Айра Левин
Момчетата от Бразилия (9)

9

В стаята бе тъмно. Проблясваше топката на вратата, огледало, върхове на ски. Неясни очертания на легло и стол. Метални пръчки на клетка, в която се въртеше някакъв механизъм, спираше и пак се завърташе. Модели на ракети. Криле на бавно завиващ малък сребърен самолет.

В центъра на стаята, на масата, под ниско спусната лампа, лежеше голям бял лист. Една ръка натопи четчица, отцеди я, почерни щрихите. Рисуваше стадион — огромен, кръгъл, с прозрачен купол.

Момчето работеше внимателно, навело острия си нос към листа. Започна да слага хора, наредени в редици — дребни главички, обърнати към платформата в средата. Потопи четчицата, отцеди я, отстрани перчема с опакото на ръката си, нарисува още глави, още хора.

Свиреше пиано: валс от Щраус.

Момчето вдигна глава и се заслуша. Усмихна се.

Наведе се над рисунката, добави още глави, като си тананикаше мелодията.

Чудесно беше сега, без татко. Само той и мама. Нямаше караници, не се отваряха с трясък врати, не чуваше непрестанно: „Махни това и си пиши домашните, че ако…“

Е, не чак чудесно, нямаше предвид това. Просто по-лесно и по-удобно. Дори баба казваше, че татко е истински диктатор. Властен, все нареждаше — имаше си свои принципи и се държеше, като че ли е най-важният човек на света… Тъй че сега беше по-лесно. Но това не значеше, че го е мразил, че е искал да умре. Всъщност той много обичаше татко. Нима не плака на погребението?

Задълбочи се в рисуването, където всичко бе по-хубаво. Трябваше да направи по-добре платформата и мъжа върху нея. Дребен, защото е далече. Ръцете му вдигнати нагоре. Мацна с четчицата. Пак мацна.

Трябваше да намисли кой ще е той, човекът на платформата. Положително е велик, щом толкова хора са дошли да го видят. Не просто певец или артист, а някой необикновен, истински добър човек, когото обичат и уважават. Хората бяха готови да платят състояние, за да ги пуснат на стадиона, а ако нямаха пари, той ги пускаше безплатно. Толкова добър беше този човек…

Постави на върха на купола малка телевизионна камера. Насочи към мъжа още няколко прожектора.

Изтъни четчицата, върхът й стана като игличка, и сложи точки за уста на хората, които бяха по-близо и ги бе нарисувал по-големи. Все едно, че го приветствуват и му казват… казват на мъжа колко е добър и колко го обичат.

Приближи острия си нос до листа и сложи точици за уста и на по-дребните хора. Перчемът му падна. Прехапа устни, сближи ясносините си очи. Точка, точка, точка. Чуваше как тълпите го поздравяват, гласовете им гърмят. Опияняващ тътен, знак на обич, който нараства и се издига на тласъци — туптейки, туптейки, туптейки…