Айра Левин
Момчетата от Бразилия (5)

5

Обвинителният акт срещу Фрида Алтшул Малоуни и още осем души, извършвали масови убийства в Равенсбрук, се очакваше всеки момент. Поради това, когато в петък, 17 януари, Либерман се представи в кантората на адвокатите на фрау Малоуни — Цвайбел и Фаслер от Дюселдорф, — приемът, който срещна, не само не беше топъл, но нямаше дори и стайна температура. Все пак Йоахим Фаслер беше опитен адвокат и знаеше, че Либерман не ще да е дошъл да злорадствува или да си убива времето — той искаше нещо и следователно щеше да предложи нещо или можеше да му се поиска нещо в замяна. Така че, след като включи магнетофона, Фаслер прие Либерман в кабинета си.

Оказа се прав. Либерман искаше да се срещне с Фрида и да я разпита за неща, нямащи никакво отношение към дейността й през войната, а също и към предстоящия процес — въпроси, свързани с престоя й в Америка през периода 1960–1963 година. И какви точно въпроси? Осиновявания, които тя или някой друг са организирали на базата на информацията, получавана от картотеките на агенция „Ръш-Гедис“.

— Не знам за никакви осиновявания — заяви Фаслер.

— Фрау Малоуни знае — отвърна Либерман.

При положение, че се срещнат и тя отговори на въпросите му подробно и откровено, Либерман щеше да уведоми Фаслер за някои показания срещу нея от свидетели, които той е издирил.

— Кои свидетели?

— Имена не мога да ви кажа, само част от показанията им — заяви Либерман.

— Вижте какво, хер Либерман, добре знаете, че няма да купя котка в зашит чувал.

— Но и цената не е висока, нали? Ще й отнема около час. Не може да е толкова заета, по цял ден стои в килията си.

— Може да не желае да разговаря за тези евентуални осиновявания.

— Защо да не попитаме самата нея? Има трима свидетели, с чиито показания съм запознат. Вие можете или да ги чуете направо в съда, или утре да имате предварителна информация.

— Честно казано, за мен тази информация не представлява особен интерес.

— Тогава вероятно няма да се разберем.

Преговаряха четири дни и накрая се уточниха. Фрау Малоуни щеше да разговаря половин час с Либерман по въпросите, които го интересуват, при условие че: а) Фаслер присъствува; б) не присъствува четвърто лице; в) нищо не се записва и г) Либерман позволи на Фаслер да го претърси за записващо устройство точно преди разговора. В замяна Либерман щеше да каже на Фаслер всичко, което знае за вероятните показания на тримата свидетели, и да му даде информация за техните възраст, пол, занятие и настоящо физическо и психическо състояние, свързано с белези, обезобразявания или осакатявания, получени в Равенсбрук. Показанията и описанието на единия свидетел щяха да бъдат дадени преди разговора, а на другите двама — след това. Договориха се.

В сряда сутринта, 22 януари, Либерман и Фаслер тръгнаха заедно в сребристосивата спортна кола на Фаслер към федералния затвор в Дюселдорф, където се намираше Фрида Малоуни след екстрадирането й от САЩ през 1973 година, Фаслер, едър, спретнат мъж на около петдесет и пет години, бе както винаги бодър, с розови страни, но сега — след като се легитимираха и разписаха — Либерман забеляза, че му липсва обичайната надута самоувереност. Беше му казал първо за свидетеля с най-тежки обвинения, като се надяваше, че страхът от другите показания ще накара и него, и Фрида Малоуни да се отнесат сериозно към разговора.

Един служител ги качи в асансьора и ги поведе по застлан с пътека коридор. Няколко тъмничари и надзирателки седяха мълчаливо на пейки между ореховите врати, обозначени с метални букви. Служителят отвори една врата и въведе Фаслер и Либерман в квадратна стая с бежови стени, в която имаше кръгла заседателна маса и няколко стола. Два прозореца с мрежести пердета я осветяваха от две съседни стени — единият с решетки, а другият — не, което се стори нелогично на Либерман.

Служителят запали лампата на тавана, макар че стаята бе достатъчно добре осветена. Излезе и затвори вратата.

Оставиха шапките и чантите си на рафта над закачалката в ъгъла, свалиха палтата си и ги закачиха. Либерман застана с протегнати ръце, а Фаслер го претърси със заядлива решителност. Опипа джобовете на окаченото палто на Либерман и го накара да отвори чантата. Либерман въздъхна, но откопча каишите и я отвори — показа документи и книгата на Фараго. Затвори я и я закопча.

Това с решетките и прозорците си имаше обяснение — прозорецът без решетка гледаше към ограден с висока стена двор, намиращ се далеч долу, а под другия наблизо имаше черен покрив. Седна на масата с гръб към прозореца с решетката, но веднага стана, за да избегне дилемата да стане, или не, когато влезе Фрида Малоуни.

Фаслер открехна прозореца с решетката и се загледа навън, повдигнал мрежестото бежово перде.

Либерман скръсти ръце и впери очи в гарафата и обвитите с хартия чаши, поставени на поднос върху масата.

Беше докладвал досието на Фрида Алтшул и местонахождението й пред германските и американските власти в 1967 година. Досието беше в картотеките на Центъра, съставено от разговори и кореспонденция с десетина оцелели от Равенсбрук (включително тримата бъдещи свидетели). Местонахождението й му беше посочено от две оцелели сестри, които бяха разпознали бившата си надзирателка на едно надбягване в Ню Йорк и я бяха проследили до дома й. Самият той не беше я виждал. Не го радваше мисълта, че ще седне на една маса с нея. Освен всичко друго, средната му сестра Ида бе загинала в Равенсбрук — напълно възможно бе Фрида Алтшул Малоуни да е била причина за смъртта и.

Пропъди мисълта за Ида от ума си, изтласка всичко, освен агенция „Ръш-Гедис“ и шест или повече момчета, които си приличаха. Предстоеше му да се срещне с бивша служителка от картотеките на „Ръш-Гедис“. Щеше да седне на тази маса срещу нея, да си поговори и може би щеше да открие какво, по дяволите, става.

Фаслер се извърна от прозореца, намести маншета си и погледна намръщено часовника. Вратата се отвори и влезе Фрида Малоуни в светлосиня униформена рокля, с ръце в джобовете. Надзирателката се усмихна през рамото й.

— Добро утро, хер Фаслер.

— Добро утро — отвърна Фаслер и пристъпи към тях. — Как сте?

— Благодаря, добре — рече надзирателката. Вратата скри отправената към Либерман усмивка.

Фаслер сложи ръка на рамото на Фрида Малоуни, целуна я по бузата и я заведе в ъгъла, като й говореше тихо. Едрата му фигура я скри от погледа на Либерман.

Либерман се изкашля, притегли стола към масата и седна.

