Томас Харис
Ханибал (48)

Глава 48

Виждаме го през парата на дъха си, в ясната нощ над Нюфаундленд — ярка точка, увиснала в Орион, която бавно се придвижва напред, Боинг 747, който се движи на запад и преодолява вятър, чиято скорост е сто мили в час.

В задната част, където настаняват пътниците от организираните групи, са петдесет и двамата участници в екскурзията „Фантазия в стария свят“ — обиколка на единайсет страни за седемнайсет дни, — които се връщат в Детройт и Уиндзър, Канада. Място за раменете по петдесет сантиметра. Място за задниците по петдесет сантиметра. Това е с пет сантиметра повече от онова, с което са разполагали робите при транспортирането им от Африка.

На пасажерите се връчват леденостудени сандвичи с хлъзгаво месо и топено сирене, а вдишването на пръдните и издишванията на останалите в икономично пречиствания въздух силно напомня принципа за угояване на добитъка и свинете със собствените им отпадъци, въведен от месопроизводителите през петдесетте години.

Доктор Ханибал Лектър е в средата на средния ред в задната част на самолета, от двете му страни има деца, а в края на реда седи жена с бебе. След толкова много години в килии и окови доктор Лектър не обича ограничените пространства. Компютърната игра в ръцете на момчето до него писука непрестанно.

Както мнозина други, пръснати из салона с най-евтините места, доктор Лектър също носи яркожълта значка с ухилена физиономия и червен надпис CAN-AM TOURS и както мнозина други е с ерзац спортно елече, за да му топли. Елечето му е с емблемата на „Торонто Мейпъл Лийфс“ — хокеен отбор. Под дрехите към тялото му са закрепени доста пари в брой.

Доктор Лектър е с групата от три дни, след като е купил мястото в Париж от брокер на отменени в, последния момент резервации. Мъжът, който би трябвало да седи на това място, бе заминал за Канада в ковчег, след като сърцето му не бе издържало изкачването до купола на катедралата „Св. Петър“.

Когато кацнат в Детройт, доктор Лектър трябва да премине през паспортен контрол и митница. Сигурен е, че властите по всички по-важни летища в западния свят са предупредени и го очакват. Там, където снимката му не е залепена на стената в гишето за паспортен контрол, може да бъде извикана на екрана на компютъра с натискане на едно копче — навсякъде по света.

При всичко това той се надява да има късмет — снимките, с които разполагат властите, да са на предишното му лице. Фалшивият паспорт, с който е влязъл в Италия, няма съответно досие в страната, която го е издала, за да се вземе оттам актуална снимка. В Италия Риналдо Паци се беше опитал да улесни собствения си живот и да задоволи Мейсън Върджър, като бе иззел досието на доктора от полицията, включително снимките и негативите, с които бяха издадени разрешителните на „доктор Фел“ за работа и престой в страната. Доктор Лектър ги беше открил в чантата на Паци и ги бе унищожил.

Ако Риналдо Паци не му е правил снимки тайно, беше много вероятно никъде по света да няма фотография на сегашното му лице. Не беше чак толкова различно от старото — малко колаген, добавен около носа и на скулите, променена коса, очила, но бе достатъчно различно, за да не го забележат, ако не му обърнат специално внимание. За белега на дланта си бе намерил траен козметичен оцветител.

Очаква паспортната служба на летище „Детройт Метрополитън“ да раздели пристигащите пътници на две опашки — американски паспорти и други. Беше избрал град с оживено международно летище, така че опашката с „други“ да е многолюдна. Самолетът бе пълен с канадци. Доктор Лектър смята, че ще може да мине със стадото, стига стадото да го приема. С тези туристи е обиколил няколко исторически места и галерии, летял е с тях в евтината част на самолета, но все пак има граници — не бе в състояние да яде заедно с тях самолетната помия.

Уморени и с подбити крака, отегчени от събеседниците и дрехите си, туристите забиват носове в кутиите с храна, махат от сандвичите си марулите, почернели в хладилника.

Доктор Лектър не иска да прави впечатление и ги изчаква да се преборят с това жалко препитание, изчаква ги да отидат до тоалетната и да заспят — повечето. Някъде далеч отпред прожектират стар филм. Той продължава да чака с търпението на питон. Малкото момче до него е заспало над компютърната си игра. Почти навсякъде из широката кабина светлините за четене гаснат.

Тогава и едва тогава доктор Лектър се оглежда предпазливо и изважда изпод седалката пред себе си собствения си обяд от елегантна жълта кутия, украсена с кафяво, от „Фошон“, парижката кулинарна фирма. Завързана е с две копринени панделки в съчетаващи се цветове. Доктор Лектър се е снабдил с чудесен ароматен пастет от гъши дроб с трюфели, смокини от Анатолия, чиито дръжки още сълзят, където са били откъснати. Има малка бутилка от любимото си „Сент Естеф“. Копринената панделка пада с шепот.

