Томас Харис
Ханибал (6)

Глава 6

Стаята, в която Мейсън прекарва живота си, е тиха, но притежава свой собствен тих пулс — съскането и въздишките на респиратора, който му осигурява въздух. Тъмно е, ако не се броят отблясъците на осветения аквариум, в който една змиорка непрестанно се огъва и върти на осмица, а сянката й се движи по стената като лента.

Сплетената коса на Мейсън е навита на кълбо върху гърдите му. Над него виси устройство с множество тръби и маркучи.

Дългият език на Мейсън се плъзва напред между зъбите, облизва края на тръбата. При следващото пулсиране той изпухтява в респиратора.

Веднага от високоговорител на стената отговаря глас:

— Да, сър?

— „Татлър“. — Началното „т“ се губи, но гласът му е дълбок и звучен. Глас за радио.

— На първа страница…

— Не ми го чети. Покажи ми го на екрана. — „П“, „м“ и „д“ липсват от речта му.

Големият екран на монтирания високо монитор оживява. Синкавият отблясък става розов, появява се червеното заглавие на „Татлър“.

АНГЕЛЪТ НА СМЪРТТА, КЛАРИС СТАРЛИНГ, МАШИНАТА ЗА СМЪРТ — прочита Мейсън през три бавни вдишвания с респиратора. Има възможност да увеличи изображението.

Само едната му ръка е извън завивките на леглото. Тя се движи като паяк — повече заради мърдането на пръстите, отколкото от силата на похабената китка. Тъй като Мейсън не е в състояние да върти главата си, за да погледне, показалецът и средният пръст се вдигат нагоре като пипала, а палецът, безименният пръст и кутрето придвижват дланта напред. Напипва дистанционното, с което може да увеличава образа и да прелиства страниците.

Чете бавно. Стъклената сфера над единственото му око просъсква по два пъти на минута, за да разпръсне влага върху очната ябълка без клепачи. Лещата често се замъглява. За основната статия и колоната са му нужни двайсет минути.

— Покажете ми рентгеновите снимки — каза, след като приключи.

Отне само миг. За да се вижда добре на монитора, под плаките имаше осветена отдолу маса. Видя човешка длан, видимо увредена. На втора снимка се виждаше дланта и цялата ръка. Залепена върху плаката стрелка сочеше стара фрактура на едната кост, горе-долу по средата между лакътя и раменната става.

Мейсън ги разглежда дълго, поемайки си често дъх.

— Сложете писмото — каза накрая.

На екрана се появи красив почерк, силно увеличен.

Скъпа Кларис — започна да чете Мейсън. — Следя с нестихващ интерес развитието на публичното ти опозоряване и срам… Самият ритъм на гласа събуди в него спомени, от които главата му се завъртя, завъртя се леглото му, завъртя се стаята, които отключиха неописуемите му сънища и накараха сърцето му да се разтупти. Машината долови възбудата му и започна по-бързо да пълни дробовете му с въздух.

Прочете го цялото, колкото и мъчително да беше — все едно, че четеше, докато яздеше кон. Мейсън не можеше да затвори окото си, но когато свърши, умът му се оттегли от видимия свят, за да размисли. Машината за дишане отново намали темпото. След малко той изпухтя в тръбата.

— Да, сър?

— Свържи ме с конгресмена Велмор. Донеси ми слушалките и изключи високоговорителя.

— Кларис Старлинг — каза гласно сам на себе си, когато машината за дишане му позволи да поеме въздух. В името нямаше трудни звуци и го произнесе много добре. Докато очакваше телефона, задряма за миг, а сянката на змиорката се виеше по чаршафите, по лицето му, по сплетената му коса.