Томас Харис
Ханибал (53)

Глава 53

Кларис Старлинг тича през падналите листа в един от обществените паркове във Вирджиния, на час път от дома си — любимото й място, съвършено безлюдно в този делничен ден, ден на много нужна за нея почивка. Пътеката й е позната, минава през гористите хълмове край река Шенъндоа. Въздухът е затоплен от ранните слънчеви лъчи по върховете на възвишенията, но в падините внезапно е студен, а понякога е топъл на лицето й и студен в краката й едновременно.

Земята напоследък не й се струва толкова стабилна, когато ходи — усеща я по-стабилна, когато бяга.

Старлинг тича в светлината на деня, в танцуващите проблясъци през листата, пътеката на места е пъстра от слънчевите лъчи, на места е раирана от сенките на стволовете. Някъде пред нея две сърни и елен се сепват и подплашено освобождават пътеката само с един грациозен скок, после белите им опашки просветват в сумрака на гората като знаменца. Старлинг се изпълва с радост и също подскача.

Неподвижен като фигура от средновековен гоблен, Ханибал Лектър седи върху падналите листа на склона над реката. Вижда сто и петдесет метра от пътеката, бинокълът му е защитен от отблясъци с ръчно направен сенник от картон. Най-напред вижда подплашените сърни, които хукват покрай него нагоре по хълма, после за първи път от седем години вижда Кларис Старлинг от плът и кръв.

Изражението на лицето му не се променя под бинокъла, но ноздрите му се разширяват и мощно поемат въздух, сякаш могат да доловят миризмата й от такова разстояние.

Обонянието му долавя мирис на сухи листа с привкус на канела, гниещите листа отдолу, дъх на горски мъх, на заешки барабонки от няколко метра, дълбоката миризма на разкъсана катерича кожа, но не и миризмата на Кларис Старлинг, която би различил навсякъде. Видя как сърните се подплашиха от нея, виждаше ги как тичат дълго след като се бяха скрили от погледа й.

Беше в полезрението му по-малко от минута, бягаше леко, земята не й се съпротивляваше. На гърба си имаше малка раничка с бутилка вода. Беше осветена отзад и лъчите на ранното сутрешно слънце размиваха контурите й, сякаш по кожата й имаше цветен прашец. Докато движи бинокъла след нея, улавя слънчев отблясък, който за миг го заслепява, и няколко минути след това вижда петна. Тя изчезва, защото пътеката започва да се спуска. Последна се скрива главата й, а косата, вързана на тила, подскача като опашка на белоопашат елен.

Доктор Лектър остана на мястото си, не направи опит да я последва. Образът й продължаваше да бяга в главата му. Щеше да е там, докато той желаеше. Първия път от седем години, когато я виждаше наистина, а не на снимка в таблоидите, ако не се броят зърнатите отдалече очертания на главата й в автомобил. Излегна се назад върху листата с ръце зад тила и се загледа в оредяващите листа на клена над главата си, които потрепваха на фона на небето — толкова тъмно, че изглеждаше почти лилаво. Лилави, лилави, гроздовете див мускат, които бе откъснал, докато се изкачваше насам, бяха лилави, вече посбръчкани, а не сочни прашни зърна, и изяде няколко, смачка няколко други в дланта си и облиза сока като децата, с широко разперени пръсти. Лилаво, лилаво.

Лилав патладжан в градината. В ловната хижа нямаше топла вода в средата на деня и бавачката на Миша занесе очуканото бакърено корито в зеленчуковата градина, за да затопли на слънцето водата за къпане на двегодишната му сестричка. Миша седеше в коритото сред зеленчуците, под топлите слънчеви лъчи, заобиколена от бели зелеви пеперуди. Водата в коритото едва достигаше до пълните й крачета, но замисленият й брат Ханибал и голямото куче бяха инструктирани да я наблюдават неотлъчно, докато бавачката влезе вътре, за да донесе кърпа.

