Томас Харис
Ханибал (100)

Глава 100

Течението от влизането им във всекидневната раздвижи пламъците на свещите. Досега само беше минавала през трапезарията и й беше приятно да я види преобразена. Светла, подканяща. Кристалът повтаряше пламъците на свещите над снежнобелите салфетки, пространството беше намалено до интимни размери с преграда от цветя, която закриваше останалата част от масата.

Доктор Лектър беше извадил приборите от уреда за затопляне в последната минута и докато Старлинг проучваше мястото си, усети в дръжката на ножа някаква почти трескава топлина.

Доктор Лектър наля вино и й поднесе само миниатюрен ордьовър за начало, една-единствена стрида „Белон“ и хапка наденичка, защото трябваше да поседи на половин чаша вино и да се наслади на Старлинг в контекста на масата за вечеря.

Височината на свещниците беше точно колкото трябва. Пламъците осветяваха дълбочината на деколтето й и не се налагаше да бди над ръкавите й.

— Какво ще вечеряме?

Той вдигна показалец към устните си.

— Никога не питай. Ще развалиш изненадата.

Разговаряха за подрязването на пера от гарга и ефектът им върху звука на клавесина и тя само за миг си спомни как една гарга преди много време ограби служебната количка на майка й на балкона на една хотелска стая. От разстояние прецени, че този спомен няма нищо общо с настоящото приятно време, и целенасочено го избута настрани.

— Гладна ли си?

— Да!

— Тогава ще преминем към първото блюдо.

Доктор Лектър донесе един поднос от бюфета и го остави на мястото до своето, после докара количка за сервиране. Тук бяха тиганите му, спиртниците, подправките в малки кристални купички.

Запали спиртниците и започна с бучка масло „шарант“ в медния тиган за сосове — разтопи го, като го въртеше на дъното, изчака да стане кафяво като лешник, после го издърпа настрани върху стойката.

Усмихна се на Старлинг. Зъбите му бяха много бели.

— Кларис, спомняш ли си какво казахме за приятните и неприятните забележки, за нещата, които могат да са смешни в даден контекст?

— Това масло ухае разкошно. Да, спомням си.

— А спомняш ли си кого видя в огледалото? Колко прекрасна беше тя?

— Доктор Лектър, ако не възразявате, че го казвам, всичко това ми напомня за детска игра на въпроси и отговори. Спомням си чудесно.

— Добре. Господин Крендлър ще се присъедини към нас за първото ястие.

Доктор Лектър премести голямата цветна преграда на бюфета.

Заместник-генералният инспектор Пол Крендлър, от кръв и плът, седеше на другия край на масата на солиден дъбов стол, с подлакътници. Крендлър отвори широко очи и се огледа. Около главата му беше лентата, с която тичаше, и бе облечен в много приятен погребален костюм със зашити за предната част риза и вратовръзка. Тъй като дрехата беше отворена отзад, доктор Лектър бе успял да я увие, така да се каже, около него и да покрие няколкото метра солидна лепенка, която го държеше привързан за стола.

Клепачите на Старлинг може би се спуснаха леко надолу, а устните й се присвиха, както понякога на стрелбището.

Сега доктор Лектър взе чифт сребърни клещи от бюфета и махна лепенката, покриваща устата на Крендлър.

— Още веднъж добър вечер, господин Крендлър.

— Добър вечер. — Крендлър сякаш не беше съвсем на себе си. На мястото пред него беше поставен малък супник.

— Бихте ли пожелали добър вечер на госпожица Старлинг?

— Здравей, Старлинг. — Лицето му сякаш се проясни. — Винаги съм искал да те гледам как се храниш.

Старлинг го измери с очи от разстоянието, сякаш тя беше мъдрото старинно огледало, което наблюдава всичко.

— Здравейте, господин Крендлър. — Вдигна очи към доктор Лектър, който се занимаваше с тиганите. — Как успя да го хванеш?

— Господин Крендлър беше тръгнал на важна среща във връзка с бъдещето му в политиката. Марго Върджър го покани, за да ми направи услуга. Нещо като танто за танто. Господин Крендлър направи крос до площадката за кацане в парка „Рок Крийк“, за да се качи на хеликоптера на Върджър, но вместо това се повози с мен. Бихте ли искали да кажете молитвата, преди да се нахраним, господин Крендлър? Господин Крендлър!

— Молитва ли? Да. — Крендлър затвори очи. — Отче наш, благодарим Ти за благодатта, която ще получим, и ще я използваме, за да Ти служим. Старлинг е голямо момиче, за да се чука с татко си, дори и за южнячка. Моля Те, прости й за това и я доведи в службата ми. В името на Христа, амин.

