Айра Левин
Момчетата от Бразилия (2)

2

Паркът „Бурггартен“ с езерото, паметника на Моцарт, ливадите, алеите и статуята на император Франц на кон беше близо до виенския център на информационната агенция „Ройтер“ и през топлите месеци на годината кореспондентите и секретарките често си носеха храна и обядваха там. Понеделник, 14 октомври, беше хладен и облачен ден, но въпреки това четирима служители на „Ройтер“ излязоха в парка. Настаниха се на пейка, развиха сандвичи и си наляха бяло вино в картонени чаши.

Човекът, който наливаше виното, беше Сидни Бийнън, главен кореспондент на „Ройтер“ във Виена. Четирийсет и четири годишният Бийнън, бивш жител на Ливърпул, с две бивши виенски съпруги, носеше очила с рогови рамки и приличаше на крал Едуард по време на абдикацията^[1]. Той сложи бутилката на пейката до себе си и с изражение на дегустатор сръбна от чашата. Тъкмо тогава забеляза Либерман и изведнъж го обхвана потискащо чувство за вина. С кафява шапка и разкопчана черна мушама, Либерман приближаваше към тях с бавна, несигурна походка.

Предната седмица бяха предали на Бийнън, че Либерман го е търсил няколко пъти и моли да му се обади. Не бе се обадил, въпреки че рядко правеше такива пропуски, и сега, като усети, че всъщност неволно е отбягвал тази среща, почувствува двойна вина — първо, защото, когато Либерман беше на върха на славата си, по време на залавянето на Айхман и Щангел, той благодарение на него написа едни от най-хубавите си материали, за което бе добре възнаграден, и второ, защото този човек, отдаден на издирването на нацисти, събуждаше у всекиго чувство за вина. Някой, май Стиви Дикенс, бе казал за него: „Сякаш целият проклет ужас на концлагерите е натъпкан в джобовете на сакото му, Щом Либерман влезе някъде, чуваме гласове от газовите камери.“ Много тъжно, но вярно.

Изглежда, Либерман усещаше това смущение и винаги се обръщаше към хората с известна сдържаност и малко притеснение — ето и сега, застана с леко извинителен вид. „Като болен от грип мечок, който се бои да не ти предаде заразата“, помисли си Бийнън.

— Здравей, Сидни — каза Либерман и докосна периферията на шапката си. — Не ставай, моля те.

Чувството за вина разтревожи Бийнън повече от мисълта за сандвичите в коленете му и той направи опит да се изправи.

— Здравей, Йохан! Радвам се, че те виждам. — Протегна ръка и Либерман се наведе и без да я стиска, я обви в топлината на лапата си. — Извинявай, че не ти се обадих — рече Бийнън, — но бях непрекъснато в движение, до Линц и обратно. — Облегна се и представи колегите си, като ги сочеше с чаша в ръка. — Запознай се: Фрия Нойщад, Пол Хигби, Дърмът Броуди. А това е Йохан Либерман.

— Наистина ли? — Фрия изтри кокалестата си ръка в полата и я протегна с оживена усмивка. — Как сте? Много ми е приятно, — тя също се държеше като виновна.

Докато наблюдаваше как Либерман кима и се ръкува по ред с всички, Бийнън с тревога забеляза колко е остарял и западнал от последната им среща преди две години. Все още се държеше, но не беше така внушителен, нямаше я оная непоколебимост, съчетана с мечешка сила. Широките му рамене сякаш бяха превити под тежестта на тънката мушама, внушителното преди лице беше набръчкано и посивяло, очите гледаха уморено изпод натежалите клепачи. Носът му си беше същият, но мустаците се бяха прошарили и се нуждаеха от подстригване. Бедният човек междувременно бе загубил жена си, отрязали му бяха единия бъбрек, а и средствата на неговия Информационен център за разкриване на военнопрестъпници бяха отишли покрай онази фалирала банка. Загубите бяха изписани по него — смачкана и омазнена стара шапка, потъмнял възел на вратовръзката… Бийнън разтълкува всичко това и разбра защо несъзнателно е отбягвал телефонния разговор. Чувството за вина се засили, но той го потисна, като си каза, че да избягваш неудачника, е естествен и полезен инстинкт дори ако този човек някога е преуспявал. Разбира се, малко любезност не бе излишна.

— Седни, Йохан — покани го сърдечно той, посочи края на пейката до себе си и придърпа бутилката с вино.

— Не искам да ви преча на обеда — рече Либерман на английски с подчертан акцент. — Може да поговорим и по-късно.

— Седни — настоя Бийнън, — с тези хора се виждам достатъчно в службата.

Обърна гръб на Фрия и малко я избута. Тя се отмести около педя и също се извърна. В края на пейката вече имаше достатъчно място. Бийнън го посочи и се усмихна на Либерман.

Либерман седна и въздъхна. Обгърна колене с големите си лапи, погледна сърдито надолу и раздвижи крака.

— Нови обувки — каза той. — Убиват ми.

— Иначе как си? — запита Бийнън. — Как е дъщеря ти?

— Добре съм. И тя е добре. Вече има три деца, две момичета и момче.

— Чудесно! — Бийнън докосна гърлото на бутилката. — Май нямаме друга чаша.

— Не, не. И без това не ми разрешават. Никакъв алкохол.

— Чух, че си бил в болница.

— Почти не излизам оттам — Либерман повдигна рамене и впери в Бийнън уморените си кафяви очи.

— Проведох един налудничав телефонен разговор — рече той; — Преди няколко седмици. През нощта. Едно момче от Щатите, от Илинойс, ми се обади от Сао Паоло. Има запис, касета с гласа на Менгеле. Нали знаеш кой е Менгеле?

— Не беше ли някой от твоите нацисти?

— Той не е само мой враг — отсече Либерман. — Той е враг на всички нас, на цялото човечество. Беше главен лекар в Аушвиц. Наричаха го Ангела на смъртта. Има две научни степени, доктор по медицина и доктор по философия и е нравил хиляди опити с деца, главно близнаци, за да създаде добри арийци, да превърне кафявите очи в сини с помощта на химикали и чрез гените. Човек с две научни степени! Избиваше хиляди близнаци от цяла Европа. Има го в книгата ми.

Бийнън взе половината от сандвича с яйце и салата и решително го захапа.

