Томас Харис
Ханибал (60)

Глава 60

Икономът на Мейсън Върджър, Кордел, беше едър мъж с едри черти, които биха могли да минат и за хубави, ако лицето му беше по-оживено. Беше на трийсет и седем и никога вече нямаше да има правото да работи в здравеопазването на Швейцария или на каквато и да било друга служба там, изискваща контакт с деца.

Мейсън му плащаше голяма заплата, за да ръководи неговото крило, да се грижи за храненето му и за него самия. Беше установил, че на Кордел може да се разчита и че е способен на абсолютно всичко. Кордел беше гледал на видео жестокости, докато Мейсън разговаряше с малки деца, жестокости, които биха докарали всеки друг до пристъп на бяс или сълзи.

Днес Кордел беше доста загрижен за единственото свято за него нещо — парите. Почука както обикновено два пъти на вратата и влезе в стаята на Мейсън. Беше съвсем тъмна, ако не се брои слабата светлина на аквариума. Змиорката разбра, че е влязъл, и се показа от дупката си с надежда.

— Господин Върджър?

Секунда, докато Мейсън се събуди.

— Трябва да ви кажа нещо. Тази седмица се налага да платя допълнително в Балтимор на същия човек, за когото разговаряхме преди. Не става дума за непредвидени обстоятелства, но би било благоразумно. В началото на седмицата онова негърче Франклин се нагълтало с отрова за плъхове и било в критично състояние. На мащехата си казва, че вие сте му предложили да отрови котката, за да не я измъчват в полицията. Дало котката на съседите, а самото то изгълтало отровата.

— Това е абсурд — отвърна Мейсън. — Нямам нищо общо с това.

— Разбира се, че е абсурд, господин Върджър.

— Кой се оплаква? Жената, от която вземаш хлапетата ли?

— На нея трябва да се плати веднага.

— Кордел? Да не би да си посегнал на това хлапе? В болницата не са намерили в него нищо, нали? Знаеш, че ще разбера.

— Не, сър. Във вашия дом? Никога, кълна се. Знаете, че не съм глупак. Обичам работата си.

— Къде е Франклин?

— В болницата „Мизерикордия“ в Мериленд. Когато го изпишат, ще отиде в дом за сираци. Жената, която го е гледала, била заличена от списъка на дома за осиновяване заради пушене на марихуана. Тя се оплаква от вас. Може да се наложи да се справим с нея.

— Наркоманка. Не би трябвало да е сериозен проблем.

— Тя не знае към кого да се обърне във връзка с това. Струва ми се, че трябва да пипаме внимателно, с кадифени ръкавици. Социалната служителка иска онази да си затвори устата.

— Ще помисля за това. Плати на социалната служителка.

— Хиляда долара?

— Постарай се само да разбере, че няма да получи нищо повече.

 

 

Легнала на канапето в стаята на Мейсън, с втвърдени от изсъхнали сълзи бузи, Марго Върджър чу разговора между брат си и Кордел. Беше се опитала да спори с Мейсън, но той заспа. Явно смяташе, че е излязла. Отвори уста, за да диша безшумно, като се съобразяваше със свистенето на респиратора. Когато Кордел излезе, в стаята за миг проникна сива светлина. Марго продължи да лежи на канапето. Изчака почти двайсет минути, докато помпата отново влезе в ритъма на съня на Мейсън, и едва след това излезе. Змиорката я видя, но не и Мейсън.