Старлинг забеляза, че по време на молитвата доктор Лектър държеше очите си набожно затворени.

Тя се чувстваше жизнена и спокойна.

— Пол, трябва да ти кажа, че и апостол Павел не би се справил по-добре. И той е ненавиждал жените.

— Този път наистина се провали, Старлинг. Никога няма да те възстановят.

— Това, което вмъкнахте в молитвата, предложение за работа ли беше? Не съм срещала такава тактичност.

— Кандидатирам се за Конгреса. — Крендлър се усмихна язвително. — Отбий се в предизборния ми щаб, може да ти намеря някаква работа. Ще помагаш в офиса. Умееш ли да пишеш на компютър и да водиш архив?

— Разбира се.

— Умееш ли да пишеш под диктовка?

— За това използвам програми за разпознаване на глас — отвърна Старлинг и продължи с разсъдъчен тон: — Моля да ме извините, че говоря по работа на масата, но мисля, че не сте достатъчно бърз, за да се прокраднете в Конгреса. Човек не може да компенсира липсата на второразредна интелигентност с това, че играе мръсно. По-дълго ще оцелеете като момче за всичко на някой голям мошеник.

— Не ни чакайте, господин Крендлър — подкани го доктор Лектър. — Изпийте бульона си, докато е топъл.

Вдигна към устните му затворения супник със сламка. Крендлър направи гримаса.

— Тази супа не е много добра.

— Всъщност това са разбити магданоз и мащерка — отвърна докторът. — И е на масата по-скоро заради нас, отколкото заради вас. Отпийте още няколко глътки и оставете течността да зациркулира из тялото ви.

Старлинг като че ли преценяваше някакъв въпрос, вдигнала длани като везната на Правосъдието.

— Знаете ли, господин Крендлър, всеки път, когато ме гледахте злобно, имах натрапчивото чувство, че съм направила нещо, за да го заслужа. — Тя раздвижи дланите си нагоре и надолу, сякаш мереше. — Не го заслужавах. Всеки път, когато записвахте нещо негативно в личното ми досие, аз се възмущавах, но въпреки това проверявах себе си. Подлагах се на съмнение за момент, опитвах се да успокоя микроскопичния сърбеж, който ми казваше, че тате знае най-добре. Вие не знаете най-добре, господин Крендлър. Всъщност нищо не знаете. — Старлинг отпи глътка от великолепното бяло бургундско и се обърна към доктор Лектър: — Обожавам това вино. Мисля обаче, че трябва да го извадим от леда. — И пак насочи вниманието си като добра домакиня към госта: — Винаги ще си останете… глупак, недостоен за внимание — отбеляза тя с приятен тон. — Но говорихме достатъчно за вас на тази приятна маса. Тъй като сте гост на доктор Лектър, желая ви приятен апетит.

— Коя си ти изобщо? — попита Крендлър. — Ти не си Старлинг. Петното е на бузата ти, но ти не си Старлинг.

Доктор Лектър добави ситен лук към запърженото масло и в момента, в който ароматът се разнесе из въздуха, добави смлени зрънца от Capparis spinosa. Свали тигана от огъня и сложи другия. От бюфета взе голяма кристална купа с леденостудена вода и сребърен поднос и ги постави до Пол Крендлър.

— Имах планове за тази голяма уста — рече Крендлър, — но сега вече никога не бих я взел на работа. Кой изобщо те назначи?

— Не очаквам от вас да промените отношението си изцяло, подобно на Свети Павел — отбеляза доктор Лектър. — Не сте на път към Дамаск, дори не сте се запътили към хеликоптера на Върджър.

Доктор Лектър свали лентата от главата на Крендлър както се сваля гумената лента от кутия черен хайвер.

— Единственото, което искаме от вас, е да държите ума си отворен.

Внимателно с две ръце доктор Лектър вдигна горната част от главата на Крендлър, сложи я върху подноса и го остави на бюфета. От чистия разрез не потече и капка кръв — кръвоносните съдове бяха умело затворени под местна упойка половин час преди вечерята в кухнята, когато беше отрязан черепът.

Методът, използван от доктор Лектър при разрязването на черепа, беше заимстван от древната египетска медицина с тази разлика, че той разполагаше с трион за аутопсии с резец за черепи, ключ за отваряне на череп и по-добри упойки. Самият мозък не усеща болка.

Розово-сивият овал на мозъка на Крендлър се подаваше над ръба на черепа.

Застанал над Крендлър с инструмент, напомнящ лъжица за вадене на сливици, доктор Лектър извади част от предните полукълба, после още една, докато станаха четири. Крендлър гледаше нагоре, сякаш следеше какво става. Доктор Лектър остави парченцата в купата с ледена вода, леко подкиселена с резен лимон, за да ги втвърди.