— След войната се върна във ФРГ — продължи Либерман. — Семейството му е богато и до днес си живее в Гюнцбург, във Федерална република Германия, притежава процъфтяващо предприятие за селскостопански машини. Но името му започна да се появява на процесите и Организацията на бившите членове на СС го измъкна оттам и тайно го прехвърли в Южна Америка. Открихме го и го преследвахме от град на град: Буенос Айрес, Барилоке, Асунсион. От хиляда деветстотин петдесет и девета година живее в джунглите, в едно селище на границата между Бразилия и Парагвай. Има армия телохранители и е парагвайски гражданин, така че не може да бъде екстрадиран. Но трябва да се спотайва, защото и там все още има доброволци, които се опитват да го заловят. Понякога намират тези доброволци с прерязани гърла, носени от течението на река Парана.

Либерман замълча. Фрия потупа Бийнън по ръката и поиска виното. Той и го подаде.

— Та това момче има касета — продължи Либерман, загледан пред себе си, с ръце на коленете. — Менгеле в ресторант, изпраща бивши есесовци в Германия, Англия, Скандинавия и Щатите. Да избият голям брой шейсет и пет годишни мъже. — Обърна се Към Бийнън и се засмя. — Да се чудиш, нали? А операцията била много важна. Замесена е и „Камараденверк“ — организацията, която ги закриля и им дава работа. Не хлъцна ли, както се казва?

Бийнън премигна и се усмихна.

— Май наистина хлъцнах — рече той. — А ти чу ли тази касета?

Либерман поклати глава.

— Не. Точно когато се канеше да ми я пусне, на вратата, на неговата врата се почука и той отиде да отвори. Чу се тропане и удряне и малко след това телефонът се затвори.

— Как пък точно тогава се почука? — попита Бийнън. — Не смяташ ли, че мирише на измама? Кой е той?

Либерман сви рамене.

— Някакво момче, което преди две години ме чуло да говоря в Принстънския университет. Дойде през август и заяви, че иска да работи за мен. Имал ли съм нужда от нови хора. А аз работя само с шепа стари сътрудници. Знаеш, че всичките ми пари, парите на Центъра, бяха вложени в банката „Алгемайне Виртшафтс“.

Бийнън кимна.

— Сега Центърът е вкъщи: картотеките, няколко бюра, аз и леглото ми. Таванът на долния етаж се е пропукал. Собственикът на къщата ме съди. Единствените нови хора, от които се нуждая, са богати дарители, а момчето не е от тази категория. След разговора ни заминало само за Сао Паоло, по своя собствена инициатива.

— Като си помисля, не бих се доверил на такъв човек.

— И аз си помислих същото, докато разговаряхме. Стори ми се, че и фактите му не са верни. Каза, че знае за Мунд, един от есесовците от моята книга. Викам си, в книгата ми няма Мунд, никога не съм чувал за Мунд. Това повиши недоверието ми. Но все пак… след тропането и ударите, докато го виках по телефона, чух звук, не висок, но ясен, който може да е само едно: звук от изригване на касета от касетофон.

— Отскачане — каза Бийнън.

— Не е ли изригване? Когато онова капаче се отваря и тя излиза?

— Това е отскачане, а изригване е, когато става дума за вулкан.

— А — кимна Либерман, — благодаря. Отскачане на касета от касетофон. И още нещо. След това за дълго настъпи тишина, мълчах и аз, като съобразих какво означават тропането, ударите и звукът от касетата. И в тази тишина — погледна пророчески Бийнън — от телефона ме заля омраза, Сидни. — Кимна. — Омраза, каквато не съм чувствувал досега дори когато Щангел ме гледаше в съда. Усетих я ясно, както чувах гласа на момчето, и може би поради неговия разказ бях абсолютно уверен, че омразата идва от Менгеле. А когато телефонът се затвори, бях сигурен, че го е затворил Менгеле.

Погледна встрани и се наклони напред, подпрял лакти на колене.

Бийнън го наблюдаваше, невярващ, но трогнат.

— И какво направи тогава? — запита той.

Либерман се облегна, потри ръце и сви рамене.

— Какво можех да направя във Виена, в четири часа сутринта? Записах думите на момчето, всичко, което си спомних, прочетох го и си помислих, че и двамата сме луди. Само че кой извади касетата и затвори телефона? Може и да не е бил Менгеле, но все някой беше. По-късно — според тамошното време по съмнало — се обадих на Мартин Маккарти от американското посолство в Бразилия, той се е свързал с полицията в Сао Паоло, те се обадили в телефонната компания и откриха откъде е поръчан разговорът с мен. От един хотел. Момчето изчезнало оттам през нощта. Позвъних тук на Пахер и го запитах може ли да се обади в Бразилия и да поиска изходните пунктове да се наблюдават за есесовци — момчето каза, че заминават същия ден. Пахер не ми се изсмя, но отказа под претекст, че не съм казвал нищо конкретно. Момчето изчезнало от стаята си в хотела, и то без да плати! И това не било конкретно! Аз също не съм нещо конкретно, когато твърдя, че по думите на момчето есесовците напускат страната. Опитах се да се свържа с прокурора, отговарящ за делото „Менгеле“, но го нямаше. Ако беше Франц Бауер, щеше да е там, но новият го нямаше. — Отново сви рамене и разтри ухото си. — Значи, ако момчето е било право, есесовците вече са напуснали Бразилия. Самото момче още не е намерено. Баща му е там и помага на полицията. Доколкото разбрах, е състоятелен. Но синът му е мъртъв.

— Не мога да пусна материал за… — понечи да се оправдае Бийнън.

— Не, не — прекъсна го Либерман. — Не искам да пускаш материал. От теб искам следното, Сидни, сигурен съм, че няма да те затрудни кой знае колко. Момчето каза, че първото убийство ще стане на шестнайсети октомври, вдругиден. Но не каза къде. Ще можеш ли да поискаш от централната ви служба в Лондон да изпраща изрезки от вестници или информации от другите ви бюра? За мъже на възраст между шейсет и четири и шейсет и шест години, убити или загинали при злополука? Всичко освен естествена смърт, от сряда нататък. Само за мъже между шейсет и четири и шейсет и шест години.

