Айра Левин
Момчетата от Бразилия (7)

7

Либерман наблюдаваше бавното превъртане на цифрите върху километража на съсипващата бъбреците му малка кола. Домът на Уийлок трябваше да се намира на шестстотин метра след левия завой на Оулд Бък Роуд — ако бе разгадал правилно бароковия почерк на Рита, което досега трудно му се удаваше. Благодарение на почерка й и на спиранията в тоалетните по пътя — наложителни при такова друсане, вече беше дванайсет и двайсет.

Въпреки това чувствуваше, че нещата се наместват и всичко върви добре. Натъжи се, разбира се, като разбра, че са открили трупа на Бари, но пък ако се бяха забавили, доказателството нямаше да дойде навреме. Сега имаше неоспорими факти, които щеше да използува във Вашингтон. И Курт Кьолер щеше да го подкрепи не само със записките на Бари — очевидно важни и полезни, — но и с влиянието си на заможен гражданин. Положително щеше да пожелае да остане с него във Вашингтон и да помогне с каквото може. Фактът, че бе отишъл там, доказваше, че има намерение да му сътрудничи.

Шестстотинте метра се изнизаха. Отпред вляво вече се виждаше пощенската кутия. КУЧЕТА-ПАЗАЧИ, изписано с черни букви на табелката под нея, а отгоре „Х. Уийлок“. Либерман намали скоростта и спря. Изчака да отмине идващият насреща камион и пресече. Зави надясно и колелата потънаха в дълбоките следи на изгърбения коларски път, който водеше постепенно нагоре между дърветата. Колата задра отдолу в издутината. Либерман смени скоростите, караше бавно. Погледна часовника си: дванайсет и двайсет и пет.

Да речем, половин час, докато убеди Уийлок, без да му изнася лекция по генетика: „Не знам защо избиват бащите на момчетата, избиват ги, и това си е.“ И още около час, докато разработят стратегията. Значи, общо час и половина-два. Вероятно щеше да тръгне към три и да стигне във Вашингтон към пет-пет и половина. Щеше да потърси Кьолер. Очакваше с интерес да види и него, и записките на Бари. Интересно как Менгеле бе пропуснал да претърси момчето. Но може би Кьолер надценяваше важността на тези записки…

Посрещна го хоров кучешки лай, идещ откъм слънчева ливада, в дъното на която се виждаше двуетажна къща с бели кепенци и кафяви дървени подпори, разположена под ъгъл спрямо него. В задния двор над десетина кучета джавкаха, скимтяха и се хвърляха върху висока мрежеста ограда.

Спря колата досами застлана с плочи пътека, която водеше към къщата. Освободи лоста на скоростите, изключи мотора и дръпна ръчната спирачка. Кучетата в задния двор продължаваха да лаят. От другата страна на къщата, в гаража, стояха червен пикап и бяла закрита кола.

Излезе от колата, затвори вратата и с чанта в ръка остана известно време, загледан в спретнатата, боядисана в кафяво и бяло къща. Уийлок бе наистина добре охраняван. Кучетата — те продължаваха да лаят — вършеха по-добра работа от алармена система. Те бяха и естествена бариера за убиеца. Той вероятно щеше да предприеме нещо другаде — в града или на пътя. Не бе нужно Уийлок да променя нормалния си начин на живот, но трябваше да го сплаши известно време да не излиза от къщи. От Вашингтон щеше да поиска да пратят тук охрана и тогава Уийлок щеше да даде възможност на убиеца да се покаже.

Пое дъх и се запъти нагоре по пътеката към верандата. На вратата имаше чукче (желязна кучешка глава), до него черно копче на звънец. Избра чукчето и почука два пъти. Беше старо и се движеше трудно. Чукането се чуваше доста глухо. Изчака малко — в къщата лаеха кучета — и посегна с пръст към звънеца, ала вратата се отвори. На прага стоеше мъж, по-дребен, отколкото очакваше, с ниско подстригана прошарена коса и живи, весели, кафяви очи, който каза с плътен гърлен глас:

— Вие ли сте Либерман?

— Да — отвърна той. — Мистър Уийлок?

Човекът с ниско подстриганата прошарена коса кимна и вратата се отвори по-широко.

— Влезте.

Влезе във вмирисан на кучета вестибюл със стълбище нагоре. Свали си шапката. Кучетата — пет-шест на брой, ако се съдеше по шумотевицата — скимтяха и дращеха вратата в другия край на вестибюла. Обърна се към Уийлок, който бе затворил входната врата и го гледаше усмихнат.

— Радвам се да се запозная с вас — рече Уийлок.

Изглеждаше нахакан, в светлосиня риза с отворена яка и навити ръкави, добре ушит тъмносив панталон и хубави черни обувки. Явно в бизнеса с кучетата нямаше рецесия.

— Бях започнал да си мисля, че няма да дойдете.

— Неправилно разчетох упътването — каза Либерман с извинителна усмивка. — Вероятно си спомняте дамата, която ви позвъни от Ню Йорк? Тя всъщност се обади от мое име.

— А, така ли? — рече Уийлок и се усмихна. — Съблечете си палтото.

Посочи закачалката. На нея висяха черна шапка, палто и кафяво ватено яке с разнищени парцаливи ръкави.

Либерман окачи шапката, остави чантата на пода, разкопча си палтото. Сега Уийлок беше по-приветлив, отколкото по телефона — всъщност сякаш искрено се радваше, че го вижда, но нещо в начина, по който говореше, не бе в тон с приветливостта му. Либерман го почувствува, но не можа да разбере какво е. Хвърли поглед към вратата, зад която се чуваше лай и скимтене на кучета.

— Прав бяхте, като казахте „къща, пълна с кучета“.

— Да — потвърди Уийлок, като мина покрай него усмихнат. — Не им обръщайте внимание. Финаги лаят така. Затворих ги да не ви притесняват. Някои хора се страхуват. Флезте тук.

