Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ханибал Лектър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hannibal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 48гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy(2010 г.)

Издание:

Томас Харис. Ханибал

Американска, първо издание

Превод: Владимир Германов

Редактор: Жечка Георгиева

Предпечатна подготовка „Алкор“ Владислав Кирилов

ИК „Колибри“, 1999 г.

ISBN: 954-529-136-2

История

  1. —Добавяне

Глава 35

Петък сутрин. Малка таванска стаичка в Палацо Капони. Три от варосаните стени са голи. На четвъртата виси Мадона от тринайсети век, живописната школа на Чимабуе, огромна в малката стаичка, леко наклонила надясно глава като любопитна птица, а бадемовите й очи наблюдават малка фигура, заспала под картината.

Доктор Ханибал Лектър, привикнал с твърдите легла по затвори и психиатрии, лежи неподвижно на тясното легло с ръце на гърдите.

Очите му се отварят и той изведнъж е съвършено буден — сънувал е сестра си Миша, отдавна мъртва и храносмляна, и сънят плавно се е прехвърлил в действителността. Опасност тогава, опасност сега. Осъзнаването на опасността не пречи на съня му повече от убийството на джебчията.

Облича се за деня, строен и елегантен в тъмния копринен костюм, изключва сензорите за движение в горния край на слугинската стълба и се спуска надолу към големите пространства на двореца.

Сега е свободен да се разхожда из притихналите зали и от тази свобода почти му се вие свят след дългите години в подземната килия.

Точно както фреските по стените на Санта Кроче или Палацо Векио са наситени с разум, така и библиотеката „Капони“ пулсира с присъствие, докато доктор Лектър работи пред голямата стена, където са ръкописите. Той избира навити пергаменти, духва прахта и прашинките се тълпят в един слънчев лъч, сякаш мъртвите, които също вече са прах, се надпреварват да му разкрият собствената си и неговата съдба. Работи умело, но без да бърза излишно. Слага няколко неща в папката си, събира книги и илюстрации за лекцията си вечерта. Толкова много неща би искал да прочете.

Отваря преносимия компютър и чрез отдела по криминология на Миланския университет проверява страницата на ФБР в Интернет на адрес www.fbi.gov, както всеки би могъл да стори. Научава, че не е насрочено заседание на юридическата подкомисия във връзка с провалената акция на Кларис Старлинг. Не разполага с нужния код за достъп, за да види собственото си досие във ФБР. На страницата с най-търсените престъпници вижда предишната си физиономия редом с подпалвач и бомбен атентатор.

Доктор Лектър взема яркия таблоид от една купчина пергаменти и се вглежда в снимката на Кларис Старлинг на първа страница, докосва лицето й с пръст. Блестящото острие се появява в ръката му, сякаш е поникнало, за да замени шестия му пръст. Ножът се нарича „харпия“ и има назъбено острие, извито като нокът на животно. Срязва вестника със същата лекота, с която преряза феморалната артерия на циганина — острието бе влязло и излязло от бедрото му толкова бързо, че дори не се бе наложило да го бърше.

Доктор Лектър изрязва снимката на Кларис Старлинг и я залепва върху парче чист пергамент.

Взема химикалка и рисува на пергамента крилата лъвица, грифон с главата на Старлинг. Отдолу пише с характерния си калиграфски почерк: Някога замисляла ли си се, Кларис, защо филистимляните не те разбират? Това е така, защото ти си отговорът на гатанката на Самсон: ти си медът в лъва.

 

 

На петнайсет километра оттам, паркирали зад една висока каменна стена в Импрунета, за да не ги виждат, Карло Деограчиас преглеждаше оборудването си, докато брат му Матео и другите двама сардинци Пиеро и Томазо Фалчоне упражняваха хватки от джудо на меката трева. Братята Фалчоне бяха много бързи и силни — Пиеро бе играл за кратко в професионалния футболен отбор „Калиари“. Томазо навремето беше учил за свещеник и говореше сносно английски. Понякога се молеше заедно с жертвите им.

Белият микробус фиат на Карло с римски регистрационни номера беше нает законно. Бяха готови да залепят от двете му страни надписи OSPEDALE DELLA MISERICORDIA[1]. Стените и подът вътре бяха покрити с кече, в случай че обектът се разбунтува във вътрешността на микробуса.

