Метаданни
Данни
- Серия
- Ханибал Лектър (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hannibal, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Германов, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 48гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy(2010 г.)
Издание:
Томас Харис. Ханибал
Американска, първо издание
Превод: Владимир Германов
Редактор: Жечка Георгиева
Предпечатна подготовка „Алкор“ Владислав Кирилов
ИК „Колибри“, 1999 г.
ISBN: 954-529-136-2
История
- —Добавяне
Глава 10
Оказа се, че никак не е просто да се намери медицинска информация за доктор Ханибал Лектър. Предвид абсолютното му презрение към системата на медицинското обслужване и повечето от практикуващите лекари, не беше изненадващ фактът, че никога не бе имал личен лекар.
Балтиморската болница за душевноболни престъпници, където го бяха държали до злополучното му преместване в Мемфис, сега беше изоставена и сградата подлежеше на събаряне.
От щатската полиция на Тенеси, която последна бе отговаряла за Лектър, преди да успее да се измъкне, твърдяха, че изобщо не са получавали медицинското му досие. Полицаите, които го бяха довели от Балтимор до Мемфис, сега покойници, се бяха подписали, че получават затворника, но не и за каквито и да било медицински документи.
Старлинг прекара един цял ден пред телефона и компютъра, после лично претърси големите архиви за съхраняване на доказателства в Куонтико и централата на ФБР. Цяла сутрин тършува из прашните рафтове на балтиморската полиция, а после прекара влудяващ следобед сред некаталогизираната колекция от материали за Ханибал Лектър в мемориалната юридическа библиотека „Фицхю“, където времето спира, докато служителките правят опити да открият нужния ключ.
Най-накрая се сдобий един-единствен лист хартия — повърхностния медицински преглед, на който бе подложен доктор Лектър при първоначалното му арестуване от щатската полиция на Мериленд. Не беше приложен никакъв медицински картон за здравословното му състояние преди това.
Инел Коури бе надживяла кончината на Балтиморската щатска болница за душевноболни престъпници и сега работеше на значително по-добро място в Болничния борд на щата Мериленд. Не искаше да разговаря със Старлинг в кабинета си, така че се срещнаха в едно кафене на партера.
Старлинг бе свикнала да пристига на мястото на срещата по-рано, за да има време да го огледа от разстояние. Коури дойде точно на минутата. Беше на около трийсет и пет, възпълна и бледа, без никакъв грим или бижута. Косата й стигаше почти до кръста, както я бе носила в училище. Беше с бели сандали.
Старлинг взе няколко пакетчета захар от бара и изчака Коури да седне на уговорената маса.
Доста хора се заблуждават, че всички протестанти си приличат. Не е така. Както хората от Карибските острови могат съвсем точно да определят от кой друг остров са сънародниците им, Старлинг, отгледана от лютерани, хвърли един поглед на тази жена и си каза: Христова църква, може би назарянка.
Свали бижутата си — обикновена гривна и семпла златна обица на здравото си ухо — и ги прибра в чантата. Часовникът й беше пластмасов, с него нямаше проблем. Нямаше какво повече да направи за външния си вид.
— Инел Коури? Искате ли чаша кафе? — Носеше две кафета.
— Името ми се произнася Айнел. Не пия кафе.
— Ще изпия и двете. Искате ли нещо друго? Аз съм Кларис Старлинг.
— Не искам нищо. Ще ми покажете ли някакъв документ със снимка?
— Разбира се — отвърна Старлинг. — Госпожице Коури… може ли да ви наричам Айнел?
Жената сви рамене.
— Айнел, нужна ми е помощ във връзка с нещо, което всъщност не ви засяга лично. Просто ми трябва да открия едни документи от Балтиморската щатска болница за душевноболни престъпници, но не знам къде да ги търся.
Айнел Коури отговори натъртено, за да изрази гняв или възмущение:
— Вече обсъждахме този въпрос с борда, когато затваряха болницата, госпожице…
— Старлинг.
— Госпожице Старлинг. Ще се уверите, че нито един пациент не е напуснал без документите си. Ще се уверите също така, че нито една папка не е напуснала болницата, без преди това да е била одобрена от ръководството. Що се отнася до папките на починалите, оказа се, че Департаментът по здравеопазването не ги иска, Бюрото по статистиката също, така че, доколкото знам, мъртвите папки, тоест папките на починалите, останаха в Балтиморската щатска болница и след датата на моето напускане, а аз напуснах последна. Документите на отлъчилите се бяха изпратени в полицията и на местния шериф.