Видът й не бе по-различен от този на снимката: обикновена жена на средна възраст. Дребен ръст, прошарена коса, прибрана отстрани, нагоре с букли. Болезнен сивкавобял цвят на кожата, широка челюст, уста, издаваща огорчение. Уморени, но решителни очи. В затворническата си рокля Фрида Малоуни би могла да мине аз отрудена камериерка или келнерка. Някой ден, помисли си той, бих искал да видя чудовище, което да прилича на чудовище. Хвана се за края на дебелата дървена маса и се постара да чуе какво говори Фаслер.

Те тръгнаха към масата.

Либерман погледна Фрида Малоуни, погледна го и тя — измери го с поглед. Сини очи, тънки, извити надолу устни. В това време Фаслер издърпа назад стола срещу него. Тя кимна и седна.

Либерман й кимна в отговор.

Фрида отправи благодарна усмивка към Фаслер, подпря лакти на стола и забарабани с пръсти по ръба на масата ту с едната, ту с другата ръка, като доста бързо ги редуваше. Сетне спря, отпусна ръце и се загледа в тях.

Очите на Либерман също наблюдаваха ръцете й.

— Вече можем да започнем — каза Фаслер, седнал вдясно от Либерман, вперил поглед в часовника на извитата си китка. — Единайсет и двайсет и пет. — Погледна Либерман.

Либерман гледаше Фрида Малоуни. Гледаше го и тя. Тънките й вежди се повдигнаха.

Той сякаш не можеше да проговори. Задушаваше го мисълта за Ида. Сърцето му биеше лудо.

Фрида Малоуни прехапа долната си устна, погледна Фаслер, след това отново Либерман.

— Нямам нищо против да говоря за децата — рече тя. — Ощастливих много хора. Не се срамувам от това. — Говореше с меко южногерманско произношение, по-лесно за възприемане от дюселдорфското скрибуцане на Фаслер. — Що се отнася до „Камараденверк“ — в гласа й зазвуча презрение, — с тях вече нямам нищо общо. Ако бяхме в дружески отношения, нямаше да се намирам тук, нали? Щях да съм в Sowze Amayrica^[1]. — Очите й се разшириха. — Щях да си живея живот!

Вдигна ръка над главата си и щракна с пръсти, като полюляваше тялото си в пародия на латиноамерикански ритъм.

— Мисля, че ще е най-добре — обади се Фаслер, — ако му кажете всичко, както го казахте на мен. — Погледна към Либерман. — След това можете да й задавате въпроси. Доколкото ви позволява времето. Съгласен ли сте?

— Да — рече Либерман, Най-сетне успя да си поеме дъх. — Ако остане време за въпроси.

— Наистина ли смятате да броите минутите? — обърна се Фрида Малоуни към Фаслер.

— Разбира се — отвърна той. — Уговорката си е уговорка. — Обърна се към Либерман: — Не се тревожете, ще имате достатъчно време.

Погледна Фрида Малоуни и кимна.

Тя скръсти ръце върху масата и впери очи в Либерман.

— През пролетта на хиляда деветстотин и шейсета година с мен се свърза представител на Организацията — започна тя. Мой чичо в Аржентина им беше разказал за мен. Той почина. Поръчаха ми да си намеря работа в агенция за осиновяване. Алоис, човекът, който дойде, имаше списък на три-четири агенции. Каза, че всяка от тях ще е подходяща, стига да имам достъп до картотеката. Алоис беше единственото име, с което ми се представи, без фамилия. Над седемдесетгодишен, с побелели коси, типичен „ветеран“, с много изправена стойка. — Погледна въпросително Либерман. Той не отговори, а тя се облегна на стола и заразглежда ноктите си. — Отидох — продължи. — Нямаше свободни места. Но в края на лятото ми се обадиха от „Ръш-Гедис“ и ме назначиха за завеждаща картотека. — Усмихна се замислено. — Мъжът ми помисли, че съм луда да отида на работа в Манхатън. Тогава работех в една гимназия, намираше се на петнайсетина минути от къщи. Казах му, че в „Ръш-Гедис“ са ми обещали след година-две да ме…

— Само същественото — обади се Фаслер.

Фрида Малоуни се намръщи и кимна.

— И тъй, постъпих в „Ръш-Гедис“. — Погледна Либерман. — Задачата ми беше да преглеждам пощата и да търся молби, в които съпругът е роден между хиляда деветстотин и осма и хиляда деветстотин и дванайсета година, а съпругата — между 1931 и 1935 година. Мъжът трябваше да е административен служител, и двамата да са бели, християни. Така ми нареди Алоис. Когато откривах такива семейства, а това се случваше един-два пъти месечно, правех копия на машината, включително на цялата преписка между „Ръш-Гедис“ и семействата. Правех по две копия, по едно за Алоис и едно за мене. Неговите изпращах на номера на пощенската кутия, който ми беше дал.

— Къде? — запита Либерман.

— Там, в Манхатън: Станция „Планетариум“ в Уест Сайд, Търсех подходящи молби и му ги изпращах през цялото време, докато работих там. След около година стана по-трудно да ги издирвам, защото бях прегледала цялата картотека и трябваше да търся само сред новите. Тогава промениха условието мъжът да е административен служител. Работата му можеше да е и подобна на административната. Възможно беше мъжът да работи в голяма организация и да има известна власт, например да отговаря за исковете за застраховки. Така че трябваше отново да прегледам картотеката. За три години трябва да съм изпратила четирийсет-четирийсет и пет молби. Копия на молби. — Присегна се, взе от подноса увита в хартия чаша и започна да я върти в ръце. — Между… Коледа на хиляда деветстотин и шейсета година и края на лятото на хиляда деветстотин шейсет и трета година, когато задачата ми свърши и аз напуснах, правех следното: Алоис, или един друг човек, Вили, ми се обаждаха. Обикновено Вили. Казваше; „Провери дали… семейство Смит в Калифорния иска едно през март.“ Или посочваше друг месец, но обикновено два месеца след разговора. „Питай и семейство Браун в Ню Джърси.“ Понякога ми даваше три имена. — Погледна Либерман и обясни; — Хора, чийто молби им бях изпратила. — Той кимна. — Така. Обаждах се у Смит и у Браун… — Разгъна обвивката в горната част на чашата. — Казвах, че бивши техни съседи са ни съобщили, че искат дете. Интересуват ли се още? Почти винаги, да. — Погледна предизвикателно Либерман. — Не само се интересуваха. Те полудяваха от радост. Особено жените. — Хвана обвивката в ръка и започна бавно да избутва чашата надолу. — Казвах им, че мога да им намеря здраво бебе на няколко седмици, да речем, през март или в съответния месец. С документи за осиновяване от щата Ню Йорк. Но първо трябваше веднага да ми изпратят пълни медицински изследвания. Давах им номера на пощенската кутия на Алоис. Трябваше да се съгласят никога да не казват на детето, че е осиновено. Твърдях, че майката настоява. И, разбира се, трябваше да ми платят нещичко, когато идваха да вземат детето, ако го взимаха. Обикновено хиляда долара или повече, в зависимост от възможностите им. Разбирах това от молбите. Достатъчно, за да изглежда обикновена сделка на черния пазар. — Остави смачканата хартия на подноса и отпуши гарафата. — Няколко седмици по-късно ми се обаждаха. „Смит не е подходящ. Браун може да го получи на петнайсети март.“ Или може би… — Наведе гарафата над чашата, наведе я още, но беше празна. — Колко типично! — рече тя и обърна черната гарафа надолу. — Типично за начина, по който е организирано това мръсно място. Чашите са грижливо увити, но в бутилката няма вода! По дяволите! — Тръшна гарафата на подноса и увитите чаши подскочиха.

