Томас Харис
Ханибал (36)

Глава 36

Нощта се спусна и последните туристи бяха изгонени от Палацо Векио. Много от тях усещаха огромната маса на средновековния замък, издигаща се зад гърбовете им, и се обръщаха, докато се разпръскваха по площада, за да зърнат още веднъж озъбените му парапета високо над главите им.

Запалиха прожекторите, които обляха отвесния груб камък и изостриха сенките под високите бойници. Лястовиците се прибраха в гнездата си и излязоха прилепите, смущавани в лова си не толкова от светлините, колкото от високочестотните писъци на електрическите инструменти на реставраторите.

Безкрайните работи по реставрацията и поддръжката щяха да продължат още час, освен в Салона с лилиите, където доктор Лектър разговаряше с шефа на екипа по поддръжката.

Шефът, свикнал със свидливостта и навъсената взискателност на Комитета по изобразителни изкуства, намираше доктора едновременно вежлив и изключително щедър.

За броени минути работниците му прибраха техниката си, като придвижиха големите машини за лъскане на под и компресорите покрай стените, за да не пречат, и навиха електрическите кабели. Набързо подредиха сгъваемите столове за събранието на Кабинета — нужни бяха само дванайсет — и отвориха прозорците, за да проветрят залата от миризмата на боя, политура и материали за позлатяване.

Докторът бе настоял за истинска катедра и в бившия кабинет на Николо Макиавели, в съседство със салона, бяха намерили една почти колкото амвон и я бяха докарали с ръчна количка заедно с епидиаскопа на двореца. Малкият екран, който вървеше с апарата, не удовлетвори доктора и той им каза да го върнат. Вместо това предпочете да показва илюстрациите си в естествен размер на висящото бяло платно, което предпазваше една от реставрираните стени. След като изпъна гънките и го закрепи, установи, че платното ще свърши добре работа.

Отбеляза нужните места в няколко от обемистите томове, натрупани върху катедрата пред него, после застана пред прозореца с гръб към залата, докато членовете на Кабинета в прашните си черни си костюми започнаха да влизат и да заемат местата си. Мълчаливата скептичност на учените пролича, когато пренаредиха столовете си от полукръг, както бяха, в редица като на съдебни заседатели.

През високите прозорци доктор Лектър виждаше купола на катедралата, Дуомо, камбанарията на Джото, черна на фона на западното небе, но не и любимата на Данте кръщелня под тях. Насочените нагоре прожектори не му позволяваха да види тъмния площад и убийците, които го причакваха.

Когато тези най-утвърдени ренесансови и средновековни специалисти на света се настаниха на столовете си, доктор Лектър състави в ума си лекцията, която щеше да им изнесе. За това му бяха нужни малко повече от три минути. Темата беше Дантевият „Ад“ и Юда Искариот.

До голяма степен в съответствие със слабостта на Кабинета към предренесанса, доктор Лектър започна със случая на Пиер дела Виня, логотет на Сицилианското кралство, чиято алчност му извоювала място в Дантевия „Ад“. В продължение на половин час Лектър ги занимава с истинските средновековни интриги около падането на Дела Виня.

— Дела Виня е бил опозорен и ослепен, защото чрез алчността си предал доверието на императора — каза доктор Лектър, преди да премине към основната си тема. — Дантевият поклонник го открива в седмия кръг на ада, запазен за самоубийците. Подобно на Юда Искариот, той намира смъртта си на бесилото. Юда, Пиер дела Виня и Ахитофел^[1], амбициозният съветник на Авесалом, са свързани от Данте чрез алчността, която съзира у тях, и по-нататък чрез смъртта им, тъй като и тримата биват обесени.

Алчността и обесването са свързани в средновековния ум: Свети Джером пише, че самото презиме на Юда Искариот означава „пари“ или „цена“, а отец Ориген твърди, че „Искариот“ произлиза от староеврейската фраза „от задушаване“ и името означава „Юда удушеният“.