Доктор Лектър се кани да опита една смокиня, ноздрите му се разширяват, за да вдъхнат аромата, пита се дали да я приеме само на една разкошна хапка или наполовина, когато компютърната игра до него изписуква отново. Без да обръща глава, доктор Лектър скрива смокинята в дланта си и поглежда детето на съседното място. От кутията се носи аромат на трюфели, гъши пастет и коняк.

Момчето души въздуха. Тесните му очи, блестящи като на гризач, се плъзват към обяда на доктор Лектър. Говори с пронизителния глас на дете, което е свикнало да се състезава за всичко с братя и сестри.

— Ей, господине, ей, господине. — Няма да млъкне.

— Какво има?

— Това да не е някакво специално ядене?

— Не е.

— Какво има там тогава? — Детето обръща изцяло глава към него. — Дай да опитам.

— Много бих искал — отговаря доктор Лектър, като отбелязва мислено, че вратлето на момчето под голямата му глава е с дебелината на свинско бон филе, — но няма да ти хареса. Това е черен дроб.

— Лебервурст! Жестоко! Мама дава. Ммаааамоооо! Противоестествено дете, което обича черен дроб и или хленчи, или крещи.

Жената с бебето в края на реда се сепва и се събужда. Седалките на предния ред проскърцват и пътниците се обръщат назад да погледнат през пролуките между облегалките.

— Вижте, опитваме се да поспим…

— Мааамооо, може ли да си хапна от самвича му?

Бебето в скута на мама се събужда и ревва. Мама мушка пръст под пелените му, отзад, получава отрицателна проба и пъха в устата на бебето залъгалка.

— Какво се опитвате да му дадете, сър?

— Черен дроб, госпожо — казва доктор Лектър колкото е възможно по-тихо. — Не съм му дал…

— Лебервурст, най обичам, той каза, че ще ми даде малко, искам…

Последната дума се превръща в пронизителен писък.

— Господине, ако ще давате нещо на детето ми, може ли преди това да го видя?

Стюардесата, с подпухнало от прекъснатата дрямка лице, застава до жената с плачещото бебе.

— Всичко наред ли е тук? Желаете ли да ви донеса нещо? Да претопля мляко?

Жената вади пълен биберон, запушен с капачка, и го подава на стюардесата. След това пали лампата за четене и докато търси гумичката, говори гръмогласно на доктор Лектър:

— Бихте ли ми го подали? Щом го предлагате на сина ми, трябва да го видя. Не искам да ви обидя, но стомахът му е капризен.

Редовно поверяваме децата си на чужди хора в детски градини и забавачници. В същото време се чувстваме виновни и възпитаваме у децата страх от непознати. В такива моменти едно истинско чудовище трябва да внимава, дори ако е безразлично към децата като доктор Лектър.

Той подава кутията на „Фошон“ на майката.

— Я какъв хубав хляб — казва тя и го бучва с пръста, с който бе проверила пелената.

— Госпожо, можете да го вземете.

— Не искам алкохола — отвръща тя и се озърта в очакване на смях. — Не знаех, че позволяват да си носиш алкохол. Уиски ли е? Позволено ли е да се пие в самолета? Ще задържа тази панделка, ако не ви трябва.

— Господине, не можете да отворите алкохола на борда на самолета — казва стюардесата. — Ще задържа бутилката и ще можете да си я получите на слизане.

— Разбира се. Много ви благодаря — отговаря доктор Лектър.

Той можеше да преодолее обстановката. Можеше да накара всичко да изчезне. Писукането на компютърната игра, хъркането и пърденето бяха нищо в сравнение със зловещите писъци, които беше чувал в отделенията за буйстващи. Седалката не беше по-тясна от усмирителна риза. Както бе правил много пъти в килията си, доктор Лектър облегна глава назад, затвори очи и се оттегли, за да потърси облекчение в тишината на своя дворец — място, което е много красиво в по-голямата си част.

В този кратък период от време металният цилиндър, устремил се на изток срещу вятъра, съдържа дворец с хиляда стаи.

Както веднъж посетихме доктор Лектър в двореца на рода Капони, така и сега ще влезем с него в двореца на паметта му…

Фоайето е Норманският параклис в Палермо — строг, красив и безвременен, а за преходността ни единствено напомня черепът, гравиран на пода. Освен ако не бърза много да получи информация от двореца, доктор Лектър често спира тук, както прави и сега, за да се наслади на параклиса. Отвъд него, далечна и сложна, светла и тъмна, се простира огромната структура, сътворена от доктор Лектър.