Бийнън се намръщи, намести очилата си и впери в Либерман изпълнен със съмнение поглед.

— Не е измама, Сидни. Той не беше такова момче. Изчезнал е от три седмици, а преди е пишел редовно вкъщи, обаждал се е дори, като сменял хотела.

— Предполагам, че е мъртъв — рече Бийнън. — Но не може ли да е бил убит просто защото си е пъхал носа където не му е работата? Поредният младеж по следите на Менгеле?… Или да е бил ограбен и убит от обикновен крадец? Смъртта му в никакъв случай не доказва, че… е в ход нацистки заговор за убийство на мъже на определена възраст.

— Чул го е на касетата. Защо ще лъже?

— Може би не е лъгал. С касетата може да са подмамили и него. Или пък не я е разбрал.

Либерман въздъхна и кимна.

— Знам — рече той. — Възможно е. Това си помислих в началото и аз. И още го мисля понякога. Но някой трябва да провери, а кой ще го направи, ако не аз. Ако е сбъркал, добре, сбъркал е. Ще загубя малко време и ще досадя на Сидни Бийнън. Но ако е бил прав, значи Менгеле е имал причина да го убие. А за да си бъдат прокурорите в кабинета, когато ги търся, и за да спра Менгеле, преди да е станало късно, аз трябва да открия конкретни факти. Ще ти кажа още нещо, Сидни. Знаеш ли какво?

— Какво?

— В книгата ми има Мунд — мрачно кимна той. — Точно там, където ми каза момчето, в списъка на надзирателите в Треблинка, които са вършили зверства. Хауптшарфюрер Алфрид Мунд. Забравил съм го. Че мога ли да ги помня всички? Има съвсем тъничко досие: жена от Рига го видяла как троши врата на четиринайсетгодишно момиче. Мъж във Флорида бил кастриран от него и е готов да свидетелствува, ако го заловя. Алфрид Мунд. Щом момчето е било право веднъж, може да се окаже право и втори път. Ще ми доставиш ли изрезките? Моля те, ще ти бъда много задължен.

Бийнън пое дъх и се предаде.

— Ще видя какво мога да направя — закрепи чашата до себе си и извади от сакото тефтер и писалка. — Кои страни каза?

— Момчето спомена Германия, Англия, Норвегия, Швеция, Дания и Щатите. Но начинът, по който ги изреди, ме кара да мисля, че има и други места. Така че можеш да питаш, и за Франция и Холандия.

Бийнън погледна Либерман и стенографира.

— Благодаря, Сидни — каза Либерман. — Наистина съм ти задължен. Ако излезе нещо, ти ще научиш пръв. Не само за това — за всичко.

— Имаш ли представа колко шейсет и пет годишни мъже умират на ден? — запита го Бийнън.

— Убити? Или загинали при злополуки, които биха могли да бъдат убийства? — Либерман поклати глава. — Не, не са много. Надявам се поне. А някои ще отпаднат заради професиите си.

— Как така?

Либерман потърка с ръка мустаците си и се хвана за брадичката. След секунда свали ръката си и сви рамене.

— Е, имам нещо предвид — каза той, — момчето ми даде и някои подробности. — Посочи тефтера на Бийнън. — Слушай, трябва на всяка цена да уточниш — „между шейсет и четири и шейсет и шест години“.

— Записах го — рече Бийнън и го изгледа. — Други подробности?

— Нищо важно. — Либерман бръкна в мушамата си. — В четири и половина излитам за Хамбург. Ще изнасям лекции до трети ноември. — Извади дебел, изтъркан кафяв портфейл. — Тъй че изпрати каквото получиш в апартамента ми, за да го имам, като се върна. — Даде на Бийнън визитна картичка.

— Добре де, а смяташ ли, че ще излезе нещо?

— Ще видим. — Либерман прибра портфейла. — Ще се движа бавно. — Усмихна се. — Особено с тези обувки. — Подпря ръце на бедрата си, стана и поклати неодобрително глава. — Какъв мрачен ден! Защо се храните навън в такова лошо време?

— Ние сме понеделнишкият Моцартов клуб — каза Бийнън, усмихна се и посочи с палец назад към паметника на Моцарт.

Либерман протегна ръка, Бийнън я пое.

— Извинете, че ви отнех този очарователен млад човек — каза с усмивка Либерман.

— Е, чак толкова не ни е притрябвал — отвърна Дърмът Броуди.

Либерман се обърна към Бийнън:

— Благодаря, Сидни. Знаех, че мога да разчитам на теб. Слушай! — Той се наведе и заговори тихо, без да пуска ръката на Бийнън. — Моля те, искай данните от сряда нататък. Трябват ми сведения за по-продължителен период. Момчето каза, че тръгват шест души, а Менгеле не би ги изпратил заедно, ако някои ще бездействуват дълго време. Така че малко след първото убийство ще има още две, ако работят по двойки или, не дай си боже, още пет, ако работят сами. Разбира се, при положение, че момчето е право. Ще се погрижиш, нали?

Бийнън кимна.

— Колко убийства общо се предвиждат?

— Много — каза Либерман и го погледна в очите. Пусна ръката му, изправи се и кимна за довиждане на другите. Мушна ръце в джобовете на мушамата си, обърна се и забърза към блъсканицата и оживеното улично движение.

Четиримата на пейката гледаха след него.

— Божичко! — изпъшка Бийнън, а Фрия Нойщад поклати печално глава.

— Какво ти каза накрая, Сид? — попита Дърмът Броуди, като се наведе напред.

— Дали мога да ги накарам да продължат да ми изпращат сведенията. — Бийнън прибра тефтера и писалката в сакото. — Първоначално ще има не едно, а три или шест убийства. След това още.

Пол Хигби извади лулата от устата си и промърмори:

— Колкото и да е невероятно, може би е прав.

— Хайде де! — обади се Фрия. — Нацисти му предават омразата си чрез мълчащата слушалка!

Бийнън взе чашата и започна да се бори с остатъка от сандвича.

— Последните две години бяха страшно тежки за него — каза той.

— На колко е години? — запита Фрия многозначително.

— Не знам точно — отвърна Бийнън. — А, да, май е на около шейсет и пет.

— Виждаш ли? — обърна се Фрия към Пол. — Нацистите убиват шейсет и четири годишни мъже. Добре скалъпена параноидна фантасмагория. Другия месец ще каже, че искат да убият него.

