Томас Харис
Ханибал (62)

Глава 62

Доктор Лектър вдигна бутилка „Шато Петрюс“ към светлината. Беше я вдигнал и сложил във вертикално положение предния ден, в случай че имаше утайка. Погледна часовника си и реши, че е време да отвори виното.

Именно това доктор Лектър смяташе за сериозен риск, по-голям, отколкото обичаше да поема. Не желаеше да е припрян. Искаше да се наслаждава на цвета на виното в кристална гарафа. Ами ако извади тапата твърде рано и чак тогава реши, че не бива да хаби свещения дъх на виното при преливането в гарафата? Светлината разкри лека утайка.

Извади тапата много внимателно, все едно, че правеше трепанация, и сложи бутилката в устройството за наливане, което чрез винт и манивела я накланяше много бавно и плавно. Остави морския въздух да действа известно време, след това щеше да реши.

Запали няколко буци груби дървени въглища в камината и си приготви напитка — „Лиле“ с резен портокал върху лед, после се замисли за блюдото, което подготвяше вече няколко дни. В подготовката на бульона доктор Лектър следва вдъхновените насоки на Александър Дюма. Само преди три дни, когато се връщаше от гората за лов на елени, беше добавил към съставките една угоена гарга, която се тъпчеше с плодове на хвойна. Малките черни пера отплаваха в спокойните води на залива. Големите пера запази, за да направи от тях перца за клавесина.

Сега доктор Лектър смачка няколко зрънца хвойна и започна да запържва дребен лук в меден тиган. С почти хирургически възел той притегна букет подправки с памучна нишка, пусна ги в тигана и ги заля с бульон.

Бон филето, което извади от керамичния съд, беше потъмняло от маринатата и капеше. Подсуши го внимателно, после изви заострения край назад, за да може диаметърът да е еднакъв по цялата дължина на месото.

След време огънят беше готов — жаравата беше достатъчно гореща, подравнена. Филето засъска и над градината се понесе синкав дим, сякаш под ритъма на музиката, която звучеше от тонколоните на доктор Лектър. Беше пуснал вълнуващата композиция на Хенри VIII „Ако цареше истинска любов“.

Късно през нощта с обагрени от червеното „Шато Петрюс“ устни, с чаша жълтеникаво „Шато д’Иким“ на поставката за свещи, доктор Лектър свири Бах. В ума му Старлинг бяга през листата. Сърните хукват пред нея нагоре по склона, покрай него. Бягат, бягат, той е на Втора вариация от вариациите Голдберг, светлината от свещите танцува върху движещите му се длани — трепване в мелодията, проблясък от кървав сняг и мръсни зъби, този път само миг, който свършва с ясен звук, плътно чат, стрелата от арбалета пронизва черепа… И отново приятната гора, лееща се музика, Старлинг, очертана като с цветен прашец, изчезва от погледа, малката й опашка подскача като опашка на елен, и без повече прекъсвания той свири вариацията до края и томителната тишина след това е наситена като „Шато д’Иким“.

Доктор Лектър вдигна чашата си към светлината на свещта. Пламъкът проблесна отзад както слънцето проблясва във водата, а цветът на виното е цветът на зимното слънце върху кожата на Кларис Старлинг. Рожденият й ден е скоро, мисли си докторът. Замисли се дали съществува бутилка „Шато д’Иким“ от годината на раждането й. Може би трябваше да подготви подарък за Кларис Старлинг, която след три седмици щеше да е живяла колкото Христа.