Томас Харис
Ханибал (25)

Глава 25

През деня наблюдаваха входа на Палацо Капони през високия, закрит с щори прозорец на апартамента отсреща — Ромула, една по-възрастна циганка, която й помагаше за бебето, може би братовчедка на Ромула, и Паци, който използваше всяка възможност да излезе от службата.

Дървената ръка, която Ромула използваше в занаята си, чакаше на един стол в съседната стая. Апартаментът беше на учител от близкото училище „Данте Алигиери“, който бе позволил на Паци да го използва през деня. Ромула бе настояла в малкия хладилник да има специален рафт за нея и бебето.

Не се наложи да чакат дълго.

В девет и половина сутринта помощничката на Ромула изсъска от стола край прозореца. Едното крило на масивната врата на двореца отсреща се отвори назад и на нейно място зейна черна бездна.

Появи се човекът, когото във Флоренция наричаха доктор Фел — дребен, строен в тъмните си дрехи, лъскав като норка, докато душеше въздуха от стъпалото и оглеждаше улицата в двете посоки. Натисна няколко бутона, за да активира алармената система, после затвори вратата с голямата дръжка от ковано желязо, достатъчно проядена от ръжда, за да не може от нея да се свалят отпечатъци. Носеше пазарска чанта.

Когато видя доктор Фел за първи път през пролуките на щорите, по-възрастната циганка стисна ръката на Ромула, сякаш да я спре, после я погледна в очите и рязко тръсна глава, без полицаят да забележи.

Паци веднага разбра накъде е тръгнал.

В кофата за боклук бе намерил опаковки от изискания магазин за хранителни стоки „Вера дал 1926“ на Виа Сан Джакопо, близо до моста Санта Тринита. Докторът тръгна в същата посока, докато Ромула се шмугна в костюма си, а Паци продължаваше да гледа през прозореца.

— Ще пазарува храна — отбеляза Паци. Не можеше да се стърпи да не повтори още веднъж инструкциите за Ромула. — Проследи го, Ромула. Изчакай го от тази страна на Понте Векио. Ще го хванеш на връщане с пълната торба. Аз ще съм на половин пряка пред него, така ще видиш първо мен. Ще съм наблизо, така че ако възникне проблем, ако те арестуват, ще се намеся. Ако отиде другаде, върни се тук в апартамента. Ще ти се обадя. Сложи този пропуск на стъклото на някое такси и ще можеш да дойдеш при мен.

— Ваше сиятелство — каза Ромула, като го повиши в сан с присъщата на италианците ироничност, — ако възникне проблем и някой друг ми се притече на помощ, не го закачай. Приятелят ми няма да открадне нищо, само го остави да избяга.

Паци не изчака да дойде асансьорът, а хукна надолу по стълбите. Беше с мазен работен комбинезон и шапка с козирка. Трудно е да проследиш някого във Флоренция, защото тротоарите са тесни, а човешкият живот на улицата не струва нищо. Край бордюра го очакваше очукан мотопед, към който бяха привързани десетина метли. Запали при първото ритване на стартера и се понесе напред по неравния паваж сред облак синкав дим, като подскачаше под инспектора като тичащо в тръс магаренце.

Паци не бързаше и нервните шофьори започнаха да му бибипкат в бесния трафик; купи си цигари, за да убие време — трябваше да изчака достатъчно дълго, за да разбере със сигурност накъде е тръгнал доктор Фел. В края на Виа де Барди започваше еднопосочната Борго Сан Джакопо, по която движението беше срещу него. Паци остави мотопеда на тротоара и продължи пеша, като едва си пробиваше път през тълпите туристи в южния край на Понте Векио.

Флорентинците казват, че „Вера дал 1926“ с богатото разнообразие от сирена и трюфели мирише като краката на Господ.

Докторът определено не бързаше да излезе от магазина. Избираше си трюфели — първите бели трюфели за сезона. Паци виждаше гърба му през витрината над красиво изложените шунки и тестени изделия. После отиде до ъгъла и се върна. Наплиска лицето си на чешмичката, която плюеше вода през мустаката глава с лъвски уши.

— За да работиш при мен — каза той на главата над студения объл корем, — трябва да обръснеш това.