Дърмът Броуди отново се наведе и запита Бийнън:

— Ще му доставиш ли наистина информацията?

— Разбира се, че не — каза Фрия и се извъртя към Бийнън. — Нали няма?

— Обещах му, че ще опитам — рече Бийнън, като отпи вино, но не отхапа от сандвича. — Ако не го направя, ще продължи да ме преследва, щом се върне. Освен това ще създам впечатление в Лондон, че работя нещо. — Усмихна се на Фрия. — А това никога не е излишно.

 

 

За разлика от повечето мъже на тази възраст, шейсет и пет годишният Емил Дьоринг, бивш втори административен помощник на ръководителя на службата за обществен транспорт в град Есен, се стараеше да не води монотонен живот. Пенсионер, жител на Гладбек — малък град на север от Есен, — той полагаше особени грижи да разнообразява дневната си програма. Ходеше да купува сутрешните вестници в различно време, нямаше определен следобед за посещение на сестра си в Оберхаузен, нито пък предпочитан бар в квартала, където да прекарва вечерите си, а в зависимост от настроението си в последния момент можеше да реши да остане вкъщи. Всъщност бе си харесал три бара и избираше в кой да отиде, след като излезеше от къщи. Понякога се връщаше след час-два, друг път — към полунощ.

Цял живот Дьоринг имаше чувството, че е заобиколен от дебнещи врагове и се пазеше не само с оръжието, което след навършване на съответната възраст винаги носеше със себе си, но и чрез непредсказуемите си действия. В детството врагове му бяха по-големите братя на съучениците му, които несправедливо се нахвърляха срещу него в детските свади. След това войниците, с които служеше, до един тъпаци, презираха умението му да се докарва пред офицерите и да получава леки и безопасни задачи. После се появиха съперници в службата по транспорта, някои от които биха могли да дават уроци по двуличие на Макиавели. Имаше какво да разкаже Дьоринг за това учреждение.

А сега, когато му предстояха най-приятните години от живота, когато си мислеше, че най-сетне няма да има нужда да е все нащрек и ще прибере стария маузер в чекмеджето на нощното шкафче, точно сега чувствуваше, че е застрашен от нападение повече от всякога.

Втората му жена Клара беше двайсет и три години по-млада от него — факт, който тя непрекъснато подличко му напомняше — и въртеше любов с бившия учител по кларинет на сина им, отвратителен тип на име Вилхелм Шпрингер. Той отгоре на всичкото беше и по-млад от нея, на трийсет и осем години. Дьоринг не се съмняваше, че Клара и нейният Шпрингер ще бъдат щастливи, ако успеят да го премахнат от пътя си. Тя щеше да бъде не само вдовица, но и богата. Той притежаваше над триста хиляди марки, за които тя знаеше, плюс петстотин хиляди, за които никой не знаеше — заровени бяха в две железни кутии в задния двор на сестра му. Клара не се развеждаше, защото чакаше да му пипне парите, чакаше, кучката, още от деня на сватбата им.

Е, щеше още дълго да чака, тъй като той бе съвсем здрав и готов да се разправи с дузина Шпрингеровци, ненадейно изскочили насреща му от някоя алея. Два пъти седмично посещаваше гимнастически салон — не в едни и същи следобеди и напук на шейсет и петте си години все още беше много добър борец и владееше чудесни хватки, с които да срази всеки мъж — нещо, с което не можеше да се похвали в отношенията си с жените. И той, и маузерът му си бяха още съвсем на място. Обичаше да си повтаря това и усмихнат потупваше приятната твърда издутина под сакото.

Каза това и на Райхмайдер, търговеца на хирургически инструменти, с когото се запозна предната вечер в бар „Лорелай“. Какъв приятен човек беше този Райхмайдер! Прояви жив интерес към разказите на Дьоринг за службата по транспорта и щеше да падне от смях, когато му описа случката по време на одържавяването през петдесет и осма. В началото му беше малко неловко да разговаря с него поради странните движения на едното му око (очевидно изкуствено), но Дьоринг скоро свикна и му разказа не само тази случка, ами и за държавното разследване през шейсет и четвърта, и за скандала с Целерман. След това преминаха на лични теми — бяха изпили по пет-шест бири и Дьоринг му се довери за Клара и Шпрингер. Потупа маузера и му каза какво непрекъснато му се върти в главата. Райхмайдер не можеше да повярва, че е на шейсет и пет, „Бих се обзаложил, че нямате повече от петдесет и седем, честно!“, настояваше той. Приятно момче! Жалко, че щеше да остане в града само няколко дни, но все пак добре, че бе отседнал в Гладбек, а не в Есен.

Тази вечер той пак имаше среща с Райхмайдер и се канеше да му разкаже как се издигна и сетне се сгромоляса всезнайкото Оскар Фовинкел, та затова се запъти отново към бар „Лорелай“. Отдавна минаваше девет, но Райхмайдер го нямаше, въпреки че предната вечер се бяха разбрали съвсем точно. Беше пълно с шумни младежи и хубави момичета (гърдите на едното бяха полуразголени), а редовните посетители бяха съвсем малко — Фюрст, Апфел и още един. Знаеше, че не са добри слушатели. Ще речеш, че е петък или събота, а не сряда. По телевизията предаваха футболен мач. Дьоринг се зазяпваше от време на време в мача, пиеше бавно и току поглеждаше в огледалото към великолепните млади гърди. От време на време се облягаше на стола и се мъчеше да види кой влиза в бара — все още се надяваше Райхмайдер да изпълни обещанието си и да дойде.

Той наистина се появи, и то внезапно, и по много особен начин стисна рамото на Дьоринг и с разкривени от напрежение очи прошепна:

— Дьоринг, излезте бързо! Трябва да ви кажа нещо! — И отново изчезна.

Озадачен и объркан, Дьоринг махна на Франц, хвърли десетачка и се измъкна навън. Райхмайдер му махаше настойчиво. Тръгна към Кирхенгасе. Лявата му ръка беше превързана с носна кърпа, като че ли се беше наранил. Раменете и крачолите на скъпия сив костюм бяха покрити с бели прашни петна. Дьоринг забърза към него.

— Какво става? Какво се е случило?

