МЕДИЦИНСКИ ТРАНСПОРТ ВЪЗРАСТНИ ГРАЖДАНИ. На огледалото отпред висеше знак, че микробусът вози инвалиди, номерата също бяха инвалидни. В жабката носеха фактура от сервиз за скорошна подмяна на бронята — ако някой ги спреше и се усъмнеше в инвалидния номер, щяха да кажат, че в сервиза са объркали броните и така да спечелят известно време. Регистрацията и истинските номера на превозното средство бяха законни. Също като стодоларовите банкноти за подкуп, сгънати в документите.

Мониторът, залепен с лепенка за арматурното табло и включен в цокъла на запалката, показваше картата на квартала, където живееше Старлинг. Същият сателит за глобално позициониране, който показваше къде се намира микробусът, показваше и колата на Старлинг — червена точка пред дома й.

В 9 сутринта Карло позволи на Пиеро да хапне нещо. В 10,30 дойде редът на Томазо. Не искаше и двамата да са с пълни стомаси едновременно, защото можеше да се наложи да се тича продължително. На обяд също се хранеха в различно време. Томазо ровеше в хладилната чанта, за да намери сандвич в ранния следобед, когато чуха писукането.

Карло завъртя вонящата си глава към монитора.

— Потегля — каза Моли и запали двигателя.

Томазо затвори хладилната чанта.

— Тръгва. Тръгва… Тръгва нагоре по Тиндъл към главната улица.

Моли се включи в трафика. Радваше се на лукса да може да кара три преки след Старлинг, така че да не може да ги види.

От друга страна, Моли също не видя стария сив пикап с коледна елха в каросерията, който сви по улицата една пресечка след Старлинг.

 

 

Шофирането на мустанга беше едно от малкото удоволствия, на които Старлинг можеше да разчита. Мощната кола без блокираща система на спирачките беше доста трудна по хлъзгавите улици през по-голямата част от зимата. Когато пътищата бяха чисти, беше приятно да настъпиш осмицата малко повече на втора и да слушаш музиката на ауспусите.

Мап, световна шампионка по събиране на купони за отстъпки в магазините, й беше дала дебела пачка за хранителни продукти, към които бе закрепила списъка за пазаруване. Със Старлинг щяха да правят задушен пушен свински бут, печено телешко и още два вида меса, задушени в глинени съдове. Другите щяха да донесат пуйка.

Празнична вечеря за рождения ден беше последното нещо, което й се правеше, но нямаше как да не се съгласи, защото Мап и изненадващо много жени агенти от ФБР, някои от които познаваше само бегло и не харесваше особено, бяха готови да я подкрепят в тежкото време.

Тежеше й мисълта за Джак Крофорд. Не можеше да го посети в интензивното отделение, не можеше дори да му се обади. Оставяше му писма на регистрацията — смешни картинки и най-разведряващите послания, които бе в състояние да измисли.

Разтоварваше се от мисълта за сполетялото я нещастие, като си играеше с мустанга — превключваше на по-ниска скорост с междинна газ, използваше компресията на двигателя, за да убие скоростта при завоя към паркинга на супермаркета, като само докосна спирачките, за да видят шофьорите отзад, че спира.

Наложи се да обиколи паркинга четири пъти, докато намери свободно място — не беше заето, защото някой го беше запушил отпред с количка за покупки. Тя слезе и я премести. Когато паркира и слезе от колата, някой вече беше взел количката.

Намери друга количка пред входа и тръгна с нея към супермаркета.

 

 

Моли видя на екрана на монитора как Старлинг завива и спира. През прозореца виждаше големия корпус на супермаркета, който приближаваше вдясно.

— Влиза в магазина.

Сви към паркинга. Видя колата й след няколко секунди. Видя и млада жена да бута количка за покупки към входа.

Карло насочи бинокъла към нея.

— Това е Старлинг. Прилича си на снимките. — Подаде бинокъла на Пиеро.

— Искам да я снимам — каза Пиеро. — Вариообективът ми е подръка.

От другата страна на прохода имаше свободно място за коли на инвалиди. Моли изпревари голям линкълн с инвалидни номера. Шофьорът натисна гневно клаксона.

Сега през задното стъкло на микробуса се виждаха стоповете на мустанга на Старлинг.

Може би защото беше свикнал да оглежда колите, Моли първи забеляза стария пикап в далечния край, близо до оградата на паркинга. Виждаше се само задният капак на каросерията. Посочи го на Карло.

— Дали има менгеме отзад? Нали така каза онзи от магазина за вино? Не виждам заради шибаното дърво. Carlo, c’e una morsa sul camione?^[1]

— Да, има. Вътре няма никой.

— Да я наблюдаваме ли в магазина? — Томазо рядко задаваше въпроси на Карло.

— Не. Ако го направи, ще го направи тук — отговори Карло.

 

 

Най-отгоре в списъка бяха млечните произведения. Старлинг прегледа купоните за намаление, избра сирене за печеното и някакви полуготови хлебчета, които трябваше само да се стоплят. Няма специално да меся тесто за хлебчета за тази тайфа. Беше стигнала до щанда за месо, когато се сети, че е забравила да вземе масло. Остави количката и се върна.

Когато отново стигна до щанда за месо, количката й я нямаше. Някой беше извадил покупките й и ги беше сложил на близкия рафт. Беше задържал купоните и списъка за пазаруване.