Доктор Лектър вдигна очи от подиума и погледна над слушателите си към вратата.

— Ааа, комендаторе Паци, добре дошли. Тъй като сте най-близо до вратата, ако обичате, угасете осветлението. Това, което ще кажа, ще бъде интересно за вас, защото в Дантевия „Ад“ се споменават двама представители на фамилията Паци. — Професорите от Кабинета се засмяха сухо. — Единият е Камичион де Паци, който убил свой роднина и очаква още един Паци… но не вас, а Карлино, който ще попадне още по-навътре в ада, защото е предал Белите гвелфи, политическата партия на самия Данте.

Малък прилеп влетя през един от отворените прозорци и започна да кръжи над главите на професорите — обикновено събитие в Тоскана, поради което никой не му обърна внимание.

Доктор Лектър продължи с лекторския си тон:

— Алчността и обесването, свързвани още от древността, се появяват отново и отново като образ в изкуството. — Натисна дистанционното в ръката си и на висящото от тавана бяло платно започнаха да се появяват картини.

— Това е първото известно изображение на Разпятието, гравирано върху ковчеже от слонова кост от Галия около четиристотната година след Христа. Тук виждаме и обесения Юда с лице, обърнато към клона, на който виси. А тук на тази мощехранителница от Милано, четвърти век, и на този диптих от слонова кост от девети век също виждаме увисналия на въжето Юда. Той продължава да гледа нагоре.

Малкият прилеп прелетя пред екрана, на лов за насекоми.

— На тази плоча от катедралата „Беневенто“ виждаме Юда да виси с вътрешности, които се изсипват навън, както лекарят Свети Лука го описва в Деяния на Апостолите. Тук виси, нападнат от харпии, а над него на небето е лицето на Каин. А тук е нарисуван от вашия Джото, отново с висящи вътрешности. И накрая, в изданието на „Ад“ от петнайсети век, трупът на Пиер дела Виня виси от кървящо дърво. Няма да си правя труд да споменавам очевидния паралел с Юда Искариот. Ала Данте не се нуждае от рисувани илюстрации — геният на Данте ни представя Пиер дела Виня вече в ада да говори прегракнало, сякаш се задушава, с кашляне и свистене, все едно, че все още виси. Слушайте го как говори за влаченето на собствения си труп, заедно с другите прокълнати, за да го обеси на трънливо дърво:

Surge in vermena е in pianta silvestra:

I ’Arpie, pascendo poi de le sue foglie,

fanno dalore, е al dolor fenestra.^[2]

Обикновено бялото лице на доктор Лектър се зачервява, докато имитира за публиката си грачещия хриплив глас на агонизиращия Пиер дела Виня и с дистанционното управление редува изображенията на Юда и Пиер дела Виня върху голямото поле на провесеното бяло платно.

Come I ’atre verrem per nostre spoglie,

ta non pero ch’alcuna sen rivestra,

che non e gusto aver cio ch’om si toglie.

 

Qui le strascimento, e per la mesta

Selva saranno I nostri corpi appesi,

Ciascuno al prun de I’ombra sua molesta.^[3]

— И така, Данте напомня със звук за смъртта на Юда и смъртта на Пиер дела Виня, сполетяла ги заради едно и също престъпление — алчност и предателство. Ахитофел, Юда, вашият Пиер дела Виня. Алчност, обесване, самоунищожение, като алчността означава самоунищожение в същата степен, както и обесването. А какво казва анонимният самоубиец от Флоренция при терзанията си в края на песента?

Io fei gibetto a me de le mie case.

Аз от къщата си ешафод направих.

При друг повод може би бихте искали да обсъдим Пиетро, сина на Данте. Невероятно, но той единствен от ранните коментатори на Песен тринайсета свързва Пиер дела Виня и Юда. Мисля, че би било интересно да се занимаем с дъвкането на Данте. Граф Уголино дъвче тила на архиепископа, Сатаната, с три лица, дъвче Юда, Брут и Касий, всички предатели като Пиер дела Виня. Благодаря ви за любезното внимание.

