Томас Харис
Ханибал (19)

Глава 19

Точно в това кошмарно време, когато очакваше брадвата да се стовари върху главата му, Паци видя за първи път човека, известен сред учените във Флоренция под името доктор Фел…

Риналдо Паци, изкачващ стълбите на Палацо Векио по маловажна работа — една от многото, които му възлагаха бившите му подчинени, докато се наслаждаваха на падението му. Паци виждаше само върховете на обувките си върху хлътналия камък, но не и чудесата на изкуството по покритите с фрески стени. Преди петстотин години предците му бяха влачени по същото стълбище, облени в кръв.

На площадката изпъна рамене, както подобава на мъж като него, и се насили да срещне погледите на хората от картините, някои от които му бяха кръвни роднини. Вече чуваше караниците от Салона на лилиите на горния етаж, където се провеждаше общо заседание на Комисията по изящните изкуства и директорите на галерия „Уфици“.

Днешната работа на Паци бе следната: беше изчезнал дългогодишният куратор на Палацо Капони. Битуваше мнението, че старецът е избягал с жена, с нечии пари или и двете. Не се бе явявал пред шефовете си в Палацо Векио на последните четири ежемесечни заседания.

Паци бе изпратен да продължи разследването. Главен инспектор Паци, който някога бе чел лекции на същите тези директори със сиви лица по въпросите за сигурността след бомбения атентат, сега трябваше да се яви пред тях в доста по-скромно положение и да им задава въпроси за любовния живот на куратора. Перспективата не го радваше.

Двата комитета се състояха от сприхави и неотстъпчиви люде. В продължение на години не бяха успели да се споразумеят дори по въпроса къде да провеждат заседанията си — никой не искаше да ходи на чужда територия. Поради това се срещаха във величествения Салон на лилиите в Палацо Векио и всеки смяташе, че помещението е достатъчно изискано за собствената му значимост и достойнство. След като започнаха да се събират там, вече отказваха да отидат където и да било другаде, независимо че в Палацо Векио в момента течеше ремонт и реставрация и на много места имаше скелета, машини и висящи предпазни платнища.

Професор Ричи, някогашен съученик на Риналдо Паци, беше във фоайето пред салона и се опитваше да укроти пристъп на кихане, причинен от гипсовия прах. Когато се възстанови достатъчно, вдигна просълзените си очи към Паци.

— La solita arringa^[1] — каза Ричи. — Спорят както обикновено. Идваш заради изчезналия куратор, нали? В момента се боричкат за мястото му. Солиато иска да назначат племенника му. Учените са впечатлени от доктор Фел, когото назначиха временно преди няколко месеца. Искат да го задържат.

Паци остави приятеля си да рови из джобовете си за носна кърпа и влезе в историческата зала със златни лилии по тавана. Върху две от стените бяха спуснати предпазни платнища и те донякъде заглушаваха глъчката.

Солиато, който искаше да назначи племенника си, имаше думата и я задържаше със силата на гръмовния си глас:

— В Капони има кореспонденция от тринайсети век. Може да се окаже, че доктор Фел ще държи в ръцете си, в своите неиталиански ръце, писмо, писано от самия Данте Алигиери. Ще го разпознае ли? Мисля, че не. Вие го изпитахте по средновековен италиански и не мога да отрека, че познанията му са възхитителни. За чужденец. Запознат ли е той обаче с личностите от предренесансова Флоренция? Едва ли. Какво ще стане, ако в библиотеката на Капони попадне на писмо от… от Гуидо де Кавалканти например? Ще го разпознае ли? Едва ли. Какво ще кажете, доктор Фел?

Риналдо Паци огледа присъстващите, но не видя никой, който да прилича на доктор Фел, макар да бе гледал снимката му само преди час. Не го видя, защото доктор Фел не беше седнал сред останалите. Паци най-напред чу гласа му, след това видя къде е.

Доктор Фел стоеше съвършено неподвижно до голямата бронзова статуя на Юдит и Холоферн с гръб към говорещия и присъстващите. Заприказва, без да се обърне, и беше трудно да се прецени откъде идва гласът — от фигурата на Юдит, вдигнала за вечни времена меч над главата на пияния крал Холоферн, уловен за косата, или от доктор Фел, строен и неподвижен до бронзовата скулптура на Донатело. Гласът му проряза шумотевицата както лазерен лъч разсича дим и присъстващите се смълчаха.

— Кавалканти отговаря публично на първия сонет на Данте в La Vita Nuova^[2], където той описва странния си сън за Беатриче Портинари — започна доктор Фел. — Възможно е Кавалканти да е коментирал и неофициално. Ако е писал на някой Капони, трябва да е Андреа, защото той е имал по-сериозни литератури интереси от братята си. — Доктор Фел се обърна към слушателите си, когато самият той прецени, че трябва да го стори след пауза, която накара всички освен него самия да се почувстват неловко. — Знаете ли първия сонет на Данте, професор Солиато? Знаете ли го? Кавалканти е бил очарован и си струва да му отделите време. Отчасти в него се казва:

Три часа от нощта били са отлетели,

когато всичките звезди над нас блестят,

когато любовта споходи ме мигновено,

че спомня ли я, тръпна в този час.

О, как щастлива стори ми се таз любов блажена

И как в ръцете си сърцето ми плени,

дорде любимата ми, мила и смирена,

във воалената й прегръдка кротко спи.

И той събуди я — а тя, трепетно покорна,

погълна туй сърце от неговата длан,

а аз, облян в сълзи, съзрях, че тръгна и ме оставя сам.

Чуйте как превръща разговорния италиански език в музикален инструмент, наречен от него самия vulgari eloquentia:

Allegro mi sembrava Amor tenendo

Meo core in Mano, e ne le braccia avea

Madonna involta in un drappo dormendo.