Ханибал Лектър будеше страх у някои от слугите, страх с напрегнатостта си, с преждевременните си знания, но не плашеше старата бавачка, която си знаеше работата, не плашеше и Миша, която слагаше бебешките си, подобни на звездички длани на бузите му и се смееше в лицето му. Миша протегна ръце покрай него и улови патладжана, защото обичаше да го гледа, огрян от слънцето. Очите на Миша не бяха кафяви като на брат й Ханибал, а сини, и докато гледаше патладжана, сякаш попиваха цвета му, сякаш потъмняваха от него. Ханибал Лектър знаеше, че този цвят е нейна страст. След като я внесоха вътре и помощничката на готвачката дойде с мърморене да изхвърли водата от коритото в градината, Ханибал клекна до лехата с патладжани, докато мехурите от сапунената вода, изпъстрени с отражения, жълти, лилави, се пукаха върху рохкавата пръст. Извади от джоба си ножче и преряза дръжката на един патладжан, после излъска топлия от слънцето зеленчук с носната си кърпа и го занесе в стаята на Миша, където го остави така, че тя да го види. Миша обичаше тъмнолилавия цвят, цвета на патладжана, до края на живота си.

Ханибал Лектър затвори очи, за да види още веднъж сърните и елена, които бягаха пред Старлинг, да види как тя приближава на подскоци по пътеката сред златното сияние от слънчевите лъчи, само че не видя този елен, а другия, малкото еленче със забитата в него стрела, което се дърпа от въжето около вратлето му, докато го водеха към брадвата, малкото еленче, което изядоха, преди да изядат Миша, и повече не можеше да стои на едно място, стана с все още лилави от гроздето ръце и устни, извити надолу като гръцка маска. Погледна към пътеката след Старлинг. Пое дълбоко въздух през ноздрите си и попи пречистващия аромат на гората. Втренчи се в мястото, където бе изчезнала Старлинг. Пътеката, по която бе минала, сякаш беше по-светла от заобикалящата я гора, сякаш тя бе оставила след себе си по-светло място.

Изкачи се бързо до билото и се спусна от другата страна към паркинга на близкия къмпинг, където бе оставил пикапа си. Искаше да се махне от парка, преди Старлинг да се върне за колата си, паркирана на две мили оттам на главния паркинг, близо до будката на горските, затворена за сезона.

Докато тя дотичаше до колата си, щяха да минат най-малко петнайсет минути.

Доктор Лектър спря до мустанга и остави двигателя на пикапа да работи. Вече бе имал няколко възможности да огледа колата на паркинга пред един продоволствен магазин недалеч от дома й. Именно лепенката на стъклото на старата кола — целогодишен пропуск с намаление за този парк, го бе накарала да се насочи към това място и той веднага си купи карта на парка и я разучи на спокойствие.

Колата беше заключена, увиснала над колелата си, сякаш спеше. Беше му забавна. Едновременно капризна и изключително надарена. От никелираната дръжка на вратата, макар и да се наведе достатъчно близо, не долови никаква миризма. Извади тънкия си стоманен шперц и го мушна в пролуката над ключалката. Аларма? Да? Не? Щрак. Не.

Доктор Лектър седна в колата, в купето, което беше наситено с Кларис Старлинг. Воланът беше дебел и покрит с кожа. В средата беше изписана думата МОМО. Погледна думата с леко наклонена глава като папагал и устните му произнесоха тихо: МОМО. Отпусна се назад, затвори очи, вдъхна въздух с повдигнати вежди, като че ли слушаше концерт.

След това, все едно, че имаше своя собствена воля, се появи розовият връх на езика му като малка змия, която иска да се измъкне от устата му. Без да променя изражението си, сякаш не осъзнаваше движенията си, доктор Лектър се наведе напред, откри покрития с кожа волан по миризмата и прокара извития си език по окръжността, като почувства с езика си хлътнатините за пръстите от обратната страна. Усети вкуса на кожата горе, вдясно, където е държала дланта си. След това отново се облегна и прибра езика си и затворената му уста се раздвижи, сякаш дегустираше вино. Пое дълбоко въздух и го задържа в дробовете си, излезе и заключи мустанга на Кларис Старлинг. Не издиша въздуха, задържа го в устата си и белите си дробове, докато старият му пикап не излезе от парка.