Томас Харис
Ханибал (80)

Глава 80

Когато най-накрая се освободи от полицаите, Старлинг смени гумата и се прибра у дома при собствения си телефон и компютъра. Мобилният телефон на ФБР й липсваше жестоко и все още не се бе снабдила с друг.

На телефонния секретар имаше съобщение от Ардилия: „Старлинг, сложи подправките на месото, затвори капака на тавата и я сложи във фурната на бавен огън. НЕ СЛАГАЙ още зеленчуците. Спомни си какво стана миналия път. Ще съм заета, по дяволите, до към пет часа.“

Старлинг включи лаптопа и опита да се свърже с файла на програмата за задържане на особено опасни престъпници, но се оказа, че няма достъп не само до нея, но и до цялата компютърна мрежа на ФБР. Достъпът й до информацията беше по-малък отколкото на който и да било провинциален полицай.

Телефонът иззвъня. Беше Клинт Пиърсол.

— Старлинг, тормозила ли си Мейсън Върджър по телефона?

— Никога, кълна се.

— Той твърди, че си. Поканил е тамошния шериф да обиколи имението му, всъщност настоял е да го направи, и в момента шерифът е на път за там. Няма и няма да има никаква заповед. Не успяхме да открием нито един друг свидетел на отвличането освен теб.

— Имаше един бял линкълн с възрастна двойка. Господин Пиърсол, защо не проверите покупките с кредитна карта от супермаркета по времето, когато това се случи? Тези продажби се регистрират и по време.

— Ще стигнем и до това, но…

— … ще е нужно време — довърши Старлинг.

— Старлинг?

— Да, сър?

— Между нас да си остане. Ще те държа в течение за важните неща, но искам да стоиш настрана. Докато си отстранена, не си служител на закона и не би трябвало да разполагаш с информация. В момента си господин Никой.

— Да, сър, знам.

 

 

В какво се взираме, докато вземаме решение? Нашата цивилизация не е мисловна, ние не вдигаме очи към възвишенията. През повечето време, докато вземаме важни решения, съзерцаваме линолеума на пода в някой учрежденски коридор или шепнем припряно в някоя чакалня с телевизор, който бълва глупости.

Старлинг, която търсеше нещо, какво и да е, мина през кухнята и отиде в половината на Ардилия. Вгледа се в навъсената снимка на баба й — тази, която правеше чая. Вгледа се в застрахователната полица на баба Мап, окачена в рамка на стената. Половината на Мап изглеждаше така, сякаш в нея живееше Мап.

Върна се в своята половина. Тя изглеждаше така, сякаш никой не живееше в нея. Какво беше окачила в рамка? Дипломата от Академията на ФБР. Не беше оцеляла снимка на родителите й. Беше живяла без тях дълго време и те съществуваха само в паметта й. Понякога чувстваше докосването им — в аромата на закуската или някоя миризма, в дочут разговор или позната фраза. Най-силно долавяше присъствието им в чувството си за правда и неправда.

Коя, по дяволите, беше тя? Кой изобщо някога я бе признавал?

Ти си воин, Кларис. Можеш да бъдеш толкова силна, колкото желаеш да бъдеш.

Старлинг разбираше желанието на Мейсън да убие Ханибал Лектър. Ако го бе направил сам или бе наел някого, за да го направи, щеше да го понесе — Мейсън имаше основателна причина.

Не би могла обаче да изтърпи мисълта, че ще го изтезава до смърт — бягаше от нея както някога, преди толкова много време, бягаше от клането на агнетата и конете.

Ти си воин, Кларис.

Фактът, че Мейсън щеше да направи това с мълчаливото съгласие на хората, положили клетва да осигуряват спазването на закона, беше почти толкова отвратителен, колкото и самото деяние.

С тази мисъл взе простичко решение:

Светът няма да е такъв, докъдето стига обхватът на протегнатата ми ръка.

Осъзна, че се е качила на стол и протяга ръка нагоре.

Свали кутията, която й беше донесъл есента адвокатът на Джон Бригъм. Имаше чувството, че оттогава е минала цяла вечност.

 

 

Съществува някаква дълбока традиция и мистичност, когато някой завещае личното си оръжие на оцелял другар по оръжие. Свързано е със запазването на стойностите отвъд смъртта на отделния индивид.

Хората, които живеят в спокойно време, защото други са го направили такова, трудно биха проумели това.

Кутията, в която бяха пистолетите на Джон Бригъм, сама по себе си беше стойностен подарък. Вероятно я беше купил от Изтока, когато е бил в морската пехота. Махагонова кутия със седефени орнаменти. Самите оръжия говореха за Бригъм повече от всичко останало — добре износени, добре поддържани, безупречно чисти. Колт 45 М1911А1 и „Сафари Армс“ — умалена разновидност на колта, за да може да се носи незабелязано. Имаше и нож с назъбено острие. Старлинг разполагаше с кобури. Служебната значка на Бригъм от ФБР беше закрепена на махагонова плочка. Значката му от Администрацията за борба с наркотрафика беше в кутията, неприкрепена към нищо.

Старлинг свали значката на ФБР от плочката и я мушна в джоба си. Големият колт отиде в кобура отзад на колана й, под якето.

По-късия пистолет закопча на единия си глезен, ножа — на другия. Извади дипломата си от рамката и я сгъна, за да я прибере в джоба си. В тъмнината някой би могъл да я вземе за заповед. Докато сгъваше дебелата хартия, не беше самата себе си и това я радваше.

Още три минути пред лаптопа. От Интернет изтегли карта на ферма „Мъскрат“ и околната гора в голям мащаб и я разпечати. Вгледа се за миг в месната империя на Мейсън и прокара пръст по очертанията.

Подкара мустанга и големите ауспуси залепиха мъртвата трева за земята, когато изкара колата от алеята, за да посети Мейсън Върджър.