Емилио Салгари
По границите на Далечния запад (2)

Глава XX
Преследване на траперите

Уморени от дългата езда, която траеше от много дни без почивка и без храна, Джон, Хари и Джордж спеха спокойно, увити в дебелите завивки и скрити от високата трева по терасите на езерото. На никого, дори издалеч не би минало съмнението, че златотърсачът, или по-точно Червен Облак, в удобен момент ще им изиграе лош номер, макар в дъното на душата си да бяха таили известно недоверие към този непознат, който никога не се бе показал достатачно искрен

Бяха изминали доста часове и може би мъжете сънуваха, че вече се намират в асиендата, готови да защитят децата на нещастния полковник, когато един вик грубо секна съветника. Не беше вик на индианец, тръгнал по бойната пътека и готов да скалпира, а вик на момиче.

— Малката! — възкликна Джон, като отхвърли завивката и грабна карабината си. — Кой може да я заплашва? Възможно ли е златотърсачът да спи по-дълбоко от Хари и Джордж?

Бързо се надигна и хвърли наоколо си изпитателен поглед.

Макар изпаренията на езерото да закриваха почти изцяло лъчите на луната, тъмнината не беше тъй дълбока, че човек да не може да различи онова, което бе на десетина метра от него.

Джон се канеше да събуди другарите си, понеже се страхуваше от възможно нападение на глутница черни вълци, когато викът на Минехаха отекна за втори път, по-остро от първия.

— Какво по-дяволите става! — възкликна Джон.

Той се хвърли напред с карабина в ръце, като същевременно викаше:

— На оръжие, другари!

Почти в същия момент видя малката индианка да отскача като гумена топка над високата трева.

— Тук! — викна великанът. — Мини зад мене! Кой те уплаши? Минехаха нямаше време да отговори. Големият кон на Джон и двата мустанга подскочиха и след кратко колебание се втурнаха към езерото и бързо изчезнаха в мрака на прерията.

— Проклятие! — изруга съветникът, изненадан, че верният му жребец го напуска и викна с все сила: — Хари, Джордж! Двамата трапери, отначало не бяха чули подадената тревога, потънали в дълбок сън, подскочиха и като отметнаха завивките си, извикаха:

— Джон, Джон!

— Тичайте, приятели! — отвърна им бързо съветникът, които тикаше пред себе си Минехаха.

Хари пристигна пръв.

— Индианците ли идват? — попита младежът.

— Какви индианци! Ако бяха те конете ни нямаше да побегнат — отвърна Джон. — Къде е златотърсачът?

— Не е ли с теб?

— Не съм го виждал.

— Тогава са го скалпирали — каза Джордж, който междувременно довтаса.

— Казвам ви, че не са индианци тия, които ни заплашват и които са подплашили конете ни — отвърна великанът — Хайде, кажи, малка палавнице, какво видя? Нали ти вдигна тревогата?

— Вярно е, бледолики — отвърна дъщерята на Яла, която предпазливо бе застанала зад тримата трапери.

— Защо извика?

— Защото лагера ни е заобиколен от страшни зверове.

— А не от хора, така ли?

— Не, не! — отвърна живо момичето.

— Какви зверове? Да не би мечки? — учуди се Хари.

— Заприличаха ми на свини.

— Гръм и мълния! — възкликна съветникът. — Разбирам каква е работата. Другари, да потърсим бързо някакво дърво, ако не искате да оставите първо панталоните си, а после и прасците си между зъбите на пекарите1. Какви гадни животни! Внимавайте да не откриете огън! Когато са раздразнени, никой не може да ги спре.

— Пекари! — ахнаха двамата трапери.

— Да тръгваме! — викна Джон.

