Айра Левин
Момчетата от Бразилия (8)

8

Оказа се, че имат добри лекари, поне направиха необходимото. Свести се с гипс на ръката, тръбичка във вената и целият бинтован — отпред и отзад, отгоре и отдолу.

Намираше се в интензивното отделение на Ланкастърската болница. Беше събота. Петъкът му се губеше.

Дребен и топчест лекар го увери, че ще се оправи. Куршумът бе минал през „средностението“ — лекарят докосна бялата си престилка и посочи собствените си гърди. Строшил едно ребро отляво, засегнал левия бял дроб и нещо наречено „рекурентен ларингиален нерв“, като минал на „ей толкова“ от аортата. Друг куршум пробил таза и заседнал в мускула. Трети пък засегнал костите и мускулите на лявата ръка. Четвърти пронизал ребро от дясната страна. Заседналият куршум бил отстранен и опасността от трайни увреждания била премахната. След седмица, до десетина дни щял да може да говори, а след две седмици да проходи с патерици. Австрийското посолство било уведомено, въпреки че — лекарят се усмихна — можели да си спестят усилията. Случаят бил разтръбен от вестниците и телевизията. Някакъв полицай искал да разговаря с него, но разбира се, трябвало да почака.

Дина се наведе и го целуна. Държеше дясната му ръка и се усмихваше. Кога бе дошла? Имаше сенки под очите, но бе красива.

— Като ще ни правиш такъв номер, защо не избра да е поне в Англия? — запита тя.

Преместиха го в отделението за рехабилитация, можеше да седи и да пише бележки. „Къде са вещите ми?“

— Ще получите всичко, когато ви преместят в стаята — рече сестрата с усмивка.

„Кога?“

— Най-вероятно в четвъртък или петък.

Дина му прочете какво пише във вестниците. Менгеле беше идентифициран като Рамон Ашхайм-и-Негрин, парагваец. Убил Уийлок, ранил Либерман и самият той — разкъсан от кучетата на Уийлок. Синът на Уийлок — Робърт, тринайсетгодишен — се върнал от училище и извикал полицията. Журналистите бяха на мнение, че Ашхайм-и-Негрин е нацист, но не можеха да обяснят защо двамата с Либерман са били в дома на Уийлок, нито убийството на Уийлок. Полицията се надявала, че ако Либерман се възстанови, вероятно ще може да хвърли светлина върху събитията.

— Ще можеш ли? — попита Дина.

Наклони глава и каза с устни: „Може би.“

Болеше го. Всичко го болеше. Спеше по много.

Преместиха го в хубава стая с раирани пердета и вграден в стената телевизор. Куфарът му лежеше на един стол. Щом го сложиха в леглото, отвори чекмеджето на нощното шкафче. Списъкът беше там, заедно с другите му вещи. Сложи си очилата и зачете напечатаните имена. Имената с номера от едно до осемнайсет бяха зачеркнати. Зачеркна и Уийлок. Датата му беше 19 февруари.

Дойде бръснар и го обръсна.

Можеше да говори пресипнало, но не му разрешаваха. Още по-добре, имаше време да мисли.

Дина пишеше писма. Той четеше „Филаделфия Инкуайърър“ и „Ню Йорк Таймс“, гледаше новините по телевизията. Нищо особено. Кисинджър еди-къде си. Среща с еди-кого си. Престъпления, безработица.

— Какво има, татко?

— Нищо.

— Не говори.

— Ти ме попита.

— Не говори! Пиши! Този тефтер е за това!

„Нищо!“

Понякога Дина ставаше досадна.

Пристигаха визитни картички и цветя. Писмо от Клаус, който бе научил адреса на болницата от Макс: „Моля ви, пишете ни веднага, щом можете. Знаете, че Лина, аз и Нюрнбергер изгаряхме от нетърпение да научим повече, отколкото писаха вестниците.“

На другия ден, след като му разрешиха да говори, го посети следовател на име Барнхарт — едър, червенокос, учтив млад човек с тих приятен глас. Либерман не се оказа много полезен за разследването. Никога не бил срещал Рамон Ашхайм-и-Негрин до деня, когато той го ранил. Дори не бил чувал това име. Да, мисис Уийлок била права — говорил с Уийлок предния ден и го предупредил, че може би ще дойде един нацист, за да го убие. Направил го в отговор на сигнал, който получил от не твърде надежден източник в Южна Америка. Отишъл да види Уийлок с намерението да се опита да разбере възможно ли е да го грози такава опасност. Ашхайм му отворил и стрелял в него. Той пуснал кучетата. Кучетата убили Ашхайм.