Poi la svegliava, e d ’esto core ardendo

Lei paventosa umilmente pascea

Appreso gir lo ne vedea piangendo.

Дори и най-свадливите флорентинци не биха могли да устоят на Дантевите строфи, отекващи в покритите с фрески стени, произнесени с чистия тоскански акцент на доктор Фел. Най-напред с аплодисменти, а след това и с възторжени възгласи и навлажнени очи членовете утвърдиха доктор Фел като куратор на Палацо Капони и оставиха Солиато да фучи. Паци не можа да разбере дали докторът се радва, защото той отново се обърна с гръб към присъстващите. Солиато обаче все още не бе казал последната си дума.

— След като е такъв специалист по поезията на Данте, нека изнесе лекция за Данте пред Кабинета. — Солиато просъска последното, сякаш говореше за Светата инквизиция — Нека се яви пред тях извънредно следващия петък, ако е в състояние да го направи.

„Кабинетът“, наречен така заради един богато украсен кабинет в двореца, беше малка група жестоки учени, провалили не една научна кариера, която често се събираше в Палацо Векио. Подготовката за явяването пред тях се смяташе за тежка задача, а самото явяване — за гибелно. Чичото на Солиато подкрепи искането, а зетят на Солиато поиска въпросът да се постави на гласуване, което сестра му вписа в протокола на срещата. Приеха предложението. Доктор Фел продължаваше да заема поста, но, за да го задържи, трябваше да удовлетвори учените от „Кабинета“.

Двете управителни тела вече имаха нов куратор за Палацо Капони, старият куратор не им липсваше особено, така че въпросите, които зададоха на низвергнатия Паци по въпроса, бяха припрени и нервни. Паци издържа възхитително.

Като всеки добър следовател той бе прецедил и пресял обстоятелствата във връзка с печелившите. Кой би спечелил от изчезването на стария куратор? Той бе ерген, уважаван учен, водил тих и спокоен живот. Единственото, което имаше, бе работата му, а с нея и правото да живее в таванското помещение на Палацо Капони.

Тук беше новият куратор, назначен от борда след изпит по история на Флоренция и староиталиански. Паци бе проверил формулярите за кандидатстване на доктор Фел и клетвените декларации за здравното му състояние.

Приближи се до него, когато членовете на борда събираха нещата си и се разотиваха.

— Доктор Фел?

— Да, комендаторе.

Новият куратор беше дребен и строен. Стъклата на очилата му бяха затъмнени в горния край, а дрехите му бяха много добре скроени дори за Италия.

— Питах се дали сте имали възможност да се запознаете с предшественика си. — Антените на опитния полицай са настроени на дължината на вълната, на която се излъчва страхът. Гледаше доктор Фел много внимателно и долови абсолютно спокойствие.

— Не, нямах тази възможност. Четох обаче няколко негови монографии от „Нова антология“. — Разговорният тоскански диалект на доктора беше също така чист, както и старинният. Ако имаше следа от акцент, Паци не бе в състояние да я долови.

— Знам, че полицаите, които първи са разследвали изчезването му, са търсили в замъка някакво писмо — прощално, предсмъртно, но не са открили нищо. Молбата ми е, ако попаднете на нещо такова сред книжата, нещо лично, колкото и да е маловажно, да ми се обадите.

— Разбира се, комендаторе Паци.

— Личните му вещи все още ли са в двореца?

— Прибрани са в два куфара с опис.

— Ще изпратя… Ще дойда да ги взема.

— Нали ще ми се обадите преди това? Така ще мога да деактивирам алармената система и да ви спестя време.

Този човек е твърде спокоен. По принцип би трябвало да се страхува от мен поне малко. Иска да му се обадя, преди да го посетя.

Разпитът преди малко беше разрошил перушината на Паци. Дързостта на този човек направо го вбеси.

— Доктор Фел, може ли да ви задам един личен въпрос?

— Ако дългът ви го изисква, комендаторе.

— На лявата ви ръка има сравнително скорошен белег.

— А на вашата има скорошна венчална халка. La Vita Nuova? — Доктор Фел се усмихна. Имаше дребни зъби, много бели. Докато Паци се съвземе от изненадата, преди да реши дали трябва да се обиди, или не, доктор Фел вдигна нагоре ръката с белега и продължи: — Синдром на кухата капрална кост, комендаторе. Историята е опасна професия.

— Защо не сте декларирали този синдром във формулярите за здравословното си състояние, когато кандидатствахте за работа тук?

— Бях останал с впечатлението, че подобни наранявания са важни само ако се искат допълнителни помощи за инвалидност. Аз нямам подобни претенции. Нито пък съм инвалид.

— Значи са ви оперирали в Бразилия, откъдето произхождате.

— Във всеки случай не беше в Италия. От италианските власти не съм получил нищо — отговори доктор Фел, сякаш беше убеден, че е отговорил изчерпателно.

Двамата излязоха от залата последни. Паци бе стигнал до вратата, когато доктор Фел го повика.

— Комендатор Паци?

Виждаше го като черен силует на фона на прозореца. Зад него в далечината се открояваше куполът на катедралата.

— Да?

— Мисля, че сте от рода Паци, прав ли съм?

— Да. Как разбрахте? — Паци очакваше да спомене някоя груба вестникарска статия.

— Напомняте ми една фигура от орнаментите на Дела Робиа във фамилния ви параклис в Санта Кроче.

— Да, Андреа де Паци, изобразен като Йоан Кръстител — кимна Паци не без удоволствие.

Риналдо Паци си тръгна и остави стройната фигура на доктор Фел в залата. Последното му впечатление беше изключителната неподвижност на този човек.

Скоро впечатленията му щяха да се обогатят.