Томас Харис
Ханибал (102)

Глава 102

Буенос Айрес, Аржентина, три години по-късно:

Барни и Лилиан Хърш се разхождаха близо до Обелиска на авеню „9 юли“ в ранната вечер. Госпожица Хърш е лектор в Лондонския университет, в творчески отпуск. С Барни се запознаха в Мексико Сити. Харесват се и пътуват заедно вече две седмици — в началото ден за ден, после им става все по-забавно. Не могат да се отегчат един от друг.

Пристигнаха в Буенос Айрес твърде късно, за да отидат в Националния музей, където временно е изложена картина на Вермеер. Мисията на Барни — да види всички картини на Вермеер на света — забавляваше Лилиан Хърш и не пречеше на доброто прекарване. Вече беше видял една четвърт от картините, оставаха още много.

Търсеха някое приятно ресторантче, където да хапнат на открито.

Пред „Театро Колон“, великолепната опера на Буенос Айрес, бяха паркирани лимузини. Спряха да погледат как влизат любителите на оперното изкуство.

Представяха „Тамерлан“ с отличен състав, а оперната публика на Буенос Айрес си струва да се види.

— Барни? Ще издържиш ли една опера? Мисля, че ще ти хареса. Аз ще се кихна.

Допадаше му как използва жаргона.

— Ако ме преведеш през това, аз ще се кихна — отвърна Барни. — Мислиш ли, че ще ни пуснат?

В този момент един мерцедес майбах, тъмносин и сребрист, прошумоля край бордюра. Портиерът забърза, за да отвори вратата.

Слезе слаб елегантен мъж с бяла папийонка и в официален костюм и подаде ръка на спътничката си. Видът й накара тълпата около входа да зашушука с възхищение. Косата й — платиненорус шлем, облечена с прилепнала вечерна рокля в коралов цвят, повторена отгоре с тюл. Смарагди проблясваха в зелено на шията й. Барни я зърна само за миг над главите на хората, после тя и кавалерът й потънаха във входа.

Барни разгледа мъжа по-добре. Главата му беше пригладена като видра и имаше властно извити вежди като на Хуан Перон. Походката му го правеше да изглежда по-висок, отколкото бе в действителност.

— Барни! Барни? — извика Лилиан Хърш. — Когато дойдеш на себе си, ако изобщо дойдеш, кажи ми, моля те, дали искаш да отидем на опера. Ако, разбира се, изобщо ни пуснат вътре неглиже. Ето, казах го, макар и да не е съвсем точно. Винаги съм искала да кажа, че съм неглиже.

Когато Барни не попита какво значи неглиже, тя го изгледа косо. Той винаги питаше, за всичко.

— Да — отвърна той разсеяно. — Ще се кихна.

Имаше много пари. Внимаваше как ги харчи, но не беше стиснат. Така или иначе разполагаха с билети само високо горе, сред студентите.

Барни си даде сметка за височината и във фоайето взе под наем театрален бинокъл.

Огромната зала е смесица от италиански ренесанс, френски и гръцки стилове, богато украсена с червен плюш, месинг и позлата. Сред публиката проблясваха бижута като фотосветкавици по време на бейзболен мач.

Преди да започне увертюрата, Лилиан му разказа либретото, тихо, на ухо.

Откри ги — платиненорусата дама и придружителят й, като оглеждаше залата с бинокъла малко преди осветлението да угасне. Току-що бяха минали през златните завеси на богато украсената си ложа до сцената. Дамата седна и смарагдите на шията й заблестяха.

При влизането й в операта Барни бе успял да зърне само десния й профил. Сега имаше възможност да разгледа и левия.

Студентите наоколо, ветерани на тези високи места, се бяха запасили с всевъзможни прибори за гледане. Един от тях носеше толкова дълъг телескоп, че опираше в косата на човека от предния ред. Барни размени с него бинокъла си, за да разгледа далечната ложа. Беше трудно да я открие с тесния зрителен ъгъл на телескопа, но, когато я откри, двойката се оказа удивително близо.

На скулата на жената имаше бенка, която французите наричат courage. Погледът й се плъзна по залата, по техния балкон, продължи нататък. Изглеждаше оживена и владееше до съвършенство розовите си устни. Наведе се към компаньона си, каза му нещо и двамата се засмяха. Сложи ръка върху неговата и улови палеца му.

— Старлинг — прошепна Барни под нос.

— Какво? — попита Лилиан тихо.

Беше му много трудно да изчака края на първото действие. Веднага щом запалиха осветлението в антракта, той отново вдигна бинокъла. Господинът взе висока чаша с шампанско от подноса на келнер, подаде я на дамата и взе една за себе си. Барни се вгледа в профила му, във формата на ушите.

Проследи дългите ръце на жената. Бяха открити, без никакви характерни белези и — опитното му око забеляза — с добър мускулен тонус.

Докато Барни ги наблюдаваше, главата на господина се обърна, сякаш за да долови далечен звук, в неговата посока. Вдигна към очите си театрален бинокъл. Барни можеше да се закълне, че е насочен към него. Закри лицето си с програмата и се отпусна надолу в стола, за да не изглежда прекалено висок.

— Лилиан — каза той, — искам да ми направиш една голяма услуга.

— Ммм? — отвърна тя. — Ако е като другите, предпочитам най-напред да чуя.

— Да си тръгнем, щом угасят светлините. Да отлетим заедно за Рио още тази вечер. И не ме питай защо.

Единственият Вермеер, който Барни никога не видя, беше този в Буенос Айрес.