Фаслер стана.

— Ще налея малко — рече той и взе гарафата. — Вие продължавайте. — Запъти се към вратата.

Фрида Малоуни се обърна към Либерман.

— Бих могла да ви говоря много за безкрайната некадърност на управата тук… Отвратително! Докъде бях стигнала? Да, казваха ми кой ще вземе бебето и кога. Ако и двете семейства бяха подходящи, нареждаха ми да се обадя и на второто семейство и да кажа, че вече е късно за това дете, но знам за едно бебе, което ще се роди през юни, — стиснала устни, тя взе да върти чашата между дланите си. — Вечерите, когато се предаваха бебетата, предварително се подготвяха много добре. Подготвяхме ги от една страна Алоис или Вили и аз, и от друга, аз и семейството. Аз трябваше да бъда в стаята на мотел „Хауърд Джонсън“ на летище „Кенеди“, тогава „Айдълуайлд“, под името Елизабет Грегъри. Младо семейство или сама жена, понякога стюардеса, ми носеха бебето. Някои от жените се появиха неколкократно, но обикновено биваха различни. Носеха и документите. Точно като истинските, с всички данни за осиновителите. Час или два по-късно идваше семейството да вземе бебето. Всички бяха радостни и благодарни. — Погледна Либерман. — Добри хора, които щяха да станат добри родители. Плащаха ми и обещаваха, карах ги да се закълнат в Библията, която имах в стаята, че никога няма да кажат на момчето, че е осиновено. Бяха само момчета. Много сладки. Те си прибираха детето и заминаваха.

— Не знаехте ли откъде ги пращат? — попита Либерман. — Откъде идваха децата?

— Момчетата ли? От Бразилия. — Фрида Малоуни отмести поглед. — Хората, които ги носеха, бяха бразилци — каза тя и протегна ръка. — И стюардесите бяха от бразилската авиокомпания „Вариг“.

Взе гарафата от Фаслер, поднесе я към чашата и наля вода. Фаслер заобиколи масата и седна.

— От Бразилия… — повтори Либерман.

Фрида Малоуни отпи и с другата ръка премести гарафата на подноса. Отпи още, остави чашата и облиза устни.

— Почти всичко вървеше като по часовник — продължи тя. — Веднъж обаче семейството не дойде. Обадиха се и ми казаха, че са променили решението си. Взех бебето вкъщи и уредих да дойде следващото семейство. Също и нови документи. Казах на мъжа ми, че в „Ръш-Гедис“ е станала бъркотия и няма място за детето. Той не знаеше нищо. Не знае и до ден-днешен. Това е всичко. Бяха общо около двайсет бебета, няколко едно след друго в началото, а след това по едно на всеки два-три месеца.

Отново вдигна чашата и пи.

— Без дванайсет минути — обади се Фаслер, като си гледаше часовника. Усмихна се на Либерман. — Видяхте ли? Остават ви още седем минути.

Либерман погледна Фрида Малоуни.

— Как изглеждаха бебетата?

— Красиви — отговори тя. — Сини очи, тъмна коса. Всички си приличаха, повече от обикновено. Имаха европейски, а не бразилски вид. Светла кожа и сини очи.

— Казвали ли са ви, че са от Бразилия, или вие сама решихте въз основа на…

— Не са ми казвали нищо за тях. Знаех само коя вечер ще ги донесат в мотела и в колко часа.

— Как смятате, чии деца са били?

— Нейното мнение — намеси се Фаслер — няма да промени нищо.

Фрида Малоуни махна с ръка.

— Какво значение има? — рече тя и се обърна към Либерман. — Мислех, че са деца на немци в Южна Америка. Може би незаконни деца на немски момичета и южноамерикански момчета. А защо Организацията ги внася в Северна Америка и избира така внимателно семейства, не можах да разбера.

— Не питахте ли?

— В самото начало, когато Алоис за първи път ми обясни какви молби да търся, попитах за какво става дума. Каза ми да не задавам въпроси, а да правя каквото ми се нарежда. За отечеството.

— Сигурен съм, че сте съзнавали — напомни й Фаслер, — че ако бяхте отказали, той щеше да ви изложи на неприятностите, които ви се случиха години по-късно.

— Да, разбира се — потвърди Фрида Малоуни. — Естествено, че осъзнавах това.

— Двайсетте семейства, на които дадохте децата… — започна Либерман.

— Около двайсет — отбеляза Фрида Малоуни, — може да бяха по-малко, но не повече.

— Всички ли бяха американци?

— Искате да кажете от САЩ? Не, някои бяха от Канада. Пет-шест семейства от Канада. Другите бяха от САЩ.

— А европейци?

— Не.

Либерман поседя мълчаливо и потърка ухото си. Фаслер отново погледна часовника.

— Помните ли имената им? — попита Либерман.

Фрида Малоуни се усмихна.

— Беше преди тринайсет-четиринайсет години — каза тя. — Помня едно, казват се Уийлок, защото взех от тях куче и понякога им се обаждах за съвет. Отглеждаха добермани. Семейство Хенри Уийлок от Ню Провидънс, щата Пенсилвания. Споменах им, че искаме да вземем куче, и ми доведоха Сали. Беше точно на десет седмици, когато дойдоха за бебето. Красиво куче. Още е при нас. При мъжа ми.

— А семейство Гътри?

Фрида Малоуни го погледна и кимна.

— Да — рече тя. — Вярно, че първият беше Гътри.

— От Тюсън.

— Не. От Охайо. Не, не, от Айова. Точно така, от Еймс, щата Айова.

— Преместили са се в Тъксън — каза Либерман. — Той умря при злополука миналия октомври.

— Така ли?

— Кое семейство беше след Гътри?

Фрида Малоуни поклати глава.

— Точно тогава бяха много начесто, само през две седмици.

— Къри? — попита той.

Погледна към Либерман.

— Да, имаше семейство Къри. От Масачузетс. Но не веднага след Гътри. Почакайте малко. Гътри беше в края на февруари, след това имаше още едно семейство, някъде от Южните щати, мисля от Мейкън, и чак тогава беше Къри. След него семейство Уийлок.

