Томас Харис
Ханибал (101)

Глава 101

Суфле и по чаша „Шато д’Иким“ пред камината във всекидневната, готово кафе на масичката до лакътя на Старлинг.

Танцът на огъня в златистото вино, букетът му над дълбоките стонове на горящия пън.

Говореха за чаените чаши и за времето, за правилото на безпорядъка.

— И така, започнах да вярвам — говореше доктор Лектър, — че на този свят трябва да има място за Миша, много добро място, освободено за нея, и започнах да мисля, Кларис, че най-хубавото място на света е твоето.

Светлината от огъня не проникваше в дълбините на деколтето й така задоволително, както светлината от свещите, но пък играеше чудесно върху костите на лицето й.

Тя се замисли за миг.

— Искам да те попитам нещо, доктор Лектър. Ако за Миша е нужно добро място на света, не казвам, че не е, какво му е на твоето място? То е изцяло запълнено и съм сигурна, че никога не би й отказал каквото и да било. С нея бихме могли да сме като сестри. И ако, както казваш, в мен има място за баща ми, защо в теб да няма място за Миша?

Доктор Лектър изглеждаше зарадван, макар и да не можеше да се каже дали заради идеята или заради ума на Старлинг. Може би беше някак смътно разтревожен, че е изградил повече, отколкото е очаквал.

Докато Старлинг оставяше винената чаша на масата до себе си, бутна чашата с кафе и тя се разби пред камината. Не погледна към нея.

Доктор Лектър наблюдаваше парчетата. Бяха неподвижни.

— Не смятам, че трябва да вземеш решение на минутата — продължи Старлинг. Очите и обиците й блестяха. Огънят въздъхна, топлината му проникваше през тъканта на роклята й, яви й се спомен: Доктор Лектър преди много, много време бе попитал сенатор Мартин дали е кърмила дъщеря си. В неестествената неподвижност на Старлинг движение на бижута: в един миг множество прозорци в ума й се подравниха и тя прозря далеч отвъд собствения си опит.

— Ханибал Лектър, майка ти кърмила ли те е? — попита тя.

— Да.

— Чувствал ли си някога, че трябва да отстъпиш гръдта на Миша? Чувствал ли си, че от теб се иска да се откажеш заради нея?

Пауза.

— Не помня, Кларис. Ако съм се отказал, направил съм го с радост.

Кларис Старлинг бръкна дълбоко в деколтето си и извади гърдата си, която бързо щръкна от хладния въздух.

— Не се налага да се отказваш от тази — каза тя. Без да сваля поглед от очите му, взе с показалеца си капка „Шато д’Иким“ от устата си и гъстата сладка капка увисна на зърното на гърдата й като смарагд и затрептя с дишането й.

Той дойде бързо при нея, коленичи пред стола й и наведе към млечнобялата й рокля тъмната си гладка глава.