Дворецът на паметта му е мнемонична система, добре позната на древните учени, чрез която са били запазени много знания през средните векове, когато вандалите са горили книгите. Подобно на учените преди него, и доктор Лектър съхранява огромен обем информация, свързана чрез ключове с различните предмети в хилядите стаи, но за разлика от древните той използва двореца си и за нещо друго — понякога живее там. Прекарал е години сред изящните му колекции, докато тялото му е било овързано в отделението за буйстващи, докато писъците караха решетките да вибрират като струни на пъклена арфа.

Дворецът на Ханибал Лектър е огромен дори за средновековните разбирания. Като илюстрация в осезаемия свят по големина и сложност с него може да се сравнява дворецът „Топкапъ“ в Истанбул.

Настигаме го, когато бързите крачки на паметта му го отвеждат в Голямата зала на годишните времена. Дворецът е построен по правилата, открити от Симонид от Хиос и доразвити от Цицерон четиристотин години по-късно — той е просторен, с високи тавани, обзаведен с предмети и изображения, които са живи, поразителни, понякога ужасяващи и абсурдни, често красиви. Витрините са добре разположени в пространството и добре осветени като в хубав музей. Високите стени обаче не са в неутрален цвят като стените в музеите. Подобно на Джото, доктор Лектър е покрил стените на своя ум с фрески.

Решил е, докато е в двореца, да вземе адреса на Кларис Старлинг, но не бърза да го направи, така че спира в подножието на голяма стълба, където са бронзовите статуи от Риаче. Тези велики бронзови воини, приписвани на Фидий, извадени от морското дъно в наши дни, са в центъра на изпълнено с фрески пространство, което може да извика целия Омир и целия Софокъл.

Доктор Лектър би могъл да накара бронзовите лица да говорят като Мелеагър, стига да поиска, но днес желае само да ги погледа.

Хиляда стаи, километри коридори, стотици факти, свързани с всеки предмет от обзавеждането на всяка стая — приятен отдих очаква доктор Лектър винаги когато реши да се оттегли тук.

Ето какво обаче е общото между нас и доктора: в подземията на сърцата и мозъците ни дебне опасността. Не всички зали са красиви, светли и високи. В пода на ума има дупки като в пода на средновековна тъмница — вонящите ублиети, наречени така на името на забравата, килиите с форма на бутилка с каменни стени, закрити отгоре с маскирани капаци. Нищо не може да се измъкне оттам спокойно, за да ни донесе облекчение. Трус, предателство на стражите и искриците на паметта възпламеняват отровните газове — неща, държани там с години, изведнъж излитат на свобода, готови да избухнат в болка или да ни подтикнат към опасно поведение…

Следваме го, докато крачи с бързи леки стъпки по коридора, който е създал сам, страховит, чудесен, сред аромат на гардении, в потискащото присъствие на огромна статуя, светлина от картини.

Пътят му минава вдясно покрай бюст на Плиний и нагоре към Залата с адресите — стая, в която в строго определен ред са поставени скулптури и картини, добре осветени и на разстояние, както препоръчва Цицерон.

Ах… в третата ниша от вратата доминира присъствието на една картина — Свети Франциск подава в устата на момиче пеперуда. На пода пред картината има изображение, цветно, върху мрамор:

Парад на националното гробище Арлингтън, предвождан от Исус, трийсет и три годишен, който шофира форд модел Т, 27-а година, в каросерията е Дж. Едгар Хувър по балетна пачка и маха на невидима тълпа. Зад него крачи Кларис Старлинг с карабина Енфийлд 308 на рамо. На доктор Лектър сякаш му става приятно, че я вижда. Преди години бе взел домашният й адрес от Асоциацията на съвипускниците на Университета на щата Вирджиния. Съхранява адреса и сега, за свое собствено удоволствие, извиква цифрите и името на улицата, където живее Старлинг:

3327 Тиндъл,

Арлингтън, Вирджиния 22308

Доктор Лектър може да се движи из огромните зали на своя дворец на паметта с неестествена скорост. С рефлексите и силата си, с контрола над ума и неговата бързина, той е добре въоръжен срещу физическия свят. Но в ума му има места, които не може да посещава без риск, места, където логическите правила на Цицерон, на подреденото пространство и светлината не са приложими…

Решил е да посети колекцията си от древен текстил. За едно писмо, което ще напише на Мейсън Върджър, трябва да прегледа конкретен текст на Овидий за ароматните масла за лице, който е прикрепен към тъканите.

Продължава нататък по килимената пътека към залата със становете и текстила.

Главата на доктор Лектър е облегната на седалката на Боинга, очите му са затворени. Главата му леко се поклаща с друсането на самолета в турбулентните потоци.