— Две седмици след Къри?

— Не, два или три месеца. След първите три станаха по-нарядко.

Либерман се обърна към Фаслер.

— Ще възразите ли, ако запиша това? Няма да й причини вреда. Било е в Америка, при това отдавна.

— Добре — каза Фаслер, като се намръщи и въздъхна.

— Толкова ли е важно? — запита Фрида Малоуни.

Либерман извади писалка и намери в джобовете си къс хартия.

— Как се пише Уийлок?

Тя му продиктува.

— Ню Провидънс, щата Пенсилвания?

— Да.

— Постарайте се да се сетите колко време след Къри получиха бебето?

— Не помня точно. Два или три месеца. Периодите не бяха еднакви.

— По-близо до два или до три месеца?

— Не си спомня — обади се Фаслер.

— Добре — каза Либерман. — Кой беше след Уийлок?

Фрида Малоуни въздъхна.

— Не се сещам подред. Бяха двайсет — в течение на повече от две и половина години. Имаше някакви Труман, но не бяха роднини на президента. Мисля, че беше едно от канадските семейства. Имаше и… Коруин или Корбин, нещо подобно. Всъщност Корбет.

Припомни си още три имена и шест града. Либерман ги записа.

— Времето — напомни Фаслер. — Имате ли нещо против да ме почакате навън?

Либерман прибра писалката и хартийката. Погледна Фрида Малоуни и кимна. Тя кимна в отговор.

Стана и отиде до закачалката, преметна палтото си през ръка, взе шапката и чантата. Стигна до вратата и спря. Постоя секунда-две и се обърна.

— Бих искал да задам още един въпрос — рече той.

Те го погледнаха. Фаслер кимна.

— Кога е рожденият ден на кучето ви? — попита той, вперил очи във Фрида Малоуни.

Тя го изгледа с недоумение.

— Знаете ли? — настоя Либерман.

— Да — отвърна тя. — Двайсет и шести април.

— Благодаря — каза Либерман и се обърна към Фаслер. — Моля ви, не се бавете, искам да приключа с тази работа.

Извърна се, отвори вратата и излезе в коридора.

Седна на една пейка и започна да пресмята с помощта на писалката и джобно календарче. Надзирателката, седнала от другата страна на сгънатото му палто, попита:

— Мислите ли, че ще можете да я измъкнете?

— Не съм адвокат — отвърна той.

 

 

Фаслер въртеше нервно волана в задръстеното движение.

— Нищо не разбирам — говореше той. — Бихте ли ми обяснили какво общо има Организацията с тези деца?

— Съжалявам — отговори Либерман, — но това не влиза в уговорката ни.

А всъщност и той самият не знаеше.

 

 

Върна се във Виена, където по силата на съдебно решение бюрата и картотеките се местеха в кантора, която Макс беше намерил — две стаички в занемарена сграда в Петнайсети район. Следователно и той трябваше да се премести веднага — Лили вече търсеше по-малък и по-евтин апартамент (сбогом, Гланцер, мръсник такъв). След направените разходи — двумесечна предплата за кантората, съдебни такси, разноски по пренасянето, сметката за телефона — в банката остана сума, недостатъчна за билет до Залцбург, а трябваше да пътува и до Вашингтон. Налагаше се да бъде там по-следващата седмица, на четвърти или пети февруари.

Докато Макс и Естер се опитваха да преобразят новата кантора, тъй че от рекламно бюро „Х. Хаупт и син“ тя да се превърне в Информационен център за военнопрестъпници, Либерман се постара да им обясни какво е положението.

— Семействата Гътри и Къри — говореше той, докато изстъргваше второто „Х“ от вратата с острието на увит в хартия бръснач — са получили децата си в интервал от около четири седмици, в края на февруари и края на март 1961 година. А Гътри и Къри бяха убити един след друг, в същия интервал — четири седмици и един ден — и в същия ред. Знам също така, че семейство Уийлок са получили детето си около пети юли, знам го, защото са дали на Фрида Малоуни кученце на десет седмици, родено на 26 април…

— Какво? — Естер се обърна и го погледна. Крепеше на стената карта, която Макс закачаше с кабари.

— … а от края на март до пети юли — продължаваше да говори и да стърже Либерман — са близо четиринайсет седмици. Тъй че вероятността Уийлок да бъде убит около двайсет и втори февруари, четиринайсет седмици след Къри, е голяма. Затова искам да бъда във Вашингтон две-три седмици предварително.

— Мисля, че разбирам — каза Естер.

— Какво толкова има за разбиране? — обади се Макс. — Убиват ги в същия ред, в който са получили децата и през същия интервал. Въпросът е — защо?

Либерман чувствуваше, че въпросът ще трябва да почака. Най-важното сега беше да се спрат убийствата, независимо от причината им, и най-добре бе да се действува чрез Федералното бюро за разследване на САЩ. Оттам можеха лесно да удостоверят, че двамата мъже, загинали при „злополука“, са бащи на незаконно осиновени момчета, които си приличат, и че Хенри Уийлок е третият по ред (или четвъртият, ако се открие човекът от Мейкън). Три-четири дни преди или след двайсет и втори февруари можеха да заловят определения за Уийлок убиец и да научат от него имената, а може би и програмата на останалите пет. (Либерман бе убеден, че шестимата убийци работят самостоятелно, а не по двойки, заради близките по време убийства на Дьоринг, Гътри, Хорве и Рунщен в различни страни).

Всъщност най-лесно бе да отиде във Федералния отдел за криминални разследвания в Бон, тъй като знаеше със сигурност, че някоя немска агенция за осиновяване (също и една английска и три скандинавски) са имали своята Фрида Малоуни, която е претърсвала картотеките и е разпределяла децата. Клаус бе установил, че момчето от Фрайбург прилича досущ на това от Тритау, а самият Либерман, докато беше в Дюселдорф, се обади по телефона на госпожите Дьоринг, Раузенбергер и Щрайбер и в отговор на въпроса: „Кажете ми, моля, вашият син осиновен ли е?“ — получи две учудени и уморени потвърждения, едно яростно отрицание и три препоръки да си гледа работата.

Но в Бон не можеше да посочи следващата жертва, а обясненията му как е накарал Фрида Малоуни да проговори нямаше да се посрещнат добре. Самият той нямаше да бъде посрещнат добре, а се надяваше, че във Вашингтон ще му окажат по-любезен прием.

Седна на телефона в новата кантора и започна да се обажда на някои от хората, които преди финансираха Центъра.

— Не ми е приятно да ви оказвам натиск, но повярвайте ми, много е важно. Сега сме по следите на една фашистка акция. Участвуват шестима есесовци и Менгеле.

Инфлация, обясняваха му. Икономическа криза. Бизнесът вървеше зле. Започна да говори за мъртвите им родители и за милионите убити, което мразеше да прави, мразеше да събужда чувство за вина и по този начин да събира пари. Получи няколко обещания.

