Томас Харис
Ханибал (16)

Глава 16

След като всички действащи лица освен самия доктор Лектър бяха по местата си в планината Генаргенту на остров Сардиния, Мейсън насочи вниманието си към увековечаването на смъртта на доктора за поколенията, а и за да може самият той да се наслаждава, докато я гледа. Отдавна бе уговорил всичко, но сега вече беше настъпил моментът да даде сигнал за готовност.

Деликатните си телефонни разговори провеждаше през централата на своя спортен тотализатор в Лас Вегас и обажданията му просто се губеха като тънки нишки сред огромния обем информация, който минаваше оттам.

Гласът му с качества на радиоговорител, но без преградни и фрикативни съгласни, прелетя от Националния парк край Чесапийк до пустинята, после назад през Атлантика и стигна до Рим в един апартамент на Виа Архимеде зад хотел със същото име. Телефонът зазвъня дрезгаво, двойни позвънявания, както е в Италия. В тъмнината сънливи гласове:

— Cosa? Cosa c’e^[1]?

— Accendi la luce, idiota!^[2]

Нощната лампа се запалва. В леглото има трима души. Младият мъж най-близо до апарата взема слушалката и я подава на пълен по-възрастен мъж в средата. В другия край лежи двайсет и няколко годишно русо момиче. То надига сънливо глава към лампата и я отпуска отново.

— Pronto, chi? Chi parla?^[3]

— Оресте, приятелю, обажда се Мейсън.

Едрият мъж се стяга, прави знак на младия мъж да му донесе чаша минерална вода.

— А, Мейсън, приятелю, извинявай, бях заспал. Колко е часът при теб?

— Късно е, Оресте. Помниш ли какво ти казах, че ще направя за теб, и какво ти трябва да направиш за мен?

— Да, разбира се.

— Дойде времето, приятелю. Знаеш какво искам. Искам да снимаш с две камери, по-качествен звук, отколкото в твоите порнофилми, и понеже ще трябва да си осигуриш електрозахранване, прави сметка генераторът да е далече от снимачната площадка. Освен това искам хубави кадри на природните красоти, за да ги използваме, когато монтираме, както и птичи песни. Искам утре да отидеш на мястото и да подготвиш всичко. Можеш да оставиш оборудването там, има кой да го пази. След това ще се върнеш в Рим и ще чакаш да те извикат, но трябва да си готов да тръгнеш най-късно два часа след като те известя. Разбираш ли? В Ситибанк в Световния изложбен център те чакат нужните средства.

— Мейсън, в момента правя…

— Искаш ли да го направиш, или не, Оресте? Каза, че ти е писнало от филми за чукане, убийства и исторически помии за РАИ. Наистина ли искаш да снимаш нещо сериозно, Оресте?

— Да, Мейсън.

— Тогава тръгни още днес. Парите са в Ситибанк. Искам да отидеш.

— Къде, Мейсън?

— В Сардиния. Със самолет до Калиари, там ще те посрещнат.

Следващият разговор беше до Порто Торес на източния бряг на остров Сардиния. Беше кратък. Нямаше много за говорене, защото машината там работеше отдавна и бе също толкова ефективна, колкото и сглобяемата гилотина на Мейсън. Беше и по-чиста в екологично отношение, макар и не толкова бърза.