Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ханибал Лектър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hannibal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 48гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy(2010 г.)

Издание:

Томас Харис. Ханибал

Американска, първо издание

Превод: Владимир Германов

Редактор: Жечка Георгиева

Предпечатна подготовка „Алкор“ Владислав Кирилов

ИК „Колибри“, 1999 г.

ISBN: 954-529-136-2

История

  1. —Добавяне

Глава 74

Доктор Лектър паркира пикапа си на една пряка от болницата „Мериленд-Мизерикордия“ и избърса внимателно монетите, преди да ги пусне в паркинг-метъра. Беше с ватиран комбинезон, с каквито работниците се предпазват от студа, и с шапка с голяма козирка, за да се прикрие от камерите на охраната. Влезе през главния вход.

Бяха минали повече от петнайсет години, откакто доктор Лектър за последен път бе идвал в „Мериленд-Мизерикордия“, но основното разпределение в сградата изглеждаше непроменено. Това, че отново виждаше мястото, където бе започнала медицинската му кариера, за него не означаваше нищо. Местата с ограничен достъп горе бяха подновени козметично, но би трябвало да са същите, както по времето, когато практикуваше там — това поне личеше от чертежите на Департамента на строителството.

На входа се сдоби с пропуск за посетители и се качи на етажите за пациенти. Тръгна по коридора, като четеше табелите с имената на пациентите и лекарите по вратите на стаите. Това беше отделението за следоперативно възстановяване — тук попадаха от интензивното отделение след сърдечносъдови или черепни операции.

Човек би могъл да си помисли, че доктор Лектър чете много бавно, защото устните му помръдваха беззвучно и той от време на време проточваше врат като малограмотен простак. След това седна в чакалнята така, че да вижда коридора. Остана там час и половина сред възрастни жени, които споделяха семейни трагедии, и изтърпя някакъв тъп сериал по телевизията. Най-накрая съзря това, което чакаше — лекар със зелени хирургически дрехи обикаляше сам стаите. Трябва да беше… щеше да направи визитация на пациент на… доктор Силвърман. Доктор Лектър стана и се почеса. Взе разпърпан вестник от една масичка и излезе от чакалнята. Две врати по-нататък по коридора имаше друга стая с пациент на доктор Силвърман. Доктор Лектър се вмъкна вътре. Стаята беше полутъмна, пациентът спеше дълбоко, главата и половината му лице бяха превързани. Светло червейче подскачаше в постоянен ритъм на екрана на монитора.

Доктор Лектър бързо свали горните си дрехи и остана по зелени хирургически дрехи. Сложи си болнични чехли, шапка, хирургическа маска и ръкавици. От джоба си извади бял хартиен чувал за отпадъци и го разгъна.

Доктор Силвърман влезе, като говореше с някого през рамо. Щеше ли да го придружава медицинска сестра? Не.

Доктор Лектър взе кошчето за смет и започна да изсипва съдържанието му в чувала, с гръб към вратата.

— Извинете ме, докторе, ще се махна веднага — каза доктор Лектър.

— Няма нищо — отвърна доктор Силвърман и взе болничния картон от таблата на леглото. — Вършете си работата.

— Благодаря — рече доктор Лектър и стовари гумената палка върху тила на хирурга само с едно леко движение на китката и го улови през гърдите, докато се свличаше. Гледката беше удивителна, защото за теглото си беше силен пропорционално на мравката. Отнесе доктор Силвърман в тоалетната на пациента, свали му панталоните и го остави седнал върху клозетната чиния.

Хирургът остана там с увиснала над коленете глава. Доктор Лектър го надигна за момент, колкото да провери зениците му и да откачи от зелената му дреха табелката с името и няколкото титли, удостоверяваща самоличността му. Размени я с пропуска си за посетители, взе стетоскопа му и го окачи на собствения си врат по модерния начин — като преметнато шалче, после сложи на главата си специалните увеличаващи хирургически очила.

Сега беше готов да проникне в сърцето на „Мериленд-Мизерикордия“.

При боравенето с наркотични вещества болницата спазва най-строго федералните изисквания. Шкафовете за тях в стаите на сестрите на етажите с пациенти винаги са заключени. За да се отворят, са нужни два ключа, които са у дежурната сестра и първия й асистент. Води се най-строга отчетност.

В операционните блокове — най-добре охраняваният район в болниците — нужните наркотични вещества се донасят няколко минути преди да бъде докаран пациентът. Упойките за анестезиолога са недалеч от операционната маса в шкаф с хладилно отделение и друго отделение със стайна температура.

Запасите от такива медикаменти се пазят в специални хранилища в близост до стаята за миене и стерилизация. В тях има различни препарати, които не се намират долу в общото хранилище — силни успокоителни и екзотични упойки, благодарение на които е възможно да се правят сърдечни и мозъчни операции върху пациенти, които са в съзнание и реагират.

През работния ден в хранилището винаги има човек и докато фармацевтът е в стаята, шкафовете са отключени. Ако по време на сърдечна операция възникне спешна нужда от нещо, няма време за суетене с ключовете. Доктор Лектър, все още с маската на лицето, отвори люлеещата се врата на операционния блок.