— И моля ви, веднага — настоя той. — Важно е.

— Как е възможно — рече Лили, като сипа в чинията му втора порция картофени крокети — толкова момчета да си приличат?

— Мила — обади се Макс през масата, — не казвай, че е невъзможно. Йохан ги е видял. Приятелят му в Хайделберг също.

— И Фрида Малоуни ги е видяла — добави Либерман. — Бебетата били еднакви. Каза, че приликата била по-голяма от обикновено.

Лили издаде звук, като че ли плюеше на пода до себе си.

— Трябва да я осъдят на смърт.

— Използувала е името Елизабет Грегъри — каза Либерман. Исках да я питам дали някой й го е дал, или сама го е избрала, но забравих.

— Какво значение има? — запита Макс, без да спира да дъвче.

— Грегъри е името, което Менгеле е използувал в Аржентина — обади се Лили.

— Аа, сега разбирам.

— Трябва да е негова идея — отбеляза Либерман. — Всичко идва от него, цялата операция. Оставил е почерка си навсякъде дори да не е искал.

Пристигнаха малко пари от Швеция и САЩ и той си резервира място в самолета за Вашингтон през Франкфурт и Ню Йорк за вторник, 4 февруари.

 

 

В петък вечерта, 31 януари, Менгеле използуваше името Менгеле. Долетя с охраната си във Флорианополис на остров Санта Катарина, разположен някъде по средата между Сао Паоло и Порто Алегре, където в балната зала на хотел „Нуово Хамбурго“, украсена за случая със свастики и червено-черни знамена. Синовете на националсоциализма организираха бал с куверт по сто крусейрос на глава. Какво оживление настъпи, когато се появи Менгеле! Известните в цял свят нацисти, играли ръководни роли в третия райх, проявяваха снобизъм и отклоняваха подобни покани под предлог, че са болни. Освен това правеха заядливи забележки по адрес на водача на организацията Ханс Щрооп (за когото и самите синове понякога признаваха, че прекалява в стремежа си да подражава на Хитлер). Но ето че беше дошъл самият хер доктор Менгеле, от плът, кръв, и облечен в бял фрак се ръкуваше, целуваше бузи, сияеше, смееше се и повтаряше новите имена. Колко мило, че е дошъл! И колко здрав и щастлив изглеждаше!

И наистина беше щастлив. Защо не? Днес беше трийсет и първи, нали? Утре щеше да постави още четири кръстчета на схемата си и да преполови първата колона. Осемнайсет. Посещаваше всички балове и приеми, организирани напоследък — естествена реакция след болката и депресията, които бе изживял през ноември и в началото на декември, когато за известно време изглеждаше, че оня мръсен гадник Либерман ще развали всичко. Докато отпиваше от шампанското в празнично украсената бална зала, пълна с възхитени арийци — някои мъже бяха в нацистки униформи (обстановката му напомняше Берлин през трийсетте години), — с изумление се сещаше за състоянието, в което бе изпаднал само преди два месеца. Беше заприличал на герой от роман на Достоевски! Кроеше планове как ще започне да действува сам, ако Организацията го предаде (тогава тя несъмнено бе на косъм от предателството). Всъщност това бе дело на Либерман, заради когото Мунд бе принуден да се разкарва из цяла Франция, а Швимер се щураше из разни градове в Англия, но накрая старецът, слава богу, се бе отказал и се прибра вкъщи, като очевидно смяташе, че оня млад американец, агентчето му, е сгрешил. (Слава богу, че го заловиха, преди да пусне касетата на Либерман.) Тъй че сега можеше да пийне шампанско и да хапне от тези изискани деликатеси („Радвам се, че сте тук! Благодаря!“), докато бедният Либерман гони вятъра из Америка според „Ню Йорк Таймс“ — сега бе там да изнася лекции. При това през зимата! Господи, изпрати му сняг! Много сняг!

Седеше на подиума вдясно от Щрооп, който вдигна красноречив тост в негова чест (не беше чак такъв идиот, за какъвто го имаше) и съсредоточи вниманието си върху главозамайващата блондинка отдясно. Оказа се, че е миналогодишната „Мис Наци“, и нищо чудно. Но сега носеше халка и не можеше да излъже набитото му око — беше бременна в петия месец. Съпругът беше в Рио по работа. Толкова бе възхитена, че седи редом до такъв изтъкнат… Защо пък да не се уреди? Спокойно можеше да остане да нощува и да отлети рано сутринта.

Докато танцуваше с бременната „Мис Наци“ и опипваше наистина забележителния й задник, зърна Фарнбах, който танцуваше до него.

— Добър вечер! — чу той гласа му. — Как сте? Разбрахме, че сте тук, и щяхме да разбием вратата, за да влезем. Разрешете да ви представя жена си Илзе. Любима, хер доктор Менгеле.

Продължи да танцува на място, усмихваше се и мислеше, че е препил, но Фарнбах не изчезна и не се превърна в някой друг. Остана си Фарнбах, дори ставаше все повече Фарнбах — с обръсната глава и дебели устни, похотливо се представяше на „Мис Наци“, а грозноватата дребна женица в ръцете му чуруликаше за „чест“, „удоволствие“ и „въпреки че ми отнехте Бруно!“

Спря да танцува и освободи ръцете си.

— Отседнали сме в „Екселсиор“ — весело му обясняваше Фарнбах. — Втори мъничък меден месец.

— Точно сега трябваше да сте в Кристианстад — изсъска Менгеле и го стрелна с поглед. — Трябваше да се готвите да убиете Оскаршон.

Грозната женица ахна. Фарнбах пребледня и го загледа.

— Предател! — изкрещя Менгеле. — Свинско…

Думите не бяха достатъчно силни, нахвърли се върху Фарнбах и впи нокти в дебелия му врат, заблъска го назад през танцуващите, взе да го души. Фарнбах го хвана за ръцете. Лицето му почервеня, сините му очи изхвръкнаха, така му се падаше… Писък на жена, обърнати лица: „Божичко!“ Една маса спря полетелия назад Фарнбах, другият й край се вдигна. Хората се отдръпнаха. Менгеле натискаше Фарнбах и го душеше — масата се обърна и на пода се изсипаха чинии, чаши и прибори, а върху бръснатата глава на Фарнбах се изля смесица от супа и вино и потече по моравото му лице.

Нечии ръце задърпаха Менгеле, пищяха жени, музиката изтъня и замря. Руди се впи в китките му и го загледа умолително.

Менгеле пусна Фарнбах, остави се да го отдръпнат, изопна тяло.

— Този човек е предател — извика той към всички. — Предаде мен, предаде и вас! Предаде расата! Предаде цялата арийска раса!

Грозната женица запищя, коленичила до Фарнбах. Той лежеше на пода червен, целият оплескан и разтриваше шията си, като с труд поемаше въздух.

