Томас Харис
Ханибал (42)

Глава 42

Идентифицирането на доктор Ханибал Лектър като убиец на Риналдо Паци даде възможност на Кларис Старлинг да се занимае с нещо сериозно, слава богу. Тя фактически се превърна в свръзка на ниско ниво между ФБР и италианските власти. Добре, че имаше възможност да съсредоточи усилията си в една задача.

След престрелката при неуспешния арест светът на Кларис Старлинг се беше променил. Тя и другите оцелели след случилото се пред рибния пазар Фелициана бяха поставени в нещо като административно чистилище в очакване на доклад на Департамента на правосъдието до малката юридическа подкомисия на Камарата на представителите.

След като намери рентгеновата снимка на Лектър, Старлинг прекарваше времето си в Националната полицейска академия в Куонтико като висококвалифициран заместник на колегите, които бяха в отпуск.

През есента и зимата Вашингтон бе завладян от скандал в Белия дом. Разпенилите се реформатори изразходваха повече слюнка, отколкото бе нужна, за жалкото дребно прегрешение, а президентът на Съединените щати изяде повече от полагаемата му се порция публични лайна, за да избегне импийчмънта.

При тези обстоятелства незначителният проблем с провала край рибния пазар Фелициана беше избутан настрана.

С всеки изминал ден у Кларис Старлинг нарастваше една мрачна увереност — федералната служба за нея никога вече нямаше да бъде същата. Тя беше белязана. По лицата на колегите й се прокрадваше предпазливост, когато имаха работа с нея, като че ли носеше някаква зараза. Старлинг беше достатъчно млада, за да се изненадва и разочарова от подобно поведение.

Чувстваше се добре, когато имаше какво да прави — исканията на италианците за информация относно Ханибал Лектър валяха, понякога в два екземпляра — втория й го препращаха от Държавния департамент. И Старлинг отговаряше с желание — изпращаше файловете от досието на Лектър по електронната поща или задръстваше телефонните линии с факсове. С изненада откри колко много материал се е появил след бягството на доктора преди седем години.

Малката й стаичка в сутерена на „Поведенческите науки“ беше препълнена с книжа — гъсто изписани факсове от Италия, изрезки от италиански вестници.

Какво ценно би могла да изпрати на италианците? Те се бяха хванали за достъпа, осъществен от единствения компютър на Квестурата, до досието на Лектър няколко дни преди смъртта на Паци. С него италианската преса възстановяваше репутацията на Паци, като твърдеше, че тайно е работел върху залавянето на Лектър, за да измие петното от честта си.

От друга страна, Старлинг се питаше каква информация около престъплението на Паци би била полезна в Съединените щати, в случай че Лектър се върнеше там.

Джак Крофорд не идваше често в службата и тя не можеше да се възползва от съветите му. Той през по-голямата част от времето беше в съда и с наближаването на пенсионирането му започнаха да търсят мнението му за множество открити дела. Вземаше и много болнични, а когато в края на краищата се появяваше в кабинета си, и се струваше все по-отчужден. Мисълта, че няма да може да се съветва с него, я караше да изпада в паника.

През годините, прекарани във ФБР, беше видяла много. Знаеше, че ако доктор Лектър извършеше ново убийство в Щатите, тромпетите на пръднята ще прозвучат в Конгреса, в Департамента на правосъдието ще се надигне вълна от допълнителни догадки и играта на „хвани ме — прееби ме“ ще започне с нова сила. Първо щяха да си изпатят митницата и граничният контрол задето са го пуснали да влезе в страната.

Юрисдикцията на мястото, където е извършено престъплението, щеше да изиска всички материали на ФБР, свързани с Лектър, и дейността на Бюрото щеше да се прехвърли към съответния местен клон. След това, когато Лектър се проявеше другаде, всичко щеше да се премести наново. Ако го заловяха, властите щяха да се сбият за похвалите така, както бели мечки се бият край окървавен тюлен.

Работата на Старлинг беше да подготви нещата за евентуалното идване на Лектър, независимо дали това ще стане или не, като се абстрахира от всички досадни опасения за онова, което щеше се случи около разследването.

Зададе си един прост въпрос, който би прозвучал банално на кариеристите от Вътрешния кръг: как да постъпи така, както се бе клела да постъпва? Как да защити гражданите и да го залови, когато се появи?

Доктор Лектър явно разполагаше с пари и добри документи. Умееше да се крие. Чудесен пример беше първото му скривалище непосредствено след бягството в Мемфис — хотел с четири звезди край клиника по пластична хирургия в Сейнт Луис, в който половината от гостите бяха с превързани физиономии. Беше си направил превръзка и бе живял в охолство с парите на мъртвец.

Сред стотиците документи бяха и сметките от рум-сървиса в хотела — астрономически. Бутилка „Батар-Монтраше“ за сто двайсет и пет долара. Вероятно се бе чувствал много добре след годините, прекарани на затворническа храна.

Бе поискала копия на всички документи от Флоренция и италианците й ги бяха изпратили. Качеството им беше ужасно — сякаш бяха правени със сажди.

И нямаше никакъв порядък. Личните книжа на доктор Лектър от Палацо Капони. Няколко бележки за Данте с познатия му почерк, бележка до чистачката, касова бележка от магазин за хранителни продукти „Вера дал 1926“ за две бутилки „Батар-Монтраше“ и tartufi bianchi. Отново вино и… какво е онова другото? С помощта на италианско-английския речник научи, че tartufi bianchi са бели трюфели. Обади се на готвача в един много добър вашингтонски италиански ресторант и го попита за тях. След пет минути се наложи да се извини и да затвори, докато онзи превъзнасяше вкуса им.