— По дяволите! — изруга Старлинг достатъчно силно, за да чуят околните. Огледа се. Никой наоколо не държеше в ръце пачка купони. Въздъхна дълбоко. Би могла да застане край касата и да следи дали някой няма да извади списъка й, ако все още е закачен за купоните. По дяволите, няколко долара! Не позволявай това да развали деня ти.

Край касите нямаше свободни колички за пазаруване. Старлинг излезе навън, за да потърси на паркинга.

 

 

— Ето го! — Карло го видя да се задава между колите с бързата си лека походка. Доктор Ханибал Лектър беше с палто от камилска вълна, с филцова шапка, носеше подарък — следствие на абсолютна прищявка. — Madonna! Отива при колата й! — Тогава ловецът у Карло взе връх и той започна да контролира дишането си, да се готви за изстрела. Еленовият зъб, който премяташе в уста, се показа за миг между устните.

Задното стъкло на микробуса не се отваряше.

— Дай на заден и застани с твоята страна към него — нареди Карло.

Доктор Лектър спря пред дясната страна на мустанга, после промени решението си и мина откъм волана — може би имаше намерение да го помирише. Огледа се и извади шперца от ръкава си.

Микробусът застана странично. Карло беше готов да стреля. Натисна бутона на електрическия прозорец. Нищо.

— Mogli, il finestrino!^[2] — каза Карло с неестествено спокоен глас.

Вероятно беше включена предпазната система за деца. Моли започна да я търси.

Доктор Лектър мушна шперца и отключи колата на Старлинг. Приготви се да седне вътре.

Карло изруга, дръпна страничната плъзгаща се врата малко назад и вдиша пушката. Пиеро се отдръпна, за да не му пречи, микробусът се разклати точно когато пушката изчатка.

Стреличката излетя и се заби във врата на доктор Лектър през колосаната яка на ризата му. Упойката действаше бързо, дозата беше голяма и беше попаднала на критично място. Той опита да се изправи, но коленете му не го държаха. Пакетът се изплъзна от ръцете му и падна под колата. Успя да извади нож от джоба си и да го отвори, докато се свличаше между вратата и колата. Упойката превръщаше крайниците му във вода.

— Миша — произнесе той и зрението му се замъгли.

Пиеро и Томазо се метнаха към него като големи котки и го притиснаха към асфалта, докато не се убедиха, че е в безсъзнание.

Старлинг, която буташе втората количка с покупки през паркинга, чу изчаткването на въздушната пушка и веднага разбра какво е — наведе се инстинктивно, докато хората наоколо продължаваха да се разхождат в неведение. Трудно можеше да прецени откъде дойде звукът. Погледна към колата си, видя как краката на някакъв човек изчезват в микробус и реши, че е обир.

Посегна към колана си, където вече нямаше пистолет, и хукна напред между колите, към микробуса.

Линкълнът с възрастния шофьор се беше върнал и искаше да влезе на мястото, запушено от микробуса, натискаше клаксона и заглушаваше виковете на Старлинг.

— Чакай! Спри! ФБР! Спри или ще стрелям! — Може би щеше да успее да зърне номера.

Пиеро видя, че тя приближава, и светкавично преряза стъблото на вентила на предната лява гума на колата й с ножа на доктор Лектър, после скочи в микробуса. Микробусът се друсна върху една тревна площ и се понесе към изхода. Тя успя да види номера. Записа го с пръст върху прахта на капака на една кола.

Ключовете бяха в ръката й. Чу съскането на въздуха в отрязания вентил, когато стигна до колата си. Виждаше покрива на микробуса близо до изхода.

Почука на стъклото на линкълна, който сега свиреше на нея.

— Имате ли мобилен телефон? Аз съм от ФБР. Моля ви, имате ли мобилен телефон?

— Продължавай, Ноел — каза жената в колата и ощипа мъжа по крака. — Това е някакъв номер, не се забърквай.

Линкълнът се отдалечи.

Старлинг отиде до един обществен телефон и набра 911.

Помощник-шерифът Моли измина петнайсет преки с максимално позволената скорост.

Карло извади стреличката от врата на доктор Лектър и изпита облекчение, защото от раната не рукна кръв. Под кожата имаше хематом колкото четвърт долар. Инжекцията би трябвало да се разпространи равномерно в голяма мускулна маса. Кучият му син можеше да пукне, преди да го довършат прасетата.

В микробуса не разговаряха — чуваше се само тежкото дишане на мъжете и пукането на полицейския скенер под арматурното табло. Доктор Лектър лежеше на пода с хубавото си палто. Шапката беше паднала от главата му, на яката му се виждаше ярко кърваво петно, беше елегантен като фазан в клетка на касапин.

Моли влезе в един закрит паркинг и се изкачи на третия етаж, където бързо свали надписите от микробуса и смени номерата.

Не беше нужно да се безпокои. Разсмя се, когато полицейският скенер улови бюлетина. Телефонистката от 911 явно не беше разбрала какво й казва Старлинг и вместо „сив микробус или минибус“ беше обявила за издирване „сребрист автобус“. В интерес на истината не беше чула правилно само една цифра от фалшивия регистрационен номер.

— Също както в Илинойс — отбеляза Моли.

— Видях ножа и се изплаших да не се самоубие, за да се отърве от това, което го чака — каза Карло на Пиеро и Томазо. — Ще съжалява, че не го е направил.

Когато проверяваше останалите гуми на колата си, Старлинг видя пакета на асфалта под колата.

Бутилка „Шато д’Иким“ за триста долара, бележката, написана с познатия почерк: Честит рожден ден, Кларис.

Едва тогава си даде сметка какво е видяла.