— В главата му има стъкла — изплака тя. — Божичко! Доведете лекар! Бруно, Бруно!

— Този човек трябва да умре — обясняваше задъхано Менгеле на хората край себе си. — Предаде арийската раса. Беше му възложена задача, войнишки дълг. А предпочете да не го изпълни.

Хората изглеждаха смутени и разтревожени. Руди разтриваше покритите с петна китки на Менгеле.

Фарнбах захриптя, мъчейки се да каже нещо. Отблъсна ръката на жена си, притиснала салфетка към лицето му, подпря се на лакът и погледна нагоре към Менгеле. Закашля се и заразтрива шията си. Жена му прегърна мокрите му рамене.

— Не се движи! — каза тя. — Божичко! Къде е лекарят?

— Те ме… — излая Фарнбах. — Те ме… Извикаха…

Капка кръв се плъзна по дясното му ухо и се превърна в малка рубинена обица, която постепенно набъбваше и увисваше.

Менгеле се втренчи в него и преглътна.

— Понеделник! — хриптеше Фарнбах. — Бях в Кристианстад! Уреждах… — погледна хората и Менгеле — това, което трябваше да свърша!

Кървавата обица капна, на нейно място започна да расте нова.

— Извикаха ме в Стокхолм… казали са… — погледна първо жена си, сетне Менгеле — … на човека, когото познавам, че трябва да се върна. В управлението на компанията. Веднага.

— Лъжеш! — просъска Менгеле.

— Не! — извика Фарнбах, обицата му капна. — Всички са върнати! Един беше в… службата, когато отидох там. Двама вече бяха ходили. Другите двама бяха на път.

Менгеле се втренчи в него и преглътна.

— Защо?

— Не знам — отговори Фарнбах с упрек. — Вече не задавам въпроси. Правя каквото ми кажат.

— Къде е лекарят? — изпищя жена му.

— Съобщено е, ще дойде! — подвикна някой от вратата.

— Аз… съм лекар — каза Менгеле.

— Да не сте посмели да се доближите до него!

Менгеле погледна жената на Фарнбах.

— Млъкни! — извика той и се огледа. — Има ли някой пинсети?

Преместиха Фарнбах в кабинета и Менгеле, въоръжен с пинсети, започна да вади стъкълца от темето му, като гледаше през лупа, а Руди държеше наблизо силна лампа.

— Още няколко — рече той и изхвърли стъкълце в пепелника.

Фарнбах седеше наведен и мълчеше. Менгеле проми раните с дезинфекциращ разтвор и ги покри с квадратна марля.

— Много съжалявам — каза той.

Фарнбах се изправи и опъна мокрия си фрак.

— А кога ще разберем защо ни изпратиха?

Менгеле го изгледа.

— Мислех, че сте спрели да задавате въпроси.

Фарнбах се обърна на токове и излезе. Менгеле подаде на Руди пинсетите.

— Намери Тинтин — нареди му той, преди да го отпрати. — Скоро тръгваме. Нека предупреди Ерико. А ти затвори вратата.

Прибра нещата в санитарната чанта, седна на разхвърляното бюро, свали очилата и избърса с ръка челото си. Извади табакерата, запали цигара и дръпна. Хвърли клечката върху стъкълцата. Сложи пак очилата и извади тефтерчето с адреси.

Набра домашния телефон на Зайберт. Прислужницата бразилка с кикотене му обясни, че сеньорът и сеньората са излезли неизвестно къде.

Опита в щаба, без особена надежда да му отговорят. Нямаше никой.

Зигфрид, синът на Острайхер, му даде друг номер, откъдето се обади самият Острайхер.

— Менгеле на телефона. Обаждам се от Флорианополис. Току-що видях Фарнбах.

Тишина.

— По дяволите! — чу се в слушалката след малко. — Полковникът смяташе да ви каже утре сутрин. Все отлагаше. Много е отчаян. Бори се до последна възможност.

— А, значи, борим се — каза натъртено Менгеле. — Какво е станало?

— Пак онзи кучи син Либерман. Миналата седмица се е срещнал с Фрида Малоуни.

— Но той е в Америка! — извика Менгеле.

— Не, освен ако са преместили Америка в Дюселдорф. Тя сигурно му е казала всичко, което знае. Адвокатът й е разпитвал някои наши приятели по какъв повод сме се занимавали с черна борса на деца през шейсетте години. Убедил ги е, че е така, и те запитаха нас. Рудел долетя миналата неделя и проведохме тричасово заседание. Зайберт настояваше да присъствувате, но Рудел и още няколко души се противопоставиха. Това е. Хората се върнаха във вторник и сряда.

Менгеле вдигна очилата на челото си, притисна с пръсти очите си и простена:

— Защо просто не убиха Либерман! За какви ги мислите тия хора? Та те са арийци! Мунд щеше да подскочи от радост. Искаше да го направи още в началото. Той е по-умен от всички ваши полковници, взети заедно.

— Искате ли да чуете техните доводи?

— Говорете. Ако повърна, докато ви слушам, моля да ме извините.

— Седемнайсет души са убити. Според вашите изчисления това значи, че можем да разчитаме на един-два успешни резултата. Може би още един-двама от останалите, тъй като някои от мъжете ще умрат на тази възраст от естествена смърт, Либерман още не знае всичко, защото и Малоуни не знае. Но може да си е спомнила имена и ако е така, следващият му логичен ход е да постави капан на Хесен.

— Върнете тогава само него! Защо и шестимата?

— Това каза и Зайберт.

— Тогава какво?

— Сега наистина ще повърнете. Цялата работа е вече твърде рискована. Цитирам ви думите на Рудел. Ще свърши с това, че Организацията ще привлече много погледи. Също и ако убием Либерман. По-добре да се задоволим с един-два или дори повече успешни резултата, които са напълно достатъчни, нали? И да прекратим всичко. Нека Либерман прекара остатъка от живота си в търсене на Хесен.

— Но той няма да го направи. Вероятно ще се ориентира и ще съсредоточи вниманието си върху момчетата.

— Може би да, може би не.

— Истината е — заговори Менгеле, като си свали очилата, — че те са група изморени старци, загубили твърдостта си. Единственото, което искат, е да доживеят до дълбока старост в крайморските си вили. Изобщо не ги интересува дали внуците им няма да са последните арийци в един смрадлив свят. Бих ги изправил пред взвода за разстрел.

— Недейте така, те ни помогнаха да стигнем дотук.

— А ако изчисленията ми са грешни? Ако вероятността не е едно към десет, а едно към двайсет? Или трийсет? Или деветдесет и четири? Какво ще стане тогава?

— Разберете, ако зависеше от мен, щях да убия Либерман независимо от последствията и да продължа! На ваша страна съм. Зайберт също. Знам, че не вярвате, но той се бори много. Ако не беше той, въпросът щеше да се реши за пет минути.