Запъти се към вратата вдясно.

Либерман окачи палтото си, взе чантата и със замислен поглед, вперен в гърба на Уийлок, го последва в спретнато подредена дневна. Кучетата продължаваха да лаят и да се мятат, този път зад една врата, вляво от черен кожен диван, над който на облицована с дървена ламперия стена висяха разноцветни лентички и медали, трофеи и снимки в черни рамки. В единия край на стаята имаше тухлена камина, а на полицата над нея — още трофеи и часовник. На дясната стена бяха прозорците с бели пердета, между тях старомодно канапе, а в ъгъла до вратата — стол и маса, телефон, счетоводни книги, лули на стойка.

— Седнете — каза Уийлок, посочи към дивана и се приближи до канапето. — Кажете ми сега, защо ще идва да ме убива този нацист? — Седна. — Трябва да си призная, че съм дяволски лиюбопитен.

„Лиюбопитен.“ Ето какво го беше раздразнило. Приветливият Хенри Уийлок го имитираше, оцветяваше американския си говор с лек „швабски акцент“. Правеше го едва забележимо — просто леко омекотяваше „л“-то и понякога произнасяше „ф“ вместо „в“. Либерман седна на дивана — кожата изскърца под него — и погледна Уийлок, който седеше леко наведен на канапето, подпрял лакти на разтворените си колене. Върховете на пръстите му се плъзгаха напред-назад по ръбовете на зелен албум със снимки или изрезки, поставен на ниската масичка пред него. Усмихваше се и чакаше.

Възможно ли беше да го имитира неволно? Самият той се бе улавял как подражава, без да иска, подведен от тромавия немски на някой събеседник чужденец, и естествено, се бе смущавал от това.

Не, сега бе сигурен, че е нарочно. От усмихнатия Уийлок се излъчваше враждебност. Всъщност какво можеше да се очаква от един бивш надзирател в изправителен дом, който обучаваше кучетата си да давят и хапят хора? Човечност? Добро възпитание? Нали не бе дошъл тук да се сприятелява с Уийлок? Остави чантата до краката си и отпусна ръце на коленете.

— За да ви обясня това, мистър Уийлок — започна той, — трябва да се спра на някои лични въпроси, засягащи вас и семейството ви. По-точно подробностите около осиновяването на момчето.

Уийлок вдигна въпросително вежди.

— Знам, че вие и мисис Уийлок — продължи Либерман — сте получили бебето в Ню Йорк чрез една жена, която се е представила за Елизабет Грегъри. Повярвайте ми — наведе се напред, — никой няма да ви безпокои за това. Никой няма да се опита да вземе сина ви или да ви обвини в нарушаване на законите. Минало е много време и това вече не засяга никого, а в конкретния случай съвсем не е важно.

— Вярвам ви — заяви сериозно Уийлок.

Хладнокръвен тип беше този Уийлок, така спокойно прие всичко. Седеше си и невъзмутимо движеше върховете на показалците си нагоре-надолу по ръба на зеления албум, ту двата заедно, ту поотделно. Гърбът на албума беше обърнат към Либерман, горната му корица беше леко повдигната и очевидно подпряна на нещо, сложено вътре.

— Елизабет Грегъри — рече Либерман — не е истинското име на жената. Казва се Фрида Малоуни, Фрида Алтшул Малоуни. Чували ли сте за нея?

Уийлок се смръщи замислено.

— Имате предвид онази нацистка, която върнаха в Германия? — запита той.

— Да — Либерман взе чантата. — Имам нейни снимки, ще видите, че…

— Няма нужда — каза Уийлок.

Либерман го загледа.

— Видях снимката й във вестника — обясни Уийлок. — Стори ми се позната. Сега разбирам защо.

Усмихна се. Немският акцент беше доста силен.

Либерман кимна. (Дали го правеше нарочно? Като се изключи подражанието, Уийлок се държеше съвсем приятно.) Закопча каишката на чантата и погледна Уийлок.

— Вие и жена ви — заговори той, като се стараеше да потисне своя акцент — не сте единственото семейство, получило дете чрез нея. Семейство Гътри например е осиновило момче по същия начин, а мистър Гътри беше убит през октомври. Както и семейство Къри. Мистър Къри беше убит през ноември.

Сега Уийлок изглеждаше загрижен. Пръстите му замръзнаха върху ръба на корицата на албума.

— В страната има нацист — продължи Либерман, като държеше чантата на коленете си, — бивш есесовец, който убива бащите на момчетата, осиновени чрез Фрида Малоуни. Убива ги в същия ред, в който децата са били осиновени, и през същия интервал от време. Вие сте следващият, мистър Уийлок. — Либерман поклати глава. — И убийството трябва да се извърши скоро. А след вас има още много. Затова отивам във Вашингтон и затова, докато убедя властите да се заемат с въпроса, вие трябва да внимавате. Кучетата не са достатъчна охрана.

Посочи към вратата отдясно до края на дивана. Кучетата скимтяха, а едно-две лаеха доста унило.

Уийлок поклати глава. Сякаш бе изумен.

— Хмм! Така значи! — рече той. — Това наистина е много странно! — Погледът му изглеждаше доста учуден. — Казвате, че убива бащите на момчетата?

— Да.

— Но защо?

Този път произношението му бе прекрасно. Сякаш той също се стараеше. Божичко, разбира се! Та той не му подражаваше нито съзнателно, нито неволно, а потискаше собствения си акцент, същия като неговия!

— Не знам… — отговори Либерман.

Ами обувките и панталонът му? Бе облечен като гражданин, съвсем неподходящо за обстановката. И тази враждебност, която се излъчваше от него… И кучетата, затворени, защото „някои хора се страхуват“…

— Не знаете? — запита представящият се за Уийлок нацист. — Толкова убийства, а вие не знаете причината?