Карло възнамеряваше да осъществи плана си точно както го искаше Мейсън, но ако нещо се объркаше и се наложеше да убие доктор Лектър в Италия, без да го заснеме, не всичко беше загубено. Карло знаеше, че би могъл да отреже главата и ръцете на доктор Лектър за по-малко от минута.

Ако се окажеше, че няма да разполага с това време, би могъл да вземе пениса му и някой пръст, които след ДНК-анализ щяха да послужат за доказателство. Щеше да ги опакова с лед и щяха да са в ръцете на Мейсън след по-малко от двайсет и четири часа. Това щеше да му осигури премия в допълнение към заплащането.

Зад седалките старателно бяха подредени моторна резачка, градинарски ножици с дълги дръжки, хирургически трион, няколко остри ножа, найлонови пликове със слепващи се отвори, менгеме, с което да задържат ръцете на доктора неподвижно, и кашон от DHL с предплатена такса за доставка, който предвиждаше главата на доктор Лектър да тежи шест килограма, а ръцете по един.

Ако Карло успееше да заснеме евентуално непредвидено клане на видеолента, той беше убеден, че Мейсън би платил допълнително, за да види как колят на живо доктор Лектър, след като изкашля един милион долара за главата и ръцете. За тази цел Карло бе осигурил добра видеокамера, източник на осветление и триножник и беше обучил Матео на основните принципи на работата с тях.

На оборудването за самото залавяне отдели не по-малко внимание. Пиеро и Томазо бяха много добри с мрежата, която сега беше сгъната внимателно като парашут. Карло беше подготвил също така спринцовка и пушка за приспиване на животни, заредена с достатъчно ацепромазин, за да повали животно с размерите на доктор Лектър за секунди. Карло бе казал на Риналдо Паци, че най-напред ще използва пушката, но всъщност ако се появеше възможност да забие спринцовката в бута или в краката на доктора преди това, от нея нямаше да има нужда.

Похитителите планираха да останат в Италия с жертвата си около четирийсет минути, колкото бяха нужни, за да стигнат до летището в Пиза, където щеше да ги очаква самолет, оборудван като линейка. Летището на Флоренция беше по-близо, но беше по-малко натоварено и кацането на частен самолет щеше да бие повече на очи.

За по-малко от час след това щяха да са в Сардиния, където комитетът по посрещането на доктора започваше да освирепява от глад.

Карло бе преценил всичко в интелигентната си, миришеща на лошо глава. Мейсън не беше глупак. Плащанията бяха преценени така, че Риналдо Паци да не пострада — Карло щеше да изгуби пари, ако убиеше Паци и опиташе да претендира за цялата награда. Мейсън не желаеше да си има неприятности заради убито ченге. Най-добре да го направи както го искаше Мейсън. Независимо от всичко обаче сардинецът го засърбяваше цялото тяло при мисълта какво би постигнал с няколко удара с триона, ако бе открил доктор Лектър сам.

Опита моторната резачка. Запали от първото дръпване.

Карло размени няколко думи с останалите и се отправи към града на малък мотопед, въоръжен само с нож, пистолет и спринцовка.

 

 

Доктор Ханибал Лектър влезе рано от шумната улица във Фармация ди Санта Мария Новела — едно от най-уханните места на света. Остана известно време с леко отметната назад глава и затворени очи, за да се наслади на ароматите на чудесните сапуни, лосиони и кремове, както и на съставките в работните стаи. Портиерът го познаваше, а служителите, които бяха склонни към известна надменност, гледаха на него с огромно уважение. Доктор Фел за целия си престой във Флоренция едва ли беше направил покупки за повече от сто хиляди лири, но ароматите и есенциите му бяха подбрани и комбинирани с чувствителност, която изненадваше и радваше тези търговци, които живееха от обонянието.

За да запази това удоволствие, доктор Лектър не бе променил носа си с никаква ринопластика, ако не се броят външните колагенови инжекции. За него въздухът беше обагрен с миризми, отчетливи и живи като цветове, и можеше да ги разделя на пластове и да ги смесва, сякаш самият той рисуваше. Тук нямаше нищо от затвора. Въздухът беше музика. Тук бяха в хармония белите сълзи на тамяна, очакващи екстракция, жълтият бергамот, сандаловото дърво, канелата, мимозата наред с основните тонове на истинската амбра, цибета, бобровата мас и есенция от кабарга.

