Томас Харис
Ханибал (65)

Глава 65

Барни никога не беше стъпвал в обора. Влезе през една странична врата под редовете седалки на трибуните около демонстрационния ринг. Опустяла и притихнала, ако не се брои гукането на гълъбите под стрехите, малката арена все още таеше някакво очакване. Зад катедрата за водещия търговете се простираше самият обор. Големи двойни врати водеха към конюшнята и помещението за сбруята.

Барни чу гласове и се обади:

— Тук съм!

— При седлата, Барни, тук. — Дълбокият глас на Марго.

Складът имаше жизнерадостен вид — с окачени по стените юзди и хомоти, различни по форма седла. Миризма на кожа. Топлата слънчева светлина, която струеше през прашните прозорци, непосредствено под стрехите, още повече засилваше миризмата на кожа и слама. В единия край високо горе беше сеновалът.

Марго подреждаше конските гребени и юздите. Косата й беше по-светла от сламата, очите й бяха сини като ветеринарен печат върху месо.

— Здрасти — поздрави Барни от вратата. Реши, че помещението е някак театрално, специално подредено заради децата. С височината си и косите лъчи от прозорците напомняше църква.

— Здрасти, Барни. Остани при нас и ще хапнем след двайсетина минути.

Джуди Инграм се провикна от сеновала:

— Бааарнииии! Добро утро. Само почакай да видиш какво имаме за обяд! Марго, искаш ли да ядем навън?

Марко и Джуди имаха навика да решат в събота затлъстелите шотландски понита, които държаха заради децата. Винаги си вземаха кошница храна като за пикник.

— Да опитаме от южната страна на хамбара, на слънце — отвърна Марго.

Бяха в чуруликаво настроение. С дългия си болничен опит Барни знаеше, че прекаленото чуруликане не вещае добро за чуруликащия.

В помещението със сбруите биеше на очи голям конски череп, закован високо на стената, с юзда и капаци на очите, драпиран със състезателния флаг на Върджър.

— Това е Летящата сянка. Спечели в Лодгпоул през петдесет и втора. Баща ми не е имал друг шампион — обясни Марго. — Беше прекалено стиснат, за да го даде да го препарират. — Вдигна очи към черепа. — Много прилича на Мейсън, нали?

В ъгъла имаше пещ с комин и духало. Марго беше запалила вътре малък огън с дървени въглища, за да разсее хлада. Отгоре къкреше нещо, от което се носеше миризма на супа.

На тезгяха имаше пълен комплект инструменти за подковаване. Тя взе специалния чук с къса дръжка и масивна глава. Със силните си ръце и мощния гръден кош Марго спокойно би могла да подковава конете, можеше да бъде и ковач с щръкнали гръдни мускули.

— Ще ми хвърлиш ли одеялата? — извика Джуди отгоре.

Марго грабна няколко сгънати одеяла за постилане под седлото и с едно мощно движение на ръката ги запрати в дъга нагоре към сеновала.

— Добре. Ще се измия и ще донеса нещата от джипа. Ще ядем в и петнайсет, нали? — каза Джуди, докато слизаше по стълбата.

Барни усети погледа на Марго и не огледа задника на Джуди. Бяха сложили конски одеяла върху бали слама, за да седят на тях. Марго и Барни се настаниха.

— Не видя понитата — рече Марго. — Откараха ги в конюшнята в Лестър.

— Чух камионите тази сутрин. Защо?

— Мейсън така реши. — Кратка пауза. Обикновено мълчанието не ги смущаваше, но не и сега. — Е, Барни, човек стига до определен момент, когато повече не може да говори, освен ако не предприеме нещо. Там ли сме?

— Като при любовна авантюра — отвърна Барни. Тъжната аналогия увисна във въздуха.

— Авантюра — повтори Марго. — Имам за теб нещо много по-хубаво. Знаеш за какво говоря.

— До голяма степен — отвърна Барни.

— Ако обаче решиш, че не искаш нищо да правиш, а то въпреки всичко се случи, даваш ли си сметка, че никога не би могъл да се върнеш при мен, за да ме упрекваш? — Тя удари дланта си с чука, може би разсеяно, без да сваля от него сините си касапски очи.

