Метаданни
Данни
- Серия
- Ханибал Лектър (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hannibal, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Германов, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 48гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy(2010 г.)
Издание:
Томас Харис. Ханибал
Американска, първо издание
Превод: Владимир Германов
Редактор: Жечка Георгиева
Предпечатна подготовка „Алкор“ Владислав Кирилов
ИК „Колибри“, 1999 г.
ISBN: 954-529-136-2
История
- —Добавяне
Глава 5
Старлинг беше добра, но не и педантична домакиня. Нейната част от къщата близнак беше чиста и винаги успяваше да намери каквото търси, но нещата някак си се събираха и трупаха — чисто, несортирано пране, повече списания, отколкото места, където да ги сложи. Винаги гладеше в последния миг, но понеже не си падаше по елегантното облекло, все някак се справяше.
Когато искаше ред, преминаваше през кухнята, която ползваха и двете, и отиваше в другата половина от къщата близнак, която беше на Ардилия Мап. Ако Ардилия беше там, възползваше се от съветите й, които винаги бяха полезни, макар че понякога пробождаха по-близо до кокала, отколкото й се искаше. Ако Ардилия отсъстваше, бяха се разбрали, че Старлинг може да седи сред абсолютния порядък на жилището й колкото си иска, стига да не оставя там каквото и да било. Днес беше там. Жилището бе от онези, чийто обитател винаги присъства, независимо дали е там физически, или не.
Старлинг се загледа в застрахователната полица на бабата на Ардилия, окачена на стената в ръчно направена рамка, точно както преди това бе висяла в къщата във фермата, където баба й живееше под наем, а после и в апартамента на родителите на Ардилия в детските й години. Баба й беше продавала зеленчуци и цветя и бе пестила центовете, за да плаща вноските, а после бе съумяла да вземе заем срещу изплатената полица, за да помогне на Ардилия да преодолее последното препятствие — колежа. Имаше и снимка — дребна възрастна жена, която не правеше и опит да се усмихне, с колосана бяла яка и мъдрост в черните очи под периферията на сламената шапка.
Ардилия чувстваше произхода си, черпеше сили от него всеки божи ден. Сега Старлинг опитваше да намери упование в своя, да се овладее. Лютеранският дом в Боузман я бе хранил и обличал, бе й дал приличен модел за поведение, но за това, от което се нуждаеше сега, трябваше да се съветва с кръвта си.
С какво разполагаш, ако си от бедно бяло семейство? При това от район, в който последствията от Гражданската война са престанали да се чувстват едва през петдесетте години на този век. Ако си от хората, които в университетските градчета често наричат „сини якички“ или снизходително „бедни бели пришълци от Апалачите“. Ако дори лишените от самочувствие средни класи на Юга, които не намират нищо достойно във физическия труд, наричат хората като теб „дървари“? В коя традиция да търсиш опора? В това, че си ги помлял от бой по време на Гражданската война? В това, че прадядо ти се е сражавал геройски край Виксбърг[1], че едно кътче на Шайло[2] винаги ще носи името му?
В това да успееш с каквото ти е останало, да постигнеш нещо с проклетите четирийсет акра земя и калното муле има много достойнство и смисъл, но трябва да си в състояние да ги видиш. Трябва сам да знаеш, защото никой няма да ти го каже.
Старлинг беше успяла в академията на ФБР, защото нямаше на какво друго да разчита. През по-голямата част от живота си бе оцелявала в най-различни институции, като ги бе уважавала и бе играла усърдно и добре по правилата. Винаги бе напредвала — печелеше стипендии, съставяше отбора. Това, че не напредваше във ФБР след блестящото начало, за нея беше ново и ужасно преживяване. Блъскаше се в стъкления таван като муха в бутилка.
Бе имала на разположение четири дни, през които да скърби за Джон Бригъм, застрелян пред очите й. Преди много време Джон бе поискал нещо от нея и тя бе казала „не“. След това я бе попитал дали биха могли да станат приятели — искрено, и тя бе отговорила „да“ — също искрено.
Трябваше да приеме факта, че самата тя бе убила пет души пред рибния пазар Фелициана. Пред очите й непрекъснато изникваше онзи бандит със смазания между колите гръден кош, който драскаше с нокти боята на покрива, докато пистолетът му се плъзгаше надолу.
Веднъж, за да намери облекчение, отиде в болницата да види бебето на Ивелда. Завари майка й, която бе прегърнала внука си и се готвеше да го отведе у дома. Възрастната жена я позна по снимките във вестника, подаде бебето на сестрата и преди Старлинг да разбере какво е намислила, я удари с всичка сила по лицето, откъм превръзката.
