Менгеле беше преместил портрета на фюрера и всички снимки и спомени от него на западната стена над дивана, поради което се наложи научните му степени и отличия и семейните снимки да заемат всички свободни места между двата външни прозореца на южната стена, около прозореца към лабораторията и вратата на източната стена. След това накара да облицоват голата северна стена със седем-осем сантиметрова дървена ламперия на височина до кръста и да свалят бледосивите тапети над нея. Боядисаха на два пъти стената с бяла боя — първия път обикновена, а втория — с бляскав оттенък. Ламперията беше оцветена в бледосиво. Когато боята изсъхна напълно, поръча да му пратят художник-плакатист, който веднага долетя от Рио.

Художникът с умение изтегли прави тънки черни линии и написа красиво думите, но още при първото им леко нанасяне с молив започна да греши при преписването и неправилно да поставя непознатите му знаци за произношение, обърквайки се от бразилския правопис. Поради това Менгеле седя на бюрото си четири дни и го наблюдава, инструктира и предупреждава. Художникът му стана противен и още на втория ден взе да се радва, че ще изхвърлят този тъпак от самолета.

Когато работата беше завършена и дългата маса с подредени на купчини списания бе върната на мястото й до стената, Менгеле се облегна на стола от метал и кожа и се полюбува на схемата — точно както си я беше представял. Деветдесет и четири имена, до всяко отбелязана страната и датата с по едно празно квадратче като в списък при избори. Бяха подредени в три колони — средната се наложи да е с едно име по-дълга от двете крайни (малко дразнещо, но вече твърде късно да се поправи). Всички бяха там — от 1. Дьоринг — Федерална Германия — 16/10/74 □ до 94. Ахърн — Канада — 23/4/77 □. Как очакваше попълването на квадратчетата! Щеше да ги попълва, разбира се, сам, ала не беше решил с червено или с черно. Може би най-напред щеше да опита с кръстчета, но ако първите няколко не станат еднакви, щеше да ги запълни. Завъртя се на стола и се усмихна на фюрера. „Не се сърдите, че ви преместих заради това, нали? Разбира се, че не! Как ще се сърдите?“

След това, уви, нямаше какво да прави, освен да чака до 1 ноември, когато щяха да се обадят в щаба.

Намери си работа в лабораторията, където се захвана без особен ентусиазъм да трансплантира хромозоми в ядрото на клетка от жаба.

Прелетя до Асунсион и обратно за един ден — посети бръснаря си и една проститутка, купи си електронен часовник и с Франц Шиф хапнаха хубав бифтек в „Ла Каландрия“.

Най-после дългоочакваният ден дойде — хубав и толкова ослепително светъл, че трябваше да спусне завесите в кабинета си. Радиостанцията беше включена и нагласена на честотата на щаба, слушалките лежаха готови до бележник и писалка. В ъгъла на покритото със стъкло бюро беше постлана малка ленена кърпа. На нея, подредени като хирургически инструменти, лежаха малка неразпечатана кутия с червен емайл, отвертка, нова тънка четчица за боя, с къса четина, непокрита купичка и кутия терпентин с капак. Левият край на масата беше изтеглен от стената и пред първата колона с имена и страни чакаше стълба. Беше решил да опита първо с кръстчета.

Малко преди пладне, когато вече го обзе нетърпение, дочу през завесите усилващото се бръмчене на самолет. Самолетът на щаба. Значи, много добри или много лоши новини. Прекоси с бърза крачка кабинета, мина през вестибюла и излезе вън на терасата, където децата на прислугата разчупваха някакъв плосък кейк. Прескочи ги, заобиколи къщата, мина отзад и слезе по няколко стъпала. Самолетът тъкмо се приземяваше зад върховете на дърветата. Засенчи очи с ръка и забърза през двора — градинарят, който явно се мотаеше, се хвана бързо за мотиката, — заобиколи дома на прислугата, бараките и навеса над генератора. Навлезе, подтичвайки, в зеления тунел — алеята, врязана в гъстия листак на джунглата. Чуваше как се приземява самолетът. Забави ход, напъха гърба на ризата си в панталона, извади носна кърпа и изтри челото и бузите си. Защо пристигаше самолетът, защо не съобщиха по радиото? Сигурен беше, че се е случило нещо лошо. Либерман? Нима тази гадина бе успяла да сложи край на всичко? В такъв случай щеше да отиде лично във Виена, да го намери и да го убие. За какво ли друго му оставаше да живее?

Излезе на затревената писта точно когато малкият двумоторен самолет, боядисан в червено и бяло, бавно се насочи към неговата собствена сребристочерна машина. Там се въртяха двама от охраната и пилотът, който му махна с ръка. Той кимна. От другата страна на пистата втори човек от охраната беше застанал до мрежестата ограда и провираше нещо през нея за примамка на някакво животно. Това беше забранено, но той не му се скара. Наблюдаваше вратата на спрелия самолет с все по-бавно въртящи се витла. Каза си молитвата наум.

Вратата се отвори и един от охраната се затича да помогне на висок мъж със светлосин костюм да слезе по стъпалата — полковник Зайберт! Значи лоши новини!

Тръгна бавно напред.

Полковникът го видя, весело му помаха и се запъти към него. Носеше червена пазарска чанта.

— Новини ли? — попита Менгеле и ускори крачка.

Полковникът му кимна с усмивка.

— Да, добри новини!

Слава богу! Забърза.

— Бях се разтревожил!

Ръкуваха се. Полковникът, стегнат мъж, с лице, което излъчваше твърдост, и руса, тук-там побеляла коса, се усмихна.

— Всички „бизнесмени“ се обадиха. Октомврийските „клиенти“ са уредени: четирима на точните дати, двама с по един ден по-рано и един с ден закъснение.

Менгеле се хвана за гърдите и пое дъх.

— Слава богу! Разтревожих се, като видях самолета.

— Реших да се поразходя — рече полковникът. — Такъв прекрасен ден.

Тръгнаха заедно по пътеката.

— И седемте ли?

— И седемте. Без проблеми. — Полковникът му подаде пазарската чанта. — Това е за вас. Тайнствен пакет от Острайхер.

— Много мило — възкликна Менгеле и я взе. — Благодаря. Вътре няма нищо тайно. Помолих го да ми намери малко коприна, една от прислужниците ще ми ушие ризи. Ще останете ли за обед?

— Не мога — отвърна полковникът. — В три часа се събираме на „репетиция“ за сватбата на внучката ми. Знаете ли, тя се жени за внука на Ернст Рьоблинг. Самата сватба е утре. Но ще изпия едно кафе и ще си поговорим.

— Тъкмо да ви покажа схемата си.

— Каква схема?

— Ще видите.

Полковникът я видя и изпадна във възторг.

— Красота! Истинско произведение на изкуството! Не сте го правили сам, нали?

Менгеле остави чантата до бюрото и се усмихна щастливо.

— Моля ви, не, разбира се. Че аз не съм сигурен дали ще мога да направя кръстчетата! Изпратиха ми човек от Рио.

Полковникът се обърна и го изгледа учудено.

— Не се тревожете — изрече Менгеле и направи успокоителен жест с ръка. — На връщане стана злополука.

— Надявам се, тежка злополука — отбеляза полковникът.

— Много тежка.

Сервираха кафето. Полковникът разгледа снимките на фюрера, сетне седнаха на дивана и отпиха от горещата тъмна течност в малки бели чашки със златен орнамент.

— Всички са се настанили в апартаменти — обясни полковникът, — само Хесен си е купил фургон. Казах му да се обажда всяка седмица, за всеки случай. Ще го използува, докато настъпи лошото време.

Менгеле рече:

— Трябват ми точните дати, на които са убити хората — за картотеката.

— Разбира се. — Полковникът остави чашката и чинийката на малката масичка пред тях. — Всички данни са записани. — Посегна към вътрешния джоб на сакото си.

Менгеле пое от полковника прегънатия тънък лист, разгъна го, отдалечи го и прочете текста. Поклати глава и се усмихна.

— Четирима от седемте на точните дати! Чудесно!

— Това е то, хора на място — отбеляза полковникът. — Швимер и Мунд вече са подготвили следващите операции. С Фарнбах имахме някои затруднения. Обича да пита.

— Знам — рече Менгеле. — Затрудни и мен, когато ги инструктирах.

— Смятам, че оттук нататък няма да ни създава главоболия — заяви полковникът. — Здравата го насолих.

— Чудесно.

Менгеле сгъна приятно шумолящата хартия и я постави в ъгъла на масичката, успоредно на ръбовете. Погледна схемата и си представи седемте червени кръстчета, които щеше да направи, щом си отиде полковникът. Взе чашката с надеждата, че ще го подсети да побърза.

— Вчера сутринта ми се обади полковник Рудел — рече гостенинът. — В момента е на Коста Брава^[1].

— Така ли? — Менгеле веднага разбра, че причината за посещението на полковника не е желанието му да се поразходи. Какво ли го е накарало да дойде? — Как е той? — запита и отпи от кафето.

— Добре е — отвърна полковникът. — Малко е загрижен. Получил писмо от Гюнтер Венцлер. Предупреждава го, че Либерман може би е надушил нашата операция. Преди две седмици Либерман говорил в Хайделберг и задал на публиката доста необичаен „хипотетичен“ въпрос. Приятел на Венцлер, чиято дъщеря била там, му казал да съобщи за всеки случай.

— Какво точно попитал Либерман?

Полковникът се загледа за миг в Менгеле.

— Попитал защо ние, вие и ние, искаме да убием деветдесет и четирима шейсет и пет годишни административни служители. „Хипотетичен“ въпрос.

Менгеле сви рамене.

— Очевидно не знае. Сигурен съм, че никой не е дал правилен отговор.

— И Рудел е сигурен — отсече полковникът. — Все пак, иска да знае защо Либерман е задал точно този въпрос. Впрочем вие не изглеждате изненадан.

Менгеле отпи от кафето.

— Американецът не слушаше касетата, когато го намерихме — каза той небрежно. — Говореше с Либерман. — Остави чинийката и се усмихна на полковника. — Както положително сами сте разбрали вчера следобед от телефонната служба.

Полковникът въздъхна и се наведе към Менгеле.

— Защо не ни съобщихте?

— Честно казано — заяви Менгеле, — опасявах се, че ще поискате да отложим операцията, ако Либерман започне разследване.

— Прав сте, точно това щях да направя — отвърна полковникът. — Три-четири месеца щяха ли да бъдат фатални?

— Биха могли изцяло да променят резултатите. Повярвайте ми, полковник, това е истината. Който и психолог да попитате, ще ви го каже.

— Тогава щяхме да прескочим тези мъже и да продължим с другите по графика!

— И да намалим резултата с двайсет процента? През първите четири месеца имаме осемнайсет души.

— А не смятате ли, че по този начин ще намалите още повече резултата? — запита полковникът. — Нима Либерман говори само пред студенти? Хората, нашите хора, могат да бъдат арестувани утре! И резултатът ще се намали с деветдесет и пет процента!

— Моля ви, полковник — каза Менгеле миролюбиво.

— Ако въобще допуснем, че ще има резултат. Знаете ли, че засега имаме само вашите уверения за това?