Но нали убийците трябваше да са около петдесетгодишни, а този беше на шейсет и пет, може би малко по-млад. Менгеле? Невъзможно. Менгеле беше в Бразилия или в Парагвай и не би посмял да дойде на север. Как изведнъж ще се озове тук, в Ню Провидънс, чак в Пенсилвания? Либерман поклати глава. Не, не можеше да е Менгеле.

Но нали Курт Кьолер първо бе телефонирал от Бразилия, след това от Вашингтон? Името му сигурно е било записано някъде из документите на Бари, може и да е фигурирало в паспорта му като най-близък родственик…

Зад корицата на албума се показа пистолет с насочено към него дуло.

— Тогава аз ще ви я кажа — рече мъжът с пистолета.

Либерман се вгледа в него — представи си малко по-тъмна и по-дълга коса, тънки мустачки, изопната кожа, махна и годините… Да, Менгеле! Омразният, тъй дълго преследваният Менгеле! Ангелът на смъртта, убиецът на деца! Седеше пред него усмихнат. Насочил пистолета.

— Наистина срамота — проговори Менгеле на немски. — Бива ли да умрете в неведение? Искам да научите какво точно беше направено през последните двайсет и няколко години. Това вцепенение само на пистолета ли се дължи, или ме познахте?

Либерман примигна и си пое дъх.

— Познах ви — рече той.

Менгеле се засмя.

— Рудел, Зайберт и другите от командния състав се проявиха като немощни апатични баби. Отзоваха моите хора, защото научили, че Фрида Малоуни е разговаряла с вас за децата. Значи, налага се сам да довърша работата. — Сви рамене. — Всъщност нямам нищо против, това ще ме подмлади. Вижте какво, оставете бавно чантата долу, облегнете се с ръце на главата и се отпуснете. Имате на разположение цяла минута, преди да ви убия.

Либерман смъкна бавно чантата на пода — постави я вляво от краката си, с намерение, ако му се удаде възможност, да отскочи бързо до вратата вдясно и да я отвори. Стига да не е заключена! Тогава може би кучетата, които скимтяха оттатък, щяха да видят Менгеле с пистолет в ръка и да го нападнат, преди да успее да стреля многократно. Не бе изключено, разбира се, кучетата да нападнат и него. А може би нямаше да нападнат никого без команда от Уийлок, който сигурно лежеше мъртъв някъде оттатък. Но не му идваше наум по-добър вариант.

— Бих желал да имаме повечко време — продължаваше Менгеле. — Наистина бих желал. Това е един от най-чудесните моменти в живота ми, сигурен съм, че разбирате какво огромно удовлетворение изпитвам. Тъй че, ако имах практическа възможност, щях с удоволствие да поседя и да поприказвам с вас час-два. Например да опровергая някои гротескни преувеличения в онази ваша книга. Но уви… — Менгеле сви рамене.

Либерман скръсти ръце на главата си и както седеше изправил гръб на ръба на дивана, започна съвсем бавно да раздалечава краката си. Диванът беше нисък и нямаше да му е лесно да стане бързо.

— Мъртъв ли е Уийлок? — запита той.

— Не — отвърна Менгеле, — приготвя ни обед в кухнята. А сега, слушайте ме внимателно, драги Либерман. Ще ви кажа нещо, което ще ви прозвучи напълно невероятно, но се кълна в паметта на майка си, че е самата истина. Нима ще си правя труда да лъжа нищожество като вас? При това почти мъртво нищожество?

Либерман хвърли бърз поглед към прозореца вдясно от канапето и отново впери очи в Менгеле.

Менгеле въздъхна и поклати глава.

— Ако аз искам да погледна през прозореца, първо ще ВИ убия и тогава ще погледна. Но просто не искам да си правя този труд. Ако идваше някой, кучетата в задния двор щяха да лаят, нали? Не е ли така?

— Да — каза Либерман с ръце на главата.

Менгеле се усмихна.

— Виждате ли? Всичко става, както аз искам. Бог е на моя страна. Знаете ли какво гледах по телевизията в един часа тази нощ? Филми за Хитлер. — Кимна. — В момент, когато изживявах тежка депресия и направо мислех за самоубийство. Кажете сега, това не е ли знак от бога? Тъй че не губете време да гледате през прозорци, гледайте мен и ме слушайте. Той е жив. Този албум — направи знак със свободната си ръка, като не отместваше очи и държеше пистолета насочен към Либерман — е пълен с негови снимки, има го на възраст от една до тринайсет години. Момчетата са негови точни генетични дубликати. Няма да губя време да ви обяснявам как го постигнах, дори да го направя, съмнявам се, че ще можете да го разберете. Но трябва да знаете едно: аз успях! Успях да създам точни генетични дубликати. Създадох ги в лабораторията, а след това ги износиха жени от племето ауити. Здрави жени, покорни на пресметливия си вожд. У момчетата няма и следа от тяхната наследственост. Те са най-чиста проба дубликати на Хитлер, получени изцяло от негови клетки. Разреши ми да взема от него половин литър кръв и да отрежа парченце от кожата над ребрата му, по библейски образец. Спомням си датата, шести януари хиляда деветстотин четиридесет и трета година, бяхме във Вълчата бърлога. Фюрерът не си бе позволил да има деца. — Телефонът иззвъня. Менгеле не отмести очи от Либерман, ръката с пистолета не трепна. — Той знаеше, че всеки син би расъл с чувство за непълноценност в сянката на такъв… — Телефонът отново иззвъня. — … велик, всемогъщ баща. Като разбра, че теоретически е възможно… — Пак телефонът. — … един ден да създам не негов син, а самия него, дори не негово копие… — Телефонът, — … а нов оригинал, фюрерът — също като мен — изпадна във възторг от идеята. Тогава ми осигури подходящо място за работа и необходимата база, за да се заема със задачата. Нима си мислите, че работата ми в Аушвиц е била някакво безумство, ей тъй на вятъра? Колко елементарни хора сте вие! По случай събитието, след като ми разреши да взема от кръвта и от кожата му, той ми подари красиво надписана табакера: „На моя дългогодишен приятел Йозеф Менгеле, един от хората, които ми служат най-вярно и който в бъдеще може би ще се окаже най-полезен от всички. Адолф Хитлер.“ Тази табакера е най-скъпоценното ми притежание. Естествено, рисковано бе да я пренасям през границата, така че сега е в сейфа на адвоката ми в Асунсион, очаква ме да се прибера у дома след пътешествията. Виждате ли, давам ви повече от минута. — Погледна часовника си…