— Има вероятност на вас да се случи нещо, не на мене! — отвърна възбудено Райхмайдер. — Залутах се из онази сграда, която разрушават, на следващата пресечка. Кажете ми как беше името на онзи, за когото ми казахте, че се занася с жена ви!

— Шпрингер — отговори Дьоринг, съвсем объркан, но заразен от възбудата на Райхмайдер. — Вилхелм Шпрингер!

— Знаех си, че е той! — възкликна Райхмайдер. — Знаех си, че не съм сбъркал! Какво щастие, че случайно бях… Чуйте, ще ви обясня всичко. Вървях надолу по улицата и ми се наложи да се облекча, просто не издържах вече. И когато се приближих до сградата, която разрушават, влязох в алеята до нея, но беше много светло, намерих пролука между тарабите, които ограждат мястото, и се промъкнах вътре. Свърших работата и точно когато щях да излизам, се приближиха двама мъже и спряха на мястото, откъдето бях влязъл. Единият наричаше другия Шпрингер — кимна бавно с глава, а Дьоринг спря да си поема дъх — … и му казваше нещо от рода на: „Дъртакът точно сега е в «Лорелай»“, и „Ще му светим маслото на тоя дебелак“, Ами да, рекох си, Шпрингер е името, което споменахте. Това е пътят ви към къщи, нали?

Дьоринг се бе задъхал и със затворени очи преглътна част от яростта си.

— Понякога минавам оттук — прошепна той и отвори очи. — Невинаги.

— Е, довечера ще ви чакат да минете оттук. И двамата са там, с някакви тояги, с нахлупени шапки и вдигнати яки. Точно както казахте снощи, Шпрингер си е наумил да ви изненада в тъмнината. Минах през сградата и намерих изхода от тази страна.

Дьоринг още веднъж пое дълбоко дъх и в знак на признателност потупа прашното рамо на Райхмайдер.

— Благодаря — рече той. — Много ви благодаря.

— Сигурен съм, че ще ги пометете с една ръка — заяви Райхмайдер с усмивка. — Другият е дребно, хилаво човече, но, разбира се, най-добре ще направите, ако се приберете по друг път. Ако искате, ще ви изпратя. Освен ако не решите да се справите веднъж завинаги с този Шпрингер.

Дьоринг го погледна въпросително.

— Това е чудесна възможност — подчерта Райхмайдер — и ако не я използувате, ще ви причакат и друг път. Съвсем просто е, тръгвате, нападат ви… — погледна надолу към палтото на Дьоринг, смигна му и се усмихна — … и вие им давате добър урок. Ще бъда на няколко крачки зад вас, за да съм свидетел. А в случай, че наистина ви затруднят, което е малко вероятно — наведе се към него и разтвори реверите на палтото, под което показа дръжката на пистолет в кобур, — ще се погрижа за тях, а пък вие ще ми бъдете свидетел. Във всеки случай, ще се отървете от него, а най-лошото, което може да ви се случи, е да ви ударят един-два пъти с тояга.

Дьоринг не откъсваше поглед от Райхмайдер. Вдигна ръка и опипа издутината под палтото.

— Боже мой — каза той с почуда, — най-сетне ще мога да го използувам!

Райхмайдер махна носната кърпа от ръката си и подуха кървавата драскотина върху нея.

— И на жена ви ще й дойде умът в главата — отбеляза той.

— Господи! — тържествуващо възкликна Дьоринг. — Дори не бях се сетил за това. Тя ще падне в краката ми! „Клара, помниш ли Вилхелм Шпрингер, учителят на Ерих по кларинет? Не знам защо ме нападна на улицата тази вечер и аз го убих.“ Боже мой, това ще убие и нея!

— Хайде да тръгваме — подкани го Райхмайдер, — да не вземат да се уплашат и да хукнат да бягат!

Забързаха по тъмната Кирхенгасе. Покрай тях изникваха и профучаваха ярки фарове.

— Кой казва, че нямало справедливост?

— „Дебелак“, значи? Ах, дрисливо педерастче, тъпкано ще ти го върна!

Пресякоха пустата Линденщрасе — вървяха бавно и безшумно близо до закритите с кепенци витрини. Стигнаха до четириетажна каменна сграда, тъмна, с нащърбен покрив на фона на лунното небе. Сградата бе опасана с паянтов тунел, направен от греди и боядисани врати. Райхмайдер дръпна Дьоринг в тъмнината на тунела.

— Стойте тук — прошепна той, — ще отида да проверя междувременно да не са станали десетина.

— Да, така е най-добре! — Дьоринг извади пистолета.

— Вече знам пътя и имам джобно фенерче. Няма да се бавя. Стойте тук!

— Не се безпокойте — прошепна Райхмайдер, докато се отдалечаваше.

В подскачащата светлина на фенера се виждаше плоският покрив на тунела и наредените отстрани врати. Тънкият висок силует на Райхмайдер се понесе по него, зави зад вътрешната стена и се стопи в мрака.

Възбуден и нащрек, като потискаше нуждата да се облекчи, Дьоринг с вълнение държеше в ръка тежкия маузер, който бе носил толкова години и който най-сетне щеше да му влезе в работа. Поднесе го към пролуката в тунела и го разгледа на слабата светлина, проникваща от Линденщрасе, погали гладката му повърхност и внимателно освободи предпазителя. Върна се до стената, където го бе оставил Райхмайдер. Какъв приятел! Истински мъж! Утре ще го заведе на вечеря в „Кайзерхоф“. И ще му купи нещо, нещо златно! Може би копчета за ръкавели.

Стоеше в не толкова тъмния вече тунел и усещаше тежестта на пистолета в ръката си. Мислеше как ще изстреля смъртоносните куршуми във Вилхелм Шпрингер, А като свърши с полицията, ще се върне вкъщи и ще разкаже на Клара. Да пукнеш, кучка такава!

Вероятно и вестниците щяха да пишат! „Пенсиониран чиновник от службата по транспорта избива нападателите си.“ Със снимка. А може би и интервюта по телевизията?

Наложи се да се облекчи. Бирата. Върна предпазителя и сложи пистолета в кобура. Обърна се към стената и разтвори ципа на панталоните си. Виж, това е друго нещо!

— Там ли сте, Дьоринг? — обади се тихо Райхмайдер отгоре.