Старлинг не отвърна, а само я притисна до стъклената преграда на родилното отделение и задържа ръцете й, докато не се укроти — лицето й беше изкривено, притиснато в изпоцапаното с плюнки и пяна стъкло. Кръв потече по шията на Старлинг, от болката й се виеше свят. Зашиха ухото й отново, в спешното отделение, но отказа да предяви обвинения. Един от санитарите съобщи за инцидента на „Татлър“ и получи триста долара.
След това й се бе наложило да излезе още два пъти — за да уреди погребението на Джон Бригъм и за самото погребение в националното гробище Арлингтън. Бригъм нямаше близки роднини и в завещанието си бе пожелал тя да се погрижи за него.
Обезобразеното му лице налагаше затворен ковчег, но въпреки това тя бе направила всичко по силите си, за да изглежда добре — доколкото бе възможно. Беше поискала да го облекат в безупречната му военноморска униформа със Сребърната звезда и другите му отличия.
След церемонията шефът му й бе връчил картонена кутия с личните му оръжия, служебните му значки и някои неща от вечно претрупаното му бюро, включително и глупавата клатеща се птица, която пиеше от чаша.
След пет дни трябваше да се яви пред комисията, която можеше да я унищожи. Телефонът мълчеше — имаше само едно кратко съобщение от Джак Крофорд. Бригъм вече го нямаше, за да си говори с него.
Обади се на представителя си в Асоциацията на агентите от ФБР, той я посъветва по време на изслушването да не носи висящи обици и обувки с отворени върхове.
Всеки ден телевизията и вестниците се вкопчваха в историята със смъртта на Ивелда Дръмго и я изстискваха до краен предел.
Тук, в съвършено подредения дом на Ардилия Мап, Старлинг се опитваше да мисли.
Червеят, който те унищожава, е изкушението да се съгласиш с критиците си, да започнеш да се стремиш да се сдобиеш с одобрението им.
Някакъв шум се намесваше.
Опита да си припомни точните думи, казани в белия очукан микробус. Беше ли казала нещо повече от необходимото? Някакъв шум й пречеше.
Бригъм поиска от нея да разкаже на останалите за Ивелда. Беше ли проявила някаква неприязън, беше ли казала нещо обидно…
Някакъв шум й пречеше.
Дойде на себе си и осъзна, че се звъни на вратата на съседния апартамент. Вероятно репортер. Освен това очакваше призовка за делото по гражданския иск. Дръпна завесата на прозореца и видя, че пощальонът се е запътил обратно към пикапа си. Отвори вратата и го повика, като обърна гръб на репортерската кола от другата страна на улицата, от която снимаха с телеобектив, докато подписваше разписката. Пликът беше бледолилав, с лъскави като коприна нишки в хубавата хартия. Колкото и да й бе трудно да се съсредоточи, той й напомняше нещо. Влезе вътре в полумрака и погледна адреса — хубав почерк, като гравиран.
Над постоянното жужене на ужаса в ума й се извиси предупредителен крясък. Почувства как кожата на корема й потръпна, сякаш се бе поляла с нещо ледено.
Взе плика за ъгълчето и го отнесе в кухнята. Извади от чантата си чифт бели ръкавици за събиране на улики — винаги ги имаше подръка. Остави плика върху твърдата повърхност на кухненската маса и внимателно го опипа. Хартията на плика беше дебела, но въпреки това щеше да усети издутината, ако вътре имаше батерия за часовник, готова да взриви лист пластичен експлозив. Знаеше, че трябва да прегледа плика с флуороскоп. Ако го отвореше, можеше да си има неприятности. Неприятности. Да бе, дръжки!
Сряза плика с кухненски нож и извади един-единствен свилен лист. Знаеше кой го изпраща още преди да прочете подписа.
Скъпа Кларис,
Следя с нестихващ интерес развитието на публичното ти опозоряване и срам. Моето собствено не ме безпокои, ако не се брои неудобството от престоя в килията, но ти може би не виждаш светлина в тунела.
При нашите дискусии долу в тъмницата ми стана ясно, че баща ти, мъртвият нощен стражар, заема важно място в ценностната ти система. Мисля, че успешното ти унищожаване на кариерата на Джейм Гъм като моден дизайнер ти достави удоволствие най-вече защото си си представяла, че го прави баща ти.
Сега отношенията ти с ФБР миришат на лошо. Винаги ли си си представяла баща си там, над теб? Като завеждащ отдел или дори нещо повече от Джак Крофорд — като ЗАМЕСТНИК-ДИРЕКТОР, който наблюдава напредъка ти с гордост? А сега виждаш ли го съсипан и засрамен от позора ти? От провала ти? От жалкия край на една обещаваща кариера? Виждаш ли се как вършиш нискоквалифицирания слугински труд, с който бе принудена да се занимава майка ти, след като наркоманите надупчиха ТАТКО ти? А? Ще им се отрази ли провалът ти? Ще смятат ли хората за вечни времена, че родителите ти са били бели боклуци, примамка за тайфуните по къмпингите за каравани? Кажи ми честно, специален агент Старлинг.