— Мислите ли, че това ме утешава? — рече Менгеле. — Трябва да тръгвам. Лека нощ. — Затвори телефона.

Седеше, подпрял лакти на бюрото, с брадичка върху палците на стиснатите си в юмрук ръце. Устните му докосваха кокалчетата на свитите пръсти. Винаги е така, мислеше той, когато човек зависи от другите. Имало ли е на този свят прозорлив човек, гений (да, по дяволите, гений), комуто да са помагали Руделовци или Зайбертовци!

Отвън пред затворената врата чакаха Руди, Ханс Щрооп и адютантите му, организаторът на банкета и генералният директор на хотела, а на дискретно разстояние — Мис Наци, която явно не слушаше какво й говори млад униформен мъж.

Когато Менгеле излезе, Щрооп се отправи към него с разтворени ръце и мазна усмивка.

— Онзи нещастник се изпари — каза той. — Елате, чакаме ви за основното ястие.

— Не беше нужно — рече троснато Менгеле. — Трябва да тръгвам. — Кимна на Руди и забърза към изхода.

Обади се Клаус и каза, че е разучил всичко. Вече знаел защо деветдесет и четирите момчета си приличат като близнаци и защо Менгеле иска бащите, които са ги осиновили, да умират на определени дати.

Либерман не беше мигнал през нощта от ревматизъм и стомашно разстройство и през деня остана в леглото. Първото, което си помисли, беше как симетрично се разполагат фактите: един младеж му постави въпрос по телефона, докато беше в леглото, а на въпроса ще отговори друг младеж по телефона и той пак беше в леглото. Сигурен бе, че Клаус ще излезе прав.

— Продължавайте — каза Либерман и нагласи възглавниците под гърба си.

— Хер Либерман — прозвуча неловко гласът на Клаус, — не е нещо, за което мога да дрънкам по телефона. Сложно е, а и не всичко ми е ясно. Сведенията получих чрез Лина, момичето, с което живея. Идеята беше нейна и тя говори с един неин професор. Всъщност той знае, а не аз. Можете ли да дойдете, а аз ще уредя срещата? Обещавам ви, ще научите решението на загадката.

— Във вторник сутринта заминавам за Вашингтон.

— Тогава елате утре. Или по-добре в понеделник, ще пренощувате и ще продължите във вторник. И без това трябва да минете през Франкфурт, нали? Ще ви взема от летището и ще ви върна пак там на другия ден. Ще се срещнете с професора в понеделник вечерта. Ще пренощувате тук, при мен. Вие на леглото, а ние с Лина в спални чували.

— Кажете ми поне накратко — настоя Либерман.

— Не. Наистина трябва да се обясни от човека, който разбира нещата. Затова ли отивате във Вашингтон?

— Да.

— Тогава положително ще ви е нужна повече информация. Обещавам ви, че няма да си загубите времето.

— Добре, вярвам ви. Ще ви съобщя кога пристигам. А вие проверете дали професорът е свободен.

— Добре, но съм сигурен, че ще ни приеме. Лина твърди, че той иска да ви види и да помогне. Също и тя. Шведка е и много се вълнува от въпроса. Заради човека от Гьотеборг.

— Какво преподава той? Политически науки?

— Биология.

— Биология?

— Точно така. Сега трябва да изляза, но утре ще си бъда цял ден вкъщи.

— Ще се обадя. Благодаря, Клаус. Довиждане. — Затвори телефона. Ето ти на симетрия! Сега пък професор по биология.

 

 

Зайберт почувствува облекчение, когато разбра, че новината е съобщена на Менгеле, но усети, че може би се е отървал твърде леко. Дългото му познанство с Менгеле и възхищението му от неговия действително забележителен талант предполагаха да му изкаже известно съчувствие и да се опита да го ободри. А ако трябваше да е справедлив към себе си, искаше му се да даде по-пълно описание от Острайхер на разгорещената битка, която беше водил с Рудел, Шварцкопф и сие. Постара се да се свърже с Менгеле по радиото в събота и неделя и като не можа, в понеделник рано следобед отлетя за селището, като реши да поразходи със самолета и шестгодишния си внук Ферди. Освен това взе със себе си нови плочи на „Валкюра“ и „Залезът на боговете“.

Пистата беше празна. Зайберт се съмняваше, че Менгеле е останал във Флорианополис, но беше възможно да прекарва деня в Асунсион или Куритиба. Или беше изпратил само пилота в Асунсион за продоволствия.

Зайберт и подскачащият Ферди, заедно с втория пилот, който имаше нужда да използува тоалетната, вървяха по пътеката към къщата. Наоколо нямаше никой — нито охрана, нито прислуга. Вторият пилот натисна вратата на бараката, но беше заключена, а къщата на прислугата беше затворена, със спуснати кепенци. Зайберт се разтревожи. Задната врата на къщата беше заключена, предната също. Зайберт потропа и зачака. На дъсчения под се търкаляше малко танкче. Ферди се наведе да го вземе, но Зайберт го възпря.

— Не пипай! — каза рязко той, сякаш играчката беше заразна.

Вторият пилот изби с крак един прозорец, изкърти с лакът стъклата и внимателно се провря вътре. След минута отключи и отвори вратата.

Къщата беше пуста, но подредена, без следи от прибързано заминаване. В кабинета покритото със стъкло бюро беше в същия вид, в който го беше видял Зайберт последния път боята, четката и разредителят, подредени върху кърпа в ъгъла. Обърна се към схемата. Беше обезобразена, цялата в черно. Кървавите черти сякаш разкъсваха третата и втората колона. До средата на първата колона имаше спретнати червени кръстчета, а нататък следваха големи и яростни драсканици, които раздираха страните на квадратчета.

— Ама той е излязъл от рамките — каза Ферди с разтревожен глас.

— Да — рече Зайберт, като се взираше в унищожената схема. — Прав си, мойто момче. Излязъл е от рамките.

— Какво е това? — попита Ферди.

— Списък с имена.

Зайберт се обърна и сложи плочите на бюрото. Отгоре лежеше гривна от животински нокти.

— Хехт! — извика той, сетне повтори по-високо: — Хехт!

— Да? — долетя неясно отговорът на втория пилот.

— Свършете си работата и се върнете в самолета. — Зайберт взе гривната. — Донесете ми туба с бензин.

— Да, господине!

— Доведете и Шуман!

— Да, господине!

Зайберт разгледа гривната и я захвърли на бюрото. Въздъхна.

— Какво ще правиш? — попита Ферди.

Зайберт кимна към схемата.

— Ще запаля това.

— Защо?

— За да не го види никой.

— Няма ли да се запали и къщата?

— Да, но човекът, който живее тук, няма да се върне.

— Откъде знаеш? Ще се разсърди, ако се върне.

— Излез и си поиграй с онази играчка.

— Искам да гледам.

— Прави каквото ти казвам!

— Добре.