Либерман скочи. Изстрел раздра въздуха! Той заобиколи дивана, протегна ръка. Отново изстрел, още един! Болката го прикова до стената. Болка в гърдите, болка по-надолу… В притиснатото му към твърдата стена ухо ехтеше кучешки лай. Кафявата дървена врата се тресеше от удари. Посегна към стъклената топка на ромбчета. Нов изстрел раздра въздуха — топката се пръсна в мига, в който я улови, малката дупчица в ръката му се напълни с кръв. Пръстите му се впиха в стърчащата част от топката. Изстрел! Кучетата бясно лаеха. Изкривил лице от болка, стиснал здраво очи, Либерман завъртя остатъка от топката и дръпна. Вратата се отвори с трясък, блъсна ръката му и удари рамото му. Кучетата виеха. Няколко изстрела, оглушителен залп! Лай, вик, щракане… пистолетът беше празен. Топуркане, звън, ръмжене, вик. Раздраната му ръка пусна назъбеното парче от топката. Извърна се към стената, като едва си поемаше дъх. Свлече се надолу, отвори очи…

Черните кучета бяха повалили Менгеле и той лежеше проснат странично на канапето с разкрачени крака. Огромните добермани, с оголени зъби и опънати назад остри уши, гледаха свирепо. Менгеле се опитваше да се отдръпне назад, забил буза в страничната облегалка на канапето. Окото, което се виждаше, бе втренчено в един от доберманите пред него — той се провря между краката на преобърнатата масичка и захапа китката му. Пистолетът падна от ръката. Окото се изви към доберманите, които ръмжаха над главата му. Доберманът над бузата бе стъпил на канапето, между гърба му и облегалката, и тъпчеше с предни лапи рамото му. Доберманът, застрашаващ гърлото на Менгеле, стоеше със задни крака на пода между разкрачените му крака, облягаше се на извитото му навътре бедро и затискаше с тяло гърдите му. Повдигна глава от облегалката на канапето със сведени надолу очи и треперещи устни.

Четвърти огромен доберман се беше проснал на една страна на пода, с нос, заврян в омотаното килимче. Черните му ребра се повдигаха. Изпод него изпълзя лъскава локва.

Либерман продължи да се свлича по стената, примижа и седна на пода. Бавно опъна крака пред себе си, като наблюдаваше доберманите, готови да се нахвърлят на Менгеле.

Бяха готови да се нахвърлят, но не го правеха. Китката на Менгеле беше свободна. Доберманът, който преди я беше захапал, сега ръмжеше срещу носа му.

— Дръж! — изкомандува Либерман, но от гърлото му излезе само шепот. Болката в гърдите стана по-силна, режеща. — Дръж! — изкрещя той пряко сили. От гърлото му се изтръгна дрезгав, но достатъчно ясен глас.

Доберманите изръмжаха, но не помръднаха.

Менгеле стисна очи, зъбите му се впиха в долната устна.

— ДРЪЖ! — изрева Либерман, а болката прониза и разкъса гърдите му.

Доберманите ръмжаха, но не помръдваха.

От прехапаната устна на Менгеле се процеди пискливо стенание.

Либерман опря ръка в стената и затвори очи. Задъхваше се. Издърпа възела на вратовръзката си, разкопча яката. Разкопча още едно копче под връзката и опипа с пръсти мястото на болката. По ръба на фланелката усети влага. Отвори очи и погледна пръстите си. По тях имаше кръв. Куршумът бе пронизал гърдите му. Какво ли бе засегнал? Левия бял дроб? Каквото и да беше, при всяко вдишване болката ставаше непоносима. Бръкна за носна кърпа в джоба на панталона, наложи се да се обърне на лявата страна. По-долу в таза усети още по-силна болка. Примижа. Ооох!

Измъкна кърпата, вдигна я, притисна я към раната на гърдите си и я задържа там.

Вдигна лявата ръка. От двете и страни се стичаше кръв — повече от раздраната длан, отколкото от малката дупчица отгоре. Куршумът беше минал под показалеца и средния пръст. Пръстите му бяха безчувствени и не можеше да ги движи. Две резки кървяха на дланта.

Искаше да задържи ръката нагоре, за да намали притока на кръв, но не можа. Остави я да падне. Нямаше сили да се помръдне. Чувствуваше само болка. И умора… Вратата до него бавно се притвори. Погледна Менгеле. Прикован от доберманите, Менгеле го наблюдаваше.

Затвори очи. Болката изгаряше гърдите му при всяко вдишване.

 

 

— Назад…

Отвори очи и погледна към Менгеле, който продължаваше да лежи странично на канапето, притиснат от ръмжащите добермани.

— Назад — повтори Менгеле с немощен глас. Окото, вперено в добермана, зинал насреща му, се извъртя към добермана до гърлото му, сетне към този, който ръмжеше под ухото му. — Къш! Вече няма пистолет. Няма пистолет. Хайде! Добри кучета.

Синкавочерните добермани ръмжаха, без да помръднат.