Менгеле поседя мълчаливо и пое дълбоко въздух. Полковникът взе чашата, погледна я свирепо и я остави.

Менгеле издиша.

— Ще имаме резултата, който обещах — рече той. — Полковник, успокойте се и помислете. Щеше ли Либерман да си прави труда да пита студенти, ако някой друг обръщаше внимание на въпросите му? Нашите хора са там, където трябва, нали? И си вършат работата. Естествено, Либерман е говорил и с други, може би с всички прокурори и полицаи в Европа! Но те очевидно не са му обърнали внимание. Какво друго биха направили? Стар нацифоб, който ги преследва с някаква история, която сигурно звучи безумно, щом не може да им каже причината. Ето на това разчитах, когато взех решението.

— Нямали сте право да вземате такова решение — заяви полковникът. — Поставили сте живота на шестима от нашите хора в по-голяма опасност, отколкото сме се договорили.

— И с това запазих вашите доста солидни капиталовложения, да не говорим за съдбата на расата. — Менгеле стана, отиде до бюрото, взе цигара от медна чаша. — И въобще вече е късно да говорим по този въпрос — каза той.

Полковникът отпи кафе, загледан в гърба на Менгеле. Отдели чашката от устните си и рече:

— Рудел иска още днес да върна хората.

Менгеле се обърна и извади от устата си запалената цигара.

— Как така? Не мога да повярвам!

Полковникът кимна.

— Той приема много сериозно отговорностите си като офицер.

— Но има и отговорности като ариец!

— Така е, но той никога не е бил убеден като нас, че замисълът ще успее. Знаете това, Йозеф. Господи, колко трябваше да го убеждаваме!

Менгеле стоеше мълчаливо, във враждебно очакване.

— Казах му горе-долу това, което и вие казахте сега — рече полковникът. — Ако хората ни се обадят и всичко е наред, значи Либерман не е успял да направи нищо и можем да продължим. Накрая се съгласи. Но отсега нататък Либерман ще бъде под наблюдение. Мунд ще се погрижи за това и ако забележи, че се готви нещо, ще трябва да вземем решение: или да го убием, което още повече може да обърка нещата, или да върнем хората.

— Направим ли това, всичко отива на вятъра. Всичко, което съм постигнал досега. А парите, които изхарчихте за персонал, оборудване и настаняване? Как въобще можете да си помислите за такъв провал? Ако заловят тези, бих изпратил други шест души. И още шест! И още шест!

— Съгласен съм, Йозеф, съгласен съм — успокои го полковникът. — Бих искал да имате право на глас при вземането на решение, ако действително се наложи. И то решаващ глас. Но ако Рудел научи, че сте пуснали хората да заминат, макар да сте знаели, че Либерман е предупреден, ще ви отстрани напълно от операцията. Няма да получавате дори месечните отчети. Тъй че предпочитам да не му казвам. Но преди всичко трябва да получа уверение от вас, че няма да вземате повече самостоятелни решения.

— За какво? Вече няма какво да се решава, освен хората да останат и да работят.

Полковникът се засмя.

— Не бих се учудил, ако скочите в самолета и тръгнете сам подир Либерман.

— Не ставайте смешен — рече Менгеле и смукна от цигарата. — Знаете, че не смея да стъпя в Европа.

Обърна се към бюрото и изтръска пепелта в пепелника.

— Ще получа ли вашето уверение — запита полковникът, — че няма да предприемате нищо, свързано с операцията, без да го съгласувате с Организацията?

— Разбира се — каза Менгеле. — Бъдете напълно спокоен.

— Тогава ще кажа на Рудел, че за нас е тайна как е разбрал Либерман.

Менгеле поклати скептично глава.

— Не мога да повярвам — рече той, — че старият глупак, имам предвид Рудел, а не Либерман, е способен да захвърли толкова пари и заедно с тях съдбата на арийците от загриженост за безопасността на шестима обикновени мъже.

— Парите са малка част от онова, с което разполагаме — отвърна полковникът. — Ние преувеличихме значението им, за да харчите внимателно. Що се отнася до съдбата на арийците, както вече ви казах, той никога не е вярвал в успеха на проекта. Струва ми се, че за него това е все едно да вярва в магьосничество, в свръхестествени сили. Той едва ли разбира нещо от наука.

— Ще бъде лудост, ако го оставите да каже последната дума.

— Ще мислим за това, когато дойде моментът — отговори полковникът, — ако изобщо стигнем дотам. Да се надяваме, че Либерман ще спре да дрънка дори пред студентите, а вие ще направите деветдесет и четири кръстчета на тази красива схема. — Той се изправи. — Изпратете ме до самолета. — Протегна вдървен като на робот крак и бавно закуцука, като си припяваше сватбения марш; „Там-там, тара-та-тата… (стъпка)… там-тата, рам-тата…“ (стъпка). — Каква глупост! Аз съм за по-скромните сватби, а вие? Но опитайте се да го кажете на някоя жена.

Менгеле го изпрати до самолета, помаха му, докато излиташе, и се върна в къщата. Обедът го чакаше в трапезарията и той го изяде, изми си ръцете на умивалника в лабораторията и влезе в кабинета си. Разклати добре кутията с емайла и я отвори с помощта на отвертка. Сложи си очилата и се покачи на стълбата с кутията и новата тънка четчица в ръка. Потопи я, отцеди я в ръба на кутията, пое си дъх, за да се успокои, и я поднесе към квадратчето след Дьоринг — Федерална Германия. — 16/10/74. Кръстчето стана хубаво — яркочервено на бял фон, с прави краища. Освежаваше схемата. Пооправи го на едно местенце и нарисува подобни кръстчета в квадратчетата на Хорве — Дания — 18/10/74 и Гътри — САЩ — 19/10/74. Слезе от стълбата, отстъпи назад и загледа трите кръстчета над рамките на очилата си. Да, добре беше.

Качи се пак и нарисува кръстчета в квадратчетата на Рунщен — Швеция — 22/10/74, Раузенберг — Федерална Германия — 22/10/74, Лиман — Англия — 24/10/74 и Ост — Холандия — 27/10/74. Слезе и отново погледна. Много добре. Седем червени кръстчета. Но някак не му доставяха истинско удоволствие. По дяволите Рудел! По дяволите Зайберт! По дяволите Либерман! По дяволите всички!

Когато се върна, завари истинско свърталище на демони. Собственикът на къщата Гланцер сипеше обвинения върху дребничката Естер, а Макс и срамежлива млада жена, която Либерман не бе виждал преди, бутаха бюрото на Лили към ъгъла до вратата на спалнята. Тенджерите и легените, които събираха водата, процеждаща се през тъмните мокри петна по тавана, озвучаваха сцената с музикално капчукане. В кухнята нещо се счупи.

— Ох, стига! — Беше гласът на Лили. Иззвъня телефонът.

— Аха! — извика Гланцер, обърна се и посочи с пръст. — Ето че пристига и великият общественик, който пет пари не дава за собствеността на средния гражданин. Не оставяйте куфара, подът няма да издържи.

— Добре дошъл — каза Макс и продължи да влачи бюрото.

Либерман остави куфара и чантата. Беше неделя сутрин и си представяше, че ще завари апартамента пуст и тих.

— Какво е станало?

— Какво е станало! — Гланцер се извърна към него, притиснат между две бюра. Подобното му на луковица лице беше огненочервено. — Ще ви кажа какво е станало! Горе имаше наводнение, ето какво е станало! Претоварвате пода и тръбите се напрягат. Пукат се! Мислите ли, че могат да понесат това претоварване?

— Значи на горния етаж се е пукнала тръба и за това, видите ли, съм виновен аз?

— Крушката си има опашка! — изкрещя Гланцер. — Конструкцията се напряга и това не остава безнаказано! Къщата ще се срути от претоварване!

— Йохан, за теб. — Естер му подаде телефона, закрила с ръка слушалката. — Някой си фон Палмен от Манхайм, Обажда се и миналата седмица.

Кичур посивяла коса се беше измъкнал изпод червено-кафявата й перука.

— Запиши телефона. Ще му се обадя.

— Счупих розовата купа — обяви Лили, застанала съкрушена на кухненската врата. — Любимата купа на Хана.

— Вън! — изкрещя Гланцер към Либерман и го задуши с лошия си дъх. — Всички бюра вън! Това е жилищен блок, а не ведомствена сграда! И картотеките вън!

— Вие напуснете! — изкрещя на свой ред Либерман, Беше открил, че това е най-добрият начин да се справи с Гланцер. — Идете да поправите изгнилите си водопроводи! Това са мои мебели, бюра и картотеки! Да не би в правилника за наемателите да пише, че мога да имам само маси и столове?

— В съда ще видите какво пише в правилника!

— Вие ще видите колко ще платите за щетите от наводнението! Вън! — Либерман посочи с пръст вратата.

Гланцер примижа. Погледна пода до себе си, сякаш се вслушваше в нещо, вдигна разтревожен поглед към Либерман и кимна.

— Отивам си — каза кротко той, — преди всичко да се срути.

Понесе на пръсти тежкото си тяло към вратата и внимателно я затвори.

Либерман тропна на пода.

— Тропам по пода, Гланцер!

— Дано пропаднеш! — дочу се вече отдалеч гласът на собственика.

— Недей — каза Макс и докосна ръката на Либерман, — ами ако е прав?

Либерман се обърна. Огледа се, вдигна очи към тавана, затюхка се тъжно; „Ай, ай, ай!“ И прехапа долната си устна.

Естер се протягаше да избърше горната част на една картотека.

— Открихме го навреме, не е толкова страшно. Слава богу, че приготвих нещичко тази сутрин. Донесох кейк с орехи. Като видях какво става, извиках Макс и Лили. Тече само тук и в кухнята, в другите стаи няма нищо.

Макс представи срамежливата млада жена, която имаше големи и хубави сиви очи. Аликс, племенница на Макс и Лили от Брайтън. Дошла от Англия да прекара почивката си при тях. Либерман се ръкува с нея, благодари й за помощта, съблече си палтото и се залови за работа.

Избърсаха бюрата и мебелите, смениха пълните тенджери и легени с празни, попиха с дръжки на метли, увити в кърпи, мокрите петна по тавана.

Разположиха се на бюрото и на сухия край на дивана и пиха кафе с кейк. Водата намаля, вече капеше по-нарядко, само от пет-шест места. Либерман им разказа за пътуването си, за старите приятели, които беше посетил, за промените, които бе забелязал. Аликс, която явно се бореше с немския, отговори на въпросите на Естер за работата си като дизайнер на тъкани.

— Имаме сериозни парични постъпления в касата — докладва Макс, като кимаше важно с прошарената си глава.

— Винаги е така след празниците — отбеляза Лили.

— Но тази година са повече от миналата, мила — заяви Макс и се обърна към Либерман. — Хората знаят за банката.

Либерман кимна и погледна Естер.

— Има ли нещо за мен от „Ройтер“? Доклади? Изрезки?

— Има плик от „Ройтер“ — отговори Естер. — Голям плик. Но пише „лично“.

— Доклади? — запита Макс.