Ферди излезе бързо.

— Стой на верандата! — извика Зайберт след него.

Бутна дългата маса с купчините списания близо до стената. Отиде до картотеката под прозореца, който гледаше към лабораторията, наведе се, отвори едно чекмедже и извади два големи купа с папки. Занесе ги на масата и ги сложи между купчините списания. Погледна със съжаление оплесканата с червено схема и поклати глава. Пренесе още няколко купа с папки и когато върху масата не остана място, издърпа навън останалите пълни чекмеджета. Сетне освободи райберите на прозорците зад бюрото и ги отвори.

Постоя загледан в снимките на Хитлер над дивана, взе три-четири от тях и замислено се втренчи в големия портрет в центъра.

Влезе вторият пилот с червена туба бензин в ръка. Първият пилот стоеше на вратата. Зайберт остави взетите неща върху пакета с плочите.

— Свалете портрета — нареди той на втория пилот. Сетне изпрати първия пилот да се увери, че в къщата няма никой, и да отвори всички прозорци.

— Мога ли да стъпя на дивана? — запита вторият пилот.

— По дяволите, смешно е да питате — рече Зайберт.

Разля бензин върху папките и списанията, като се държеше на разстояние, плисна няколко пъти върху самата схема. Проблеснаха имената: Хескет, Айзенбуд, Арлен, Лоофт.

Вторият пилот изнесе портрета.

Зайберт остави тубата пред вратата и отиде да отвори картотеката. Извади няколко листа и ги уви на стегнат фитил, докато се връщаше към бюрото. Взе черната цилиндрична запалка и я щракна няколко пъти.

Пилотът докладва, че в къщата няма никой и прозорците са отворени. Зайберт го накара да изнесе нещата, които бе отделил, заедно с плочите и тубата с бензин.

— Внимавайте внукът ми да не тръгне нанякъде — рече той.

Изчака за миг със запалка в едната ръка и белия книжен фитил в другата и извика:

— Детето при вас ли е, Шуман?

— Да, господине!

Запали фитила, размаха го да засили пламъка, пристъпи напред и го хвърли върху папките и списанията, които мигом пламнаха. Пламъците плъзнаха по стената.

Зайберт отстъпи и впери поглед в червената средна колона на схемата, която се покриваше с мехурчета и ставаше кафява. Имена, дати и линии, обвити в пламъци, изчезваха — потъваха в непрестанно растящата чернота. Той бързо излезе.

Спряха зад къщата, настрани от горещината и пращенето, и известно време наблюдаваха пламъците. Зайберт държеше Ферди за ръка, вторият пилот беше опрял ръка на рамката на портрета на Хитлер, а пилотът стоеше с пълни ръце, оставил червената туба до краката си.

 

 

Естер бе с палто и шапка и буквално прекрачваше прага, когато телефонът позвъня. Днес не й вървеше. Щеше ли изобщо да успее да се прибере? С въздишка се върна, затвори вратата и без да пали лампата, вдигна слушалката. През стъклото на вратата се процеждаше бледа светлина.

Телефонистката съобщи, че търсят хер Либерман от Сао Паоло. Естер й каза, че хер Либерман е вън от града. Обади се мъжки глас, който заяви на добър немски, че ще говори с дамата.

— Да? — каза Естер.

— Казвам се Курт Кьолер. Синът ми Бари беше…

— Да, знам, хер Кьолер! Аз съм секретарката на хер Либерман, Естер Цимер. Има ли нещо ново?

— Имам лоши новини. Откриха трупа на Бари миналата седмица. — Естер простена. — Очаквахме това, след като не ни се обади толкова време. Сега тръгвам към къщи. С… него.

— Ооо! Моите съболезнования, хер Кьолер!

— Благодаря. Бил е промушен с нож и хвърлен в джунглите. Очевидно от самолет.

— Господи!…

— Мислех, че хер Либерман ще иска да знае…

— Разбира се, разбира се! Ще му кажа.

— … а имам и известна информация за него. Взели са, разбира се, портфейла и паспорта на Бари. Мръсни нацистки свине! Но в джоба на джинсите му имаше листче, което са пропуснали. Изглежда, си е водил бележки, докато е слушал онзи запис, и има много неща, които хер Либерман със сигурност ще може да използува. Бихте ли ми казали как мога да го намеря?

— Да, тази вечер е в Хайделберг. — Естер запали лампата и взе телефонното си тефтерче. — По-точно в Манхайм. Имам телефона.

— А утре ще се върне ли във Виена?

— Не, направо заминава за Вашингтон.

— Така ли? Може би ще го потърся там. Сега съм малко… разстроен, разбирате, нали? Но там ще съм си вкъщи и ще ми е по-лесно да разговарям. Къде ще отседне?

— В хотел „Бенджамин Франклин“ — прелисти тефтерчето, — имам телефона на хотела. — Намери го и го продиктува бавно и ясно.

— Благодаря. И кога ще е там?

— Самолетът му ще кацне, живот и здраве, в шест и половина. Ще бъде в хотела към седем-седем и половина. Утре вечер.

— Надявам се, че отива във връзка с работата, която разследваше Бари.

— Да — рече Естер, — Бари беше прав, хер Кьолер. Много хора бяха убити, но хер Либерман ще сложи край на тази работа. Ще имате поне това утешение. Животът на сина ви не е отишъл напразно.

— Благодаря, фройлайн Цимер. Много сте внимателна.

— Няма за какво да ми благодарите. Довиждане.

Затвори телефона, въздъхна и поклати тъжно глава.

Менгеле също затвори телефона. Взе кафявия платнен куфар и се нареди на по-късата опашка пред едно от гишетата за билети на „Пан Ам“. Кестенявата му коса беше сресана настрани, имаше гъсти кафяви мустаци и носеше плътна инвалидна шина около врата си. Засега тя изпълняваше предназначението си — караше хората да не задържат поглед върху него.

Според парагвайския паспорт той се казваше Рамон Ашхайм-и-Негрин — „comerciante en antigiiedades“ — търговец-антиквар, и поради това в куфара си носеше голям деветмилиметров броунинг — имаше разрешително за него. Носеше и шофьорска книжка, пълен комплект обществени и делови пълномощия, а страниците на паспорта му бяха покрити с визи. Сеньор Ашхайм-и-Негрин пътуваше в чужбина да купува старинни предмети: САЩ, Канада, Англия, Холандия, Норвегия, Швеция, Дания, ФРГ и Австрия. Имаше достатъчно пари (и диаманти). Визите и паспортът му бяха издадени през декември, но още бяха валидни.

Купи си билет до Ню Йорк за следващия самолет, излитащ в седем часа и четиридесет и пет минути, който след смяна със самолет на Американските вътрешни линии щеше да го отведе във Вашингтон в десет часа и тридесет и пет минути на следващата сутрин.

Имаше достатъчно време да се настани в „Бенджамин Франклин“.