В края на реда бебето е приключило със съдържанието на биберона, но все още не спи. Лицето му се зачервява. Майката чувства как малкото телце се напряга под одеялцето, после се отпуска. Няма съмнение какво се е случило. Не е нужно да бърка с пръст под пелените. На предния ред някой казва: „Божичко!“

Към застоялата миризма на физкултурен салон в пътническата кабина се добавя още един пласт. Малкото момче, което седи до доктор Лектър, привикнало с навиците на бебето, продължава да яде обяда от „Фошон“.

Капаците под двореца на паметта се отварят, ублиетите издишат зловещата си воня…

Няколко животни бяха успели да оцелеят след артилерийския обстрел и картечния огън в сражението, което отне живота на родителите на Ханибал Лектър и остави обширната гора на имението им опърлена и надупчена.

Сбирщината дезертьори, които се бяха скрили в отдалечената ловна хижа, ядеше каквото й попадне. Веднъж намериха страдащо малко еленче, кльощаво, със забита в тялото му стрела, съумяло да изравя изпод снега храна, за да оцелее. Доведоха го живо в лагера, за да не се налага да го носят.

Ханибал Лектър на шест години наблюдаваше през пролука в стената на плевнята, когато го доведоха, като теглеха и усукваха главата му с въжето, омотано около врата му. Не искаха да стрелят, така че подкосиха кльощавите му крака и го събориха на земята, после прерязаха гърлото му с брадва, като не преставаха да се псуват един друг на няколко езика да донесат по-бързо съд, преди кръвта да е изтекла.

Изпосталялото животно нямаше много месо и след два дни, може би три, дезертьорите с дългите шинели, с вонящ, димящ дъх, дойдоха през снега от ловната хижа, за да отключат плевнята и да си изберат някое от децата, сгушени в сламата. Никое не беше замръзнало, така че взеха живо.

Опипаха ръката и бедрото на Ханибал Лектър и вместо него избраха сестра му Миша и я отведоха. За да си поиграе, казаха. Никой, когото отвеждаха да си играе, не се връщаше.

Ханибал се вкопчи в ръката на Миша с всички сили, докато онези не затръшнаха тежката врата на плевнята в лицето му, като го зашемети и спука костта на предмишницата му.

Отведоха я през снега, който все още беше изпръскан с кръвта на еленчето.

Моли се толкова много да види Миша пак, молитвата изцяло погълна шестгодишния му ум, но не предотврати чаткането на брадвата. Молитвата му да я види отново не остана напълно нечута — видя няколко нейни млечни зъбчета в помийната яма, която използваха, между ловната хижа и плевнята с пленените деца, които използваха за прехрана през 1944-та след разгрома на Източния фронт.

Оттогава, след онзи частичен отговор на молитвата му, доктор Ханибал Лектър повече не си направи труда да мисли за Бога, освен за да признае, че собственият му скромен хищнически инстинкт бледнее пред този на Всевишния, който е ненадминат в иронията си и неизмеримата си разпасана злоба.

В устремения напред самолет, когато главата му леко се поклаща на облегалката, доктор Лектър е увиснал между последния си спомен за Миша, как прекосява снега, и звука на брадвата. Задържан е там, а не може да го понася. В тесния свят на самолетната кабина се разнася кратък вик — висок, пронизителен, силен, — изтръгнал се от потното му лице.

Пътниците отпред започват да се обръщат, някои са се събудили от сън. От предния ред изръмжават:

— Хлапе! За бога, какво ти става!? Боже мой!

Очите на доктор Лектър се отварят, гледат право напред. Една ръка го докосва. Ръката на малкото момче.

— Кошмар ли сънува? — Детето не е изплашено, не се интересува и от оплакванията на предната седалка.

— Да.

— И аз често сънувам лоши сънища. Не ти се смея.

Доктор Лектър поема няколко пъти въздух, главата му е все така залепена за облегалката. След това самообладанието му се връща, сякаш някакъв покой се спуска от челото надолу по лицето му. Навежда глава към детето и казва съучастнически:

— Прав си да не ядеш тази помия. Никога не я яж.

Авиолиниите вече не предлагат хартия за писане и пликове за писма. Доктор Лектър, овладял се напълно, изважда хотелска бланка от джоба на сакото си и започва да пише на Кларис Старлинг. Първо нарисува лицето й. Скицата в момента е в частна колекция в Чикагския университет и е на разположение на учените. На нея Старлинг прилича на дете и косата й, като косата на Миша, е залепнала за скулите от сълзи…

 

 

Виждаме самолета през парата на дъха си, ярка светла точка на ясното нощно небе. Виждаме как минава покрай Полярната звезда, далече отвъд точката, след която връщането е невъзможно, насочен по дъгата, която ще го отведе в Новия свят, утре.