Барни бе виждал доста изражения през живота си и бе останал жив благодарение на способността си да ги разчита правилно. Видя, че Марго не се шегува.

— Знам.

— Същото е, ако предприемем нещо. Ще бъда много щедра веднъж, само веднъж, но това ще е достатъчно. Искаш ли да знаеш колко?

— Марго, нищо няма да се случи, докато съм на смяна. Не и докато вземам парите му, за да се грижа за него.

— Защо, Барни?

Той сви рамене, седнал върху балата.

— Сделката си е сделка.

— Наричаш това сделка? Ето кое е сделка — каза Марго. — Пет милиона долара, Барни. Толкова, колкото трябва да получи Крендлър, ако предаде ФБР, ако те интересува. Става дума за това, че трябва да вземем достатъчно сперма от Мейсън, за да може Джуди да забременее. Става дума и за още нещо. Барни, знаеш, че ако вземеш спермата на Мейсън и го оставиш жив, той ще те настигне. Няма къде да се скриеш от него. Ще те хвърли на шибаните прасета.

— Ако направя какво?

— Какво има, Барни? Semper Fidelis^[1]? Както пише на ръката ти.

— Когато приех да ми плаща, казах, че ще се грижа за него. Докато работя за него, няма да му причиня нищо лошо.

— Не е нужно да правиш каквото и да било… освен медицинските неща след смъртта му. Не мога да го пипна там. Може да се наложи да ми помогнеш за Кордел.

— Ако убиеш Мейсън, ще получиш само една доза — отбеляза Барни.

— Ще имаме пет кубика и дори при сравнително нисък брой живи сперматозоиди ще можем да направим пет опита за оплождане. Можем да го направим и ин витро. Семейството на Джуди е много плодовито.

— Не помисли си, че би могла да купиш Кордел?

— Не мога. Никога няма да спази уговорката. Думата му не струва нищо, така че рано или късно ще ме изпорти. Ще трябва да го очистим.

— Всичко си обмислила.

— Да. Ти, Барни, контролираш стаята на медицинските сестри. Апаратурата следи състоянието му и записва всичко на лента, знае се какво става всяка секунда. Има телевизионна камера, която показва стаята, но без видеозапис. Ние… аз ще мушна ръка под черупката на респиратора и ще блокирам гръдния му кош. Апаратурата ще показва, че респираторът продължава да работи. Когато кръвното налягане и пулсът му започнат да се променят, ти можеш да се втурнеш и да го съживяваш колкото си искаш. С тази малка подробност, че случайно няма да ме забележиш. Просто ще притискам гърдите му, докато умре. Правил си достатъчно аутопсии, Барни. По какво разбират, че има задушаване?

— Кръвоизливи зад клепачите.

— Мейсън няма клепачи.

Беше чела по въпроса и бе свикнала да купува всичко и всички.

Барни я погледна в очите, но с периферното си зрение следеше движенията на чука, когато отговори:

— Не, Марго.

— Ако ти бях дала да ме чукаш, щеше ли да го направиш?

— Не.

— Ако аз те бях начукала, щеше ли да го направиш?

— Не.

— Ако не работеше тук, ако не носеше отговорност за състоянието му, щеше ли да го направиш?

— Сигурно не.

— Това етичност ли е или пъзльовщина?

— Не знам.

— Хайде да се разберем. Уволнен си, Барни.

Той кимна, не особено изненадан.

— И… Барни… — Тя вдигна показалец към устните си. — Шшшшшшт. Дай ми думата си. Нужно ли е да казвам, че мога да те убия и в Калифорния? Нужно ли е?

— Няма защо да се тревожиш. Аз съм този, който трябва да се тревожи — отвърна Барни. — Нямам представа как Мейсън се освобождава от хората си. Може би просто изчезват.

— И ти няма защо да се тревожиш. Ще кажа на Мейсън, че си се разболял от хепатит. Не знаеш кой знае колко за делата му, освен че се опитва да помогне на закона… Пък и той знае, че те държим в ръцете си, така че ще те остави на мира.

Барни се зачуди кой от двамата би бил по-интересен за доктор Лектър като пациент — Мейсън Върджър или сестра му.