Томас Харис
Ханибал (99)

Глава 99

Старлинг се събуди от звуците на далечна камерна музика и пикантна миризма на готвене. Чувстваше се чудесно ободрена и гладна. На вратата се почука и влезе доктор Лектър с черни панталони, бяла риза и вратовръзка. Носеше дълъг пластмасов плик за костюм и топло капучино за нея.

— Добре ли спа?

— Много добре, благодаря.

— Главният готвач ми каза, че ще вечеряме след час и половина. След един час ще пием коктейлите. Реших, че това може би ще ти хареса.

Окачи плика на гардероба и излезе, без да каже нищо повече.

Старлинг не погледна към гардероба, преди да вземе продължителна вана, след това отвори плика и това, което видя, й достави удоволствие. Беше дълга вечерна рокля от бяла коприна с тясно дълбоко деколте под великолепен, украсен с мъниста жакет.

На тоалетката имаше чифт обици с висулки от полирани смарагди без ръбове. В тях имаше много огън за камъни, полирани без ръбове.

Косата й никога не създаваше проблеми. Винаги се чувстваше много добре в дрехите си. Макар и да не беше свикнала с такива рокли, не се задържа дълго пред огледалото — само погледна дали всичко е както трябва.

Германецът, собственик на къщата, беше направил камините огромни. Във всекидневната Старлинг завари да гори голям пън. Приближи се до топлата камина сред шумолене на коприна.

От ъгъла долита музика — клавесин. Доктор Лектър свири с бяла официална папийонка. Той вдига очи, вижда я и дъхът му секва в гърлото. Пръстите му също престават да се движат, все още разперени над клавишите.

Тоновете на клавесина заглъхват веднага и във внезапно настъпилата тишина във всекидневната и двамата чуват как той си поема дъх.

Пред камината чакаха две питиета. Доктор Лектър се зае с тях. „Лиле“ с резенче портокал. Подаде едната чаша на Старлинг.

— Дори и да те виждам всеки ден, завинаги ще те запомня каквато си днес. — Тъмните му очи я улавяха цялата.

— Колко пъти си ме виждал? Без аз да знам?

— Само три пъти.

— А тук?

— Тук е извън времето и каквото видя, докато се грижа за теб, не е компромис с правото ти на личен живот. То ще отиде на свое собствено място заедно с медицинските ти данни. Признавам, че наистина ми е приятно да те гледам, когато спиш. Ти си много красива, Старлинг.

— Външният вид е случайност, доктор Лектър.

— Ако хубостта се раздаваше по заслуги, пак щеше да си красива.

— Благодаря.

— Не казвай „благодаря“. — Лекото помръдване на главата му е достатъчно, за да прогони раздразнението — като чаша, хвърлена в огъня.

— Казвам това, което мисля — отвърна Старлинг. — Може би щеше да ти хареса повече, ако бях казала „Радвам се, че мислиш така“. Това щеше да е донякъде префърцунено, но също толкова вярно.

Тя вдигна чашата под равния си прериен поглед, без да крие нищо.

В този момент на доктор Лектър му мина през ума, че въпреки всичките си познания и проницателност никога не би могъл да я предскаже напълно или изобщо да я притежава. Би могъл да храни гъсеницата, би могъл да шепне в какавидата. Това, което щеше да се излюпи, следваше своята собствена природа и бе извън обсега му. Запита се дали под роклята не е сложила на глезена си пистолета.

Тогава Кларис Старлинг му се усмихна, смарагдите уловиха пламъците на огъня и чудовището се изпълни със задоволство от собствения си изтънчен вкус и хитрост.

— Кларис, вечерята въздейства върху вкуса и обонянието, двете най-стари сетива и най-близки до центъра на ума. Вкусът и обонянието се намират в част на ума, която има предимство пред състраданието, а състраданието няма място на моята маса. В същото време в кората на главния мозък играят, подобно на чудеса от светлина по свода на църква, церемониите, гледките и разговорите по време на вечеря. Това може да е много по-занимателно от театъра. — Приближи лицето си до нейното, прецени очите й. — Искам да разбереш, Старлинг, какво богатство внасяш ти и на какво имаш право. Разглеждала ли си отражението си напоследък? Мисля, че не. Съмнявам се, че изобщо някога го правиш. Ела във фоайето, застани пред голямото огледало.

Доктор Лектър взе голям свещник от полицата над камината.

Високото огледало беше чудесна антика от деветнайсети век, но леко помътняло и прорязано от фини пукнатини. Беше от френския замък „Во-льо-Виконт“ и само Бог знаеше какво е видяло.

— Виж, Кларис. Тази божествена гледка си ти. Тази вечер за известно време ще виждаш себе си от разстояние. Ще виждаш това, което е справедливо, ще виждаш това, което е истина. Никога не ти е липсвал куражът да казваш каквото мислиш, но са ти пречели задръжки. Ще ти кажа още веднъж. На тази маса няма място за състрадание. Ще забележиш, че ако бъдат разменени забележки, неприятни в момента, контекстът може да ги превърне в празни приказки или в нещо безумно смешно. Ако се кажат неща, които са болезнено верни, тогава тази истина е само преходна и ще се промени. — Той отпи глътка от чашата си. — Ако почувстваш, че в теб напъпва болка, тя скоро ще разцъфти в облекчение. Разбираш ли ме?

— Не, доктор Лектър, но запомних какво каза. По дяволите самоусъвършенстването. Искам една приятна вечеря.

— Това мога да ти обещая.

Усмихна й се — гледка, от която някои се плашат.

Сега никой не гледаше отражението в замъгленото огледало — гледаха се един друг през пламъците на свещите, а огледалото гледаше тях.

— Виж, Кларис.

Тя забеляза червените искри, проникнали дълбоко в очите му, и усети възбудата на дете, приближаващо далечен панаир.

Доктор Лектър извади от джоба на сакото си спринцовка с тънка като косъм игла и без да погледне, само по чувство, я заби в ръката й. Когато я извади, малката рана дори не прокърви.

— Какво свиреше, когато влязох? — попита тя.

— „Ако царуваше любовта“.

— Много е старо, нали?

— Писал го е Хенри VIII около 1510-а година.

— Ще ми посвириш ли? — попита тя. — Ще го довършиш ли сега?