Томас Харис
Ханибал (30)

Глава 30

Сандъчето за доставка на колети на DHL беше добре изработено. Дактилоскопистът, седнал на една маса в осветената част на стаята на Мейсън Върджър, внимателно разви винтовете с електрическа отвертка.

Широката сребърна гривна беше върху бижутерска поставка от червено кадифе и лежеше така, че да не се допира до нищо.

— Донеси ми я — каза Мейсън.

Снемането на пръстовите отпечатъци щеше да е много по-лесно в секция „Идентифициране“ на Балтиморския полицейски участък, където дактилоскопистът работеше през деня, но Мейсън плащаше много висок хонорар в брой и настояваше работата да бъде извършена пред очите му. Или пред окото му, както язвително си помисли дактилоскопистът, когато сложи поставката с гривната върху порцелановата чиния в ръцете на санитар.

Санитарят задържа чинията пред окото на Мейсън. Не можеше да я остави на гърдите му до навитата му коса, защото респираторът непрекъснато повдигаше и спускаше гръдния му кош.

По тежката гривна се виждаха капчици кръв. Няколко засъхнали трошички от кръвта бяха паднали в бялата порцеланова чиния. Мейсън се вторачи с единственото си изцъклено око. Нямаше лицеви мускули и лицето му не изразяваше нищо, но окото му блестеше.

— Обработи я — нареди той.

Специалистът разполагаше с копие от отпечатъците на доктор Лектър, свалени от картона му във ФБР. Шестият отпечатък, от задната страна на картона, не бе репродуциран.

Намаза гривната с черния прах между капчиците кръв. „Драконова кръв“ — марката специален прах за снемане на отпечатъци, която предпочиташе, бе много близка по цвят с цвета на съсирената кръв, така че работеше много предпазливо.

— Имаме отпечатъци — отбеляза той след малко, спирайки работа, за да избърше челото си от потта под горещите лампи над къта за сядане. Осветлението беше добро за снимане и той фотографира отпечатъците на място, преди да ги свали за микроскопското сравняване.

— Среден пръст и палец на лявата ръка, съвпадат шестнайсет точки. Биха минали в съда — каза той накрая. — Няма съмнение, това е нашият човек.

Мейсън не се интересуваше от съда. Бялата му ръка вече пълзеше по завивката към телефона.