Учените изръкопляскаха възторжено, по свойствения си безшумен и прашен начин, а доктор Лектър се сбогува с тях, без да пали осветлението, с всекиго на име, с книгите в ръце, за да не трябва да се ръкува. Когато излизаха от притъмнелия Салон на лилиите, те сякаш носеха със себе си магията на лекцията.

Доктор Лектър и Риналдо Паци, сами в голямата зала, чуваха как учените коментират лекцията, докато се спускаха по стълбите.

— Според вас спасих ли работата си, комендаторе?

— Аз не съм учен, доктор Фел, но за всеки е ясно, че ги впечатлихте. Докторе, ако не възразявате, ще ви придружа до дома ви, за да прибера вещите на вашия предшественик.

— Побрани са в два куфара, комендаторе, а едната ви ръка вече е заета от дипломатическото куфарче. Ще можете ли да го носите?

— Ще повикам патрулна кола да ме вземе от Пиаца Капони. — Паци беше готов да настоява, ако се наложи.

— Добре — отвърна доктор Лектър. — Изчакайте ме само минутка, докато събера нещата си.

Паци кимна и отиде с клетъчния си телефон до един висок прозорец, без да сваля поглед от Лектър. Виждаше, че докторът е съвършено спокоен. От долните етажи се чуваше шум от електрически инструменти. Паци набра телефонен номер и когато Карло Деограчиас се обади, полицаят каза:

— Лаура, любов моя, скоро ще се прибера.

Доктор Лектър взе книгите си от катедрата и ги натъпка в една чанта. Обърна се към епидиаскопа, чийто вентилатор все още шумолеше. В лъча му танцуваха прашинки.

— Трябваше да им покажа това. Не разбирам как съм го пропуснал.

Доктор Лектър прожектира нова рисунка — гол мъж, увиснал между бойниците на двореца.

— Това ще ви заинтригува, комендатор Паци. Да видя дали ще успея да оправя фокуса.

Доктор Лектър се засуети около апарата, после се приближи до изображението на стената и черният му силует стана колкото обесения.

— Виждате ли го добре? Не може да се увеличи повече. Ето тук го е ухапал архиепископът. Отдолу е написано името му.

Паци не се приближи до доктор Лектър, но докато отиваше към стената, усети миризма на някакъв химикал. За момент си помисли, че е нещо, което използват реставраторите.

— Можете ли да разчетете буквите? Пише „Паци“, следва доста грубо стихотворение. Това е вашият прародител Франческо, увиснал на стената на Палацо Векио под тези прозорци — каза доктор Лектър. Гледаше Паци в очите, през светлия лъч помежду им. — И в тази връзка трябва да ви призная — сериозно се замислям дали да не изям жена ви.

Доктор Лектър мята голямото бяло платно върху Паци, Паци започва да размахва ръце, за да открие главата си, доктор Лектър го улавя за врата отзад със страшна сила, притиска напоена с етер гъба към платното върху физиономията му.

Риналдо Паци е силен и се съпротивлява с оплетени в платното ръце и крака, успява да напипа пистолета си въпреки всичко, докато двамата се сгромолясват на пода, опитва се да насочи беретата зад гърба си под задушаващото го платно, натиска спусъка и се прострелва в бедрото, докато потъва във въртяща се чернота…

Изстрелът на малкия пистолет трийсет и осми калибър не беше по-силен от чукането и стърженето на долните етажи. Никой не дойде да провери какво става. Доктор Лектър затръшна голямата двойна врата на Салона с лилиите и я заключи…

 

 

Паци дойде на себе си — гадеше му се, задушаваше се, все още усещаше вкуса на етера в гърлото си и тежест в гърдите.

