Томас Харис
Ханибал (20)

Глава 20

Сега, след като сетивата ни са толкова загрубели за пошлото и вулгарното, би било интересно да видим какво все още ни се струва порочно. Кое все още е в състояние да разбуди съвестта ни, вечно готова да се подчинява — дотолкова, че да привлече вниманието ни?

Във Флоренция това беше една изложба, наречена „Зловещи уреди за изтезание“, и тъкмо там Риналдо Паци се срещна с доктор Фел за втори път.

Изложбата, в която бяха показани повече от двайсет класически инструменти за мъчения заедно с обширна документация, беше във внушителната Форте де Белведере — укрепление на Медичите от шестнайсети век, което охранява южната стена на града.

Експозицията се радваше на огромни, неочаквани тълпи посетители — възбудата подскачаше като пъстърва в обществените панталони.

Трябваше да продължи месец, но продължаваше вече шести месец и имаше същата посещаемост като галерията „Уфици“ и доста по-добра от някои по-малки музеи в града.

Собствениците, двама неуспели препаратори на животни, които навремето се прехранваха с карантията на обработваните екземпляри, станаха милионери и осъществиха триумфално турне из Европа с изложбата си и с новите си скъпи костюми.

Посетителите идваха, предимно по двойки, от целия континент, като се възползваха от удълженото работно време, за да обикалят между машините за болка и да четат на четири езика какъв е произходът им и как се използват. Илюстрации от Дюрер и други, наред с различни дневници от онези времена, просвещаваха тълпите в тънкостите на изкуството.

Ето английския текст на един от обяснителните надписи:

Италианските принцове предпочитали да трошат костите на жертвите си с помощта на колело със стоманен обръч, което минавало върху крайника, подпрян отдолу на блокове, както е показано, докато в Северна Европа било по-популярно жертвите да се привързват към колелото, а костите им да се чупят с метални лостове, след което крайниците да се промушват между спиците към периферията на колелото, като многобройните счупвания осигурявали нужната за това гъвкавост спрямо главата и трупа в средата. Вторият метод представлявал по-добро зрелище, но развлечението можело да бъде прекъснато ненадейно, ако късче костен мозък попаднело в сърцето.

Изложбата „Зловещи уреди за изтезания“ не можеше да не предизвика интереса на задълбочените познавачи на най-лошото в човешкия род. Но най-лошото, истинската есенция на човешкия дух, не е в Желязната девица или различните остриета. Същинската грозота е изписана по физиономиите сред тълпата.

В полутъмната каменна зала под осветените, окачени на тавана клетки за прокълнатите, стоеше доктор Фел, истински познавач на лицевите изражения, уловил очилата си в ръката с белега, опрял едната им дръжка до устните си, и гледаше като в унес нижещите се пред него хора.

Риналдо Паци го видя там.

Изпълняваше втората неблагодарна задача за деня. Вместо да вечеря с жена си, трябваше да си пробива път през тълпата, за да разлепва нови предупреждения към влюбените двойки да се пазят от Чудовището на Флоренция, което все още беше на свобода. Същият плакат висеше и над собственото му бюро, поставен там от новите му началници редом със снимките на други издирвани лица от цял свят.

Двамата препаратори, които бдяха заедно над касата, нямаха нищо против да добавят малко съвременен ужас към сбирката си, но приканиха Паци да залепи плаката сам — явно никой от двамата не искаше да остави другия насаме с парите. Неколцина местни го разпознаха и с поздравите си го извадиха от анонимността на тълпата.

Паци закрепи плаката с кабарчета на едно табло за обяви на изхода, където щеше да привлече най-силно вниманието, и насочи към него специалната лампа. Вгледа се в лицата на излизащите двойки и си даде сметка, че много от тях са в размножителен период — не искаше да вижда повече аранжирани трупове, кръв и цветя.

Трябваше да поговори с доктор Фел — моментът беше подходящ да се отбие да вземе вещите на изчезналия куратор, след като се намираха толкова близо до Палацо Капони. Когато обаче отмести поглед от плаката на таблото, докторът беше изчезнал. Не беше и сред тълпата пред изхода. Там, където доскоро се намираше, под клетката за умъртвяване с глад, с нейния свит като ембрион скелет, който сякаш още молеше да го нахранят, се виждаше само каменната стена.

Паци се почувства раздразнен. Започна да си пробива път през тълпата, за да излезе, но не откри доктора.

Пазачът на входа го позна и не каза нищо, когато Паци прекрачи въжето и тръгна към неосветените части на укреплението. Приближи се до парапета и погледна на север, над река Арно. Стара Флоренция беше в подножието — виждаха се куполът на катедралата и Палацо Векио, осветени от прожекторите.

Древната му душа се гърчеше, пронизана от копието на нелепите обстоятелства. Градът сякаш му се подиграваше.