— Хубави кучета — каза Менгеле. — Самсън? Хайде, мойто момче. Къш! Назад! — Обърна бавно глава към облегалката. Доберманите отдръпнаха малко глави, но продължаваха да ръмжат. Менгеле изкриви уста в колеблива усмивка. — Мейджър? Нали ти си Мейджър? Добър Мейджър, добър Самсън. Добри кучета. Приятел. Няма пистолет. — Ръката със зачервена китка хвана предния край на облегалката, другата ръка се бе вкопчила в гърба на канапето. Менгеле започна бавно да се обръща. — Добри кучета. Назад! Назад!

Доберманът в средата на стаята лежеше неподвижен, черните ребра не помръдваха. Локвата урина около него се бе разделила на малки локвички, които блестяха върху широките дъски на пода.

— Добри кучета, хубави кучета…

Легнал по гръб, Менгеле започна бавно да се изтегля нагоре към ъгъла на канапето. Доберманите ръмжаха, но не помръдваха, само наместваха по-удобно лапите си, докато той се придвижваше нагоре, по-далеч от зъбите им.

— Назад — увещаваше ги Менгеле. — Аз съм ваш приятел. Правя ли ви нещо лошо сега? Не, не, аз ви обичам.

Либерман затвори очи. Дишането му причиняваше болка. Седеше в локвата кръв, която се стичаше откъм гърба му.

— Добър Самсън, добър Мейджър. Бепо? Зарко! Добри кучета. Назад. Назад.

 

 

Нещо между Дина и Гари не бе наред. Мълча, докато беше при тях през ноември, но може би трябваше да се намеси, може би…

— Жив ли си, нещастнико? Жалка отрепка!

Либерман отвори очи.

Менгеле седеше в ъгъла на канапето и го гледаше. Единият му крак бе горе, а другият на пода. Държеше се за облегалката на канапето и го гледаше с презрение, като господар на положението — ако не се смятаха трите добермана, които ръмжаха, наведени над него.

— Неприятни обстоятелства — отбеляза Менгеле, — но няма да е за дълго. То се вижда. Посивял си, душа береш. Кучетата скоро ще загубят интерес към мен, ако си седя спокойно и им говоря мило. Ще им се допикае, ще ожаднеят. — Обърна се към доберманите на английски. — Вода? Не искате ли вода? Добри кучета. Идете да пийнете вода.

Доберманите ръмжаха, без да помръднат.

— Мръсни псета — рече мило Менгеле на немски и отново се обърна към Либерман: — И какво постигна, отрепка такава? Само дето вместо да свършиш отведнъж, ще умреш бавно. Е, нищо, че китката ми е малко одраскана. След петнайсет минути ще се измъкна оттук. Всички мъже от списъка ще умрат когато трябва. Времето на четвъртия райх наближава. Ще завладеем света! Ще доживея да го видя и да застана до водачите му. Представяш ли си какво страхопочитание ще внушават? Каква власт ще имат, какъв мистичен ореол? Как ще треперят и руснаци, и китайци! Да не говорим за евреите.

Иззвъня телефонът.

Либерман опита да се отлепи от стената и да пропълзи до жицата, увиснала от масата до вратата, но болката в таза го прониза и той не успя да помръдне. Отпусна се отново в лепкавата си кръв. Задъхан стисна очи.

— Ясно. Бързаш да пукнеш минута по-рано. А докато умираш, ще е добре да помислиш за внуците си, които ще натикаме в пещите.

Телефонът продължаваше да звъни.

Дали пък, като не се обажда никой, хората няма да се разтревожат и да дойдат? Дано само доберманите да задържат Менгеле…

Отвори очи.

Менгеле седеше и се усмихваше на доберманите. Спокойна, сигурна, приятелска усмивка. Вече не ръмжаха.

Очите му отново се затвориха.

Лай, ръмжене. Отвори очи.

— Не, не! — извика Менгеле и се дръпна в ъгъла на канапето, впил ръце в облегалката. Доберманите ръмжаха и го блъскаха. — Не, не! Добри кучета! Добри кучета! Не, не, не ставам! Не, не! Виждате ли как мирно стоя? Добри кучета. Добри кучета.

Либерман се усмихна и затвори очи. Добри кучета…

 

 

— Жив ли си, мръсна отрепка?

Кърпата щеше да се задържи върху раната… остана със затворени очи, без да диша, нека си помисли… сетне вдигна дясната си ръка и показа среден пръст.

 

 

Далечен лай. Кучетата в задния двор. Отвори очи. Менгеле го гледаше злобно. Същата омраза, която беше почувствувал по телефона в онази далечна нощ.

— Каквото и да се случи — каза Менгеле, — аз печеля. Уийлок беше осемнайсетият, който умря. Осемнайсет от тях са загубили бащите си във възрастта, в която той е загубил баща си, и поне един ще стане такъв, какъвто беше той. Няма да излезеш жив от тази стая, за да му попречиш. Може и аз да нямам късмет да се измъкна, но за теб съм сигурен.

Стъпки по верандата. Доберманите ръмжаха към Менгеле. Либерман и Менгеле се гледаха от двата края на стаята.

Пътната врата се отвори. Затвори се.

Погледнаха към вратата. Нещо тежко падна във вестибюла. Издрънча метал. Стъпки.

Влезе момчето и застана на вратата — продълговато лице, с остър нос и тъмна коса. Бе облечено в синьо яке с цип, пресечено от широка червена ивица.

Погледна Либерман. Погледна Менгеле и доберманите. Погледна мъртвия доберман. Разширените му ясносини очи шареха из стаята.

Отметна перчема със синя ръкавица от изкуствена кожа.

 

 

— Шишш! — обърна се към кучетата.

— Mein^[1]… мило момче — каза Менгеле и го загледа с обожание. — Мое мило, мило, мило момче, просто не можеш да си представиш колко съм щастлив, колко съм радостен, че те виждам такъв голям, силен и красив! Ще прибереш ли тези кучета? Те ме държат неподвижен вече часове, тъй като по грешка са решили, че аз, а не онзи гаден мошеник там, съм дошъл да ти причиня зло. Махни ги, моля те. Ще ти обясня всичко.