— Говорих със Сидни Бийнън, преди да замина. За истерията на младия Кьолер. За него няма нищо, така ли?

Поклатиха глави. Естер се изправи с чаша и чинийка в ръка.

— Не може да е вярно, звучи твърде налудничаво — рече тя. Отиде до бюрото на Макс, а Лили стана и събра чиниите.

— Остави на мен — обади се Естер. — Аз ще измия. Вие разведете Аликс из града.

Либерман благодари на Макс, Лили и Аликс, докато обличаха палтата си. Целуна Лили, ръкува се с Аликс и й пожела приятна ваканция, потупа Макс по гърба. Затвори вратата след тях, взе куфара и го внесе в спалнята. Отиде в банята, глътна хапчетата си, закачи другия костюм в гардероба и смени сакото с пуловер, а обувките с чехли. Върна се в хола и с очила в ръка, взе чантата, заобиколи бюрата и се отправи към трапезарията.

— Ще се навъртам и ще следя водата — обади се Естер от кухнята. — Да те свържа ли с човека от Манхайм?

— По-късно — отвърна Либерман и влезе в трапезарията, която бе превърнал в работна стая.

Бюрото беше отрупано със списания и купища отворени писма. Остави чантата, светна лампата и си сложи очилата. Отстрани купчината писма от няколко големи плика. Намери сивия плик на „Ройтер“ — издут, надписан на ръка. Толкова много? Седна, махна всичко пред себе си, избута настрани струпаната поща. Снимката на Хана се преобърна, списанията се стовариха на пода. Развърза канапа и скъса горния край на плика. Обърна го над зеленото сукно, разтърси го и изсипа куп изрезки от вестници и отрязъци от телекси. Двайсет, трийсет, дори повече, някои фотокопия, повечето набързо изрязани късчета новини на различни езици. „Възрастен мъж, блъснат от автомобил“, „Свещеник, заклан от крадци“, „Шейсет и шест годишен мъж, намерен убит“. На някои изрезки бяха залепени сини и жълти етикети с датите и названията на вестниците. Общо около четиридесет. Погледна в плика и видя още две малки изрезки и лист бяла хартия, в който са били увити. На листа бе написано с малки четливи букви: „Дръж ме в течение. С. Б. 30 октомври“.

Остави го встрани до плика, разпръсна с две ръце по бюрото изрезките и откъснатите страници и ги разгърна — всичко да му е пред очите. Получи се нещо като мозайка от разнородни късчета, изписани на френски, немски, английски, а също и на шведски, холандски и други езици, някои неразбираеми, с изключение на отделни думи: „död“ и „tot“ положително означаваха „мъртъв“.

— Естер — извика той.

— Да?

— Дай ми речниците. Трябва да преведа нещо от шведски и холандски. Също и от датски и норвежки.

Взе немска изрезка: експлозия в химическия завод в Солинген убива нощния пазач Аугуст Мор, шейсет и пет годишен. Не. Остави я настрана. Взе я пак. Не би ли могъл дребен административен служител да работи допълнително през нощта? Не е много вероятно за шейсет и пет годишен мъж, но все пак е възможно. Експлозията станала в един часа през нощта в деня, преди да излезе съобщението във вестника, значи на 20 октомври.

Полилеят светна, Естер прекоси стаята.

— Трябва да са тук — каза тя. Продължи към масата до стената и прочете надписите на кашоните върху нея. — Сигурна съм, че нямаме датски. Макс използува норвежкия.

Либерман извади от чекмеджето тефтер.

— Дай ми и френския.

— Първо да го открия.

Той посегна за писалката. Хвърли отново поглед на изрезката, взе големия жълт тефтер и след като драсна няколко пъти и писалката му прописа, отбеляза: „20. Аугуст Мор. Солинген“. И постави въпросителен знак.

— Ето тук са речниците — обяви Естер и отвори един кашон. — Норвежки, шведски и френски ли каза?

— И холандски, моля те.

Постави изрезката отляво, където щеше да отдели вероятните, потърси английската за свещеника, намери я, хвърли и още един поглед, цъкна с език и я остави отдясно.

Естер пристъпи към него, като едва крепеше четири дебели тома, подвързани в синьо.

— Всичко беше толкова подредено — оплака се тя, докато ги оставяше.

— Ще преподредя. Благодаря.

Тя напъха косата си под перуката.

— Трябваше да задържиш Макс, щом ти се налага да превеждаш.

— Не се сетих.

— Да опитам да го намеря.

Той поклати глава и взе друга изрезка на английски: „Едно спречкване завърши фатално с употреба на оръжие.“

Естер погледна тревожно разпръснатите изрезки.

— Толкова много убити?

— Не всички — отвърна той и сложи изрезката отдясно. — Някои са злополуки.

— Как ще разбереш кои са убити от нацистите?

— Няма да разбера — каза той. — Ще трябва да отида лично и да проверя.

Взе изрезка на немски.

— Да провериш?

— И да открия дали има причина.

— Всичко това само защото някакво си момче се обажда и после изчезва? — рече му тя с упрек.

— Естер, мила, довиждане.

Тя се отдалечи от бюрото.

— На твое място щях да пиша статии и да изкарам малко пари.

— Напиши ги, аз ще ги подпиша.

— Искаш ли нещо за ядене?

Той поклати глава.

Някои от изрезките се отнасяха за едни и същи случаи, няколко от мъжете не бяха на подходяща възраст. Имаше много търговци, фермери, пенсионирани работници от промишлеността, скитници. Много от тях бяха убити от съседи, роднини, банди млади хулигани. Прегледа с лупата си двуезичните речници: „makelaar in onroerende goerderen“ беше „търговец на недвижими имоти“, „tulltjänsteman“ — „митничар“. Оставяше онези, които не го интересуваха, отдясно, „възможните“ — отляво. Намери голяма част от датските думи в норвежко-немския речник. Късно следобед сложи последната изрезка отдясно.

Имаше единайсет „възможни“.

Откъсна от тефтера листа със списъка им и започна на нова страница, като ги подреждаше по датите на смъртта.

На 16 октомври бяха умрели трима: Илер Шамбон в Бордо, Емил Дьоринг в Гладбек — град близо до Есен, и Ларш Першон във Фагерща, Швеция.

Звънна телефонът, остави Естер да се обади.

Двама на осемнайсети: Малкъм Гътри от Тъксън…

— Йохан? Пак от Манхайм.

Вдигна телефона.

— Тук е Либерман.

— Здравейте, хер Либерман — обади се мъжки глас. — Как мина пътуването? Открихте ли причината за деветдесет и четирите убийства?

Остана неподвижен, загледан в писалката в ръката си. Беше чувал гласа, но не можеше да се сети къде и кога.

— Кой се обажда, моля? — запита.

— Казвам се Клаус фон Палмен. Бях на лекцията ви в Хайделберг. Може би ме помните. Запитах ви дали проблемът е наистина хипотетичен.

Разбира се. Русият младеж с умен вид.

— Да, помня ви.

— Постигнаха ли другите ви слушатели по-добри резултати от нас?

— Не съм задавал повече въпроса.

— Но той не е „хипотетичен“, нали?

Искаше да каже, че е, или да затвори телефона, но надделя желанието да поговори открито с някой, който иска да му повярва, дори с този самоуверен млад немец.

— Не знам — призна той. — Човекът, който ми каза за него… изчезна. Може да е бил прав, може да е сгрешил.

— И аз така си помислих. Ще представлява ли интерес за вас, че на двайсет и четвърти октомври в Пфорцхайм един мъж паднал от моста и се удавил? Бил е на шейсет и пет години, на служба в пощата и се канел да се пенсионира.

— Адолф Мюлер — каза Либерман, загледан в списъка на „възможните“. — Освен това знам и за десет други случая: в Солинген, Гладбек, Бирмингам, Таксън, Бордо, Фагерща…

— Охоо!

Либерман се усмихна на писалката.

— Имам източник в „Ройтер“.

— Това е чудесно! А предприели ли сте нещо, за да откриете дали е статистически нормално единайсет административни служители на шейсет и пет годишна възраст да умрат насилствено в период от три седмици?

— Има и други — отбеляза Либерман, — които са били убити от роднини. И трети, които сигурно са пропуснати от „Ройтер“. А от всички тях, мисля, че не повече от шест могат да бъдат… онези, за които се страхувам. Нима шест души повече от нормалното могат да докажат нещо? А и кой води такава статистика? Насилствена смърт на два континента, класифицирана по възраст и занятие? Бог знае какво е „статистически нормално“. Или да се обърна към най-малко десетина застрахователни компании, чиито интереси са засегнати от тази работа? Не бих си губил времето да им пиша.

— Говорили ли сте с властите?

— Вие сам изтъкнахте, че в наше време вече няма такъв интерес към издирването на нацисти. Говорих, но не ме изслушаха. И можете ли да ги упрекнете, когато единственото, което можах да им кажа, беше: „Може би ще убиват хора, но не знам защо.“

— Тогава трябва да разберем защо, а начинът е, като проверим някои от тези случаи. Нека проучим обстоятелствата, при които е настъпила смъртта, и което е по-важно — характерите и живота на тези хора.

— Благодаря — отвърна Либерман, — но аз и сам стигнах до това заключение.

Докато бях „аз“, а не „ние“, додаде наум.

— Пфорцхайм е на по-малко от час с кола оттук, хер Либерман. А аз съм студент по право, трети по успех в курса и мога да задавам въпроси по същество.

— За въпросите по същество вече знам, но това не е ваша работа, млади човече.

— А можете ли да ми обясните защо? Нима вие сте си осигурили изключителни права върху борбата с нацизма? В моята страна?

— Хер фон Палмен…

— Вие изложихте проблема пред всички. Трябваше да ни информирате, че е ваша собственост.

— Изслушайте ме — Либерман поклати глава. — Хер фон Палмен, човекът, който изложи проблема пред мене, беше младеж като вас. По-учтив и почтителен, но инак си приличате. Почти съм сигурен, че е убит. Тъй че не е ваша работа да се заплитате в тези неща, това е работа за професионалисти, не за аматьори. А може и такава каша да забъркате, че когато отида в Пфорцхайм, да ми бъде много по-трудно.

— Няма да забъркам никаква каша и ще се постарая да не ме убиват. Искате ли да ви се обадя и да ви кажа какво съм научил, или да пазя информацията за себе си?

Либерман гледаше яростно пред себе си и се мъчеше да измисли начин да го спре, но, естествено, не можа.

— Знаете ли поне каква информация да търсите? — попита той.

— Знам, разбира се. На кого е оставил парите си Мюлер, кои са роднините му, каква е била политическата или военната му дейност…

— Къде е роден…

— Знам. Всички въпроси, зададени онази вечер.

— И дали би могъл да има някакви контакти… с Менгеле по време на войната или веднага след това. Къде е служил? Бил ли е някога в Гюнцбург?

— Гюнцбург?

— Там е живял Менгеле. И се постарайте да не действувате като прокурор. Мухите се лепят на мед, по-трудно е да ги примамиш с оцет.

— Когато поискам, мога да бъда и очарователен, хер Либерман.

