Томас Харис
Ханибал (8)

Глава 8

Отделът по поведенчески науки към ФБР се занимава със серийните убийства. Въздухът в помещенията долу в сутерена на сградата е хладен и неподвижен. През последните години неколцина дизайнери бяха опитвали да освежат подземното пространство, но резултатът не беше по-добър от козметика на труп.

Кабинетът на шефа продължава да е в първоначалния светлокафяв цвят, с карирани кафяви пердета на високите прозорци. Там, заобиколен от пъклените папки, седеше Джак Крофорд и пишеше на бюрото си.

На вратата се почука и той вдигна очи, за да види нещо, което винаги му бе приятно — на прага стоеше Кларис Старлинг.

Крофорд се усмихна и стана. Двамата със Старлинг често разговаряха прави — едно от неписаните официални правила, които бяха възприели в отношенията си. Не беше нужно да се ръкуват.

— Чух, че сте идвали до болницата — започна тя. — Съжалявам, че се разминахме.

— Радвам се, че те пуснаха толкова бързо — отвърна той. — Как е ухото ти?

— Добре е… ако човек си пада по карфиола… Казаха ми, че по-голямата част ще окапе. — Ухото й беше скрито под косата. Не му предложи да го види.

Помълчаха.

— Накараха ме да опера пешкира за акцията, за смъртта на Ивелда Дръмго и всичко останало. Бяха като хиени. После изведнъж спряха и се измъкнаха. Нещо ги прогони.

— Може би имаш ангел-хранител.

— Може би. Какво ви струваше?

Крофорд поклати глава.

— Затвори, моля те, вратата. — Намери книжна салфетка в джоба си и избърса очилата си. — Щях да го направя, ако можех. Не ми стигна куражът. Ако сенатор Мартин все още беше на поста си, щеше да имаш някакъв гръб… Те убиха Джон Бригъм в онази акция — просто го изхвърлиха на боклука. Щеше да е ужасно, ако бяха унищожили и теб.

Лицето на Крофорд пламна и тя си го спомни над гроба на Джон Бригъм в силния вятър, който духаше. Крофорд никога не беше говорил с нея за собствената си война.

— Но все пак направихте нещо, нали?

Той кимна.

— Направих нещо. Не знам доколко ще се зарадваш. Става дума за работа.

Работа. „Работа“ беше хубава дума в речника, който използваха помежду си, само двамата. Това означаваше конкретна бърза задача и въздухът сякаш се проясни. Никога не говореха — ако имаше как да го избегнат — за заплетената централна бюрокрация във Федералното бюро за разследвания. Двамата бяха като лекари мисионери, които нямат нерви за теология — съсредоточаваха се изцяло върху бебето, знаеха, но не го изричаха, че Бог няма да си помръдне пръста, за да помогне. Че не би изпратил дъжд, дори и да става дума за хиляди деца на туземци.

— Косвено, Кларис, твой благодетел е авторът на писмото, което получи наскоро.

— Доктор Лектър. — Отдавна бе забелязала, че Крофорд избягва да произнася името му.

— Същият. В продължение на толкова много години ни се изплъзва, нямахме надежда да го открием, а сега изведнъж ти пише писмо. Защо?

Бяха изминали седем години, откакто доктор Ханибал Лектър, доказано отнел живота на десет души, бе избягал от охраната в Мемфис, убивайки още пет души.

Сякаш бе изчезнал от лицето на земята. Делото му във ФБР оставаше открито и щеше да е открито за вечни времена или поне докато не го заловяха. Така беше и в Тенеси, и в други юрисдикции. Вече обаче нямаше специални хора, натоварени с издирването му, при все че близките на жертвите не преставаха да ронят гневни сълзи пред властите в Тенеси и все още настояваха да се предприеме нещо.