— Парагвайското правителство заяви, че паспортът е фалшив. И те не знаят кой е бил той.

— Нямат ли негови отпечатъци?

— Не, сър, нямат. Но който и да е бил, изглежда, е искал да убие вас, а не Уийлок. Разбирате ли, той е умрял малко преди ние да отидем. Предполагам, че сте пристигнали към два и половина, нали?

Либерман помисли, сетне кимна.

— Да.

— А Уийлок е умрял между единайсет и дванайсет часа. Така че „Ашхайм“ ви е чакал повече от два часа. Този сигнал, сър, по-скоро прилича на клопка. Уийлок е нямал нищо общо с хората, които преследвате. Сигурни сме в това. Добре е в бъдеще при подобни сигнали да проявите повече хитрост, ако не възразявате.

— Изобщо не възразявам. Съветът ви е добър. Благодаря. Да проявявам „повече хитрост“. Да.

Когато оставаше сам, Либерман започваше да изучава списъка. Пет тънки страници, чистичко напечатани. Деветдесет и четири имена. Седеше, забил поглед в стената, поклащаше глава и въздишаше, после сгъваше списъка няколко пъти и го напъхваше в калъфа на паспорта си.

Написа писма до Макс и Клаус, без големи подробности. Започна да говори по телефона, въпреки че беше пресипнал и гласът му беше слаб.

Дина трябваше да се прибере у дома.

— Не се опитвай да ходиш преждевременно — предупреди го тя на тръгване. — Не излизай от болницата, докато не ти разрешат.

— Няма, няма, няма.

Когато тя замина, се сети, че не е повдигнал въпроса за нея и Гари. Изпита угризения. Няма що, добър баща!

Ходеше с патериците из коридора — беше му трудно с гипсираната ръка. Запозна се с някои пациенти — с тях споделяше оплакванията си от храната.

Един следобед към него се приближи едра жена с кестенява коса, с червено палто и чанта.

— Мистър Либерман?

— Да?

Усмихна му се — трапчинки, хубави бели зъби.

— Мога ли да поговоря с вас? Аз съм мисис Уийлок. Мисис Хенк Уийлок.

Погледна я с интерес.

— Да. Разбира се.

Влязоха в неговата стая. Тя седна на стол с чантата в скута си, а той облегна патериците на леглото и седна на другия стол.

— Моите съболезнования — каза той.

Тя кимна с поглед, вперен в чантата, като я търкаше с лакиран червен нокът. Погледна го.

— В полицията ми казаха, че онзи човек е дошъл заради вас, а не да убие Хенк. Той не се интересувал от Хенк или от нас, само от вас.

Либерман кимна.

— Но докато е чакал — продължи тя, — е разглеждал семейния албум. Беше на пода, където… — помръдна рамо и загледа Либерман.

— Може би — рече той — съпругът ви го е разглеждал, преди да дойде човекът.

Тя поклати глава. Ъгълчетата на устата й се извиха надолу.

— Никога не го е гледал. Правила съм снимките сама. Сама съм ги лепила и надписвала. Гледал ги е онзи човек.

— Може би просто е искал да убие времето — рече Либерман.

Мисис Уийлок седеше мълчаливо със скръстени върху чантата си ръце и оглеждаше стаята.

— Синът ни е осиновен — каза тя. — Моят син. Детето не знае. Уговорката беше да не му казваме. А миналата вечер ме попита за това. За първи път повдига този въпрос. — Погледна Либерман. — Казвали ли сте му тогава нещо, което би му дало повод да пита?

— Аз? — Поклати глава. — Не. Как бих могъл да знам за това?

— Помислих, че може да има някаква връзка — рече тя. — Жената, която уреди осиновяването, беше немкиня. Ашхайм е немско име. Обади се мъж с немски акцент и пита за Боби. А знам, че вие сте… против немците.

— Против нацистите — поправи я Либерман. — Не, мисис Уийлок, не знаех, че е осиновен, а когато дойде, не можех да говоря. Аз и сега едва говоря, сама чувате. Може би мисли така, защото е загубил баща си.

Тя въздъхна и кимна.

— Може би. — Усмихна му се. — Съжалявам, че ви обезпокоих. Разтревожих се, че… може би засяга Боби.

— Няма нищо — отвърна й Либерман. — Радвам се, че се запознахме. Щях да ви се обадя, преди да замина, за да изразя съчувствието си.

— Видяхте ли филма? — запита тя. — Не, надали сте могли да го видите. Големи изненади крие животът, нали? Всяко зло за добро. Цялата трагедия: Хенк мъртъв, вие тежко ранен, онзи човек… кучетата. Знаете ли, после трябваше да ги приспим. А ето че Боби успя да пробие точно с това.