Тримата трапери се хвърлиха в стремителен бяг към една от терасите на езерото, където личеха няколко големи, кичести дървета. Минехаха ги последва, прескачайки високата трева с лекотата на газела. Но изглежда пекарите забелязаха бягството на хората, понеже се втурнаха на свой ред, привлечени повече от любопитство, тъй като не са месоядни, нито опасни, ако не са раздразнени. Но тежко на онзи, комуто са решили да си отмъстят!

Джон видя сред едно пространство от артензии да се издига великански кедър, от чийто клони висеха гирлянди от лияни, грабна Минехаха и като я тикна нагоре, каза:

— Хайде, хитрушке, че после да не се оплакваш от бледоликите.

Не щеш ли, като повдигна ръце, карабината се изплъзна от рамото му и при падането си на земята изгърмя, а куршумът изсвири между тревата.

Остър рев — същият рев, който свинете издават, когато ги колят или когато ги скопяват, — последва гърмежа.

— По дяволите! — викна съветникът. — Без да искам убих едно от тия животни. По-лошо от това не можеше да се случи!

— Хари, Джордж! Качвайте се или сте загубени!

Двамата трапери познаваха много добре лошите навици на пекарите и тяхната жестокост, затова не се подвоумиха. С един скок се вкопчиха в лианите и бързо стигнаха до първите клони на огромния кедър. Съветникът, след като бе прибрал карабината си, вече се катереше пред тях. Колкото до Минехаха, нея не можеха да я зърнат, защото бе стигнала до най-високите и гъстолистни клони. И съвсем на време, защото пекарите почнаха да прииждат от всички страни, грухтейки гневно. Те пореха бясно храстите от артензии, които се разпростираха около дървото.

Проклетите животни идваха да отмъстят за своя другар, пронизан както изглежда от куршума на Джон.

— Добра каша забъркахме! — възкликна Хари, който се бе настанил върху един чаталест клон на пет-шест етра от земята, така че беше на сигурно. — Само тия животни сега ни липсваха, да забавят това безкрайно наше пътуване!

— А къде ли е златотърсачът! Да не са го изкормили? — попита Джордж.

— И аз това се питах — каза Джон. — Какво ли се е случило с този нещастник?

— Дали не спи още? — обади се Хари.

— Пушечният изстрел щеше да го разбуди — отвърна съветникът.

— Тогава може да се е метнал на коня си.

— С коня си? Хм… Не го видях да побягва… Невъзможно е, Джон.

— Повтарям ти Хари, че не съм го видял. Бяха само три коня и на тях нямаше ездач, не може да съм се излъгал.

— Това, което казваш е сериозно, Джон.

— Казвам онова, което съм видял. Конят на златотърсача не се мярна, нито се насочи към езерото.

— Тогава къде ли е неговият господар?

— За мен тази работа крие необяснима тайна — каза Джон.

— Ами ако индианците са го изненадали и пречукали с един добър удар на томахавка? — попита Хари. — И той, впрочем трябва да е бил много уморен, така че може да е заспал на поста.

— А защо тогава нас са ни пощадили? — попита Джордж.

— Вярно.

— Аз пък мисля, че като е видял дивите свини да наближават е побягнал с коня си — каза Джордж.

— Без да ни предупреди дори с един изстрел?

— И мен ми се струва невероятно — рече Хари.

— Говорете и вярвайте каквото си искате, приятели, факт е обаче, че този човек е изчезнал и сега е по-добре да се погрижим за себе си.

— Страхувам се, че тези пекари ще ни докарат много неприятности.

— Изглеждат доста — каза Хари.

— Винаги се движат на големи стада — отвърна съветникът. — Срещал съм такива от по триста-четиристотин глави.

— Добре ще се наредим ако са наистина толкова, а боеприпасите са ни тъй оскъдни.

— Съмнявам се дали ще мога да заредя повече от петнадесетина пъти.

— Аз също, братко — каза Джордж.

— Дали имат намерение да ни обсадят, Джон?

— Здравата, приятелю. Знаеш ли, един път ме бяха принудили да прекарам три дни на едно дърво. Вече се бях примирил, че ще умра от глад и жажда и пазех последния си куршум да го забия в черепа си.

