Метаданни
Данни
- Серия
- Ханибал Лектър (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hannibal, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Германов, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 48гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy(2010 г.)
Издание:
Томас Харис. Ханибал
Американска, първо издание
Превод: Владимир Германов
Редактор: Жечка Георгиева
Предпечатна подготовка „Алкор“ Владислав Кирилов
ИК „Колибри“, 1999 г.
ISBN: 954-529-136-2
История
- —Добавяне
Глава 27
Ако Риналдо Паци беше решил да изпълни дълга си на офицер от полицията, можеше да задържи доктор Фел и много бързо да установи дали това е Ханибал Лектър. Би могъл за някакъв си половин час да се сдобие със заповед да арестува доктор Фел в Палацо Капони и никаква алармена инсталация не би могла тогава да му попречи. По свое усмотрение щеше да има правото да го задържи, без да му предявява обвинение, толкова дълго, колкото е необходимо, за уточняване на самоличността му.
Снемането на отпечатъци от пръстите му в Квестурата щеше да покаже за около десет минути дали Фел и Лектър са едно и също лице. Пробите с ДНК щяха да потвърдят идентифицирането.
Паци обаче не разполагаше с всички тези средства. След като бе решил да продаде доктор Лектър, той се бе превърнал в ловец на глави, сам и извън закона. Сега не можеше да използва дори информаторите на полицията, защото те нямаше да се поколебаят нито за миг да издадат самия него.
Бавенето го изнервяше, но беше взел решението си. Трябваше да използва проклетите цигани…
— Ньоко ще го направи ли за теб, Ромула? Можеш ли да го намериш?
Бяха в гостната на апартамента на Виа де Барди срещу Палацо Капони, дванайсет часа след провала в катедралата „Санта Кроче“. Ниска настолна лампа осветяваше стаята до височината на кръста. В полумрака отгоре блестяха очите на Паци.
— Сама ще го направя, но без бебето — отвърна Ромула. — Ще трябва да ми дадеш…
— Не. Не бива да те вижда два пъти. Ньоко ще го направи ли заради теб?
Ромула седеше превита в дългата си пъстра рокля, пълните й гърди докосваха бедрата, главата й почти опираше в коленете. Дървената ръка се търкаляше на един стол. В ъгъла седеше по-възрастната циганка, която може би беше братовчедка на Ромула, и държеше бебето на ръце. Пердетата бяха спуснати. През пролуката Паци виждаше слаба светлина, на високите етажи на Палацо Капони.
— Мога да го направя. Мога да си променя външността така, че да не ме познае. Мога да…
— Не.
— Тогава Есмералда.
— Не. — Този глас долетя откъм ъгъла. Възрастната жена се обаждаше за първи път. — Готова съм да се грижа за бебето ти, докато умра, Ромула. Но никога няма да докосна Шейтан.
Паци едва разбираше италианския й.
— Ромула — каза той. — Погледни ме. Ньоко ще го направи ли заради теб? Тази вечер трябва да се върнеш в „Солициано“. Имаш да излежиш още три месеца. Не е изключено следващия път, когато извадиш парите и цигарите от пелените на бебето, да те хванат… Мога да ти издействам шест месеца отгоре за последния път, когато го направи. Няма да е никак трудно да направя така, че да те обявят за неспособна да упражняваш родителски права. Държавата ще ти отнеме бебето. Ако обаче получа отпечатъците, ще те освободят, ще получиш два милиона лири и досието ти ще изчезне, а аз ще ви помогна да получите австралийски визи. Ньоко ще го направи ли заради теб?
Ромула не отговори.
— Можеш ли да намериш Ньоко? — изпръхтя през носа си Паци. — Добре. Събери си нещата. Изкуствената ръка ще можеш да си получиш обратно от склада за лични вещи на затвора след три месеца или по някое време догодина. Това бебе ще трябва да отиде в болницата за изоставени деца. Възрастната жена ще може да го вижда там.
— Това бебе, комендаторе? Това бебе е мой син и си има име. Казва се… — Ромула поклати глава, сякаш не желаеше да каже името на сина си на такъв човек. Закри лицето си с длани, почувства как лицето и пръстите й пулсират и двата пулса се смесват. — Мога да го намеря — промърмори.
— Къде?
— Пиаца Санто Спирито, край фонтана. Палят огън, пият вино.
— Ще дойда с теб.
— По-добре недейте — възрази тя. — Това ще съсипе доброто му име. Бебето и Есмералда ще останат тук, така че ще се върна, няма защо да се тревожите.
Пиаца Санто Спирито, красив площад на левия бряг на река Арно, изглежда долнопробен след залез-слънце. Църквата е тъмна и заключена в този късен час, от „Казалинга“, популярното ресторантче, се разнася шум и всепроникващ мирис на готвено.
Край фонтана блещука малък огън, чува се циганска китара, която свири повече с ентусиазъм, отколкото с талант. Оказва се, че сред присъстващите има един добър певец на португалски народни песни. След като го откриват, смазват гърлото му с вино от няколко бутилки. Той започва с някаква песен за съдбата, но го прекъсват и настояват да изпее нещо по-весело.
Роже Льо Дюк, известен като Ньоко, седи на ръба на фонтана. Пушил е нещо. Погледът му е мътен, но въпреки това веднага забелязва Ромула, застанала зад хората край огъня. Ньоко купува два портокала от уличен търговец и двамата се отдалечават от песента. Спират под улична лампа, далеч от огъня. Тук светлината е по-студена от отблясъците на огъня, прошарена от последните листа на един клен. Светлината изглежда зеленикава върху бледото лице на Ньоко, сенките на листата приличат на синини от удари. Ромула се взира в него, улавя го за ръката.
В юмрука му изведнъж се появява нож като тънък лъскав език и той започва да бели портокалите — кората увисва надолу като дълга спирала. Подава й първия и тя лапва едно парче, докато той бели втория.
Говорят кратко, на ромски. В един момент той свива рамене. Ромула му подава мобилен телефон и му показва как да си служи с него. След миг в ухото му отеква гласът на Паци. Ньоко сгъва капачето на апарата и го прибира в джоба си.
Ромула сваля малък амулет от шията си, целува го и го окача на врата на дребния опърпан мъж. Той го поглежда, прави няколко танцови стъпки, сякаш свещеният лик го е опарил, и се усмихва на Ромула. Тя сваля широката сребърна гривна и я слага на китката му. Става му. Ръката на Ньоко не е по-дебела от нейната.
— Можеш ли да останеш с мен един час? — пита той.
— Да — отговаря тя.