— Очаквам с интерес да го забележа. Моля ви, дайте ми адреса си, ще ви изпратя снимки на трима от хората, за които се предполага, че вършат убийствата. Снимките са стари, отпреди трийсет години и поне един от тях си е направил пластична операция, но могат да се окажат полезни в случай, че някой е забелязал наоколо непознати. Ще ви изпратя и писмо, че работите за мен. Или предпочитате вие да ми изпратите, че работя за вас?

— Хер Либерман, аз искрено се възхищавам от вас и много ви уважавам. Повярвайте ми, горд съм, че ще мога да ви помогна.

— Добре, добре.

— Видяхте ли? Не съм ли очарователен?

Либерман записа адреса и телефона на фон Палмен, даде му още някои указания и затвори телефона. „Ние“! Може би момчето щеше да успее, беше доста умно.

Довърши втория списък, разглежда го няколко минути, отвори най-долното ляво чекмедже на бюрото и извади албум със снимки, взети от досиетата. Извади по една на Хесен, Клайст и Траунщайнер — млади мъже в есесовски униформи. Усмихнати или сериозни. На зърнестите, силно увеличени любителски снимки физиономиите на хората трудно се различаваха, но все пак добре, че имаше и това.

— Естер! — извика той и ги остави на бюрото.

Хесен му се усмихваше — тъмнокос, приличен на вълк, прегърнал нежно сияещите си родители. Либерман обърна снимката и под дребно напечатаните данни, залепени на гърба й, написа: „Сега с посребрена коса. Правил си е пластична операция.“

— Естер!

Взе снимките, стана от стола и отиде до вратата. Естер беше заспала на бюрото с глава върху скръстените си ръце. До лакътя й имаше тенджера с вода. Приближи на пръсти, остави снимките в ъгъла на бюрото и все тъй на пръсти продължи през хола към спалнята.

— Къде отиваш? — подвикна Естер.

— В банята — отвърна той, изненадан, че е будна.

— Питам къде заминаваш. Къде ще търсиш?

— А, това ли? В едно градче близо до Есен. Гладбек. И в Солинген. Имаш ли нещо против?

Фарнбах спря пред хотела. Загледа с възхищение лъчистия синьовиолетов здрач, който по думите на администратора щеше да продължи часове, сложи си ръкавиците, вдигна кожената яка и нахлупи шапката, за да му топли ушите и тила. В Стурлиен не беше толкова студено, колкото се опасяваше, но все пак си беше студено. Слава богу, че това бе най-северната точка, която трябваше да посети. Бразилия го беше изнежила.

— Господине? — потупаха го по рамото.

Обърна се и видя човек с черна шапка, по-висок от него, който му показа личната си карта.

— Полицейски инспектор Льофквист. Мога ли да поговоря с вас?

Фарнбах взе картата в калъфка от пластмаса и кожа. Престори се, че четенето в здрача го затруднява повече, отколкото беше в действителност, за да спечели поне минута за мислене. Върна я на инспектор Ларш Ленарт Льофквист, измайстори една приятна усмивка (поне така се надяваше), за да прикрие смущението и тревогата си, и рече:

— Разбира се, инспекторе. Тук съм от обед и се надявам, че все още не съм успял да наруша някой закон.

Льофквист отвърна на усмивката му.

— Убеден съм, че не сте — каза и сложи картата във вътрешния джоб на черното си кожено палто. — Ако желаете, можем да поговорим, докато се разхождате.

— Добре — отвърна Фарнбах, — тръгнал съм да видя водопада. Това май е единственото интересно нещо тук.

— Да, по това време на годината. — Прекосиха павирания двор на хотела. — През юни и юли е малко по-оживено. Цяла нощ грее слънце и идват по-малко туристи. В края на август към седем-осем часа дори центърът на града опустява, а насам е като в гробище. Немец сте, нали?

— Да — отвърна Фарнбах. — Казвам се Буш. Вилхелм Буш. Търговец съм. Не се е случило нищо, нали, инспекторе?

— Не, нищо. — Минаха през сводеста градинска порта. — Можете да бъдете спокоен. Не се обърнах към вас като длъжностно лице.

Завиха надясно и тръгнаха един до друг по банкета на каменист път. Фарнбах се усмихна.

— Дори съвсем невинен човек ще се почувствува гузен, когато полицейски инспектор го потупа по рамото.

— Предполагам — каза Льофквист. — Съжалявам, ако съм ви разтревожил. Просто обичам да се вглеждам в чужденците. Особено в немците. Смятам ги за… интелигентни събеседници. Какво продавате, хер Буш?

— Минни съоръжения.

— А, това е много интересно.

— Аз съм представител в Швеция на „Оренщайн и Копел“ от Любек.

— Не съм ги чувал.

— Доста влиятелна фирма са в тази област — отбеляза Фарнбах. — Работя при тях от четиринайсет години.

Погледна наляво към полицая. Вирнатият нос и заострената брадичка му напомниха за капитана, при който служеше в СС и който винаги започваше разпитите си с тъпи любезности от рода на „няма защо да се тревожите, приемете, че не се обръщам към вас като длъжностно лице“. След това идваха обвиненията, въпросите, изтезанията.

— Значи сте от Любек? — запита Льофквист.

— Не, роден съм в Дортмунд, а сега живея в Райнфелд, близо до Любек. Когато не съм в Швеция. Имам апартамент в Стокхолм.

„Какво ли знае, кучият му син, чудеше се Фарнбах, и как, по дяволите, го е научил? Нима цялата операция е разкрита? Това негов личен провал ли беше или Хесен, Клайст и другите се намираха в същото положение?“

— Насам — каза Льофквист и посочи надясно към пътека в гората. — Оттук се стига до едно място, откъдето гледката е по-красива.

Поеха нагоре по тясната пътека, потънала, кажи-речи, в пълен мрак. Фарнбах разкопча горното копче на палтото си, за да може по-бързо да извади пистолета, в случай, че се стигне до най-лошото.

— Живял съм известно време в Германия — рече Льофквист — и веднъж съм пътувал с кораб от Любек.

Заговори на доста добър немски. Фарнбах, малко объркан, се чудеше дали наистина няма за какво да се тревожи. Възможно ли беше Ларш Ленарт Льофквист просто да си търси компания да говори немски? Не биваше да разчита на това.

— Говорите немски много добре — подметка той също на немски. — Вероятно обичате да разговаряте с такива като мен, за да се упражнявате?

— Не разговарям с всички германци. — В гласа на Льофквист прозвуча сподавена веселост. — Само с бивши ефрейтори, които са надебелели и предпочитат да се казват „Буш“, вместо Фарнщайн!

Фарнбах спря и го загледа.

Льофквист леко се подсмихна, свали шапка, вдигна глава, премести се на по-светло и вече явно захилен, обърна лице към Фарнбах, като сложи пръсти на мястото на мустаците.

Фарнбах беше изумен.

— Божичко! — възкликна той задъхан. — Преди секунда си мислех за вас! Предполагам, че… Господи! Капитан Хартунг!

Ръкуваха се енергично и капитанът с възторжен смях прегърна Фарнбах, потупа го по гърба, нахлупи си шапката, хвана с две ръце раменете му и се усмихна широко.

— Какво щастие да видя отново човек от онова време! — възкликна той. — По дяволите, ще се разплача!

— Как… как е възможно? — заекна Фарнбах, съвсем объркан. — Аз съм… поразен!

Капитанът се засмя.

— Щом вие сте Буш — рече той, — защо аз да не съм Льофквист? Боже мой, значи говоря немски с акцент! Изглежда, вече съм станал истински гаден швед!

— При това и полицай?

— Точно така.

— Ама наистина ме уплашихте, дявол да ви вземе!

Капитанът кимна със съжаление и потупа Фарнбах по рамото.

— Да, все още се тревожим, че някой може да замахне със секирата, нали, Фарнщайн? След толкова години! Затова се заглеждам в чужденците. От време на време продължавам да сънувам, че съм изправен на процес.

— Не мога да повярвам, че сте вие! — каза Фарнбах, който още не беше се съвзел. — Никога не съм бил толкова изненадан!

Продължиха нагоре.

— Не съм забравил нито едно лице, нито едно име. — Капитанът прегърна Фарнбах през рамо. — Забелязах ви, като стояхте до колата си на бензиностанцията на Крондикесвеген. „Този с елегантното палто е ефрейтор Фарнщайн — си казах. — Готов съм да се обзаложа на сто крони.“

— Фарнбах, господине, не Фарнщайн.

— Така ли? Е, „щайн“ е все пак добре след трийсет години, нали? Разбира се, трябваше да се уверя, че сте наистина вие, преди да ви разкрия кой съм аз. Гласът ви обаче ме убеди, че съм прав, никак не сте се променили. И не ме наричайте „господине“, моля ви. Въпреки че трябва да призная, приятно ми е отново да го чувам.

— Как, по дяволите, се озовахте тук? — запита Фарнбах. — И при това като полицай.

— Не е кой знае колко интересна история — започна капитанът, като свали ръка от рамото на Фарнбах. — Имах сестра, женена за швед, в една ферма в Сконе. Когато ме заловиха, избягах от лагера за интернирани, прехвърлих се с кораба от Любек до Трелеборг (това е пътуването, за което споменах) и се скрих при тях. На него това не му се хареса, на Ларш Льофквист, искам да кажа. Голямо копеле излезе, взе да малтретира бедната Ери. Едва изтраях една година, и така страшно се сджафкахме, че без да искам го убих. Зарових го хубавичко, надълбоко, и просто заех мястото му! Приличахме си малко, така че можех да използувам документите му, а Ери се радваше, че се е отървала от него. Когато идваха хора, които го познават, бинтовах главата си, а тя им казваше, че е избухнала газовата лампа и не мога да говоря. След няколко месеца продадохме фермата и дойдохме на север. Най-напред бяхме в Сундсвал, където работихме в консервна фабрика, ужасно беше! След три години се преместихме в Стурлиен, където имаше вакантни места в полицията и работа за Ери в магазините. Това е всичко. Полицейската работа ми хареса, при това ми дава възможност да разбера дали някой ме търси. Бученето, което чувате, е от водопада, ей там, зад завоя е. А вие, Фарнщайн? Тоест, Фарнбах! Как станахте търговецът хер Буш? Това палто сигурно струва повече от заплатата ми за цяла година.

— Не съм хер Буш — кисело промърмори Фарнбах. — Аз съм сеньор Пас от Порто Алегре, Бразилия. Буш е прикритие. Тук съм във връзка със задача на „Камараденверк“, и то направо безумна задача.

Този път капитанът спря и го погледна изумен.

— Искате да кажете… че е истина? Значи Организацията съществува? Не са само… вестникарски истории?

— Разбира се, че съществува — потвърди Фарнбах. — Помогнаха ми да се уредя там, намериха ми добра работа…

— И сега са тук? В Швеция?

— Тук съм само аз, те са си там и работят с доктор Менгеле „да осъществят повелята на съдбата арийците да властвуват“. Поне така ми казаха.

— Но… това е чудесно, Фарнщайн! Боже мой, това е най-възхитителната новина, която съм… Значи не сме загинали! Няма да ни победят! Каква е задачата ви? Можете ли да ми кажете? Ще нарушите ли заповедите си, ако кажете на офицер от СС?

