Томас Харис
Ханибал (78)

Глава 78

Старлинг знаеше цифрите, които й бяха нужни, наизуст. Да се прибере у дома и да говори по своя телефон? Не. Бързо назад при автомата, грабна лепкавата слушалка от ръката на някаква млада жена, извини й се, пусна монетите, жената тръгна да търси охраната на магазина.

Старлинг се обади в „Бъзардс Поинт“ на екипа за реагиране на вашингтонския оперативен офис.

Хората там я познаваха много добре — беше служила с тях години наред и я свързаха с кабинета на Клинт Пиърсол. Старлинг пускаше монети с едната си ръка, с другата се бранеше от бодигарда на магазина, който отново и отново искаше от нея да се легитимира.

Най-накрая чу познатия глас на Пиърсол.

— Господин Пиърсол, преди пет минути видях трима мъже, може би четирима, да отвличат доктор Ханибал Лектър от паркинга на „Сейфуей“. Изпуснаха гумата ми и не можах да тръгна след тях.

— Да не би това да е автобусът от полицейския бюлетин?

— Не знам за никакъв автобус. Беше сив микробус с инвалидни номера. — Старлинг продиктува номера.

— Откъде знаеш, че е бил доктор Лектър?

— Той… Оставил ми е подарък, намерих го под колата си.

— Ясно.

Пиърсол замълча и Старлинг се възползва от паузата, за да продължи:

— Господин Пиърсол, знаете, че зад всичко това стои Мейсън Върджър. Не може да е друг. Никой друг не би го направил. Този човек е садист, ще изтезава доктор Лектър до смърт и ще иска да гледа. Трябва да започнем наблюдение на всички превозни средства на Върджър и да стартираме процедура при главния прокурор в Балтимор, за да получим заповед за обиск.

— Старлинг… Боже мой, Старлинг, ще те попитам само веднъж… Сигурна ли си, че си видяла точно това? Помисли малко. Помисли за всичките хубави неща, които си направила тук. Помисли за клетвата, която си дала. Оттук няма връщане назад. Какво точно видя?

Какво да му кажа? Не съм истеричка. Това е първото нещо, което казват истериците. В този момент си даде сметка колко малко е останало от доверието на Клинт Пиърсол към нея и от какъв евтин материал е било направено.

— Видях трима мъже, може би четирима, да отвличат мъж от паркинга пред „Сейфуей“. На мястото намерих подарък от доктор Лектър, бутилка „Шато д’Иким“ от годината на раждането ми с бележка, написана с неговия почерк. Описах превозното средство. Докладвам за всичко това на вас, Клинт Пиърсол, „Бъзардс Поинт“.

— Започвам разследване за отвличане, Старлинг.

— Ще дойда при вас. Можете да ме назначите временно и да отида с екипа.

— Не идвай. Не мога да те пусна да влезеш.

За жалост Старлинг не успя да се измъкне от паркинга на супермаркета преди пристигането на арлингтънската полиция. Бяха нужни цели петнайсет минути, за да запишат данните на микробуса правилно. Показанията й взе едра полицайка с тежки лакирани обувки. Кочанът с квитанции за глоби, флаконът с нервнопаралитичен газ, пистолетът и белезниците стърчаха под различни ъгли на кръста й, отворите за проветрение на якето й зееха. Жената се чудеше дали в графата „месторабота“ да запише „ФБР“ или „няма“. Когато Старлинг я ядоса, защото предугаждаше въпросите й, служителката започна да се бави още повече. Когато Старлинг й посочи следите от зимни гуми в тревната площ, където микробусът се беше блъснал в разделителната преграда, се оказа, че никой не носи фотоапарат. Показа на полицаите как да използват нейния.

Отново и отново, докато повтаряше наум отговорите си, Старлинг си казваше: Трябваше да тръгна след тях, трябваше да тръгна след тях. Трябваше да изритам онзи задник от линкълна и да тръгна след тях.