Докторът най-сетне излезе с няколко леки пакета в чантата. Тръгна назад по Сан Джакопо, към дома. Паци го изпревари по отсрещната страна на улицата. Тълпата го изтласка от тесния тротоар и огледалото на една полицейска кола го блъсна болезнено по часовника на ръката.

— Stronzo! Analfabeta!^[1] — изкрещя шофьорът през прозореца и Паци се закани мислено да му отмъсти. Стигна до Понте Векио с четирийсет метра преднина.

Ромула стоеше в един вход, бебето беше закрепено в дървената ръка, другата беше протегната към минувачите за милостиня. Свободната й ръка беше скрита под широката й дреха, готова всеки момент да грабне поредния портфейл, за да го добави към повече от двестате други, които бе задигнала през живота си. Добре лъснатата сребърна гривна беше именно на тази ръка. Набелязаната жертва щеше да стигне моста всеки момент. Ромула щеше да го пресрещне, когато излезеше с тълпата на Виа де Барди, да свърши работата си и да се скрие сред хората, минаващи по моста. Някъде там, в тълпата, имаше приятел, на когото тя можеше да разчита. Не знаеше нищо за жертвата, не можеше да се довери и на полицая, че ще я отърве, ако нещо се случи. Жил Превер, записан в някои полицейски досиета и като Жил Думен или Роже Льо Дюк, но известен в района като Ньоко, чакаше сред тълпата до южния край на Понте Векио. Беше се смалил заради лошите си навици и черепът му започваше да прозира под кожата на лицето му, но иначе все още беше достатъчно жилав и силен, за да й помогне, ако нещо се обърка.

Беше с чиновнически дрехи и не биеше на очи, като от време на време надигаше глава над тълпата и се оглеждаше като прерийно куче. Ако набелязаната жертва хванеше Ромула, Ньоко щеше да се препъне, да падне върху него и да се заплете в двамата, извинявайки се многословно, докато Ромула се измъкне. Беше го правил и друг път.

Паци я отмина леко и застана на една опашка за плодови сокове, откъдето можеше да наблюдава улицата.

Ромула излезе от входа. Прецени с опитни очи хората между нея и слабата фигура, която приближаваше. Умееше чудесно да си пробива път през тълпата и бебето, закрепено върху умело изработената от дърво и брезент фалшива ръка, изобщо не й пречеше. Чудесно. Както правеше обикновено, щеше да целуне пръстите на ръката, която беше отвън, и да я протегне към челото му, за да остави целувката там. Със свободната си ръка щеше да започне да бърника близо портфейла, докато онзи да я улови за китката. След това щеше да се отскубне.

Паци й беше казал, че този човек не може да си позволи да я задържи, за да я предаде на полицията, че просто ще гледа да се отърве от нея. При всичките й опити да краде портфейли никой досега не беше прилагал насилие спрямо жена, която държи бебе. Жертвите често си мислеха, че някой друг отстрани се опитва да ги обере. Ромула на няколко пъти бе обвинявала невинни минувачи, за да не я хванат.

Тръгна с тълпата по тротоара, освободи скритата си ръка, приготви се. Виждаше набелязаната жертва сред поклащащото се поле от човешки глави на десетина метра разстояние. Приближаваше.

Madonna! Доктор Фел сменяше рязко посоката — измъкваше се от най-гъстата тълпа и се вливаше в потока от туристи по моста. Не се прибираше у дома. Ромула опита да се пробие път през многолюдието, но не успя да се добере до него. Зърна физиономията на Ньоко — все още беше пред доктора. Гледаше я въпросително. Тя поклати глава и Ньоко го остави да отмине. Нямаше смисъл той да пребърква джобовете му.

Паци изръмжа, сякаш вината бе нейна.

— Връщай се в апартамента! Ще ти се обадя! Нали имаш пропуск за такси за стария град? Върви!

Самият той грабна мотопеда и започна да го бута по Понте Векио над река Арно, мътна като нефрит. Мислеше, че е изпуснал доктора, но не — видя го на другия бряг под колонадата край Лунгарно. Надникна за миг над рамото на някакъв художник, после продължи забързано нататък. Паци реши, че се е отправил към църквата „Санта Кроче“, и продължи да го следва от разстояние през адския трафик.