Усмихна му се с любов, притиснат от ръмжащите добермани.

Момчето се взря в него и бавно обърна глава към Либерман.

Либерман поклати глава.

— Не се оставяй да те излъже — предупреди го Менгеле. — Той е престъпник, убиец, ужасен човек, дошъл тук да навреди на теб и на семейството ти. Прибери тези кучета, Боби. Виждаш ли, знам името ти. Знам всичко за теб. Бил си на Кейп Код миналото лято, имаш кинокамера, имаш две хубави братовчедки, които се казват… Разбери, аз съм стар приятел на родителите ти. Всъщност аз съм лекарят, на когото дължиш живота си. Току-що се върнах от чужбина! Доктор Брайтенбах. Не си ли чувал да говорят за мен? Заминах много отдавна.

Момчето го погледна колебливо.

— Къде е баща ми?

— Не знам — отвърна Менгеле. — Подозирам, че тъй като този тип имаше пистолет, който успях да му отнема, а кучетата ни видяха да се бием и останаха с погрешното впечатление… Подозирам, че може би… — кимна мрачно — може би е застрелял баща ти. Дойдох да ви видя, нали ти казах, току-що пристигнах от чужбина, и той ми отвори, като се правеше на приятел. Когато извади пистолета, успях да го надвия и му го отнех, но той отвори онази врата и пусна кучетата. Прибери ги и ще потърсим баща ти. Може би е само вързан. Бедният Хенри! Да се надяваме, че не се е случило най-лошото. Добре, че майка ти не беше тук. Още ли преподава в Ланкастър?

Момчето погледна мъртвия доберман. Либерман помръдна пръст, за да привлече вниманието му.

Момчето погледна Менгеле.

— Кетчуп! — извика то и доберманите се обърнаха и с няколко подскока се озоваха при него. Подредиха се, два от едната му страна, един от другата. Ръкавиците докоснаха синкавочерните им глави.

— Кетчуп! — възкликна Менгеле щастливо и свали крак от канапето. Седна напред и заразтрива ръце над лактите. — Хиляда години да си бях блъскал главата, не бих се сетил да кажа „кетчуп“. — Затропа с крака по пода, като разтриваше бедрата си и се усмихваше. — Казвах „Назад!“, казвах „Къш!“, казвах „Махайте се!“, казвах „Приятел“, но не ми мина през ума да кажа „Кетчуп“.

Момчето намръщено си овали ръкавиците.

— Най-добре… да се обадим в полицията — рече то.

Тъмният перчем падна на челото му.

Менгеле го гледаше втрещено.

— Ти си забележително момче! — каза той. — Толкова съм… — Премигна, преглътна, усмихна се. — Да, разбира се, трябва да се обадим в полицията. Направи ми една услуга, mein… миличък Боби. Вземи кучетата и иди в кухнята да ми донесеш чаша вода. Може и нещо за ядене. — Менгеле се изправи. — Пък аз ще се обадя в полицията и ще потърся баща ти.

Момчето натъпка ръкавиците в джобовете на якето.

— Колата отпред ваша ли е?

— Да — рече Менгеле. — А неговата е в гаража. Поне така предполагам. А може би е ваша? На семейството?

Момчето го загледа скептично.

— Бихте ли седнали отново? — рече то. — Аз ще се обадя.

— Миличък Боби…

— Туршия — извика момчето. Доберманите заръмжаха и се хвърлиха към Менгеле. Той се стовари върху канапето с кръстосани пред лицето лакти.

— Кетчуп! — извика Менгеле. — Кетчуп! Кетчуп!

Доберманите спряха, наведени над Менгеле. Продължаваха да ръмжат.

Момчето влезе в стаята и свали ципа на якето.

— Вас няма да послушат — каза то. Обърна се към Либерман и отстрани тъмния перчем.

Либерман го гледаше.

— Той каза всичко обратно, нали? — запита момчето. Пистолетът е негов и той ви отвори, така ли?

— Не! — обади се Менгеле.

Либерман кимна.

— Не можете ли да говорите?

Либерман поклати глава и посочи телефона. Момчето кимна и се обърна.

— Този човек е твой враг! — извика Менгеле. — Кълна се, той ти е враг!

— За откачен ли ме вземате? — момчето отиде до масата и вдигна слушалката.

— Недей! — Менгеле се наклони напред. Доберманите тракаха зъби и ръмжаха край него, но той остана така. — Моля те! Умолявам те! За твое добро е, не за мое! Аз съм ти приятел! Дойдох да ти помогна! Изслушай ме, Боби! Само за минута!

Момчето го погледна със слушалката в ръка.

— Моля те! Ще ти обясня! Ще ти кажа истината! Да, излъгах! Пистолетът беше мой. Трябваше да ти помогна! Моля те! Изслушай ме, само за минута! Ще ми благодариш, кълна ти се! Една минутка!

Момчето постоя, загледано в него, и затвори телефона.

Либерман заклати отчаяно глава.

— Обади се! — опита се да каже той, но шепотът се изтръгна от гърдите му и не можа да излезе от устата му.

— Благодаря — обърна се Менгеле към момчето. — Благодаря ти. — Облегна се и се усмихна печално. — Трябваше да се сетя, че ще се окажеш твърде умен и няма да мога да те излъжа. Моля те — погледна доберманите, погледна момчето, — извикай ги. Няма да ставам.

Момчето стоеше до масата и го гледаше.

— Кетчуп — рече то и доберманите се обърнаха и забързаха към него. Подредиха се в редица, и трите откъм страната на Либерман, с лице към Менгеле.

Менгеле поклати глава и прокара ръка по ниско подстриганата си прошарена коса.

— Толкова е… трудно. Не знам как да започна.

Свали ръка и погледна загрижено.