— Да — отговори той и погледна към покрива. — Какво правите там?

— Оттук е по-лесно. Долу има много боклук. Ще бъда при вас след минута. Стойте там. Фенерчето ми угасна и няма да мога да ви намеря, ако се преместите.

— Видяхте ли ги?

Не получи отговор. Продължи да уринира, загледан в една пукнатина между белите врати. Щеше ли да съумее Райхмайдер да слезе без фенерчето? И беше ли видял Шпрингер и другия, или още не? Побързайте, Райхмайдер!

Отгоре се чу трополене и той погледна нататък. По покрива се търкаляха камъни или нещо подобно. Миг, и покривът се срути с трясък върху него. Умря бързо, изумен, стенещ от болка.

 

 

Последния път, когато говори в Хайделберг, като че ли през 1970 година, му предоставиха великолепна старинна катедрала, вътре цялата от потъмнял от времето дъб, с хиляди места, които не стигнаха за тълпящата се публика. Този път залата бе нова — неправилна елипса с пясъчножълт цвят, много модерна и добре проектирана за петстотин души, но последните два реда бяха празни. Естествено, така му беше по-лесно да говори, чувствуваше се като в голяма гостна и можеше да среща погледите на тези умни младежи. И все пак…

Всичко вървеше добре, както и досега. Немската младеж беше винаги най-добрата публика — истински заинтересована, внимателна, загрижена от миналото. Тя го стимулираше и той говореше най-добре пред нея, докато по-безучастната американска и английска аудитория го караше да повтаря механично добре запомнени фрази, освен това, разбира се, предпочиташе да говори на немски, тъй като можеше свободно да използува естествени думи, вместо да се боричка с английските „бях“ и „беше“ (и „изригвам“ и „отскачам“ — събираше ли Сидни изрезките?…)

Лекцията продължаваше.

— В началото исках само отмъщение — каза той на млада жена от втория ред, която настойчиво го гледаше, — отмъщение за смъртта на родителите ми и сестрите ми, отмъщение за годините ми в концентрационните лагери — обърна се към задните редове, — отмъщение за смъртта и тежките години за всички. Защо останах жив, мислех си, ако не за да отмъщавам? — Изчака. — Смятах, че в този момент Виена не се нуждае от нови композитори. — Понесе се обичайното кратко избухване на разведрителен смях. Усмихна се и той и се загледа в кестеняв младеж, седнал далеч вдясно (приличаше малко на Бари Кьолер). — Но лошото на отмъщението е — стараеше се да не мисли за Бари, — първо, че човек всъщност не може да изпита удовлетворение от него — отмести погледа си от напомнящия му за Бари младеж и се обърна към всички, — и второ, дори да изпита удовлетворение, от него няма полза — поклати глава. — Няма полза. И тогава потърсих нещо по-добро от отмъщението, нещо почти толкова непостижимо. — Каза го на младата жена от втория ред. — Да накарам хората да помнят. — Повтори на всички: — Да помнят. Трудно е да се постигне, защото животът тече, вейка година ставаме свидетели на нови ужаси. Войната във Виетнам, тероризмът, Северна Ирландия, всевъзможните убийства (ето сега — деветдесет и четири шейсет и пет годишни мъже?), и с всяка година онзи неописуем ужас се отдалечава от нас и ни се струва все по-малко ужасен. Но философите ни предупреждават: забравим ли миналото, осъдени сме то да се повтори. Затова именно е важно да се залови един Айхман, един Менгеле, за да… — Чу какво каза и загуби мисълта си. — Един Щангел, исках да кажа — промърмори той. — Извинете, май се увлякох, взех да си мечтая на глас.

Позасмяха се, но това не допринесе нищо, за да се възстанови нарушеният баланс на лекцията му.

— Важно е да се заловят един Айхман и един Щангел — рече той. — За да ги изправят пред съда, не обезателно да ги осъдят, не, а за да се явят свидетели, които да напомнят на света, да напомнят най-вече на вас, които още не сте били родени, когато се е случило всичко това, че хора със същата външност като вас и мене при известни обстоятелства могат да извършат най-варварски и безчовечни престъпления. И затова вие, и вие, и вие, и вие трябва да се погрижите да не допуснем отново възникването на подобни обстоятелства.

Край. Наведе глава, заляха го аплодисменти, отдръпна се на крачка от катедрата и само ръката му остана да лежи върху заобления й край. Дишаше тежко. Пристъпи отново напред, хвана катедрата с две ръце и изчака аплодисментите да стихнат.

— Благодаря — каза той. — А сега, ако имате въпроси, ще се постарая да ви отговоря.

 

 

Траунщайнер се приведе над волана, хвана го здраво, натисна газта и насочи колата към гърба на мъж с прошарена коса, който вървеше отстрани на пътя. Привлечен от ослепителния блясък на фаровете, мъжът се обърна, вдигна сгънато списание към очите си и отстъпи назад. Калникът на колата го вдигна и го хвърли встрани. Траунщайнер сдържа усмивката си, върна колата на паважа и едва не блъсна бяло-синия знак за кръстопът. Натисна няколко пъти спирачките и със свирещи гуми колата зави наляво в по-широк път с надпис „Есбиерг — 14 км“.

 

 

— Главно от дарения — каза Либерман — на загрижени хора от цял свят. Също и от доходите ми от книгите, които пиша, и от ангажименти като този.

Посочи вдигнатата ръка на последния ред. Изправи се пълничка млада жена с розово лице и още щом започна, му стана ясно, че ще повдигне въпроса за Фрида Малоуни.

— Разбирам — рече младата жена, — че е от значение да се изправят пред съда хората, които са заемали високи постове. Но не се ли стремите към отмъщение в случай като този с Фрида Малоуни, която е била в редовата охрана и която насилствено е върната тук, след като толкова години е била американска поданица? Каквото и да е направила през войната, не е ли заличено то от живота и след това? В САЩ тя е била полезна гражданка. Преподавала е и така нататък.

Младата жена седна. Той кимна, замълча за миг и замислено поглади мустаците си, като че ли чуваше въпроса за първи път.