Доктор Лектър някога хранеше илюзията, че може да усеща ароматите с ръцете си, със скулите и лактите си, че миризмите го пропиват изцяло. Че може да ги долавя с лицето и сърцето си.

Поради основателни анатомични причини мирисът събужда спомените много по-бързо от всички други сетива.

Тук доктор Лектър си спомняше — проблясъци, фрагменти, — докато стоеше под големите лампи в стил сецесион и дишаше, дишаше. Тук нямаше нищо от затвора. Освен… какво беше това? Кларис Старлинг, защо? Не беше парфюмът й „Л’ер дю тан“, който долови, когато тя отвори чантата си близо до решетката. Не беше това. Този парфюм не се продаваше в този магазин. Не беше и лосионът, който ползваше. Аха. Sapone di Mandorle. Фамозният бадемов сапун на Фармацията. Откъде помнеше миризмата? От Мемфис, когато тя стоеше пред килията му и той докосна пръста й, малко преди да избяга. Старлинг, тогава. Чистота, наситени фактури. Памук, изсушен на слънце, изгладен. Кларис Старлинг, тогава. Примамлива и вкусна. Отегчителна в усърдието си и абсурдна с принципите си. Бърза с вродения си ум. Мммммм.

От друга страна, лошите спомени за доктор Лектър бяха свързани с неприятни миризми, а тук, във Фармация ди Санта Мария Новела се отдалечаваше възможно най-много от вонящите черни тъмници под двореца на паметта му.

Противно на обичайната си практика, през този сив петъчен ден доктор Лектър купи голямо количество сапуни, лосиони и масла за баня. Някои от нещата взе със себе си, а останалите поръча да му доставят, като надписа етикетите с адреса собственоръчно с характерния си калиграфски почерк.

— Желае ли докторът да изпрати и бележка? — попита го служителят.

— Защо не? — отвърна доктор Лектър и мушна в пакета нарисувания грифон.

 

 

Фармация ди Санта Мария Новела е до един женски метох на Виа Скала, така че Карло, винаги много набожен, свали шапката си, за да се спотаи под статуята на Светата Дева край входа. Беше забелязал, че от въздушното налягане от вътрешната врата на фоайето външната врата трепва за секунда, преди някой да излезе. Това му даваше възможност да се прикрива всеки път, щом излезеше клиент.

Когато доктор Лектър излезе с тънката си папка, Карло се бе прикрил зад сергията на продавач на картички. Докторът тръгна по пътя си. Когато мина край статуята, главата му се изправи и ноздрите му се разшириха. Погледна лика на Светата Дева и помириса въздуха.

Карло си помисли, че може би го прави от набожност. Запита се дали доктор Лектър е религиозен, каквито често са лудите. Може би накрая щеше да успее да го накара да прокълне Господа — на Мейсън сигурно щеше да му достави удоволствие. Разбира се, преди това трябваше да изпрати набожния Томазо достатъчно далече, за да не чува.

 

 

В късния следобед Риналдо Паци написа писмо до жена си, в което включи и свой опит за сонет от дните, когато я бе ухажвал — тогава не й го беше дал, защото се бе почувствал неловко. Приложи кодовете, нужни да се освободят парите от банката в Швейцария, и писмо, което тя да изпрати на Мейсън в случай, че той реши да се отметне. Остави писмото така, че тя да го намери само ако започне да събира вещите му.

В шест часа отиде с малкия си мотопед до музея „Бардини“ и го заключи за железния парапет, от който последните посетители за деня, ученици и студенти, вземаха велосипедите си. Видя белия микробус, обозначен като линейка, и предположи, че може да е на Карло. Вътре седяха двама души. Когато Паци се обърна с гръб към тях, усети погледите им. Разполагаше с много време.

Уличното осветление вече беше запалено и той се отправи към реката, прикрит от полезните черни сенки на дърветата пред музея. Докато минаваше по Понте але Грацие, се загледа продължително в бавно течащата река и се отдаде на последните дълги мисли, на които щеше да има възможност да се радва. Нощта щеше да е тъмна. Добре. Ниски облаци се носеха на изток над Флоренция и почти докосваха високата кула на Палацо Векио, а усилващият се вятър извиваше във вихрушки прахоляка и превърналите се в пепел птичи курешки на площада пред Санта Кроче, накъдето се бе запътил Паци с натежали джобове — беретата 380, плоска гумена палка, нож, в случай че се наложеше да убие доктор Лектър веднага.