Установи, че е все така в Салона с лилиите и че не е в състояние да се движи. Риналдо Паци беше завързан прав в защитното платно от стената с въже, неподвижен като стенен часовник, за тежката ръчна количка, с която работниците бяха донесли катедрата. Устата му бе залепена с лепенка. Притискаща превръзка спираше кръвотечението от огнестрелната рана на бедрото му.

Докато го гледаше, облегнат на катедрата, доктор Лектър си спомняше за себе си, завързан по подобен начин, когато го придвижваха из психиатрията на ръчна количка.

— Чувате ли ме, синьор Паци? Поемете няколко пъти дълбоко въздух, когато можете, за да се избистри главата ви.

Докато говореше, доктор Лектър не бездействаше. Беше докарал в залата голяма машина за лъскане на под с дебел оранжев кабел и сега завързваше примка за бесене в края с щепсела. Пластмасовата изолация проскърцваше, докато навиваше кабела традиционните тринайсет пъти около примката.

Дръпна леко, за да завърши бесилото, и го остави върху катедрата. Щепселът стърчеше от намотките от страната на примката.

Пистолетът на Паци, пластмасовите белезници, съдържанието на джобовете и на куфарчето му бяха върху подиума.

Доктор Лектър започна да преглежда книжата. Мушна под ризата си папката със своето разрешително за работа, разрешителното за престой, снимките и негативите на новата си физиономия.

Намери и партитурата, която бе дал на госпожа Паци. Взе я и почука с нея по зъбите си. Ноздрите му се разшириха и той приближи лице до лицето на Паци.

— Лаура, ако мога да я наричам Лаура, сигурно използва много хубав крем за ръце вечер, господине. Разкошен. Първо хладен, после топъл. Аромат на портокалови цветове. Лаура. Портокал. Мммммм. Не съм хапвал нищо цял ден. Всъщност черният дроб и бъбреците стават за вечеря веднага… още тази вечер… Останалото месо обаче ще трябва да виси седмица при сегашното хладно време. Не четох прогнозата, а вие? Приемам, че това означава „не“. Ако ми кажете това, което искам да знам, комендаторе, нямам нищо против да си тръгна, без да се нахраня. Госпожа Паци ще остане невредима. Ще ви задам въпроса и след това ще видим. Можете да ми се доверите, макар че ви е трудно да го направите, познавайки себе си.

В театъра видях, че ви е станало ясно кой съм, комендаторе. Подмокрихте ли се, когато се наведох над ръката на госпожата? След като полицията не дойде, стана ясно, че сте ме продали. На Мейсън Върджър ли? Мигнете два пъти, ако отговорът е „да“. Благодаря. Така си и мислех. Един път се обадих на телефонния номер от вездесъщия плакат. Обадих се далеч оттук, просто на шега. Неговите хора отвън ли чакат? Аха. И единият от тях мирише на развалена глиганска наденица? Разбирам. Казахте ли на някого от Квестурата за мен? Един път ли мигнахте? Така и предполагах. А сега искам да помислите малко и да ми кажете кода за достъп до VICAP-компютъра в Куонтико. — Доктор Лектър отвори ножа си. — Ще сваля лентата от устата ви, за да ми го кажете. — Вдигна ножа. — Не се опитвайте да викате. Мислите ли, че ще можете да се въздържите?

Паци бе прегракнал от етера.

— Кълна се, че не знам кода. Не мога да си го спомня целия. Ако отидем до колата ми, там имам книжа…

Доктор Лектър завъртя Паци така, че да вижда стената срещу епидиаскопа, и отново започна да превключва картините — Пиер дела Виня обесен, Юда обесен, с увиснали навън вътрешности.

— Как предпочитате, комендаторе? С червата вън или вътре?

— Кодът е в бележника ми.

Доктор Лектър вдигна бележника пред очите на Паци и започна да го прелиства, докато не откри кода, записан между телефонните номера.

