Томас Харис
Ханибал (40)

Глава 40

Пилотът на въздушната линейка не искаше да се приземи през нощта на късата необорудвана писта край Арбатакс. Кацнаха в Калиари, заредиха с гориво и изчакаха да съмне, после отново излетяха нагоре над крайбрежието при величествения изгрев, който хвърляше фалшива руменина върху мъртвото лице на Матео.

На пистата в Арбатакс ги очакваше камион с ковчег. Пилотът започна да спори за заплащането си и Томазино се намеси, преди Карло да го цапардоса по физиономията.

След три часа път през планината стигнаха у дома.

Карло отиде сам до грубия дървен навес, който бяха сковали с Матео. Там всичко беше готово, камерите чакаха, за да заснемат смъртта на доктор Лектър. Карло застана под съграденото от ръцете на Матео и видя отражението си в голямото огледало над яслата. Видя талпите, които заедно бяха рязали, спомни си големите силни ръце на брат си с бичкията и от гърдите му се изтръгна вик, достатъчно силен, за да отекне в дърветата. От храсталаците край планинското пасище се показаха зъбати зурли.

Пиеро и Томазино, и те братя, го оставиха с мъката му.

Птички чуруликаха из планинската ливада.

Оресте Пини излезе от къщичката — с едната си ръка закопчаваше панталоните си, с другата размахваше мобилния телефон.

— Значи изпуснахте Лектър. Кофти късмет.

Карло сякаш не го чу.

— Слушай, не всичко е загубено — продължи Оресте Пини. — Нещата могат да се уредят. Мейсън е на телефона. Съгласен е и на симулация. Нещо, което да покаже на Лектър, когато го залови. Ние сме готови. След като има и труп… Мейсън каза, че бил на наемник, когото си цанил. Достатъчно е да го движим под оградата, когато дойдат прасетата, и да пуснем записа с писъците. Ето, говори с Мейсън.

Карло се обърна и изгледа Оресте, сякаш е паднал от луната. Най-накрая взе мобилния телефон. Докато говореше с Мейсън, лицето му се проясни и сякаш спокойствието му се възвърна.

Карло затвори капака на телефона и извика:

— Гответе се.

След това поговори с Пиеро и Томазино и тримата пренесоха ковчега под навеса.

— Това не трябва да е много близо, за да не влезе в кадър — предложи Оресте. — Първо ще заснемем как животните се разхождат наоколо и ще продължим оттам.

Щом видяха раздвижването около навеса, първите свине излязоха на открито.

— Giriamo! — извика Оресте.

Втурнаха се напред — диви свине, кафяви и сребристи, високи до чатала на човек, с едри гърди, дълга четина, бягащи с бързината на вълк с малките си копита, с умни очички на пъклените муцуни, мощни вратни мускули под стърчащата нагоре четина, способни да повдигнат човек на острите си глиги.

— Pronti! — викна операторът.

Не бяха яли от три дни и заприиждаха нови и нови, несмутени от хората зад оградата.

— Motore! — извика Оресте.

— Partito! — обади се операторът.

Глиганите спряха на десетина метра от навеса. Оглеждаха се, риеха в редица от копита и глиги. Бременната свиня беше в средата. Тръгнаха напред като нападатели и Оресте вдигна пръсти, за да очертае кадъра.

— Azione! — изрева той на сардинците. Карло се приближи зад него и го сряза нагоре над цепката на задника, накара го да изкрещи от болка, после го сграбчи за хълбоците и го хвърли с главата надолу в яслата, а глиганите връхлетяха. Оресте опита да се изправи, надигна се на коляно, но свинята го блъсна и го събори. Останалите връхлетяха с грухтене и квичене, два глигана захапаха лицето му, откъснаха челюстта и я сцепиха, сякаш беше агнешка костица. Въпреки всичко Оресте почти успя да се изправи, но пак го събориха, този път по гръб, с открит корем, размахал ръце и крака над гърбовете на животните. Оресте ревеше без челюст, неспособен да произнесе членоразделни думи.

Карло чу изстрел и се обърна. Операторът бе изоставил камерата си и бе опитал да избяга, но не достатъчно бързо, за да се спаси от ловната пушка на Пиеро.

Прасетата вече се бяха заели за работа, заразнасяха карантията.

— Azione, виж ми задника — рече Карло и се изплю на земята.