— Добре де, започвай — каза момчето.

— Умен си, нали? — рече Менгеле.

Момчето стоеше и го гледаше, пръстите му се движеха по главата на най-близкия доберман.

— Но не си добър ученик — продължи Менгеле. — Бил си отличник като малък, а сега не си. Това е, защото имаш… — вдигна ръка и се почука по сляпото око — самостоятелно мислене. Истината е, че си по-умен от учителите, нали?

Момчето гледаше мъртвия доберман намръщено, със стиснати устни. Погледна към Либерман. Либерман посочи телефона.

Менгеле се наклони към момчето.

— Ако искаш да съм откровен с теб, ти също трябва да си откровен с мен! Не си ли по-умен от учителите си?

Момчето го погледна и сви рамене.

— Само един е по-умен от мене — отвърна то.

— И имаш големи амбиции, нали?

Момчето кимна.

— Искаш да станеш велик художник или архитект.

Момчето поклати глава.

— Да правя филми.

— О, да, разбира се — Менгеле се усмихна. — Да бъдеш велик кинорежисьор. — Погледна момчето. Усмивката му угасна. — Ти и баща ти се карате за това, нали? Упорит старец, при това ограничен. Ти негодуваш съвсем основателно.

Момчето го гледаше.

— Виждаш ли? — рече Менгеле. — Наистина те познавам. Никой друг не те познава толкова добре.

— Кой сте вие? — запита момчето, съвсем объркано.

— Лекарят, на когото дължиш живота си. Затова не те излъгах. Но не съм стар приятел на родителите ти. Всъщност никога не съм ги виждал. И те не ме познават.

Момчето наведе глава, сякаш искаше да чува по-добре.

— Разбираш ли какво значи това? — попита го Менгеле. — Човекът, когото смяташ за свой баща… — поклати глава — не ти е баща. А майка ти, въпреки че я обичаш и тя те обича, не ти е майка. Те са те осиновили. Аз уредих осиновяването. Чрез посредници. Помощници.

Момчето го гледаше втренчено.

Либерман наблюдаваше момчето с тревога.

— Естествено е да се стреснеш, когато внезапно научиш такова нещо — каза Менгеле, — но може би новината няма да се окаже чак толкова неприятна. Никога ли не си почувствувал, че стоиш по-високо от хората наоколо? Като принц сред безличната тълпа?

Момчето вдигна глава и сви рамене.

— Понякога се чувствувам… различен от всички.

— Ти наистина си различен — рече Менгеле. — Много различен и много, много над всички. Имаш…

— Кои са истинските ми родители? — попита момчето.

Менгеле се взря замислено в ръцете си, стисна ги и погледна момчето.

— Ще бъде по-добре за теб — каза той, — ако не научиш това сега. Когато станеш по-възрастен, по-зрял, ще разбереш. Но едно нещо мога да ти кажа, Боби — роден си от най-благородната кръв. Твоето наследство, говоря не за пари, а за характер и способности, е несравнимо с това на другите. В теб е заложена възможността да осъществиш амбиции, хиляди пъти по-велики от тези, които мечтаеш да осъществиш. И ти ще успееш! Но само (имай предвид, че те познавам много добре и трябва да ми вярваш), само ако излезеш сега оттук заедно с кучетата и ме оставиш да… направя това, което трябва, и да си отида.

Момчето стоеше и го гледаше.

— За твое добро — подчерта Менгеле. — Единственото, за което мисля, е твоето бъдеще. Трябва да ми повярваш. Посветил съм живота си на теб и твоята съдба.

— Кои са истинските ми родители? — попита отново момчето.

Менгеле поклати глава.

— Искам да знам.

— По този въпрос трябва да се подчиниш на моята преценка. Когато дойде подходящият момент, ще…

— Туршия!

Доберманите се втурнаха с ръмжене към Менгеле. Той се дръпна назад и скри лице зад кръстосаните си лакти. Доберманите се бяха надвесили над него и ръмжаха.

— Кажете ми — настоя момчето. — Веднага. Иначе ще… ще им дам друга команда. Не се шегувам. Ако поискам, мога да ги накарам да ви разкъсат.

Менгеле впери очи в момчето изпод кръстосаните си лакти.

— Кои са родителите ми? — повтори то. — Ще броя до три. Едно…

— Нямаш родители! — рече Менгеле.

— Две…

— Това е вярно! Създаден си от клетка на най-великия човек, който някога е живял! Чрез теб той е роден повторно! Ти си негово копие и живееш повторно живота му! А оная отрепка там е негов заклет враг! Следователно твой враг.

Момчето се обърна към Либерман, сините му очи гледаха объркано.

Либерман вдигна ръка, завъртя пръст около сляпото си око и посочи Менгеле.

— Не! — извика Менгеле, когато момчето се извърна към него. Доберманите ръмжаха. — Не съм луд! Колкото и да си умен, има неща, които не знаеш в областта на науката и микробиологията! Ти си живо копие на най-великия човек в историята! А онзи там… — очите му отскочиха към Либерман — дойде тук, за да те убие! Аз трябваше да те защитя!

— Кой? — настояваше момчето. — Кой съм аз? Кой велик човек?

Менгеле впери поглед в него над главите на ръмжащите добермани.

— Едно… — каза момчето.

— Адолф Хитлер. Казвали са ти, че е лош — рече Менгеле, — но с течение на времето, когато разбереш, че светът се наводнява от черни, семити, славяни, ориенталци, а твоят собствен арийски народ е застрашен от изчезване, ти ще го спасиш и ще ти стане ясно, че той е бил най-добрият и най-мъдрият човек в историята! Ще се наслаждаваш на наследството си и ще ме благославяш, че съм те създал. Както самият той ме благослови за това мое начинание!