— „Искаш ли да танцуваш на звезда?“ — внезапно запя Крендлър. — „Да отнесеш у дома късче лунна светлина.“

В класическата кухня мозъкът се накисва, после се подсушава и се охлажда една нощ, за да се втвърди. Когато се приготвя съвсем пресен, трудното е да не се допусне разпадането му на пихтиеста маса.

С удивителна сръчност доктор Лектър постави втвърдените парченца в чиния, отъркаля ги леко в брашно с подправки и после в галета.

Смля пресен черен трюфел в соса и изстиска малко лимонов сок.

След това бързо запържи парченцата, съвсем малко, колкото да станат равномерно кафяви от всички страни.

— Мирише страхотно — каза Крендлър.

Доктор Лектър извади запържените парченца мозък върху канапета от хляб в чинии и ги заля със соса с настърган трюфел. Завърши с цели зърна Capparis spinosa, със стъбла и един-единствен цвят кресон, за да постигне височина.

— Как е? — попита Крендлър, отново зад цветята. Говореше невъздържано силно, както правят хората с лоботомия.

— Отлично, наистина — отговори Старлинг. — Никога досега не съм вкусвала такива подправки.

Доктор Лектър реши, че блясъкът от масления сос по устните й е особено вълнуващ.

Крендлър запя зад цветята предимно детски песнички — просто подканяше да му направят забележка.

Без да му обръщат внимание, доктор Лектър и Старлинг започват да говорят за Миша. Старлинг знаеше за съдбата на сестра му от предишните им разговори, но сега Лектър говореше с известна надежда за евентуалното й завръщане. Тази вечер Старлинг не смяташе, че е неразумно да се очаква това завръщане.

Изрази надежда да се запознае с Миша.

— Не би могла дори да отговаряш на телефона в офиса ми. Говориш като елементарна провинциална путка — изкрещя Крендлър през цветята.

— Виж дали ще ти заприличам на Оливър Туист, когато поискам ОЩЕ! — отвърна Старлинг и доктор Лектър едва се сдържа да не се разсмее.

След повторното сервиране беше изконсумирана по-голямата част от предния мозък, почти до средата. Крендлър вече правеше само несвързани забележки относно предметите непосредствено пред очите му и зарецитира монотонно някакво сладострастно стихотворение, наречено „Блясък“.

Погълнати от разговора си, Старлинг и доктор Лектър не бяха по-обезпокоени, отколкото биха били, ако компания на съседна маса в ресторант пееше, за да поздрави някого за рождения му ден, но когато Крендлър повиши тона до непоносимост, доктор Лектър взе арбалета си от ъгъла.

— Искам да чуеш звука на този струнен инструмент, Кларис.

Изчака Крендлър да млъкне за момент и изстреля една стрела през високите цветя.

— Точно тази височина на тона на тетивата, ако я чуеш отново в някакъв контекст, означава пълната ти свобода, покой и независимост — отбеляза доктор Лектър.

Задната част на стрелата, с перата, стърчеше откъм видимата за тях страна на цветята и леко помръдваше с темпото, повече или по-малко, на диригентска палка, дирижираща сърце. Гласът на Крендлър замлъкна моментално, а след няколко удара престана да се движи и стрелата.

— Това е „ре“ под „до“ в средната октава, нали? — попита Старлинг.

— Точно така.

След миг гърлото на Крендлър изгъргори. Това беше само спазъм на гласните струни поради повишената киселинност на кръвта му, защото беше мъртъв съвсем отскоро.

— А сега да преминем към следващото ястие — каза доктор Лектър. — Малко сироп, за да освежи небцето преди яребиците. Не, не, не ставай. Господин Крендлър ще ми помогне да разтребя, ако го извиниш.

Всичко стана изключително бързо. Зад преградата от цветя доктор Лектър просто изстърга чиниите в черепа на Крендлър и ги нареди в скута му. Върна на мястото й горната половина на черепа, улови въжето, завързано за ниската количка под стола му, и го изтегли в кухнята.

Там доктор Лектър презареди арбалета си. За удобство оръжието се захранваше със същия акумулатор, с който работеше и трионът за аутопсии.

Кожичките на яребиците бяха хрупкави, птиците бяха напълнени с гъши пастет. Доктор Лектър разказа за Хенри VIII като композитор, а Старлинг — за създаваните с помощта на компютър машинни звуци, реплики на приятни честоти.

— Десертът ще бъде сервиран във всекидневната — обяви доктор Лектър.