В опит да се разведри атмосферата, стените бяха боядисани в няколко ярки комбинации от цветове, които биха ужасили и умиращите. Няколко лекари преди доктор Лектър се подписаха в регистрационния дневник и продължиха към стерилизационната стая. Доктор Лектър вдигна картона и раздвижи химикалката над листа, но не написа нищо.

В графика беше отбелязано, че в операционна „В“ ще се вади мозъчен тумор, начало след двайсет минути. Първата операция за деня. В стаята за стерилизация доктор Лектър свали ръкавиците си, изми си старателно ръцете до лактите, после намаза дланите си с талк и пак надяна ръкавиците. Излезе в коридора. Хранилището би трябвало да е следващата врата вдясно. Не. На вратата, боядисана в кайсиев цвят, имаше надпис АВАРИЙНИ ГЕНЕРАТОРИ, а след нея беше двойната врата на операционна „В“. Една сестра се спря до него.

— Добро утро, докторе.

Доктор Лектър се изкашля зад маската и промърмори поздрав. След това смотолеви някакво извинение, сякаш е забравил нещо, и се обърна пак към стерилизационната стая. Сестрата погледна след него за момент, после влезе в операционната. Доктор Лектър свали ръкавиците си и ги хвърли в кошчето за боклук. Никой не му обръщаше внимание. Взе нов чифт. Тялото му беше в стаята за стерилизация, но всъщност умът му препускаше през фоайето на двореца на паметта му покрай бюста на Плиний и нагоре по стълбите към залата на архитектурата. На едно добре осветено място, където доминираше умален модел на лондонската катедрала „Сейнт Пол“, шедьовърът на сър Кристофър Рен, имаше чертожна дъска и върху нея го чакаха техническите чертежи на болницата. Чертежите на операционния блок, точно копие на чертежите от Департамента на строителството. Той се намираше ето тук. Хранилището с наркотиците беше там. Не. Чертежите не бяха точни. Явно бяха променили плановете след регистрацията на чертежите в Департамента. Генераторите бяха обозначени от другата страна огледално, в коридора към операционна „А“. Може би надписите бяха обърнати. Вероятно. Нямаше време да търси.

Доктор Лектър излезе от стерилизационната и тръгна по коридора към операционна „А“. Врата вляво. Надписът беше СКЕНЕР. Продължавай. Следващата врата беше хранилището. Бяха разделили помещението на две, за да поберат и скенера.

Тежката врата на хранилището беше отворена и подпряна с клин да не се затваря. Доктор Лектър влезе бързо в стаята и дръпна вратата зад себе си.

Подпухнал фармацевт беше клекнал и прибираше нещо на нисък рафт.

— Мога ли да ви помогна, докторе?

— Да, ако обичате.

Младият мъж понечи да стане, но така и не успя. Удар с палката, фармацевтът пръдна и се свлече на пода.

Доктор Лектър вдигна долния край на хирургическата риза и я подпъхна под градинарската престилка, с която беше отдолу.

Зачете етикетите по рафтовете със светкавична бързина: амбиен, амобарбитал, амитал, далмейн, флуразепам, халцион, загребваше десетки опаковки в джобовете си. След това се прехвърли към хладилника и пак започна да чете и прибира: мидазолам, ноктек, скополамин, пентотал, куазепам, солцидем. След по-малко от четирийсет секунди отново беше в коридора и затвори вратата на хранилището.

Отби се още веднъж в стерилизационната, за да провери в огледалата дали няма издатини по дрехите. Без да бърза, излезе през люлеещата се врата. Табелата с името умишлено беше закачена наопаки, маската беше на лицето му, очилата спуснати над очите, лещите за увеличение вдигнати, пулсът му седемдесет и две. Разменяше кратки поздрави с другите лекари. След това взе асансьора надолу, без да сваля маската, забил поглед в болничния картон, който бе грабнал напосоки.

Влизащите в болницата може би намираха за странен факта, че не свали хирургическата маска чак до долния край на стълбите, извън обсега на охранителните камери. Минувачите по улицата може би се питаха защо един лекар кара такъв раздрънкан стар пикап.

Някакъв анестезиолог почука нетърпеливо на вратата на хранилището в операционния блок и завари фармацевта все още в безсъзнание. Откриха липсите след още петнайсет минути.

Доктор Силвърман се свести, паднал до тоалетната със свалени панталони. Нямаше спомен да е влизал тук и не знаеше къде се намира. Помисли си, че може да е получил мозъчен удар, малък инсулт, може би вследствие на напъването при ходенето по голяма нужда. Не искаше да се движи, от страх да не освободи съсирек. Леко запълзя по пода, докато не стигна коридора. Изследванията показаха леко сътресение на мозъка.

Преди да се прибере у дома, доктор Лектър спря на още две места. Първото беше фалшива пощенска кутия в покрайнините на Балтимор, за да вземе пакета, поръчан по Интернет от една фирма за погребални принадлежности. Вътре имаше костюм със зашити за сакото риза и вратовръзка, като сакото и ризата бяха сцепени отзад.

Сега оставаше само виното — трябваше да е нещо наистина празнично. Затова се налагаше да отскочи до Анаполис. Щеше да е по-приятно, ако беше с джагуара.