Томас Харис
Ханибал (28)

Глава 28

Отново е нощ и доктор Фел е в голямата каменна зала в Белведере, където е изложението на машини за изтезания. Облегнал се е спокойно на стената под клетките на прокълнатите.

Регистрира аспектите на проклятието по оживените лица на воайорите, докато обикалят между инструментите и се притискат едни в друг със замъглени, изцъклени погледи, като перверзни допирани в обществен транспорт, с настръхнали коси, с настръхнали косми по ръцете, задъхани.

Онези, които дебнат доктора, са отвън.

Минават часове. Доктор Фел, който почти не обръща внимание на експонатите, сякаш не може да се насити на тълпата посетители. Неколцина долавят вниманието му към себе си, чувстват се неловко. Жените често го гледат с особено силен интерес, преди тълпата да ги принуди да продължат. Дребна сума, платена на двамата препаратори, позволява на доктора да остане колкото си иска — недосегаем зад въжетата, неподвижен край каменната стена.

Пред входа край парапета бдеше Риналдо Паци. Ръмеше. Той бе свикнал да чака.

Паци знаеше, че докторът няма да се прибере у дома пеша. Надолу по склона зад крепостта го очаква колата му — джагуар, елегантен Марк II на трийсет години, швейцарски номера, най-добрата кола, която Паци някога е виждал. Явно доктор Фел не се нуждаеше от заплата, за да се препитава. Паци запомни номерата, но не смееше да ги провери чрез Интерпол.

Ньоко чакаше на стръмната павирана Виа Сан Леонардо, между крепостта и колата. От двете страни на уличката се издигаха високи каменни стени, които защитаваха къщите зад тях. Беше намерил удобен вход с решетки, който му позволяваше да стои извън потока туристи, спускащи се от крепостта. На всеки десет минути мобилният телефон в джоба му започваше да вибрира безшумно и той трябваше да потвърждава, че е на мястото си.

На излизане от крепостта някои от туристите бяха прикрили главите си от дъжда с карти и пътеводители. Тесният тротоар беше препълнен и хората крачеха по уличното платно, бавеха малкото таксита, които се спускаха надолу от крепостта.

В сводестата зала с инструментите за мъчение доктор Фел най-накрая се отдели от каменната стена, вдигна очи нагоре към скелета в клетката за гладна смърт, сякаш двамата криеха някаква обща тайна, и си запробива път през тълпата към изхода.

Паци го видя очертан в рамката на вратата, а после осветен от фасадните прожектори. Тръгна след него на разстояние. Когато се убеди, че докторът отива към колата си, отвори мобилния телефон и предупреди Ньоко.

Циганинът надигна глава от яката си като костенурка — хлътнали очи, с череп, който се очертаваше под кожата отново както при костенурките. Вдигна ръкава си нагоре, изплю се върху гривната и я избърса с парцал. Сега, след като бе излъскана със слюнка и светена вода, Ньоко спусна ръкава си над гривната и я мушна под дрехата си, за да я запази суха, докато се взираше нагоре към възвишението. Оттам се спускаше колона поклащащи се глави. Ньоко си запробива път през потока от хора на улицата, откъдето можеше да вижда по-добре. Нямаше помощник и щеше да се наложи да се справи и с двете части от операцията сам — и блъсването, и посягането към джоба. Това не беше проблем, защото опитът трябваше да се провали. Слабият мъж се появи — близо до бордюра, слава богу. Паци беше трийсетина метра зад доктора и също се спускаше надолу.

Ньоко направи ловка маневра, за да се измъкне от средата на улицата. Възползва се от едно минаващо такси и отскочи уж за да му направи път. После се обърна, за да изругае шофьора, и се сблъска фронтално с доктор Фел. Ръката му веднага се мушна под сакото му и затършува, почувства как онзи сграбчва китката му със страхотна сила, после удар, после се отскубна, а доктор Фел дори не спря — продължи да крачи надолу по улицата. Паци дойде при него — отново в нишата пред решетестата врата — почти веднага след това. Ньоко се присви за миг, изправи се, дишаше тежко.

— Получи се — каза той. — Хвана ме както трябва. Опита се да ме удари по топките, но не улучи.

Паци приклекна на коляно и внимателно се зае да освободи гривната. Ньоко почувства нещо топло и мокро по крака си, а когато пристъпи от крак на крак, през малък прорез отпред на панталона му шурна топъл фонтан артериална кръв, която опръска Паци по лицето и ръцете, докато се мъчеше да свали гривната, придържайки я само за страничните ръбове. Кръвта се заразлива навсякъде, дори по лицето на Ньоко, когато се наведе да види крака си. Коленете му започнаха да се огъват. Опря се на портата, вкопчи се в решетката с едната си ръка и притисна парцала върху раната, за да спре кръвоизлива от срязаната бедрена артерия.

Паци със смразеността, която му бе присъща по време на акция, обърна Ньоко с гръб към тълпата, така че кръвта да пръска през прътите на решетката, после го сложи да легне на една страна. Извади мобилния телефон и заговори забързано в него, сякаш вика линейка, но не беше включил апарата. Разкопча дрехата си и я разпери като ястреб над плячката си. Тълпата продължаваше да се движи зад гърба му, без да му обръща никакво внимание. Паци свали гривната от ръката на Ньоко и я пусна в специалната кутия, която беше приготвил. Прибра в джоба си и мобилния телефон на Ньоко.

Устните на циганина се раздвижиха.

— Мадона! Колко е студено!

С усилие на волята Паци отдръпна отслабващата ръка на Ньоко от раната, задържа я, сякаш искаше да го успокои, и го остави да кърви. Когато се убеди, че е мъртъв, го остави легнал, с ръка под главата, като че ли спи, и се вля в движещата се тълпа.

На площада се вгледа в празното място за паркиране, на което допреди малко беше колата на доктор Лектър и което дъждът вече започваше да мокри.

Доктор Лектър — в мислите си Паци вече не го наричаше доктор Фел. Това беше доктор Ханибал Лектър.

Приемливо за Мейсън доказателство за това може би се намираше в джоба на шлифера му. Приемливото за Паци доказателство се стичаше от шлифера по обувките му.