— Можете да се включите?

— Да — изхриптя Паци.

— Благодаря ви, комендаторе. — Доктор Лектър наклони количката малко назад и я избута до високите прозорци.

— Изслушайте ме! Имам пари, човече! Ще ви трябват пари, за да избягате. Мейсън Върджър никога няма да се откаже. Никога. Не можете да се приберете у дома за пари. Онези следят къщата.

Доктор Лектър сложи две дъски от скелето като рампа към ниския праг на прозореца и избута количката с Паци на балкона отвън.

Паци усети студения вятър върху мокрото си лице. Заговори бързо:

— Никога няма да се измъкнете от сградата жив. Имам пари. Имам сто и шейсет милиона лири в брой. Сто хиляди щатски долара! Нека се обадя на жена си. Ще й кажа да вземе парите и да ги остави в колата ми пред двореца.

Доктор Лектър взе примката от катедрата и я изнесе навън. Другият край беше омотан здраво около няколко скоби в корпуса на тежката машина за лъскане на подове.

Паци продължаваше да говори:

— Когато дойде, ще ми се обади по мобилния телефон и ще остави парите. Имам полицейски пропуск, така че може да докара колата до самия вход долу. Ще направи каквото й кажа. Ауспухът ще пуши, ще можете да погледнете оттук, за да сте сигурен, че ключовете са вътре.

Доктор Лектър наклони Паци над парапета, който стигаше до бедрата му.

Пред очите на полицая беше площадът — през светлината на прожекторите виждаше мястото, където е бил изгорен Савонарола, където се бе зарекъл да продаде доктор Лектър на Мейсън Върджър. Вдигна очи нагоре към ниските облаци, оцветени от прожекторите, и се надяваше тъй много, че Бог го вижда.

Долу е кошмарна посока и той не можеше да не се втренчи натам, към смъртта, с безумната надежда прожекторите някак си да дадат плътност на въздуха, да го повдигнат, да може да се закачи за лъчите светлина.

Оранжевата гумена изолация на кабела студенееше на врата му. Доктор Лектър беше застанал плътно до него.

— Ариведерчи, комендаторе.

Светкавичен удар с ножа харпия в корема, второ рязко движение, за да паднат въжетата, с които бе вързан за количката, после Паци се наклони напред и полетя през парапета, повлече оранжевия кабел, земята се устреми към него с бясна скорост, устата му, освободена да крещи, а вътре в салона машината за лъскане на подове се плъзна към прозореца, блъсна се в парапета и рязко спря. Главата на Паци се дръпна нагоре, вратът му се прекъсна, вътрешностите му се изсипаха.

Паци и червата му се люлеят пред грубата стена на осветения дворец, гърчат се в спазми, но той не се задушава, мъртъв е и хвърля огромна сянка върху каменната повърхност, люлее се, а червата му се люлеят под него в по-малка, по-бърза дъга, мъжеството му стърчи напред през срязания панталон в постмортална ерекция.

Карло се втурва от входа, където е чакал, Матео е до него, хукват през площада към вратата на двореца, блъскат туристите, двама от които са насочили видеокамери към фасадата му.

— Това е номер — обади се някой на английски, когато Карло мина покрай него.

— Матео, дръж задната врата. Ако излезе оттам, просто го убий — каза Карло и извади мобилния телефон, без да спира да тича. Връхлита в двореца и хуква нагоре по стълбите на първия етаж, после втория.

Голямата врата на салона е леко открехната. Карло връхлита, насочва пистолета си към проектираната на стената фигура, изтичва на балкона, за секунди претърсва кабинета на Макиавели.

По мобилния телефон се свързва с Пиеро и Томазо, които чакат в микробуса пред музея.

— Отидете пред дома му, пазете отпред и отзад. Просто го убийте.

Карло набра отново.

— Матео?