— Я да видим какво правят? — каза Джордж. — Може би още не са ни забелязали и на разсъмване ще се разпръснат.

Тримата трапери се наведоха от клоните и се загледаха внимателно в храсталака.

Тъмнината и гъстите храсти не им позволиха да преброят своите обсадители, но от грухтенето, което се носеше наоколо и нарастваше непрестанно, се убедиха, че имат работа с голямо стадо. Проклетите животни изглежда бяха видяли, че траперите се спотайват на онова голямо дърво и се викаха едно-друго, като сгъстяваха редиците си.

— Какво ще кажеш, Джон? — попита Хари.

— Че здравата са ни заклещили — отвърна съветникът, подръпвайки нервно мустаците си.

— Може пък да ни оставят.

— Едва ли.

— Дали да не се опитаме да застреляме едно-две?

— Само ще раздразниш повече останалите, а и не ни отърва да вдигаме много шум сега, когато се намираме на териториите, кръстосвани от хората на Черен Казан.

— Знаеш ли къде се намират те? Може да са по-близо, отколкото предполагаме. Да не се наложи да спим тук горе и да се храним с кедрови цветове. Поне да имаше плодове!

— Ако трябва, ще затегнем коланите си — рече Джордж.

— Дълго ще трябва да ги затягаме — каза Джон. — А все си мисля за тайнственото изчезване на златотърсача.

— Аз пък ти казвам, че дивите свине са го изненадали докато спи и са го изкормили — каза Хари. — Ако е потърсил спасение на някое дърво, нямаше да закъснее да ни се обади.

— А Минехаха къде се дяна?

— Стаила се е горе на високите клони. Нека си стои там, след като нямаме никаква полза от нея.

— Хайде, да се въоръжим с търпение и да изчакаме тези проклети животни да се разотидат, ако въобще това се случи.

Мракът почна да се разнася, но лекарите не показваха, че имат намерение да се откажат от отмъщението си. Траперите вече можеха да ги видят, защото зората бързо настъпваше и предизвестяваше скорошната поява на слънцето.

Не бяха повече от триста, нито по-едри от обикновените глигани. Извитите им предни зъби бяха дълги и силни, цветът на козината им беше сив или черен, но най-обезпокоителна бе тяхна да ярост, която не даваше никакви признаци да затихне След като разровиха храстите от артензии и изкорениха голям брой кълбовидни кактуси, които приличаха на гигантски кошери, те се нахвърлиха с ожесточение срещу огромния кедров ствол, опитвайки здравината на зъбите си срещу кората му. Явно те само губеха времето си, защото дори и слонове да бяха, не биха смогнали да изкоренят този колос, но това не ги правеше по-малко опасни, тъй като изглеждаха явно решени да не позволяват на обсадените да слезнат.

Нападението на проклетите животни трая няколко часа, после, когато кората на кедъра бе смъкната на височина метър и половина, ожесточението им намаля. Някои от тях се излегнаха сред храстите, като образуваха плътен кръг около дървото, други се пръснаха да търсят храна, каквато изобилствуваше сред гъстите горички от — борове, високи двеста-триста стъпки, отрупани с конични шишарки от по половин метър. Желъдите на тези дървета . постоянно капеха и покриваха земята с плътен слой.

— Виж ти до къде ни докараха — рече Хари, като стягаше колана на панталоните си. — Просто да им завидиш на тия прасета! Как ми се иска да взема и аз участие в закуската им!

— Не ти остава друго освен да слезеш и си набереш желъди — каза Джон. — Има за лекарите, има и за теб.

— Можеш да опиташ пръв.

— Нямам никакво намерение да опитвам зъбите на тия разбеснели се гадове.

— А по всичко личи, че имат намерение да установят тук лагера си — каза Джордж. — Вижте там ония мързеливци, които се разполагат за дремка сред артензиите.