Вкусът. Вино, трюфели. Вкусът във всичко, това беше обединяващата нишка в живота на доктор Лектър в Америка и в Европа, в живота му като преуспяващ психиатър и чудовище, което се крие. Лицето му може и да се беше променило, но не и вкусовете му, а той не беше човек, който би се отказал от удоволствията.

Вкусът за нея беше деликатна тема, защото тъкмо в тази сфера я бе засегнал доктор Лектър, когато я похвали за чантата и се подигра на евтините й обувки. Как я бе нарекъл? Чистичко, излъскано, пъргаво селяндурче, нелишено от вкус.

Тъкмо вкусът липсваше в институционалното й ежедневие с неговата утилитарна обстановка.

В същото време вярата й в техниката умираше и отваряше място за нещо друго.

Старлинг нямаше доверие в техниката. Вярата в нея е религия на опасните професии. За да се изправиш срещу въоръжен престъпник в престрелка или да се биеш с него в калта, е нужно да вярваш, че съвършената техника и усилените тренировки ще гарантират непобедимостта ти. Но това не е така, особено в престрелките. Може всички шансове да са на твоя страна, но ако участваш в достатъчно на брой престрелки, рано или късно ще те убият.

Старлинг знаеше това от личен опит. След като бе започнала да се съмнява в религията, наречена техника, накъде би могла да се обърне?

В горестта си, в разяждащата еднаквост на дните, започна да се вглежда във формата на нещата. Започна да се доверява на собствените си вътрешни усещания за нещата, без да ги облича в количественост или да ги ограничава до думи. Някъде по това време забеляза промяна в навиците си за четене. Преди прочиташе какво пише под снимката и едва тогава разглеждаше самата снимка. Не и сега. Понякога вече изобщо не четеше какво пише отдолу.

Години наред беше чела модни списания скришом, с чувство за вина, сякаш бяха порнография. Сега започваше да признава пред самата себе си, че в тези снимки има нещо, което предизвиква у нея глад. В скривалището на ума си, подкован от лютераните против покваряващата ръжда, имаше чувството, че се отдава на приятна перверзия.

Щеше да стигне до своята тактика при всички случаи с течение на времето, но й помогна промяната в самата нея — тя я подтикна да стигне до идеята, че вкусът на доктор Лектър към редките неща, неща, които могат да се открият из малките пазарчета, може да се окаже гръбната перка на чудовището, която пори повърхността и го прави видимо.

Може би, ако изтегнеше компютърни списъци с клиенти и ги сравнеше, щеше да успее да разшифрова някоя от променящите се самоличност на доктора. За да го направи, трябваше да познава предпочитанията му. Трябваше да го познава по-добре от всеки друг на света.

За кои неща съм сигурна, че харесва? Харесва музиката, виното, книгите, храната. Харесва мен.

Първата крачка в развиването на вкус е в това да пожелаеш да се довериш на собственото си мнение. В областта на храната, виното и музиката Старлинг трябваше да следва прецедентите на доктора, да се вгледа в нещата, които е ползвал в миналото. Поне в една област обаче беше равна с него — автомобилите. Беше луда по автомобилите и всеки, който видеше колата й, щеше да го разбере.

Преди падението си доктор Лектър бе карал бентли със свръхкомпресия. Не с турбокомпресия, а свръхкомпресия. Конструиран по поръчка бутален компресор, така че да няма забавяне на турбината. Тя веднага си даде сметка, че пазарът на направените по поръчка бентлита е толкова малък, че появата му там би била сериозен риск.

Каква кола би си купил сега? Старлинг разбираше какво му харесва — форсиран, мощен осемцилиндров V-образен двигател с ниски обороти и стабилен ход. Какво би могъл да намери на пазара?

Без съмнение джагуар XJR със свръхкомпресия. Старлинг разпрати факсове до дистрибуторите на тази марка из цялата страна и поиска ежеседмични сведения за продажбите.

Какво друго харесваше доктор Лектър, за което тя знаеше много?

Харесва мен, помисли си.

Колко бързо бе реагирал при неприятностите й. Дори бе използвал пощенска кутия, за да й пише, което бе забавило писмото допълнително. Жалко, че нямаше начин да го проследят по автомата за таксуване — беше на такова публично място, че всеки би могъл да го използва.

Колко време беше нужно, за да стигне „Нашънъл Татлър“ до Италия? От това издание беше научил за неприятностите й — един брой беше открит в Палацо Капони. Дали скандалният таблоид имаше Интернет-страница? Освен това ако е разполагал с компютър, би могъл да научи за престрелката от публичната Интернет-страница на ФБР. Какво би могла да научи от компютъра на доктор Лектър?

Сред личните му вещи в Палацо Капоне не се числеше компютър.

Въпреки всичко видя нещо. Извади снимките от библиотеката в двореца. Ето го красивото бюро, върху което й бе писал. Върху бюрото имаше компютър. Преносим, марка „Филипс“. На следващите снимки го нямаше. С помощта на речника Старлинг с мъка успя да съчини факс до Квестурата във Флоренция със запитване каква е съдбата на личния компютър на доктор Лектър.

И така стъпка по стъпка Кларис Старлинг започна да преследва доктор Лектър по коридорите на неговия вкус с повече увереност в крачките си, отколкото се полагаше да има.