— Да им пикая на заповедите, до гуша ми дойдоха! — рече Фарнбах. Погледна за момент смаяния капитан и продължи: — Дойдох в Стурлиен да убия един учител. Възрастен човек, който не ни е враг и който не може да промени дори на косъм хода на историята. Но неговото убийство, заедно с много други, е „свещена операция“, която по някакъв начин ще ни възвърне могъществото. Така каза доктор Менгеле.

Обърна се и пое отново по пътеката.

Направо слисан, капитанът се загледа след него и сърдито забърза да го догони.

— По дяволите, какво искате да кажете? — попита той. — Ако е толкова тайна операцията, няма да настоявам! Само не ме… Лъжа ли беше всичко? Да не е някакъв номер, Фарнбах?

Фарнбах дишаше тежко през носа си. Пътеката го изведе на малка издадена скала — той улови с две ръце железния парапет и впери тъжен поглед в широката блестяща лента на бушуващата вода, която се носеше надолу. Проследи я как се излива с тътен в пенливия басейн и се изплю.

Капитанът го дръпна за рамото и го обърна към себе си.

— Това е мръсен номер! — изкрещя високо в ухото му, за да надвие тътена на водопада. — А аз ви повярвах!

— Не беше номер — настоя Фарнбах. — Всяка дума е вярна. Убих човек в Гьотеборг преди две седмици, Андерш Рунстен, също учител. Чували ли сте за него? Аз никога не бях чувал. И никой нищо не беше чувал. Кръгла нула, пенсионер, на шейсет и пет години. Колекционер на бирени бутилки. Хвалеше се със своите осемстотин и трийсет бирени бутилки! Застрелях го в главата и му изпразних портфейла.

— Гьотеборг — промърмори капитанът. — Да, спомням си, имаше го в бюлетина!

Фарнбах се обърна към парапета, хвана се за него и се вгледа в каменната стена над тътнещата, озарена от здрача бездна.

— А в събота трябва да убия още един — рече той. — Не виждам логика! Направо безумие! Това може ли да… послужи на великата цел?

— Значи има определена дата?

— Всичко е извънредно точно.

Капитанът се приближи до Фарнбах.

— И заповедите ви бяха дадени от висшестоящ офицер?

— От Менгеле, с благословията на Организацията. Полковник Зайберт ни стисна ръцете сутринта, когато напуснахме Бразилия.

— И не сте само вие?

— Има и други, в други страни.

Капитанът сграбчи лакътя на Фарнбах.

— Тогава да не сте посмели да кажете пак: „Да им пикая на заповедите!“ — рече той сърдито. — Вие сте ефрейтор, на който е поставена задача и ако началниците ви са решили да не ви съобщят причината, значи имат основания. Божичко, та вие сте есесовец, дръжте се достойно! „Моята чест е верността.“ Тези думи трябва да са издълбани в душата ви!

Фарнбах се обърна с лице към капитана и рече: Войната свърши.

— Не! — извика капитанът. — Не е, щом Организацията съществува и действува. Не смятате ли, че полковникът знае какво прави? За бога, човече, ако съществува дори едно на сто вероятност райхът да се възроди, как може да не направите всичко, което е по силите ви, за да помогнете? Помислете, Фарнбах! Райхът — възроден! Ще можем да се върнем у дома! Като герои! В една уредена и дисциплинирана Германия, презряла този мръсен, недисциплиниран свят!

— Но как може избиването на безобидни старци…

— Кой е този учител? Обзалагам се, че не е толкова безобиден, колкото смятате! Кой е? Лундберг? Улафсон? Кой?

— Лундберг.

Капитанът замълча за момент.

— Е, трябва да призная, че изглежда безобиден, но откъде да знаем какъв е в действителност, а? И откъде да знаем какво знае вашият полковник? И докторът? Хайде, човече, стегнете се и изпълнете дълга си! „Заповедта си е заповед!“

— Дори когато е безсмислена?

Капитанът притвори очи и задиша дълбоко; отвори ги и се втренчи злобно във Фарнбах.

— Да — рече натъртено той. — Дори когато е безсмислена. За началниците ви е смислена, иначе не биха я издали. Боже мой, отново има надежда, Фарнбах, нима ще рухне, заради вашата слабост?

Фарнбах се намръщи смутено и се приближи към капитана. Капитанът се извърна с лице към него.

— Няма да имате никакви затруднения — рече той. — Ще ви покажа Лундберг. Мога дори да ви кажа за навиците му. Две години беше учител на сина ми, познавам го добре.

Фарнбах намести шапката си и хитро се усмихна.

— Нима семейство Льофквист… има син?

— Да, защо? — Капитанът го загледа и лицето му пламна. — Всъщност — продължи той хладно — сестра ми умря през петдесет и седма, тогава се ожених. Какви порочни мисли ви минават в главата!

— Простете ми — отвърна Фарнбах. — Съжалявам.

Капитанът мушна ръце в джобовете.

— Добре — каза той, все още с пламнало лице. — Надявам се, че успях да ви вдъхна малко твърдост.

Фарнбах кимна.

— Трябва да мисля за възстановяването на райха — рече той.

— И за вашите офицери и другари войници — продължи капитанът. — Те зависят от изпълнението на вашата задача. Няма да ги оставите без подкрепа, нали? Ще ви помогна за Лундберг. В събота съм дежурен, но ще се сменя с някого, не е проблем.

Фарнбах поклати глава.

— Само че не ми трябва Лундберг.

Той се хвърли напред. Ръцете му в кожени ръкавици блъснаха човека в черно кожено палто.

Капитанът полетя назад през парапета — изпод шапката му блесна оцъклено от изумление око, — извади ръце от джобовете и ги разпери във въздуха. Тялото му взе да се премята надолу към пенливия басейн.

Фарнбах се облегна на парапета и погледна мрачно в бездната.

— Освен това не трябваше да е в събота — рече той.

Когато слезе от самолета на летище Есен Мюлхайм, Либерман с изненада откри, че се чувствува добре. Не, не прекрасно, но не и отвратително, както се бе чувствувал при предишните си две посещения в Рур. Там навремето се произвеждаха оръжията, танковете, самолетите и подводниците на Хитлер — целият негов арсенал. Тъй че стелещата се пелена от смог, онзи саван, закриващ слънцето, сякаш хвърлен отгоре, а не издигащ се отдолу, който посрещна Либерман през петдесет и девета, и сетне в шейсет и шеста, му подействува не като признак на мирна промишленост, а като проклятие заради военната вина. Бе потиснат, обезсърчен, всичко това го връщаше в миналото. Отвратителен спомен.

И този път се беше подготвил за неприятното усещане, но не, чувствуваше се добре. Смогът си беше смог, като този в Манчестър или Питсбърг, и не го връщаше към отвратителния спомен. Дори напротив, седнал в плавно носещо се такси, сега той сам посягаше към миналото. И не биваше да се бави. Изминали бяха почти два месеца, откак чу покъртителния разказ на Бари Кьолер от Сао Паоло и почувствува омразата на Менгеле. Ето че най-сетне предприемаше нещо, отиваше в Гладбек да разпитва за Емил Дьоринг, шейсет и пет годишен, „доскоро на работа в есенската служба за обществен транспорт“. Наистина ли е бил убит? Бил ли е свързан по някакъв начин с чужденци? Имало ли е причина, поради която Менгеле и Организацията биха желали смъртта му? Ако наистина трябваше да умрат деветдесет и четирима души, вероятността Дьоринг да е бил първият, беше едно към три. Може би щеше да научи довечера.

Ами ако „Ройтер“ беше пропуснала някоя от възможностите за 16 октомври? Вероятността може би беше едно към четири или пет. Или шест. Или десет. Не биваше да мисли толкова песимистично. Доброто настроение щеше да му свърши повече работа.

— Отишъл зад тарабите да се облекчи — обясни с гърлен северногермански акцент главният инспектор Хаас. — Лош късмет. Избрал лошо място, в лош момент.

Имаше вид на суров човек. Наближаваше петдесетте, с червендалесто сипаничаво лице, сближени сини очи и почти окапала руса коса. Дрехите, бюрото и кабинетът му бяха спретнати. Държеше се вежливо с Либерман.

— Върху него се срутила част от стената на третия етаж. По-късно надзирателят каза, че някой я е бутнал с железен прът, но какво друго би могъл да каже? Нямаше доказателства, защото, естествено, веднага след като измъкнаха Дьоринг от развалините, ние ръчкахме там с железни пръти и съборихме всичко, което можеше да падне. Сигурни бяхме, че става дума за злополука, и така заявихме за случая. Застрахователното Дружество вече се договори с вдовицата. Ако се съмняваха, че е убийство, нямаше да бърза толкова.

— Все пак — отбеляза Либерман — би могло да е убийство. Съвсем не е изключено.

— Зависи какво имате предвид — отвърна Хаас. — Е, възможно е някакви мошеници или хулигани да са върлували из сградата. Появява се там някакъв човек и решават да се погаврят с него. Да, не е изключено. Все пак е малко вероятно. Но убийство с някакъв сериозен мотив, замислено специално срещу хер Дьоринг? Не, не е възможно. Как би могъл някой, който го преследва, да се качи на третия етаж и да откърти цяла част от стената за краткото време, през което той е бил в тунела? Умрял е, докато е уринирал, а не е, да речем, пил много, изпил само две бири.

Хаас се усмихна.

— Разкъртването може да е било направено предварително — отбеляза Либерман. — Един човек чака, готов да блъсне разклатения покрив, а друг, който е с Дьоринг, успява да го накара да… застане на определеното място.

— Добре де, как ще стане тая работа? „Защо не спреш да се изпикаеш, приятелче? Ей там, точно където съм отбелязал с кръстче.“ Освен това е излязъл сам от бара. Не, хер Либерман — отсече Хаас категорично, — чух вече някой подобни предположения. Може да сте сигурен, че е злополука. Убийците не действуват по този начин. Избират по-прости начини: стрелба, нож, удар. Вие сам знаете.

— Освен ако не им предстоят много убийства и искат всички да са… различни — отбеляза Либерман замислено.

Хаас впери сближените си очи в него.

— Много убийства?

— Какво искахте да кажете — попита Либерман, — когато споменахте, че сте чули подобни предположения?

— На следващия ден дойде сестрата на Дьоринг и се разкрещя, че трябвало да арестувам фрау Дьоринг и някой си Шпрингер. Той ли… От него ли се интересувате? Вилхелм Шпрингер?

— Възможно е — отвърна Либерман. — Кой е той?

— Музикант. Любовник на фрау Дьоринг според сестрата. Госпожата е много по-млада от Дьоринг. И е хубавичка.

— На колко години е Шпрингер?

— Трийсет и осем, трийсет и девет. Вечерта на злополуката е свирил с оркестъра в есенската опера. Мисля, че това го оневинява, нали?

— Какво можете да ми кажете за Дьоринг? — запита Либерман. — Кои бяха приятелите му? Членуваше ли в някаква организация?

Хаас поклати глава.