— Не се доверявай дори на съня им.

— Разбира се, че не, Джон.

— Защото имат лошия навик да спят с наострени уши.

В този момент чуха от най-високите клони на гигантския кедър един вик, който бе повече на изненада, отколкото на ужас.

— Минехаха! Какво ли се е случило? — възкликна Хари.

— Да не я застрашава някой звяр? — попита се Джон. — Понякога когуарите се катерят по дърветата нагоре по-добре отколкото черните мечки.

— Отивам да видя — каза Джордж, който беше най-пъргав от всички.

Метна карабината на гърба си и почна бързо да се катери нагоре по клоните, които ставаха все по-гъсти. След няколко минути стигна върха. Завари Минехаха възседнала един клон, с втренчен поглед към езерото.

— Хей палавнице! Какво откри? — попита я траперът. Щом чу този глас, малката индианка направи гневно движение и като насочи към белокожия изпълнен с ненавист поглед, каза:

— Наблюдавах гарваните.

— И затова ли извика? Да не те е страх от тези грозни птици? Ще има да чакат, докато дойде време да огризат скелета ти. Твоите кокали ще приседнат на всекиго, пък и ще умреш много стара.

Минехаха почна да се смее, показвайки силните си, снежнобели зъби, като на млад ягуар, и зарея погледа си другаде.

— Хм… — рече траперът, който не беше вчерашен. — Друга причина те е накарала да извикаш. Да не искаш да повярвам, че ти, индианката си се уплашила от едно ято гарвани?

Надигна се от последните клони и разтвори гъстия листак на върха на кедъра. От гърдите му се изтръгна вик:

— Ама, че гарвани!…

Около двеста индианци яздеха в тръс по терасите на езерото, насочени, доколкото изглежда, към стадото с пекари. Начело, на бял кон, яздеше боец, загърнат с широка мантия от див овен, подобна на тази, която носеше Минехаха, следван от други двама, единият от които не бе облечен по индиански. Но понеже бяха още много далеч, Джордж не можа да разпознае Червен Облак, заедно с Черен Казан, които придружаваха Яла.

— А тази хитруша ми разправяше, че са гарвани!… — каза младият трапер, видимо изплашен от това неочаквано и неприятно откритие. Извърна се към Минехаха и й показа свития си юмрук.

— Слизай! — крясна й.

— Остави ме да видя красивите бойци на моята страна — отвърна момичето.

— От твоята страна ли казваш?

— Да.

— Сиуси ли са?

— Струва ми се.

— Едно основание в повече, за да слезеш веднага — повтори траперът.

Вместо да се подчини, Минехаха се качи по-нависоко, към тънките клони на върха, които не можеха да издържат тежеста на трапера.

— Аха, коварна пепелянка! — викна Джордж, като хвана с две ръце тънкия клон и силно го разтърси — Искаш ли да те накарам да скочиш от петдесет метра? Предупреждавам те, че няма да те спаси дори Великия Дух.

След като клонът силно се разлюля на няколко пъти, момичето се реши да отстъпи.

— Недей, бледолики, слизам — каза.

— Измамница! Явно ти искаш да предупредиш твоите сънародници за нашето присъствие на дървото.

— О, не! — почна да протестира Минехаха.

— Мълчи, змийче, и мини пред мен!

Като видя, че не може повече да се съпротивлява, момичето се спусна по клоните надолу с пъргавината на маймуна и бързо стигна до Джон и Хари. Макар и затруднен от карабината си, Джордж я следваше отблизо.

— Е, какво? — попитаха в един глас и нетърпеливо брат му и великанът.

— Идат! — отвърна Джордж.

— Кои? — попита съветникът.

— Арапахите заедно със сиусите.

— Значи са тук вече бойците на Яла…

— Изглежда — отвърна Джордж. — Минехаха позна червените тигри от планината.

