Томас Харис
Ханибал (82)

Глава 82

Мирис на горящи дървени въглища и нормалните миризми на животни и хора в обора на Мейсън. Огнени отблясъци по дългия череп на състезателния кон Летяща сянка, празен като провидението, наблюдаващ всичко зад капаците на глазниците си.

Червените въглени в огнището припламват със съскането на духалото, докато Карло нагрява парче желязо, вече почервеняло като череша.

Доктор Ханибал Лектър виси на стената под конския череп като ужасяващ олтарен орнамент. Ръцете му са изпънати настрани и са здраво завързани за масивен дъбов кръст от теглич за конска каруца. Кръстът минава по гърба на доктор Лектър като хомот и е закрепен за стената с халка, изработена от Карло. Краката му не достигат пода. Завързани са върху панталоните като навито месо за печене, с въже, увито на спирала. Всяка навивка е завързана на възел за съседните. Няма вериги или белезници — нищо метално, което би повредило зъбите на прасетата и би ги обезкуражило.

Когато желязото в пещта се нагорещява до бяло, Карло го слага на наковалнята с клещите и го удря с чука, докато се превърне в окова. Искрите летят навсякъде в полутъмното помещение, отскачат от гърдите му, отскачат от гърдите на доктор Ханибал Лектър.

Телевизионната камера на Мейсън — някак странна сред допотопните инструменти — наднича към доктор Лектър от паякоподобния си метален статив. Върху тезгяха има монитор. В момента е тъмен.

Карло нагрява оковата още веднъж и тича с нея навън, за да я прикрепи към повдигана, докато все още е гореща и податлива. Ударите на чука му отекват в големия обем на обора, ударът и ехото — ДАН-дан, ДАН-дан.

Горе от сеновала се носи пращене и писукане — Пиеро е хванал на къси вълни репортаж от някакъв мач. В Рим „Калиари“ играе срещу омразния „Ювентус“.

Томазо седи на плетен стол, пневматичната пушка е подпряна на стената до него. Тъмните му свещенически очи не се отделят нито за миг от лицето на доктор Лектър.

Томазо долавя промяна в неподвижността на завързания мъж. Промяната е едва доловима, от безсъзнателност към неестествен самоконтрол, може би само звукът на дишането му се е променил.

Томазо става от стола си и вика:

— Събуди се!

Карло се връща в стаята със седлата, еленовият зъб се показва от устата му, после пак се скрива. Носи чифт панталони, натъпкани с плодове, зеленчуци и пилета. Отрива панталоните в тялото на доктор Лектър, в подмишниците му.

Като внимава да не доближи ръката си до лицето му, Карло улавя косата на Лектър и вдига главата му.

— Buona sera, Dottore.

Телевизионният монитор изпращява, екранът просветва и се появява физиономията на Мейсън.

— Запалете светлината над камерата — нарежда той. — Добър вечер, доктор Лектър.

Докторът отваря очи за първи път.

На Карло му се струва, че от очите на демона хвърчат искри, но може би това е отражението на огъня. Прекръсти се, да не му е уроки.

— Мейсън — каза докторът към камерата. Зад Мейсън доктор Лектър виждаше силуета на Марго, черен на фона на аквариума. — Добър вечер, Марго — добави с учтив тон. — Радвам се да те видя отново.

Говореше съвършено ясно. Може би беше буден от доста време.

— Доктор Лектър — чу се дрезгавият глас на Марго.

Томазо отиде при прожектора над камерата и го запали.

Силната светлина ги заслепи за миг.

— Докторе — заговори Мейсън с плътния си глас на радиоговорител. — След двайсет минути ще дадем на прасетата първото ястие, което ще бъдат краката ти. След това ние с теб ще си устроим парти по пижами. По това време може би вече ще носиш къси панталонки. Кордел ще те поддържа жив дълго…

Мейсън продължаваше да говори, Марго се наведе, за да види какво става в обора.

Доктор Лектър погледна в монитора, за да се увери, че Марго го наблюдава. След това с металически, напрегнат глас, прошепна на Карло:

— Брат ти Матео сигурно вече мирише по-лошо и от теб. Напълни гащите, когато го разпрах.

Карло бръкна в задния си джоб и извади електрически остен за добитък. Ярко осветен от прожектора на камерата, замахна с остена към главата на доктор Лектър. Улови го за косата с една ръка, натисна бутона на дръжката и приближи инструмента до лицето му, докато между двата електрода прескачаше високоволтовата дъга.

— Еби си майката — изпсува Карло и опря електродите в окото на доктор Лектър.

Доктор Лектър не издаде нито звук — звукът дойде откъм високоговорителя. Мейсън изрева колкото му позволяваше дъхът, а Томазо напрегна сили, за да издърпа Карло настрани. Пиеро слезе от сеновала да помага. Двамата успяха да накарат Карло да седне на плетения стол и да го задържат.

— Ако го ослепиш, няма да видим пукната пара — изреваха двамата едновременно в двете му уши.

Доктор Лектър регулира щорите в двореца на паметта си, за да намали ослепителния блясък. Аххххх. Опря лицето си до хладния мраморен хълбок на Венера.

После се обърна към камерата и каза ясно:

— Няма да взема шоколада, Мейсън.

— Кучият му син е смахнат — обади се шериф Моли. — Обаче и Карло е същата стока.

— Слез долу и стой помежду им — нареди Мейсън.

— Сигурен ли си, че нямат оръжие? — попита Моли.

— Нали те наех, за да се оправяш в трудни положения? Нямат. Само пневматичната пушка.

— Нека отида аз — намеси се Марго. — Ще ги спра, ако решат да се правят на големи мъже. Италианците уважават майките си, а и Карло знае, че аз боравя с парите.

— Изнесете камерата навън и ми покажете прасетата — нареди Мейсън. — Вечерята е в осем.

— Не съм длъжна да остана за вечеря — каза Марго.

— О, да, длъжна си — отвърна Мейсън.