— От въпроса ви разбирам — рече той, — че вие си давате сметка: същата тази жена, която е била учителка в детски градини и училища, основала е приют за бездомни деца, била е добра домакиня, състрадателна към скитащите кучета, е била и в „редовата“ охрана на концентрационен лагер и може би е отговорна за масови убийства, за което ще научим на процеса, когато той най-сетне започне. Питам ви сега, бихте ли научили за тази доста изненадваща вероятност, ако Фрида Алтшул Малоуни не беше открита и екстрадирана? Не съм убеден в това. Смятам, че тази възможност не е толкова незначителна и си струва да я научите. Същото смята и вашето правителство.

Огледа вдигнатите ръце, включително и на приличащия на Бари младеж (не сега, Бари, зает съм) и посочи умен на вид рус млад човек в самия център. („Те са деветдесет и четирима — измъчваше го настоятелно гласът на Бари по телефона — и всички са шейсет и пет годишни административни служители. Не хлъцнахте ли?“).

— Но Фрида Малоуни още не е привлечена под отговорност — говореше русият младеж. — Наистина ли нашето правителство е толкова заинтересовано от преследването на нацистките престъпници? Не е ли спаднал интересът и не е ли това една от причините за невъзможността да откриете отново вашия Информационен център?

Кой го караше да избира умните на вид?

— Първо — отговори той, — Центърът е временно преместен в по-малко помещение, а не е бил закриван. В него работят хора, получават се писма, изпращат се консултанти. Както вече казах, финансират ни частни лица и сме напълно независими от всички правителства. Второ, вярно е, че германските и австрийските прокурори не са вече толкова отзивчиви, колкото бяха преди, но справедливото дело не е изоставено. Уверяват ме най-авторитетно, че Фрида Малоуни ще бъде привлечена под отговорност през януари или февруари и скоро след това ще бъде съдена. Намерени са свидетели, трудна и бавна работа, в която взе участие и Центърът.

Огледа отново вдигнатите ръце, умните млади лица и внезапно разбра какво вижда насреща си. Златна мина! Пред очите му!

Тук, в тази светла зала с форма на мидена черупка, бяха събрани близо петстотин умни млади хора, цветът на младото поколение, а той се мъчеше сам да си обясни мотивите на онези! Стар глупак с вече изчерпан мозък! Боже мили! Да ги попита? Лудост!

Изглежда, беше посочил някого, защото му зададоха въпроса за неонацизма.

— За възраждането на нацизма са необходими два фактора — каза той бързо, — влошаване на социалните условия приблизително до нивото на началото на трийсетте години и появата на водач от типа на Хитлер. Ако тези два фактора са налице, неонацистките групи в света ще представляват реална опасност.

Отскочиха нови ръце, но той вдигна своите срещу тях.

— Момент, моля. Бих искал да прекъсна за малко въпросите ви и вместо това аз да ви задам един.

Ръцете паднаха. Умните млади лица го гледаха с очакване.

Лудост! Но как да не опита да използува такива умствени възможности? Хвана здраво катедрата с ръце, пое дъх, замисли се.

— Бих искал — обърна се той към мидената черупка, пълна с толкова прекрасни бисери — да използувам вашия ум и да реша един проблем. Хипотетичен проблем, представен ми от мой млад приятел. За мен е много важно да го реша, толкова важно, че се изхитрих да потърся помощ, — малко смях. — А кой може да ми помогне по-добре от студентите в този голям университет и техните приятели?

Пусна катедрата, изправи се и ги погледна небрежно като човек, който предлага за разглеждане хипотетичен, а не истински проблем.

— Разказах ви за фашистката организация в Южна Америка — рече той — и за доктор Менгеле. Ето какъв е проблемът на моя приятел. Организацията и доктор Менгеле са решили да убият голям брой мъже в различни страни на Европа и Северна Америка. По-точно, деветдесет и четирима души и всички са шейсет и пет годишни административни служители. Убийствата ще се извършват в течение на две и половина години и имат политически мотив, нацистки мотив. Какъв е той? Защо фашистката организация и доктор Менгеле искат тяхната смърт?

Младата аудитория се спотайваше несигурно. Премина шепот. Прозвуча кашлица, която веднага се повтори. Той нехайно се подпря на катедрата.

— Не се шегувам. Трябва да разреша тази логическа задача. Можете ли да ми помогнете?

Доближиха глави и шепотът се усили. Залата се превърна в кошер. Започнаха да си разменят идеи.

— Деветдесет и четирима мъже — повтори бавно той, за да ги насочи. — Шейсет и пет годишни. Административни служители. В различни страни. Две и половина години.

Вдигна се ръка, после друга. С надежда посочи първата, в началните редове, наляво от центъра.

— Да?

Стана младеж със син пуловер.

— Мъжете заемат отговорни постове — започна той с неочаквано тънък глас. — Смъртта им пряко или косвено ще доведе до влошаване на социалните условия, които споменахте, и ще създаде подходящ климат за възраждането на нацизма.

Поклати глава.

— Не, смятам, че грешите. Биха ли могли убийствата на високопоставени мъже да продължават месеци, да не говорим за две години и половина, без да привлекат внимание и да причинят разследвания? Не, мъжете трябва да бъдат административни служители с нисък ранг. А на шейсет и пет години е много вероятно да са в пенсия и отстраняването им от длъжност не може да бъде цел на убийствата.

— Защо въобще трябва да ги убиват? — прозвуча глас от задните редове вдясно. — Те скоро ще умрат сами.

Кимна.

— Вярно е, скоро ще умрат сами. Защо тогава трябва да ги избиват? Точно това ви питам.

Посочи втората вдигната ръка. Вече се вдигаха и други ръце.

Изправи се висок младеж.

— Те са симпатизанти на нацистите, нямат семейства и са завещали спестяванията си на нацистки групи. Убийствата са за пари. Това е причината, поради която се нуждаят от тях сега, а не след пет или десет години.

— Възможно е — рече той, — но не е много вероятно. Както вече споменах, организацията разполага с огромно състояние, измъкнато тайно от Европа преди края на войната. — Извади от вътрешния си джоб писалка и я щракна. — Все пак не е изключено.

Обърна едно от листчетата с бележките си на катедрата и на гърба му написа: „Пари?“ Вдигна писалката и посочи надясно.

Стана млада жена с очила и дълга кестенява коса.