— Имам само физическите му данни. — Обърна страница в папката, отворена пред него. — Виждал съм го няколко пъти, но не го познавам. Тук са от една година. Ето: „шейсет и пет годишен; ръст: сто и седемдесет сантиметра; тегло: осемдесет и шест килограма“. — Погледна Либерман. — Ето нещо, което ще ви заинтригува. Носеше пистолет.

— Така ли?

Хаас се усмихна.

— Музеен експонат, маузер „Боло“. С него не е стреляно, не е чистен и смазван от много години.

— Зареден ли беше?

— Да, но вероятно щеше да отнесе ръката му, ако беше гръмнал.

— Бихте ли ми дали адреса и телефона на фрау Дьоринг? — попита Либерман. — И на сестрата. Също и адреса на бара. След това си тръгвам.

Наведе се и протегна ръка към чантата.

Хаас започна да пише в тефтера си, като гледаше от печатен формуляр в папката.

— Редно е да ви попитам — рече той, — защо се интересувате от този случай? Дьоринг не беше военен престъпник, нали?

Либерман изгледа Хаас, който пишеше с делови вид.

— Не — отговори той след кратко мълчание, — доколкото знам, не е бил военен престъпник. Може би е имал връзки с военни престъпници. Имам някакви подозрения. Може да е просто слух.

На бармана в „Лорелай“ Либерман каза:

— Проверявам случая от името на негов приятел, който смята, че срутването може да не е било случайно.

— Не думайте! — Очите на бармана се разшириха. — Искате да кажете, че някой нарочно… Майчице!

Беше дребен плешив мъж със засукани мустачки. На червения си ревер бе закачил жълта значка — усмихнато човече. Не поиска името на Либерман и той не му се представи.

— Дьоринг редовен посетител ли беше?

Барманът се намръщи и поглади мустаците си.

— Ами горе-долу. Не идваше всяка вечер, а да речем един-два пъти седмично. Понякога и следобед.

— Разбрах, че си е тръгнал сам онази вечер.

— Точно така.

— Беше ли с някого, преди да си тръгне?

— Сам беше, точно на вашето място. Не, може би на съседното. Спомням си, че бързаше.

— Така ли?

— Трябваше да получи ресто. Даде десет марки за сметка от една и петдесет и не дочака да му върна останалите. Винаги даваше по нещичко отгоре, но не чак толкова много. Смятах да му върна парите при следващото посещение.

— Каза ли ви нещо, докато пиеше?

Барманът поклати глава.

— Точно тази вечер не можех да разговарям с клиентите. Търговското училище имаше бал — посочи зад рамото на Либерман — и след осем часа беше претъпкано.

— Май чакаше някого — обади се някакъв човек от края на бара, кръглолик старец с бомбе и извехтяло, закопчано до брадата палто. — Непрекъснато поглеждаше към вратата и наблюдаваше кой влиза.

— А вие познавахте ли хер Дьоринг? — запита Либерман.

— Много добре — отговори старецът. — Бях на погребението му. Да се учудиш защо дойдоха толкова малко хора — обърна се той към бармана. — Знаете ли кой не беше? Охзенвалдер. Това ме изненада. Каква ли толкова важна работа е имал?

Вдигна халбата с две ръце и отпи.

— Извинете — подхвърли барманът на Либерман и се отдалечи към другия край на бара, където седеше група мъже.

Либерман стана и заедно с доматения сок и чантата се премести по-близо до стареца, седнал в ъгъла на бара.

— Обикновено сядаше тук при нас — започна старецът и избърса уста с опакото на ръката си, — но онази вечер беше седнал сам, там по средата, и не спираше да гледа към входа. Чакаше някого и наблюдаваше през всичкото време вратата. Апфел каза, че вероятно чака търговеца от предната вечер. Голям приказливец беше Дьоринг. Честно казано, не съжалявахме, че не е седнал при нас. Но би могъл да каже едно здрасти, нали? Не ме разбирайте погрешно, ние го харесвахме, и то не само защото понякога ни плащаше сметката. Е, обичаше да си повтаря все едни и същи истории. Интересни бяха, но човек не може да ги слуша вечно. Все едно и също, все как успял да надхитри някого.

— И ги е разказвал предната вечер на някакъв търговец? — попита Либерман.

Старецът кимна.

— Търговец на медицински артикули. Най-напред разговаряше с всички, разпитваше за града, а след това само с Дьоринг. Всъщност Дьоринг говореше, а той се смееше. Историйките му си ги биваше, само че да ги слушаш за първи път.

— Точно така, бях забравил — каза барманът, като се върна при тях. — Дьоринг беше тук и предната вечер, преди злополуката. Две вечери подред бяха нещо необичайно за него.

— Ами знаете ли колко годишна е жена му? — попита старецът. — Отначало си помислих, че му е дъщеря, но се оказа вдовицата.

Либерман се обърна към бармана.

— Помните ли търговеца, с когото говореше?

— Не знам дали беше търговец — отговори барманът, — но го помня. Имаше стъклено око и ми щракаше с пръсти, тъй че адски ме ядоса. Като че ли е очаквал да го обслужа още преди десет минути.

— На каква възраст беше?

Барманът пак поглади и засука мустака си.

— Бих казал, над петдесет — рече той. — Може би петдесет и пет. — Обърна се към стареца. — Какво ще кажете?

Старецът кимна.

— Горе-долу.

Либерман отвори чантата на коленете си.

— Имам тук някои снимки — каза той. — Правени са преди много време, но бих искал да ги погледнете и да ми кажете дали някои от мъжете на тях ви напомнят на търговеца.

— С удоволствие — рече барманът и се приближи.

Старецът също се примъкна.

— Каза ли си името? — попита Либерман, като извади снимките.

— Струва ми се, че не. Дори и да го е казал, не го помня. Виж, лица помня много добре.

Либерман премести доматения си сок, обърна снимките, сложи ги на бара и отдели три. Побутна ги по-близо до стареца и бармана.

Двамата се наведоха над гланцираните снимки. Старецът придържаше с ръка бомбето си.

— Сега трябва да е трийсет-трийсет и пет години по-възрастен — рече Либерман, като ги наблюдаваше.

Вдигнаха глави и го погледнаха намръщено и разочаровано.

— Не знам — каза старецът, обърна се и вдигна халбата.

— Не можете да ни показвате снимки на… млади войници и да очаквате да познаем петдесет и пет годишен мъж, когото сме видели преди повече от месец — заяви барманът, без да сваля очи от Либерман.

— Три седмици — обади се Либерман.

— И три да са, все тая.

Старецът пиеше.

Либерман се обърна към тях.

— Тези хора са престъпници — каза той. — Вашето правителство ги търси.

— Нашето правителство — промърмори старецът и остави халбата върху мокрото кръгче на бара, — не вашето.

— Точно тъй — потвърди Либерман. — Аз съм австриец.

Барманът се отдалечи. Кръглоликият старец го гледаше. Либерман закри с длани снимките и се наклони напред.

— Този търговец може би е убил вашия приятел Дьоринг.

Старецът се втренчи в халбата със стиснати устни. Обърна дръжката към себе си.

Либерман го изгледа с горчивина, събра снимките и ги сложи в чантата си. Затвори я, закопча каишките и стана.

Барманът се върна и рече:

— Две марки.

Либерман остави на бара банкнота от пет марки.

— Моля ви, дайте ми дребни за телефон — рече той.

Влезе в кабината и набра номера на фрау Дьоринг. Даваше заето. Опита номера на сестрата на Дьоринг в Оберхаузен. Не се обади никой.

Стоеше заклещен в кабината, стиснал чантата с крака, мачкаше ухото си и мислеше какво да каже на фрау Дьоринг. Тя би могла да се отнесе враждебно към преследвача на нацисти Либерман, а дори и да не го стореше, след обвиненията на зълва си вероятно нямаше да иска да говори с чужденец за Дьоринг и смъртта му. Но какво би могъл да й каже освен истината? Как иначе да си уговори среща с нея? Внезапно помисли, че може би Клаус фон Палмен в Пфорцхайм вече е получил по-добри резултати от него. Само това липсваше, да се остави на фон Палмен.

Отново опита номера на фрау Дьоринг, като четеше изписаните от главния инспектор Хаас цифри. Чу сигнала от другия край на жицата.

— Да? — нервен, тревожен женски глас.

— Фрау Клара Дьоринг?

— Да, кой е?

— Казвам се Йохан Либерман. От Виена.

Мълчание.

— Либерман? Човекът, който… издирва нацистите? — В гласа звучеше изненада, неразбиране, но не и враждебност.

— Опитва се да ги издири — рече Либерман, — но само понякога успява да ги открие. Намирам се в Гладбек, фрау Дьоринг, и ме интересува ще бъдете ли така любезна да ми отделите малко време, не повече от половин час. Бих желал да поговоря с вас за покойния ви съпруг. Струва ми се, че може да е бил въвлечен, съвсем невинно и без да подозира, в работите на някои лица, от които се интересувам. Мога ли да дойда да поговоря с вас? Кога ще ви бъде удобно?

Дочу по телефона звуци на кларинет. Моцарт?

— Емил е бил въвлечен?…

— Може би. Без да знае. Намирам се близо до вас. Мога ли да дойда? Или предпочитате да се срещнем навън?

— Не. Не мога да се срещна с вас.

— Моля ви, фрау Дьоринг, много е важно.

— Нямам възможност. Сега не. Днес е най-неудобният ден.

— Тогава утре? Дошъл съм в Гладбек само за да разговарям с вас.

Кларинетът спря, сетне се чу отново, повтори последната фраза. Да, някой свиреше Моцарт. Дали това не бе любовникът Шпрингер? Затова ли й беше неудобно да го приеме?

— Фрау Дьоринг!

— Добре. Работя до три часа. Елате утре в четири.

— На Франкенщрасе дванайсет?

— Да. Апартамент трийсет и три.

— Благодаря. Утре в четири. Благодаря, фрау Дьоринг.

Измъкна се от телефонната кабина и попита бармана как да намери сградата, където беше умрял Дьоринг.

— Няма я вече.

— Все пак в коя посока беше?

Наведен над чашите, които миеше, барманът посочи с мокър пръст.

— Нататък.

Либерман тръгна по тясна уличка, сетне пресече друга — по-оживена и по-широка. Гладбек или поне тази негова част беше типичен индустриален град — сив и неприветлив. Смогът несъмнено допринасяше за това.

Спря и се загледа в купчината развалини, заобиколени с грубо измазани стени на стари фабрични сгради. Три деца се ровеха в разтрошените камъни и строяха стена. Едното носеше войнишка раница.

Продължи. Следващата пресечка беше Франкенщрасе. Тръгна по нея и стигна до номер 12 — тъмножълта, изпоцапана със сажди жилищна сграда. Обикновена съвременна постройка. Отпред имаше тясна ивица добре поддържана тревна площ. От покрива се издигаше струя черен дим и се вливаше в пелената от смог. Една жена с детска количка се пребори със стъклената входна врата. Той тръгна към хотела „Шултенхоф“, където бе отседнал.

Щом влезе в чистата хотелска стая, отново опита да се свърже със сестрата на Дьоринг.