Американското Федерално бюро за разследване беше забило ножа в гърба му до кокала, защото бе казало пред медиите, че психологическият портрет на II Mostro, изготвен в Щатите, няма нищо общо с човека, арестуван от него. „Ла национе“ бе добавил, че Паци е „натикал Тока в затвора с фалшиви доказателства“.

За последен път Паци бе закачил плаката с Чудовището в Америка — това бе трофей, източник на гордост, който остана на стената на отдела за поведенчески науки. Беше го подписал по молба на агентите от ФБР, които знаеха всичко за него, възхищаваха му се, канеха го на гости с жена му.

Докато се взираше над парапета към старинния град, усещаше соления въздух на залива Чесапийк, виждаше жена си на брега с новите й бели мокасини.

В „Поведенчески науки“ имаха изглед от Флоренция, който му показаха като куриоз. Беше същият, който сега се разстилаше пред очите му, стара Флоренция от Белведере — най-хубавият изглед от града. Но не беше в цвят. Беше рисунка с черен молив, със светлосенки, подсилени с въглен. Рисунката не беше оригинал, а заден план на снимка. На преден план беше американският сериен убиец доктор Ханибал Лектър. Ханибал Канибала. Лектър беше нарисувал Флоренция по памет и рисунката висеше на стената на килията му в психиатрията — място, мрачно колкото това сега.

Кога идеята споходи Паци? Двата изгледа — истинската Флоренция пред очите му и споменът за рисунката. Поставянето на плаката преди минута. Плакатът на Мейсън Върджър на стената в собствения му кабинет с огромната награда и допълнителните сведения:

ДОКТОР ЛЕКТЪР ТРЯБВА ДА ПРИКРИВА ЛЯВАТА СИ РЪКА И НЕ Е ИЗКЛЮЧЕНО ДА ПОТЪРСИ ХИРУРГИЧЕСКА НАМЕСА, ТЪЙ КАТО ТОЗИ ТИП ПОЛИДАКТИЛИЯ, ИЛИ НАЛИЧИЕТО НА ДОБРЕ ОФОРМЕНИ ДОПЪЛНИТЕЛНИ ПРЪСТИ, Е МНОГО РЯДЪК И СЕ РАЗПОЗНАВА ВЕДНАГА.

Доктор Лектър, уловил очилата с лявата си ръка.

Много подробна рисунка на същия изглед на стената на килията, обитавана от Ханибал Лектър.

Дали идеята се бе появила, докато гледаше града долу, или докато се взираше в тъмнината над него? И защо неин предвестник беше уханието на соления бриз на залива Чесапийк?

Странно за човек на зрителните възприятия, но връзката се появи в съпровод на звук — звук на капка, падаща в увеличаваща се локва.

Ханибал Лектър е избягал във Флоренция.

Кап.

Ханибал Лектър е доктор Фел.

Кап.

Вътрешният глас на Риналдо Паци му прошепна, че може да е полудял в клетката на нерадостната си съдба. Трескавият му ум може би чупеше зъбите си в металните решетки както скелетът в клетката за умъртвяване с глад.

Без да си спомня точно как, установи, че е стигнал до ренесансовата порта; водеща към Коста ди Сан Джорджо — тясна уличка, която се спуска стръмно надолу и след по-малко от километър стига до сърцето на стара Флоренция. Краката му го водеха надолу по стръмния паваж сякаш по своя собствена воля, крачеше по-бързо, отколкото искаше, взираше се напред, за да зърне човека на име доктор Фел, защото това бе пътят към дома му. Малко по-нататък по Коста Скарпучия, после, все надолу, излезе на Виа де Барди, край реката. Близо до Палацо Капони, дома на доктор Фел.

Задъхан от бързото спускане, Паци се прикри в един тъмен вход срещу двореца. Ако се появеше някой, щеше да се обърне и да се престори, че звъни.

Дворецът беше тъмен. Над голямата двойна врата се виждаше червената светлинка на видеокамерата. Не знаеше дали работи непрекъснато, или само когато някой натисне звънеца. Беше монтирана доста навътре, над закрития вход. Нямаше видимост към фасадата.

Изчака половин час, заслушан в собственото си дишане, но докторът не се появи. Може би беше вътре и стоеше на тъмно?

Улицата беше пуста. Паци я прекоси и застана близо до стената.

Много тих, съвсем тих звук отвътре. Наклони глава към студените решетки на прозореца и се ослуша. Клавир. Вариациите „Голдберг“ на Бах, изпълнени много добре.

Паци трябваше да чака, да се спотайва и да мисли. Бе твърде рано за подгонване на плячката. Трябваше да реши как да действа. Не биваше пак да стане за посмешище. Заотстъпва заднишком към тъмнината от другата страна на улицата. Носът му изчезна последен.