— Изглежда ми по-вероятно — заяви тя — мъжете да са антинацисти, а не пронацисти, и очевидно между тях има някаква връзка. Не могат ли да бъдат членове на международна антифашистка група, която по някакъв начин застрашава фашистката организация?

— Смятам, че щях да знам за нея — рече той, — а никога не съм чувал за група, чиито членове са до един шейсет и пет годишни.

Младата жена не сядаше.

— Може би това, че сега са на шейсет и пет години, не е толкова важно — каза тя. — Връзката може да е била установена, когато са били по-млади, на трийсет или двайсет години. Може да са участвували в някакви операции през войната и избиването им да е акт на отмъщение.

— Някои са германци — отбеляза той, — други са англичани и американци, има и шведи, които бяха неутрални. Но…

— Патрул на ООН! — извика някой.

— Много са възрастни за това — отговори той и отново погледна дългокосата млада жена, която седна. — Вие подхвърлихте интересна мисъл. Може да не е важна възрастта шейсет и пет години, защото, разбира се, те цял живот са били връстници. А това, че са връстници, разкрива други възможности. Благодаря.

Написа; „Връзка на млади години?“ Някой се провикна:

— От съответната националност ли са, или само живеят в тези страни?

Той вдигна поглед.

— Още една хубава идея. Не знам. Може и да са имали една и съща националност.

Записа: „Къде са родени?“

— Добре, продължавайте.

Младеж, кръстосал крака, на първия ред каза:

— Може би са хора, които ви помагат, вашите главни дарители.

— Ласкаете ме. Не съм толкова важен и освен това нямам деветдесет и четирима дарители. Дори и да взема предвид всички възрастови групи.

Посочи на друго място — приличащият на Бари младеж.

— Кога започва периодът от две и половина години?

— Започна преди два дни.

— Значи ще свърши през пролетта на хиляда деветстотин седемдесет и седма година. Има ли някакво важно политическо събитие, предвидено за тогава? Може би убийствата ще бъдат обявени за израз на силата на организацията или за предупреждение.

— Но защо точно тези хора? Все пак, интересно предположение. Знае ли някой за важно събитие, политическо или не, предвидено за пролетта на хиляда деветстотин седемдесет и седма година?

Огледа се. Мълчание и поклащане на глави.

— Дипломирането ми — провикна се някой. Смях и ръкопляскания.

„Пролетта на 77-а?“ — записа той и с усмивка посочи отново младежа с тънкия глас и синия пуловер.

— Самите мъже не заемат високи постове, но синовете им, които са над четирийсет години, може и да заемат. Мъжете ще бъдат избити, за да се отстранят синовете им от някаква важна работа, докато присъствуват на погребенията.

Насмешливи гласове. Неодобрително дюдюкане и подсвиркване.

— Това звучи малко нереално — каза Либерман, — но има за какво да се помисли. Роднини ли са тези мъже на важни хора, или имат някаква връзка с тях?

Написа: „Роднини? Приятели?“ И посочи друг. Изправи се младежът с умното изражение.

— Хер Либерман — каза той с усмивка, — това наистина ли е хипотетичен проблем?

Не бива да му давам вече думата, рече си той. Аудиторията потъна в мълчание.

— Разбира се, хипотетичен.

— Тогава трябва да поискате от приятеля си повече информация — рече умният младеж. — Дори великите умове на Хайделберг не могат да решат този проблем без поне още един факт за деветдесет и четиримата. С информацията, която ни дадохте сега, можем само сляпо да разсъждаваме.

— Прав сте — каза той, — необходима е повече информация. Но разсъжденията помагат, предлагат възможности. — Огледа се. — Има ли още някой? — Назад в ляво се вдигна ръка. Той я посочи.

Изправи се възрастен мъж, с побелели коси и болнав вид — член на факултета или дядо на някой студент. Подпря се на гърба на стола пред себе си.

— Нито едно от направените предположения не отрази участието на доктор Менгеле в проблема — каза той с твърд, изразяващ недоволство глас. — Защо е замесен в убийствата, ако това са обикновени политически убийства, които организацията може да осъществи и без него? Замесен е очевидно в качеството си на медик и затова предлагам да се погледне на убийствата в медицински аспект. Например могат да бъдат прикрито изпробване на нови средства за убиване и поради това да са избрани именно тези мъже, защото са стари, незначителни и не представляват заплаха за нацизма. Една изследователска програма ще обясни и дългия период от време. Истинските убийства ще започнат през пролетта на хиляда деветстотин седемдесет и седма година. — Той седна.

Либерман постоя загледан в него.

— Благодаря — каза. Обърна се към публиката и продължи. — Искрено се надявам, че този господин е ваш преподавател.

— Да — увериха го няколко гласа. Някой спомена името Гайраш.

Написа: „Защо М???“ И отново погледна към мъжа.

— Не смятам, че ако става дума за изследователска програма, тя ще се ограничи само с административни служители — каза той — и ще се проведе в тази част на света вместо в Южна Америка, но положително сте прав — има специална причина за участието на доктор Менгеле. Може ли някой да се сети за причината? — Огледа се.

Младите хора седяха мълчаливо.

— Медицински аспект на деветдесет и четирите убийства?

Погледна дългокосата млада жена, но тя поклати глава. Поклатиха глави и младежът, който му приличаше на Бари, и онзи със синия пуловер. Поколеба се и погледна умното русо момче, което му се усмихна и също поклати глава.

Погледна листчето на катедрата:

Пари?

Връзка на млади години?

Къде са родени?

Пролетта на 77-а?

Роднини? Приятели?

ЗАЩО М???

Вдигна поглед към публиката.

— Благодаря ви. Не решихте проблема, но направихте — предложения, които могат да помогнат при решаването му. А сега да се върнем към вашите въпроси.

Изникнаха ръце. Посочи.

 

 

Среброкосият Хорст Хесен, потънал в пот под яркото слънце, вдигна голям бинокъл към сините си очи и проследи как гол до кръста мъж с бяла шапка за слънце бавно управлява мощна косачка за трева по свежата зелена морава. На тънък пилон се развяваше американското знаме. Къщата до него беше спретната едноетажна кутийка от стъкло и секвоя. В миг на мястото на мъжа с косачката се появи черен облак, под него оранжево кълбо и отдалеч долетя глух тътен от експлозия.