— Знаете ли какво — рече момчето, — вие сте най-смахнатият човек, когото съм виждал! Вие сте най-побърканият, най-лудият…

— Говоря ти истината! — каза Менгеле. — Вгледай се в себе си! Ти имаш сили да командуваш армии, Боби! Да подчиняваш цели народи на волята си! Да унищожаваш безмилостно всеки, който ти се противопоставя!

— Вие сте… луд — каза момчето.

— Вгледай се в себе си — рече Менгеле. — В теб е заложено цялото му могъщество и то ще се прояви, когато настъпи моментът. Направи каквото ти казвам. Остави ме да те защитя. Предстои ти да изпълниш една велика повеля. Съдбата е определила теб да извършиш най-възвишеното от всички дела.

Момчето погледна надолу и потри чело. Погледна Менгеле.

— Горчица! — изкомандува то.

Доберманите скочиха. Менгеле се сви и изкрещя.

Либерман погледна. Замижа. Погледна отново. Взря се в момчето.

То мушна ръце в джобовете на пресеченото с червена ивица синьо яке. Отдръпна се от масата, приближи се бавно към канапето и застана отстрани. Стоеше и гледаше надолу. Сбръчка нос.

— Шишш!…

Либерман наблюдаваше момчето и настървените муцуни на доберманите, които смъкнаха Менгеле на пода.

Бавно премести поглед към ранената си ръка. Кървеше от двете страни.

Чуваше се сподавено ръмжене. Влажни мляскания. Хриптене.

След известно време момчето се отдръпна от канапето, без да вади ръце от джобовете. Погледна надолу към мъртвия доберман и побутна задницата му с върха на гуменката си. Хвърли бегъл поглед към Либерман, обърна се и погледна зад себе си.

— Пусни! — извика то.

Двата добермана вдигнаха глави и тръгнаха към него с провиснали от кървавите муцуни езици.

— Пусни! — повтори момчето. Третият доберман вдигна глава.

Едно от кучетата подуши мъртвия си събрат. Другото мина покрай Либерман, отвори с нос вратата до него и излезе.

Момчето се приближи, застана между краката на Либерман и го загледа отгоре с паднал на челото перчем.

Либерман вдигна поглед към него. Посочи телефона. Момчето извади ръце от джобовете и клекна, подпря лакти на бедрата си, които опънаха крачолите на кафявия кадифен панталон. Китките му стърчаха нагоре. Мръсни нокти.

Либерман се взря в издълженото детско лице: остър нос, перчем, ясносини очи, които го разглеждаха.

— Мисля, че ще умрете скоро — каза момчето, — ако някой не дойде да ви помогне и да ви закара в болница.

Дъхът му миришеше на дъвка.

Либерман кимна.

— Мога отново да изляза — продължи то. — С учебниците. И да се върна по-късно. Ще кажа, че… че съм се разхождал някъде. Понякога го правя. А майка ми не се връща преди пет без двайсет. Бас държа, че дотогава ще сте мъртъв.

Либерман го гледаше. Другият доберман излезе.

— Ако остана и извикам полиция — рече момчето, — ще им съобщите ли какво съм направил?

Либерман се поколеба. Поклати глава.

— Нито дума?

Либерман поклати глава.

— Обещавате ли?

Кимна.

Момчето протегна ръка.

Либерман се взря в ръката. Погледна момчето. Момчето го наблюдаваше.

— Щом можете да сочите, можете и да се ръкувате — рече то.

Либерман продължаваше да гледа ръката.

Не, рече си той. Тъй или инак, ще умра. Кой знае какви са им лекарите в тази затънтена дупка.

— Е?

А може би има задгробен живот. Може би Хана го чака. Мама, татко, момичетата… Не, не бива да се залъгва. Вдигна ръка. Стисна китката на момчето. Неохотно, от немай-къде.

— Оня наистина беше побъркан — рече момчето и се изправи.

Либерман гледаше ръката си.

— Пръждосвай се! — изкрещя момчето към добермана, който продължаваше да ръфа Менгеле.

Доберманът се понесе навън към вестибюла, сетне бясно се втурна обратно, профуча с кървава уста покрай Либерман и отново изтърча навън.

Момчето тръгна към телефона. Либерман затвори очи. Изведнъж се сети! Отвори очи. Изчака момчето да свърши разговора и му направи знак с ръка. То се приближи.

— Вода?

Либерман поклати глава и махна. Момчето клекна до него.

— Има списък — рече Либерман.

— Какво? — Момчето приближи ухото си.

— Има списък — повтори Либерман, като се опитваше да говори по-високо.

— Списък?

— Потърси го. Може би е в палтото. Списък с имена.

Момчето отиде във вестибюла. Взел съм Хитлер за помощник, рече си той. Опитваше се да държи очите си отворени. Погледна към Менгеле, проснат пред канапето. На мястото на лицето му нямаше лице. Бяло и червено. Кости и кръв.

Момчето се върна след малко. Разглеждаше няколко разгънати листа. Либерман посегна.

— Баща ми го има в този списък — отбеляза то.

Либерман се пресегна по-високо. Момчето го погледна тревожно и сложи листата в ръката му.

— Забравих. Трябва да го потърся.

Пет-шест страници, изписани на машина. Имена, адреси, дати. Трудно щеше да ги разчете без очила. — Дьоринг — зачеркнат, Хорве — зачеркнат… Само на едната страница имаше зачеркнати имена. Сложи листата на пода и с една ръка ги прегъна. Мушна ги в джоба на сакото. Затвори очи. „Не бива да умирам. Трябва да се преборя…“

Далечен лай.

— Ето го!

 

 

— Мъртъв е! Не можем да го разпитаме!

— Списъкът… — прошепна той. — Бащите…

Повдигнаха го — оох! И го оставиха.

Носилка. Понесоха го… Чукче с форма на кучешка глава… дневна светлина, синьо небе…

Блестящ обектив, насочен към лицето му, работеше и бръмчеше. До него — остър нос…