— Бог да ви благослови, макар че съвсем не знам кой сте! — поздрави го женски глас. — Току-що се нанесохме! Вие сте първият човек, който се обажда.

Добро начало. Може би щеше да му провърви.

— Там ли е фрау Топат?

— О, не! Съжалявам, тя замина. В Калифорния е или на път за там. Онзи Ден купихме от нея къщата. Търсят фрау Топат! Отиде да живее при дъщеря си. Искате ли адреса? Записах го някъде.

— Не, благодаря — отвърна Либерман. — Не си правете труда.

— Купихме всичко, заедно с мебелите и златните рибки. Имаме дори зеленчукова градина. Знаете ли къщата?

— Не.

— Ужасна е, но напълно ни устройва. Е, благословията си е в сила. Сигурен ли сте, че не искате адреса й? Веднага ще го намеря.

— Не, не ми трябва. Благодаря. Желая ви щастие.

— Сега ние и тъй сме щастливи, но все пак благодаря, такова пожелание никога не е излишно.

Затвори телефона, въздъхна, кимна. И на мен благословията няма да ми е излишна, рече си той.

Изми се, глътна следобедното си хапче, седна на съвсем малкото писалище, отвори чантата и извади ръкописа на статията, която пишеше във връзка с екстрадирането на Фрида Малоуни.

Вратата се отвори, доколкото позволяваше късият стегнат синджир, през процепа надникна момче и отметна от челото си тъмен перчем. Изглеждаше на около тринайсет години, източено, с остър нос.

Либерман се запита дали не е сбъркал номера.

— Тук ли живее фрау Дьоринг?

— Вие ли сте хер Либерман?

— Да.

Вратата почти се затвори и се чу метално поскърцване.

Момчето сигурно им е внук, предположи Либерман. Или пък, след като фрау Дьоринг е много по-млада от Дьоринг, можеше и да е техен син. Или, да речем, просто съседско дете, което вдовицата е поканила, за да не приема сама непознати посетители. Всъщност това сега не беше важно.

Момчето отвори широко вратата и Либерман влезе в антре, облицовано с огледала, от които го гледаха две-три негови отражения — човек с изненадващо запуснат вид. („Подстрижи се!“ Той се сети за думите на Хана: „Подравни мустаците! Стой изправен!“) Огледалата отразяваха и няколко момчета с бели ризи и тъмни панталони, които затвориха вратата и окачиха синджира. Изправи рамене и погледна истинското момче.

— Тук ли е фрау Дьоринг?

— Говори по телефона.

Момчето протегна ръка за шапката на Либерман. Докато му я подаваше, Либерман се усмихна и попита:

— Ти неин внук ли си?

— Син.

Гласът на момчето беше изпълнен с упрек към глупавия въпрос. Отвори гардероб с огледало на вратата.

Либерман остави чантата, съблече палтото си и надникна в хола. Всичко бе в тон — оранжево, хром и стъкло. Приличаше по-скоро на лъскав магазин, а не на жилище, в което живеят хора.

Подаде палтото на момчето, усмихна му се, а то с отегчен вид педантично напъха закачалката в ръкава. Стигаше до гърдите на Либерман. В гардероба висяха няколко палта, едното от леопардова кожа. Някаква птица — препариран гарван или нещо подобно, надничаше иззад шапките и кутиите на рафта.

— Това там птица ли е? — запита Либерман.

— Да — отвърна момчето. — Беше на баща ми.

Затвори вратата и загледа Либерман с ясносини очи.

Либерман взе чантата.

— Убивате ли нацистите, като ги заловите? — попита момчето.

— Не — отговори Либерман.

— Защо не?

— Противозаконно е. Освен това по-добре е да ги изправят пред съда. Така за тях научават повече хора.

— Какво научават?

Момчето изглеждаше скептично.

— Кои са били, какво са направили.

Момчето се обърна към хола. Там стоеше дребна руса жена в черна пола с жакет и бежово поло. Хубава жена, малко над четирийсетте. Отметна глава и се усмихна, стиснала здраво ръце пред себе си.

— Фрау Дьоринг? — Либерман се отправи към нея. Тя протегна ръка и той пое малките, студени пръсти. — Благодаря, че ме приехте.

Имаше поддържана гладка кожа, с няколко дребни бръчици в ъглите на синьо-зелените очи. Ухаеше на приятен парфюм.

— Бих ви помолила — рече тя смутено — да се легитимирате.

— Разбира се — отвърна Либерман, — съвсем правилно.

Премести чантата в другата си ръка и посегна към джоба на сакото.

— Сигурна съм, че сте… този, който твърдите — заяви фрау Дьоринг, — но…

— Има инициали на шапката — обади се момчето зад Либерман. — Й. Л.

Либерман се усмихна на фрау Дьоринг и й подаде паспорта си.

— Синът ви е роден детектив — отбеляза той и се обърна към момчето. — Много добре. Дори не забелязах, че я разглеждаш.

Момчето отметна тъмния си перчем и се усмихна самодоволно.

Фрау Дьоринг му върна паспорта.

— Да, умен е — отправи тя усмивка към момчето, — само че е малко мързелив. В момента например трябваше да се упражнява.

— Не мога едновременно да отварям вратата и да бъда в стаята си — промърмори момчето и надменно тръгна през хола. Като мина покрай фрау Дьоринг, тя поглади непослушния му перчем.

— Знам, миличък, пошегувах се.

Момчето излезе важно в коридора.

Лицето на фрау Дьоринг цъфна в сияйна усмивка. Тя разтърка ръце, сякаш искаше да ги стопли.

— Заповядайте, седнете, хер Либерман — рече и се оттегли към прозореца в дъното на хола. Затръшна се врата. — Ще пиете ли кафе?

— Не, благодаря! Току-що пих чай отсреща.

— При „Битнер“? Аз работя там като управителка, от осем до три.

— Това е хубаво. Удобно е за вас.

— Да, и съм си вкъщи, когато Ерих се прибира. Постъпих в понеделник и засега смятам, че е прекрасно. Доставя ми удоволствие.

Либерман седна на твърд диван, а фрау Дьоринг — на стола до него. Седеше изправена, с ръце скръстени върху черната пола, наклонила глава в очакване той да заговори.

— Най-напред — започна Либерман — бих желал да ви изкажа съболезнованията си. Знам, че в момента изживявате тежък период.

— Благодаря — отвърна фрау Дьоринг, свела поглед към скръстените си ръце.

Чуха се няколко бързи арпежи на кларинет, момчето се разсвирваше, Либерман погледна към коридора, откъдето долитаха звуците, после към фрау Дьоринг. Тя му се усмихна.

— Много е талантлив.

— Знам — отвърна той. — Чух го вчера по телефона. Помислих, че свири възрастен човек. Единствено дете ли ви е?

— Да — рече тя и продължи гордо. — Ориентира се към музикална кариера.

— Надявам се, че баща му го е осигурил материално — усмихна се Либерман. — Вашият съпруг, доколкото разбрах, остави парите си на вас и на Ерих.

Фрау Дьоринг кимна учудено.

— И на сестра си. По една трета. Парите на Ерих са под попечителство. Защо питате?

— Търся причина — отговори Либерман, — поради която нацистите в Южна Америка биха искали да го убият.

— Да убият Емил?

Кимна, като наблюдаваше фрау Дьоринг.

— Също и другите.

Тя се намръщи.

— Кои други?

— От групата, в която е участвувал. Те са пръснати в много страни.

Тя го погледна с недоумение.

— Емил не е участвувал в никаква група. Да не искате да кажете, че е бил комунист? В голяма грешка сте, хер Либерман.

— Не е ли контактувал с писма или чрез телефонни разговори с чужбина?

— Никога. Поне вкъщи не. Попитайте в службата му, може би там знаят за някаква група. Аз със сигурност не знам.

— Питах тази сутрин. И те не знаят.

— Веднъж — продължи фрау Дьоринг, — преди три-четири години или повече, сестра му се обади от Америка, където беше на гости. Това е единственият телефонен разговор с чужбина, който помня. А, и друг път, още по-отдавна, братът на първата му жена се обади някъде от Италия и се помъчи да го убеди да вложи парите си в… не помня, нещо свързано май със сребро. Или платина.

— И той направи ли го?

— Не. Беше много предпазлив с парите си.

Кларинетът отново свиреше Моцарт, пиесата от предния ден. Менуетът от „Пет пиеси за кларинет“. Изпълняваше го много добре. Сети се как самият той, на възрастта на момчето, свиреше по два-три часа на ден на стария „Плайел“. Майка му, мир на праха й, също казваше гордо: „Ориентира се към музикална кариера.“ Кой тогава предполагаше какво им предстои? И откога не бе докосвал пиано?

— Не разбирам защо е всичко това — говореше фрау Дьоринг, — Емил не е бил убит.

— Но не е изключено да е бил убит — рече Либерман. — Предната вечер с него се сприятелил един търговец. Може би са се уговорили да се срещнат в сградата, ако търговецът до десет часа не отиде в бара. Такава уговорка би го изпратила точно там в съответния момент.

Фрау Дьоринг поклати глава.

— Не би се срещал с никого в такава сграда — каза тя. — Дори с някого, когото познава добре. Беше много подозрителен към хората. И защо, по дяволите, нацистите ще се интересуват от него?

— Защо е носил пистолет онази вечер?

— Носеше го винаги.

— Винаги ли?

— Винаги, откакто го познавам. Показа ми го на първата ни среща. Представяте ли си, дойде на среща с пистолет? И ми го показа! А аз, глупачката, взех, че се прехласнах!

Поклати глава в недоумение и въздъхна.

— От кого се е страхувал? — попита Либерман.

— От всички. От колегите си, от хората, които просто го поглеждаха… — Фрау Дьоринг се наклони, сякаш му доверяваше тайна. — Беше малко… е, да не кажа луд, но не беше и нормален. Веднъж се опитах да го накарам да се консултира с лекар. По телевизията имаше предаване за хора като него, които мислят, че… срещу тях вечно има някакъв заговор, и когато свърши, го посъветвах по заобиколен начин. И какво? Излезе, че аз кроя нещо. Искала съм да го обявят за луд! Едва не ме застреля тогава! — Отдръпна се и като пое дъх, потрепери и се смръщи. — Какво е направил? Да не ви е писал, че го преследват нацисти?

— Не, не.

— Тогава защо мислите така?

— Подочух нещо.

— Грешно са ви информирали. Повярвайте ми, Емил би се харесал на нацистите. Той беше против евреите, против католиците, против свободата, против всичко и всички, освен самия Емил Дьоринг.

— Бил ли е нацист?

— Може би. Твърдеше, че не е бил, но го познавам едва от 1952 година, тъй че не мога да се закълна. Вероятно не е бил. Той никога не предприемаше нещо, ако можеше да го избегне.

— Какво е правил през войната?

— Бил е в армията, май ефрейтор. Хвалеше се как все успявал да се подреди на лека служба. Разправяше за някакъв продоволствен склад или нещо подобно. Нещо по-безопасно.

— Никога ли не е участвувал в сражение?

— Обясняваше, че бил „твърде умен“. „Тъпите“ да се сражават.