Бяха се появили томове научни догадки за психиката му, повечето от които дело на хора, които през живота си не го бяха виждали. Имаше няколко работи на психиатри, които той бе направил за смях в научните издания и които бяха сметнали, че сега е безопасно да надигнат глава. Някои от тях твърдяха, че отклоненията в психиката му неизбежно ще го тласнат към самоубийство и че вероятността вече да е покойник е доста голяма.

Интересът към доктор Лектър, поне в киберпространството, беше до голяма степен жив. По тинестото дъно на Интернет теориите за Лектър никнеха като гъби, а твърденията, че е бил видян, изобилстваха като подобните твърдения за Елвис Пресли. Натрапници обсаждаха чат-пространствата, а в електронното блато в тъмната страна на Мрежата на колекционерите на ужасяващи мистерии се предлагаха полицейски снимки на извършените от него безумия.

След седем години от доктора имаше една-единствена следа — писмото му до Кларис Старлинг по времето, когато таблоидите я разпъваха на кръст.

По писмото нямаше отпечатъци от пръсти, но във ФБР до голяма степен бяха убедени, че не е фалшификат. Кларис беше сигурна в това.

— Защо го е направил, Кларис? — попита Крофорд, сякаш й се сърдеше. — Никога не съм претендирал, че го разбирам по-добре от онези тъпанари психиатрите. Затова ти ми кажи.

— Решил е, че случилото се с мен ще ме унищожи, ще ме разочарова до крайна степен в Бюрото, а той умира да гледа как се руши вярата, това е любимото му занимание. Подобно на рухналите черкви, които колекционираше. Най-много обичаше да гледа снимката на руините на онази църква в Италия, която се събори и затрупа възрастните жени по време на неделната молитва, а някой беше забучил най-отгоре коледно дърво. Аз го забавлявам, той си играе с мен. Докато го разпитвах, той обичаше да изтъква пропуските в образованието ми. Смята ме за простовата и наивна.

— А мислила ли си, че си пада по теб, Старлинг? — попита Крофорд, като говореше от висотата на собствената си възраст и самота.

— Мисля, че го забавлявам. Нещата или го забавляват, или не. Ако ли не…

— Не си ли чувствала, че те харесва? — настоя Крофорд на различието между мисъл и чувство както баптистът държи на пълното потапяне на младенеца при кръщаването.

— Още съвсем в началото на познанството ни той ми каза за мен самата неща, които си бяха самата истина. Смятам, че разбирането лесно може да се обърка с влизането в положението, защото толкова много ни се иска да ни влязат в положението. Може би съзряването е именно осъзнаването на това различие. Неприятно и гадно е да съзнаваш, че някой те разбира, без дори да те харесва. А най-лошо е когато си дадеш сметка, че разбирането е само оръдие на дебнещия те хищник. Нямам никаква представа какво изпитва доктор Лектър към мен.

— Кажи ми какво именно ти е казал, ако не възразяваш.

— Че съм амбициозно напористо селянче и очичките ми святкат като евтини стъкълца. Че нося евтини обувки, но имам вкус — съвсем малко.

— И това ти прозвуча като истина?

— Да. И може би още е вярно. Подобрих обаче състоянието на обувките си.

— Смяташ ли, Старлинг, че може би му е било интересно да разбере дали ще го издадеш, когато ти изпрати съчувствено писмо?

— Знаел е, че ще го издам, а ако не е знаел, е трябвало да го знае.

— Уби шест души, след като съдът го изпрати в лудницата — каза Крофорд. — Уби Мигс, задето те изпръска в лицето със сперма, после още петима, за да избяга. При сегашния политически климат, ако бъде хванат, инжекцията не му мърда.

Мисълта накара Крофорд да се усмихне. Той бе поставил основите на изследванията върху серийните убийства. Сега го очакваше задължително пенсиониране, а чудовището, което му бе създало най-много грижи, оставаше на свобода. Възможността доктор Лектър да бъде екзекутиран го изпълваше със задоволство.