— Отлъчилите се?
— Така наричахме избягалите. Понякога се случваше с болните, на които беше гласувано доверие.
— Доктор Ханибал Лектър като отлъчил ли се водеше? Възможно ли е документите му да са попаднали при правоохранителните органи?
— Той определено не беше отлъчил се. Никога не сме го водили като избягал по наша вина. Когато това е станало, за него отговаряха други. Само веднъж слязох там долу и видях доктор Лектър. Показах го на сестра ми, която беше дошла с момчетата си. Като си спомня за това, усещам някакъв студ и отвращение. Той подтикна един от другите да хвърли по нас… — сниши глас — семе, разбирате ли?
— Да, чувала съм думата — отговори Старлинг. — Това случайно не беше ли господин Мигс? Имаше добра ръка.
— Изключила съм го от ума си. Вас си ви спомням. Дойдохте в болницата и разговаряхте с Фред… доктор Чилтън, после слязохте в онова мазе при Лектър, нали?
— Да.
Доктор Фредерик Чилтън, директорът на Балтиморската болница за душевноболни престъпници, бе изчезнал безследно по време на отпуската си малко след бягството на Лектър.
— Знаете ли, че Фред изчезна?
— Да, чух за това.
Очите на госпожица Коури веднага се наляха с искрящи сълзи.
— Беше мой годеник — каза тя. — Той изчезна, след това затвориха болницата и аз се почувствах така, сякаш покривът се е стоварил върху главата ми. Ако не беше моята църква, нямаше да го преживея.
— Съжалявам — поклати глава Старлинг. — Виждам, че вече имате добра работа.
— Но нямам Фред. Той беше добър, много добър човек. Ние се обичахме, а човек не намира любов всеки ден. Като ученик са го избирали за Момче на годината.
— И с право. Искам да ви попитам, Айнел, дали той държеше документите в кабинета си, или са били някъде в приемната, където е било бюрото ви…
— Бяха в стенните шкафове в кабинета му, а после, когато броят им нарасна прекомерно, взехме големи шкафове и ги сложихме в приемната. Разбира се, винаги бяха заключени. Когато се изнесохме оттам, в сградата временно настаниха метадоновата клиника и те разместиха доста неща.
— Попадала ли ви е някога папката с документите на доктор Лектър?
— Разбира се.
— Помните ли дали в нея имаше рентгенови снимки? Рентгеновите снимки отделно ли се пазеха или към досиетата?
— Към досиетата. Бяха по-големи от папките и това създаваше неудобства. Имахме рентгенов апарат, но не и постоянен рентгенолог, който да води отделен архив. Честно казано, не помня дали в неговата папка е имало снимки. Имаше електрокардиограма, която Фред показваше на хората. Доктор Лектър… дори не искам да го наричам „доктор“, бил целият оплетен с жиците на електрокардиографа, когато се нахвърлил върху горката медицинска сестра… Странното бе, че пулсът му изобщо не се беше повишил, когато го направил. Санитарите го откопчили от нея, но бяха измъкнали ръката му от ставата. За такова нещо би трябвало да му направят рентгенова снимка според мен.
— Ако се сетите къде може да са папките или си спомните нещо, нали ще ми се обадите?
— Ще направим цялостно издирване — отговори госпожица Коури, като произнесе фразата с видимо удоволствие, — но не мисля, че ще открием нещо. Много неща просто си останаха там. Не ги зарязахме ние, а онези от метадоновата клиника.
Чашките за кафе имаха дебели стени и човек трудно можеше да пие от тях, без да се накапе. Старлинг изчака Айнел Коури да се отдалечи с тежката си походка, преследвана от собствения си ад, после изпи половин чаша кафе със салфетка под брадичката.
Постепенно идваше на себе си. Знаеше, че й е писнало от нещо. Може би й беше писнало от липсата на вкус или, още по-лошо, от безстилието. От безразличието към неща, които са приятни за окото. Може би изпитваше жажда за стил. Дори стилът на една уличница беше по-добре от нищо — беше заявка за нещо повече, независимо дали искаш да я чуеш, или не.
Потърси в себе си снобизъм и реши, че няма за какво да снобее. След това, докато размишляваше на тема стил, си спомни Ивелда Дръмго, която действително имаше стил. При тази мисъл й се прииска да излезе на чист въздух.