— Да пробие? — учуди се Либерман.

Мисис Уийлок кимна.

— Американската филмова асоциация купи филма, който той засне тогава, и показа част от него. Има кадри как ви внасят в линейката, сетне окървавените кучета, онзи човек и Хенк, когато ги отнасяха. Телевизионната компания Си Би Ес показа някои от кадрите в утринната програма „Новини с Хюс Ръд“ още на следващия ден. Как ви внасят в линейката. Такъв пробив може да се окаже много важен за момче на възрастта на Боби. Не само от гледна точка на запознанствата, но и за неговото самочувствие. Иска да стане филмов режисьор.

Либерман я погледна.

— Надявам се, че ще успее.

— Мисля, че има шансове — отвърна тя и се изправи с горда усмивка. — Много е упорит.

 

 

Нали все пак са деца, разсъждаваше Либерман в леглото. Дори и тези, които са загубили бащите си, могат да станат нормални хора. Възможно е никой да не стане Хитлер. Седмици наред бе мислил за това. Нали, за да се повтори всичко, са необходими две неща — нов Хитлер и обществени условия, подобни на тези през трийсетте години. Не, три неща — трябва да има хора, които да тръгнат след Хитлер. Нима днес, когато знаем поуките от историята, ще се намерят достатъчно неразумни люде, които да приемат един такъв водач за бог?

Ами ако този списък стане обществено достояние? Могат да се намерят хора, които да решат, че децата трябва да бъдат унищожени. За благото на човечеството! Но нали именно избиването на деца бе работа на Менгеле? Нима трябва да се допусне това? Те дори не бива да бъдат наблюдавани от правителствата, защото това ще се разчуе и ще привлече към тях вниманието. А тази публичност ще ги окуражи, ще им помогне да станат хитлеровци…

Либерман взе патериците и се добра до тоалетната. Влезе и спусна резето. Опря патериците на стената и измъкна от джоба си многократно нагънатия списък. Разгъна го до размер на половин страница и го разкъса на две, събра частите и ги скъса отново, събра ги и ги скъса. Пусна дребните парченца в чинията и когато напечатаните хартийки се разделиха и заплуваха по водата, натисна черната ръчка на казанчето. Водата ги завъртя и те поеха с бълбукане надолу. Няколко парченца се залепиха отстрани на чинията.

Изчака да се напълни казанчето и отново натисна ръчката.

 

 

На 28 февруари, петък, Либерман излезе от болницата. Семейство Фарб дойдоха да го вземат, натовариха го в колата си заедно с патериците, куфара и чантата и го закараха на летището.

Когато самолетът кацаше на летище „Кенеди“, видя през прозореца мотела „Хауард Джонсън“. Там Фрида Малоуни беше давала децата на семействата от САЩ и Канада. Десетте или дванайсет етажа с яркоосветени прозорци на фона на здрача се люшнаха и останаха зад гърба му.

Завери билета си в „Пан Ам“ и се обади на мистър Голдмън в бюрото, което организираше лекциите му.

— Здравейте! Как сте? Къде сте?

— На летище „Кенеди“, на път към къщи. И не съм много зле. Трябва само да отдъхна няколко месеца. Получихте ли бележката ми?

— Да.

— Още веднъж благодаря. Цветята бяха прекрасни. Това се оказа добра реклама, нали? Корица на „Таймс“, Си Би Ес…

— Надявам се вече да не ви правят реклама при такива обстоятелства.

— Все пак реклама. Слушайте, ако ви дам твърдо честна дума, че няма да изчезвам, бихте ли искали да ми уредите лекции в края на пролетта или началото на есента? Гласът ми ще се оправи, така поне казват лекарите.

— Да, но…

— Хайде, хайде. Изпратихте ми толкова много цветя, вероятно не съм тъй безинтересен.

— Добре, ще отложа някои групи.

— Добре. И слушайте, мистър Голдмън…

— Няма ли най-сетне да ме наречете Бен! От колко години се познаваме?

— Бен, искам да говоря пред студенти, пред деца. Дори в училищата.

— Те не сключват договори.

— Тогава в колежите. Пред младежки организации. Навсякъде, където има млади хора.

— Ще се постарая да организирам обиколка, съгласен ли сте?

— Да. Попълнете дупките в програмата с гимназии. Уведомете ме. Бъдете здрав.

Окачи слушалката и мушна пръст в отвора за връщане на монетите. Вдигна чантата си и закуцука към изхода, който трябваше да го отведе в самолета.