Томас Харис
Ханибал (81)

Глава 81

Имението „Мъскрат“ е обгърнато от тишина както при някогашен шабат^[1]. Мейсън е възбуден, ужасно горд, че е успял да осъществи всичко това. Мислено сравнява постижението си с откриването на радия.

От училище най-добре помнеше илюстрирания учебник по физика — това бе единствената книга, достатъчно голяма, за да му позволява да мастурбира в час. Докато го правеше, често гледаше снимка на мадам Кюри и сега си мислеше за нея и за тоновете уранинит, които е сварила, за да получи радия. Усилията й, мислеше си, много наподобяваха неговите.

Мейсън си представяше доктор Лектър — резултатът от толкова дълго търсене и сериозни разходи — да свети в тъмното като епруветката на мадам Кюри в лабораторията й. Представяше си как коремите на прасетата, когато отидат да спят заситени в гората, също ще светят като електрически крушки.

Беше петък вечер, почти се беше стъмнило. Помощният персонал си беше отишъл. Никой от работниците не бе видял микробуса да пристига, защото не беше минал през главния вход, а по противопожарния път през националната гора, който Мейсън използваше за доставки. Шерифът и хората му бяха приключили с повърхностния си оглед и си бяха отишли много преди микробусът да спре в обора. Сега на главния вход имаше охрана и в имението бяха останали само най-доверените служители:

Кордел беше на мястото си в стаята за игри — смяната му щеше да дойде в полунощ. Марго и помощник-шерифът Моли, все още със служебната си значка, с която бе приспал бдителността на местния шериф, бяха при Мейсън, а екипът от професионални похитители имаше работа в обора.

До края на неделния ден всичко щеше да е приключило. Уликите щяха да са изгорени или да се разлагат в стомасите на шестнайсетте свине. Мейсън си помисли, че би могъл да нахрани змиорката с някой деликатес от доктор Лектър. Може би носът му. След това с години щеше да наблюдава кръвожадната лента, вечно виеща се на осмица, и да си дава сметка, че този символ на безкрайността ще означава: Лектър, мъртъв завинаги, мъртъв завинаги.

В същото време Мейсън осъзнаваше, че е опасно да получиш точно това, което искаш. Какво щеше да прави, след като убие доктор Лектър? Би могъл да проникне в някои домове за сираци и да измъчва деца. Би могъл да пие мартини, приготвено със сълзи. Откъде обаче щеше да идва истинското удоволствие?

Реши, че е глупаво да помрачава този велик момент със страхове за бъдещето. Изчака механизмът да навлажни окото му, изчака да се проясни предпазното стъкло, после духна в тръбата, с която управляваше всичко — по всяко време можеше да включи видеомонитора и да погледне наградата си.