Телефонът зажужа в горния джоб на Матео, докато чакаше задъхан пред заключения заден вход на двореца. Беше огледал покрива, тъмните прозорци, бе опитал вратата, стиснал пистолета под сакото си. Включи телефона.

— Да.

— Какво виждаш?

— Вратата е заключена.

— Покривът?

Матео вдигна поглед нагоре, но не достатъчно бързо, за да види как капаците на прозореца непосредствено над него се отварят.

Карло чу шумолене и вик в слушалката и веднага хукна надолу, спъна се на площадката, веднага скочи на крака и продължи покрай пазача на двореца, който сега бе застанал отвън между статуите от двете страни на входа, към задния вход на двореца, като разбута няколко двойки. Там отзад беше тъмно, мобилният телефон скимтеше в ръката му като животинче. Някаква фигура, обвита сякаш в бял саван, претича слепешката през улицата пред него, блъсна се и събори един мотопед, падна, пак стана, качи се на тротоара и се удари в бронираното стъкло на витрината на някакъв магазин, отскочи и пак хукна слепешката, призрак в бяло, пищейки.

— Карло! Карло!

По разкъсаното бяло платно, което го покриваше, се разстилаха големи червени петна. Карло улови брат си, сряза пластмасовата лента със закопчалка, която пристягаше платното върху главата му, заприличала на кървава маска. Откри Матео и видя, че е накълцан през лицето, по корема, дълбоко в гърдите, твърде дълбоко, за да изсмуче раната. Карло го остави за миг, колкото да изтича до ъгъла и да се огледа, после отново се върна при брат си.

Зазвучаха сирени, Пиаца Синьория се изпълни с проблясващи светлини. Доктор Ханибал Лектър си оправи маншетите и се отправи към едно кафене на близкия площад Джудичи. Край бордюра бяха спрени мотори и мотопеди.

Приближи се до един млад мъж с кожени дрехи на мотоциклетист, който тъкмо палеше голям „Дукати“.

— Млади човече, отчаян съм — каза доктор Лектър с тъжна усмивка. — Ако не съм на Пиаца Белосгуардо след десет минути, жена ми ще ме убие. — Показа на младежа банкнота от петдесет хиляди лири. — Ето колко според мен струва животът ми.

— Само това ли искаш? Да те закарам?

Доктор Лектър разпери ръце.

— Само това.

Бързият мотоциклет се понесе между колите по Лунгарно. Доктор Лектър седеше свит зад младежа, нахлупил на главата си резервната каска, която миришеше на спрей за коса и парфюм. Мотоциклетистът знаеше къде отива — отклони се от Виа де Серальи към Пиаца Тасо и от Виа Вилани по единствения тесен проход покрай църквата „Сан Франческо ди Паола“, който води към виещия се път нагоре към Белосгуардо, хубавия жилищен район на хълма, който гледа от юг към Флоренция. Двигателят на мотоциклета отекваше в каменните стени от двете страни на улиците със звук на раздиран плат, приятен за доктор Лектър, когато се накланяше на завоите и се справяше с миризмата на спрей за коса и евтин парфюм от каската си. Накара младежа да го остави на входа на пиаца Белосгуардо, недалеч от дома на граф Монтауто, където е живял американският писател Натаниъл Хоторн. Мотоциклетистът мушна заработеното в горния джоб на коженото си яке и скоро червената светлина на мотоциклета му се изгуби надолу по криволичещия път.

Доктор Лектър, въодушевен от возенето, извървя още четирийсет метра до черния ягуар, измъкна ключовете иззад бронята и запали двигателя. Дланта му беше леко ожулена, защото ръкавицата му се бе извадила, когато метна бялото платно върху Матео и скочи върху него от първия етаж на двореца. Намаза мястото с италианския антибактериален препарат цикатрин и веднага се почувства по-добре.

Доктор Лектър порови из касетките си, докато двигателят загряваше. Реши да слуша Скарлати.