Помисли известно време върху това, преди да продължим.
А сега ще ти покажа едно качество, което притежаваш и което ще ти помогне: очите ти не се замъгляват от сълзи, дори нарязан лук не може да ти попречи да четеш по-нататък.
Ето едно упражнение, което може да ти се стори полезно. Искам да го направиш заедно с мен, физически:
Имаш ли черен метален тиган? Ти си момиче от планините на Юга, не допускам да нямаш. Сложи го на масата в кухнята. Светни лампата.
Мап беше наследила тигана на баба си и често го използваше. Имаше гладка черна повърхност, до която не се бе докосвал сапун. Старлинг го постави на масата пред себе си.
Погледни в тигана. Наведи се и го погледни отгоре. Ако това е бил тиганът на майка ти, което би могло да се очаква, молекулите му би трябвало да са съхранили вибрациите на всички разговори, водени в негово присъствие. Всички реплики, дребни раздразнения, смъртоносни разкрития, оповестени катастрофи, стенанията и поезията на любовта.
Седни на стола, Кларис. Погледни в тигана. Ако е добре излъскан, прилича на черна локва, нали? Все едно, че гледаш в кладенец. Долу няма ясно твое отражение, но все пак виждаш образа си, така ли е? Светлината е зад гърба ти, лицето ти е черно и имаш корона, сякаш косата ти гори.
Ние сме производни на въглерода, Кларис. Ти и тиганът, и татко, мъртъв и заровен в земята, студен като тиган. Всичко това все още съществува. Слушай. Как всъщност говореха и живееха твоите борещи се с живота родители? Конкретните спомени, не представите, които изпълват сърцето ти.
Защо баща ти не беше помощник-шериф, който се разбира с хората от съда? Защо майка ти чистеше мотели, за да те издържа, макар и да не успяваше напълно да те издържа, докато не порасна?
Кой е най-живият ти спомен от кухнята? Не болницата. Кухнята.
Майка ми мие кръвта от шапката на баща ми.
Кой е споменът ти в кухнята?
Баща ми бели портокал със старото си счупено джобно ножче и ни подава парченца.
Баща ти, Кларис, беше нощен пазач. Майка ти беше камериерка.
Кариерата във федералните служби твоя или тяхна надежда беше? До каква степен би се огънал баща ти, за да се спогоди с мухлясалата бюрокрация? Колко задни части би целунал? Виждала ли си го някога да раболепничи или да се нагажда?
Началниците ти, Кларис, доказали ли са, че имат ценностна система? А родителите ти? Те имаха ли? Ако е така, бяха ли тези ценности еднакви?
Погледни честния метал и ми кажи. Излъга ли доверието на мъртвите си родители? Те биха ли поискали от теб да сервилничиш? Какви бяха възгледите им за силата? Човек може да бъде толкова силен, колкото поиска.
Ти си воин, Кларис. Врагът е мъртъв, бебето е в безопасност. Ти си воин.
Най-стабилните химични елементи, Кларис, са в средата на периодичната таблица, някъде между желязото и среброто.
Между желязото и среброто. Мисля, че това ти подхожда.
П. П. Знаеш ли, все още ми дължиш малко информация. Кажи ми дали все още се будиш, защото чуваш агнетата? Във всяко неделно национално издание с обява, в колоната за личните обяви, „Таймс“, „Интърнешънъл Хералд Трибюн“, „Китайски ежедневник“. Адресирай го до А. А. Аарон, така че да го сложат най-отгоре. Подпиши го Ханна.
Докато четеше, Старлинг чуваше същия глас, които и се бе подигравал, който я бе пронизвал и бе прониквал в живота й, който я бе просвещавал в строго охраняваното крило на психиатрията, когато й се наложи да изтъргува същността на живота си срещу важните неща, които Ханибал Лектър знаеше за Бъфало Бил. Металното грачене на този рядко използван глас все още звучеше в сънищата й.
На тавана в кухнята, в ъгъла, имаше нова паяжина. Старлинг се вгледа в нея, докато мислите й препускаха. Щастие и тъга. Тъга и щастие. Щастие заради помощта, защото бе видяла начин за излекуване. Щастлива и тъжна, защото пощенската служба, до чиито услуги бе прибегнал доктор Лектър, явно използваше евтина работна ръка — този път бяха използвали автомат, за да сложат клеймото. Джак Крофорд щеше много да се зарадва на писмото, както и шефовете на пощите и лабораторията.