Старлинг си даде сметка, че спомена Мигс само за да я накара да настръхне, да я върне към ужасните дни, когато опитваше да разпитва Ханибал Канибала в тъмницата на Балтиморската болница за психичноболни престъпници. Когато Лектър си играеше с нея, а в същото време в дупката на Джейм Гъм клечеше едно момиче и очакваше да умре. Обикновено Крофорд прибягваше до хватки за заостряне на вниманието, когато се канеше да заговори по същество — така и стана.

— Знаеш ли, Старлинг, че една от първите жертви на доктор Лектър все още живее?

— Богатият. Семейството му предложи награда.

— Да. Мейсън Върджър. Поддържат го с респиратор в Мериленд. Баща му умря тази година и му остави цялото си състояние, натрупано от месопреработващата промишленост. Старият Върджър освен това завеща на Мейсън един конгресмен и един член на Комисията за разследване на съдийски грешки към Камарата на представителите, който без благодетеля си просто не може да свързва двата края. Както и да е, Мейсън каза, че имал нещо, което може би ще ни помогне да открием доктора. Иска да говори с теб.

— С мен?

— С теб. Мейсън го поиска и изведнъж всички се съгласиха, че идеята е страхотна.

— Мейсън поиска да говори с мен по ваше внушение, нали?

— Искаха да си измият ръцете с теб, Старлинг, да те захвърлят като парцал. Щяха да те унищожат като Джон Бригъм само за да спасят кожата на неколцина бюрократи от Бюрото по алкохола и тютюна. Страх. Натиск. Вече само от това разбират. Накарах един човек да се обади на Мейсън и да му каже колко много ще се затрудни издирването на Лектър, ако те отстранят, а какво е станало после, на кого се е обадил Мейсън, не знам и не искам да знам. Най-вероятно на конгресмена Велмор.

Преди година Крофорд не би играл по този начин. Старлинг потърси с очи по лицето му признаци на лудостта, която понякога обзема хората при мисълта, че скоро трябва да се пенсионират. Усещането, че няма време. Не забеляза такива, но въпреки това й се видя уморен.

Старлинг знаеше, че още откакто бе завършила академията на ФБР, Крофорд се опитваше да я вземе при себе си в отдела по поведенчески науки. Сега, когато бе минала през толкова много задачи и беше ветеран в Бюрото, тя ясно си даваше сметка, че ранният й триумф при залавянето на серийния убиец Джейм Гъм бе част от провала й. Беше изгряваща звезда, спряна по пътя към висините. При залавянето на Гъм си бе създала поне един много силен враг и бе предизвикала завистта на немалко мъже колеги. Всичко това, заедно с известна доза несговорчивост, бяха довели до последвалите години, когато издирваше избягали затворници, преследваше бандити, ограбили банки, връчваше заповеди за арест. Общо взето, през повечето време бе гледала града над дулото на пистолета. Най-накрая бяха решили, че е твърде раздразнителна, за да работи в екип, и я бяха преместили в техническия отдел, за да монтира подслушвателни устройства на телефоните на гангстери и разпространители на детска порнография, да прекарва безкрайни самотни бдения пред специалната апаратура. Освен това винаги беше на разположение, ако някоя сродна агенция имаше нужда от надежден помощник. Беше жилава и силна, с пистолета беше прецизна и бърза.

Крофорд бе преценил, че това е шансът й. Беше убеден, че винаги е искала да преследва Лектър. Истината обаче не беше толкова проста.

Крофорд се вгледа в нея съсредоточено.

— Не си изтрила барута от бузата си — отбеляза той.

На скулата й все още се виждаха набитите под кожата частици изгорял барут от пистолета на Джейм Гъм.

— Не остава време — отвърна тя.

— Знаеш ли как наричат французите бенка на скулата като тази?

Крофорд разполагаше с огромна библиотека за татуировки, телесни символи и ритуални обезобразявания.

Старлинг поклати глава.

— Наричат я „courage“ или храброст — каза той. — Не е нужно да го махаш. На твое място не бих го направил.