Църквата „Санта Кроче“ затваряше в шест, но клисарят пусна Паци през малка странична врата. Не искаше да пита човека дали доктор Фел работи, така че отиде да провери внимателно. Свещите, горящи при олтарите покрай стените, хвърляха достатъчна светлина. Тръгна по протежение на главния кораб, докато стигна до напречния неф. Свещниците му пречеха да види дали доктор Фел е в параклиса Капони. Тръгна бавно по десния неф. Оглеждаше се. На стената се очерта голяма сянка и за миг дъхът на Паци секна. Беше доктор Лектър, наведен над лампата си на пода, където сваляше отпечатъци от надписите. Вдигна глава, взря се в тъмнината като бухал, леко се обърна. Тялото му беше неподвижно, лицето му беше осветено отдолу, зад гърба му се извисяваше голямата сянка. След това отново се наведе и сянката се смали.

Паци усети как по гърба му под ризата се стича пот. Лицето му обаче беше студено. До срещата в Палацо Векио оставаше един час и той искаше да закъснее за лекцията.

В строгата си красота параклисът, построен от Брунелески за фамилията Паци, е една от гордостите на ренесансовата архитектура. Тук кръгът и квадратът са помирени. Това е отделна пристройка, извън светилището Санта Кроче, до която се достига единствено по сводеста галерия.

Паци започна да се моли в параклиса на фамилията Паци, коленичил на каменния под, под погледа на своето подобие високо горе. Имаше чувството, че кръгът от апостоли над главата му спира молитвите му, макар че може би бяха успели да се измъкнат през тъмната галерия зад него и да отлетят към небето и Бог.

Напрегна се и си представи добрите неща, които би могъл да направи с парите, които щеше да получи за доктор Лектър. Видя себе си и жена си да подават монети на малки просячета, някакъв медицински апарат, който даряват на болница. Видя вълните на Галилея, които много му напомняха вълните край залива Чесапийк. Видя изящната ръка на жена си, обхванала члена му, да го стиска, за да набъбне главичката още повече.

Озърна се, не видя никого и каза гласно на Бог:

— Благодаря ти, Отче, че ми позволяваш да отстраня това чудовище на чудовищата от твоята земя. Благодаря ти от името на душите, на които ще спестим страданията.

Дали Паци говореше в множествено число само за себе си, или то се отнасяше за сътрудничеството му с Бога, не бе ясно и отговорът не можеше да е еднозначен.

Една част от самия него, която не беше негов приятел, му каза, че той и доктор Лектър са съучастници в убийство, че Ньоко е тяхна обща жертва, тъй като Паци не бе направил нищо, за да го спаси, и бе изпитал облекчение, когато смъртта бе затворила устата му.

В молитвата има някаква утеха, каза си Паци, когато излезе от параклиса. Докато крачеше през тъмната галерия, имаше ясното чувство, че не е сам.

 

 

Карло чакаше под козирката на Палацо Пиколомини и просто тръгна с Паци. Почти не си размениха реплики. Минаха зад Палацо Векио и се увериха, че задният вход към Виа деи Леони е заключен, а капаците на прозорците над него са затворени.

В двореца можеше да се проникне само през главния вход.

— Ще излезем тук, ще слезем по стъпалата и ще заобиколим откъм Виа Нери — каза Паци.

— Ние с брат ми ще чакаме откъм Лоджията. Ще ви следваме на нужното разстояние. Другите са при музея „Бардини“.

— Видях ги.

— И те са те видели — каза Карло.

— Пушката за приспиване вдига ли много шум?

— Не много. Не е като пистолет, но все пак се чува. Ще падне веднага.

Карло не му каза, че Пиеро ще стреля от сенките пред музея, докато Паци и доктор Лектър са все още на светло. Не искаше Паци да се изплаши и да се отдръпне от доктора, като по този начин го предупреди преди изстрела.

— Трябва да потвърдиш на Мейсън, че си го хванал — каза Паци. — Тази вечер.

— Спокойно. Този задник ще се моли на Мейсън по телефона цяла нощ — отвърна Карло и погледна странично Паци с надеждата да го види смутен. — Първо ще му се моли да го пощади, а после ще се моли да умре.

Бележки

[1] Болница „Мизерикордия“ (ит.). — Б.пр.