— Къде е роден?

— В Лаупендал, оттатък Есен.

— И цял живот е прекарал в този район?

— Да.

— Знаете ли да е бил някога в Гюнцбург?

— Къде?

— В Гюнцбург. Близо до Улм.

— Не съм чувала да споменава такова нещо.

— А името Менгеле? Споменавал ли го е някога?

Тя го погледна с вдигнати вежди и поклати глава.

— Позволете ми да ви задам още няколко въпроса — каза той. — Много сте любезна. Боя се, че ще излезе празна работа.

— Сигурна съм, че е така — отбеляза тя с усмивка.

— Има ли влиятелни роднини? Например в правителството?

Тя помисли секунда.

— Не.

— А да е служил с влиятелни хора?

Сви рамене.

— С няколко служители от Есен, ако това имате предвид под влиятелни хора. Веднъж се ръкувал е Круп, това беше най-великият миг в живота му.

— Откога сте омъжена за него?

— От двайсет и две години. По-точно, от четвърти август хиляда деветстотин петдесет и втора година.

— И през това време никога не сте чули за международна група, в която той евентуално членува, или за негови връстници, които имат нещо общо с някаква организация?

Тя разтърси глава.

— Никога, нито дума.

— Някаква антинацистка дейност?

— Абсолютно никаква. По-скоро би симпатизирал на нацистите. Изключено да е бил антинацист. Гласуваше за националдемократите, но не се присъедини и към тях. Не обичаше да се занимава с тези работи.

Либерман се облегна на твърдия диван и потри врата си.

— Да ви кажа ли кой го е убил? — обади се фрау Дьоринг.

Погледна я. Тя се наклони към него.

— Господ! За да освободи едно глупаво селско момиче след двайсет и две нещастни години. И да даде на Ерих баща, който ще му помага и ще го обича, вместо да го нарича с лоши думи. Точно така, наричаше го педераст и идиот, защото искал да стане музикант, а не дебел и самодоволен чиновник. Смятате ли, че нацистите са чули моите молитви, хер Либерман? — Поклати глава. — Не, това е пръст божий и аз благодаря на бога всяка вечер, откак събори стената върху Емил. Можеше да го направи и по-рано, но въпреки това съм му благодарна. По-добре късно, отколкото никога. — Облегна се, кръстоса крака (хубави крака) и се усмихна мило. — Не намирате ли, че свири добре? Запомнете това име: Ерих Дьоринг. Един ден ще четете по афишите пред концертните зали.

Когато Либерман напусна Франкенщрасе 12, вече се свечеряваше. Улицата беше пълна с коли и тролеи, забързани пешеходци се движеха на тълпи по тротоарите. Тръгна бавно между тях, с чанта в ръка.

Дьоринг явно беше нищожен човек — суетен, затворен, важен единствено за себе си. Нямаше допустима причина да бъде обект на нацистки заговор, организиран на другия край на света, дори и в собственото си подозрително въображение. Търговецът от бара? Просто самотен търговец. Бързото излизане вечерта на злополуката? Имаше немалко причини, поради които човек можеше да излезе набързо от бар. Това означаваше, че жертвата на 16 октомври бе или Шамбон във Франция или Першон в Швеция. Или някой друг, пропуснат от „Ройтер“. А много вероятно, абсолютно никой.

Ай, Бари, Бари! Защо ти трябваше да се обаждаш?

Забърза по южния тротоар на претъпканата Франкенщрасе.

По другия тротоар, с незапалена цигара в уста и сгънат вестник под мишница, забърза и Мунд.

Въпреки че нощта беше ясна, предаването беше лошо и Менгеле успя да чуе: „Либерман е бил… пук-пук-пук-пиуу… където живееше Дьоринг, нашият първи човек. Либерман… пук… за него и е показвал снимки на войници от… пук-пук-пиуу-пук… Солинген, където е правил същото във връзка с… пук-пук… умрял при експлозия преди няколко седмици. Край.“

Менгеле преглътна, защото киселият вкус изгаряше гърлото му, натисна копчето на микрофона и каза:

— Моля ви, полковник, повторете. Не разбрах всичко. Край.

Накрая всичко му стана ясно.

— Няма да се преструвам, че не съм разтревожен — рече той и попи с носна кърпа леденото си чело, — но ако е ходил да проверява човек, с когото нямаме нищо общо, очевидно не е наясно. Край.

— Пиуу… в апартамента на Дьоринг и това не значи, че не е бил наясно. Било е четири часът следобед и е стоял близо час. Край.

— По дяволите! — възкликна Менгеле и натисна копчето — Тогава най-добре е веднага да се погрижим за него, за да сме спокойни. Съгласен сте, нали? Край.

— Ние… пиуу… възможността много внимателно. Ще ви уведомя, щом вземем решение. Имам и добри новини. Мунд… пук-пук клиент на точната дата. Също и Хесен. Обади се и Фарнбах, този път не с въпроси, а с доста изненадваща инфор… пиуу… изглежда, че вторият му клиент е негов бивш командир, капитан, осигурил си шведски документи след войната. Смешка ситуация, нали? Фарнбах не беше сигурен знаем ли. Край.

— Това, надявам се, не му е попречило да се погрижи за него? Край.

— О, не… пук-пук… дни предварително. Така че можете да сложите още три кръстчета на схемата си. Край.

— Смятам, че най-важното е да се справим незабавно с Либерман — настоя Менгеле. — Ами ако след човека в Солинген продължи да обикаля? Ако Мунд го направи както трябва, сигурен съм, че няма да имаме неприятности, поне не повече отсега. Край.

— Не съм съгласен да го направи, докато е във Федерална Германия. Там ще… пук-пиуу-пук… страната, за да докажат загрижеността си. Това за тях е въпрос на политически престиж. Край.

— Тогава, щом напусне Германия. Край.

— Положително ще вземем под внимание мнението ви, Йозеф. Без вас… нищо. Знаем как… пук-пук-пиуу-пук… сега. Край. Прекъсвам връзката.

Менгеле погледна микрофона и го отстрани. Свали слушалките, остави ги и изключи радиостанцията.

Отиде от кабинета в банята, повърна цялата си полусмляна вечеря, изми се, пръсна в устата си малко дезинфекцираща мента и излезе на верандата.

— Извинете — рече той с усмивка и седна да играе бридж с генерал Фариня и семейство Франц и Марго Шиф.

Когато си отидоха, взе джобно фенерче и се запъти към реката да помисли на спокойствие. Каза няколко думи на дежурния и продължи надолу. Седна на ръждясал варел от нафта — по дяволите панталоните — и запали цигара. Мислеше за Либерман, който посещаваше домовете на хората, за Зайберт и другите от Организацията, изправени пред явна необходимост, която небрежно наричаха възможност. Мислеше за благородните идеали, на които бе посветил десетилетия от живота си — бе трупал знания, за да издигне човешката раса, чиито плодове можеха да бъдат унищожени от един никаквец и шепа наплашени арийци. Те бяха по-лоши от този никаквец, защото, обективно погледнато, Либерман изпълняваше дълга си както го разбираше, а те бяха готови да пренебрегнат своя. Явно се канеха да го пренебрегнат, да се предадат.

Хвърли втората цигара в проблясващата чернота на реката и като подвикна на часовия: „Да не заспиш“ — се върна към къщата.

Нещо го накара да свърне в запустялата пътека към „фабриката“, пътеката по която той и другите — младият Райтер, фон Шверинген, Тина Цигорни, уви, вече мъртви — вървяха весело в онези отминали утрини. Наведе се над лъча на фенерчето и започна да отстранява препречващите пътя му клони, като се препъваше в разни корени.

Ето я дългата ниска сграда, скрита зад пояс от дървета. Боята се беше олющила от гредите, всички прозорци бяха счупени (това естествено бе работа на ония проклети деца на прислугата) и липсваше цяло парче от ламаринения покрив — вероятно бе съборено над спалните помещения.

Предната врата зееше увиснала на долната панта. В ушите му прозвуча мъжкият смях на Тина Цигорни, след това боботещият глас на фон Шверинген: „Е, най-сетне се събуди! Голямо спане му удари!“

Тишина. Подсвиркваха и шумоляха насекоми.

Като си светеше с фенерчето, Менгеле се изкачи по стъпалата през входа и влезе. Бяха минали най-малко пет години, откак за последен път…

„Прелестна Бавария“. Плакатът висеше на стената, прашен и изпомачкан: небе, планина, на преден план цветя. Усмихна му се и премести лъча. Освети вдлъбнатина в стената, откъдето бяха изкъртени рафтове и шкафчета с чекмеджета. Стърчаха водопроводни тръби. Стената с кафявите петна, които Райтер беше прогорил в желанието си да начертае свастика с микроскопа. Щеше да подпали всичко идиотът.

Внимателно заобиколи счупените стъкла. На пода се търкаляше гниеща кора от пъпеш — пируваха мравки.

Огледа голите стаи и си спомни времето, когато тук кипеше живот, работеше лъскава апаратура. Свистеше стерилизатор, дрънчаха пипети. Оттогава бяха минали повече от десет години.

Всичко бе изнесено — вероятно го бяха изпотрошили или може би бяха дали апаратурата на някоя клиника, тъй че да не остане и най-малката следа.

Тръгна по главния коридор. В ушите му звучаха гласовете на жените от местната прислуга, които говореха бавно на примитивни диалекти в старанието си да бъдат разбрани. Влезе в спалното помещение, където бе прохладно и въздухът свеж поради липсващия покрив. Рогозките още лежаха там, раздърпани и в безпорядък.

Разхождаше се с усмивка, потънал в приятни спомени.

До стената проблесна нещо бяло. Приближи се и го освети с лъча на фенерчето. Вдигна го, издуха го и го заразглежда в ръката си. Наниз от животински нокти — гривна на някоя от жените. Вероятно носеше късмет? Силата на животното се предаваше на човешката ръка.

Странно, че децата не бяха открили това съкровище. Положително бяха играли тук, търкаляли се бяха по рогозките и ги бяха разхвърляли.

Това беше късмет! Гривната бе лежала тук толкова години, за да може да я намери точно в тази нощ и да прогони страха и несигурността от евентуалното предателство. Мушна пръстите си, разтърси я и я побутна с китката на ръката, в която държеше фенерчето. Нанизът се плъзна над златната верижка на часовника. Разтърси юмрук и ноктите затанцуваха.

Огледа спалното помещение, вдигна очи нагоре — през разрушения покрив се виждаха върховете на дърветата и звездите, които трепкаха между тях. Кой знае, може би и самият фюрер сега го наблюдаваше.

„На мен можете да разчитате“ — обеща му той, Менгеле.

Огледа се наоколо — това бе мястото, където вече бе постигнал толкова много, забележително много — и с яростен поглед повтори на глас:

— На мен можете да разчитате!

Бележки

[1] Морски курорт в Испания. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Айра Левин Момчетата от Бразилия (3)

Метаданни

Данни

Момчетата от Бразилия. Степфордските съпруги. Предсмъртна целувка

Информация

История

Сваляне / Връзки

3

Айра Левин
Момчетата от Бразилия (3)