— Загубени сме! — не можа да се въздържи да не възкликне Джон.

— Минехаха може да е излъгала — обади се Хари. — Кой може да вярва на думите на това момиче? Може да е искало само да ни изплаши.

Джон втренчи очи в малкото дяволче, което се преструваше, че гледа дивите свине, насъбрали се около дървото, но без да пропусне ни една дума.

— Говори! — викна той и я сграбчи за косите. — Вярно ли е че сред арапахите има и сиуси?

— Не знам — отвърна девойката. — Видях много пера да се развяват по главите на бойците, без да мога да различа сиуси от арапахи.

— Върви по дяволите!

Минехаха сви рамене, оправи косите си и продължи да гледа лекарите, без да крие ироничния си кикот.

— Колко са? — попита Хари брат си.

— Не по-малко от двеста.

— Ако ги води Черен Казан нямаме никаква надежда да убегнем от ужасния стълб на мъченията, нали Джон?

— Още не са ни хванали — отвърна съветникът, който бързо се бе съвзел от уплахата си.

— Не можем да побегнем докато пекарите ни чакат да слезем, за да ни направят на парчета или да ни изкормят червата.

— Напротив, сега съм благодарен на тези свине, драги мой, защото точно те ще ни спасят.

— По какъв начин?

— Почакай да стигнат индианците дотук и ще присъствуваме на страхотна битка. Тези животни ще сметнат, че се намират пред убиеца на своя другар и ще се хвърлят веднага в борба. Ще видиш, че мустангите дълго няма да издържат на напора им.

— А ние?

— Ние ще се възползуваме от положението, за да се махнем.

— Без нашите коне?

— Ех, засега трябва да се откажем от тях.

— А няма ли червенокожите да ни обсипят с куршуми? — попита Джордж.

— Ще внимаваме само да не ни забележат — отвърна Джон. — Кедърът е висок и кичест, особено към върха. Да се скрием там горе и ще видим какво ще се случи. А, чакайте! Вземете всички мерки за Минехаха и й запушете добре устата. Ако нададе един-единствен вик, никой не ще може да ни спаси. Хайде, приятели, да не губим време.

Джордж хвана момичето и властно му посочи върха на кедъра, после всички почнаха да се изкачват, а през това време пекарите, продължаваха яростно да забиват зъби в кората на дървото, късайки дълги ивици от нея.

След като стегнаха Минехаха с кърпа около устата, за да не може, да ги издаде, което иначе не би пропуснала да стори, и след като я завързаха с ласо за един клон, тримата трапери се скриха сред гъстия листак и зачакаха спокойно приближаването на страшния Черен Казан и храбрите му бойци, защото все още не вярваха, че ще имат работа с Яла и сиусите.

Двестате сиуси и арапахи, водени от Червен Облак, Яла и Черен Казан, след като претърсиха повечето от терасите, спускащи се към езерото, без да открият тримата трапери, решително се насочиха натам, където предишната вечер се намираше малкия бивак.

Подобно на всички индианци. Червен Облак можеше отлично да се ориентира без помоща на компас, по звездите и слънцето, така че се надяваше да изненада, може би все още спящи, тримата трапери. Той поведе в галоп ордата в северна посока и спря точно там, където би трябвало да открие шарения кон на съветника и двата мустанга на братята.

Нищо не бе убегнало от погледа на тримата мъже, скрити сред високите клони на кедъра, затова голяма беше изненадата им, когато познаха златотърсача начело на страшните бойци.

— Той!…Ах, негодник! — възкликна Джон, като сграбчи карабината си. — Виждате ли го приятели? Не се лъжа, нали?

— Не, приятелю — отвърнаха в един глас Хари и Джордж, които веднага бяха разпознали изменника по дрехите му, различни от тези на индианците.

— Не очаквах да го видя сред индианците!

— Дали не ни е предал, за да си спаси скалпа? — попита Хари. Джон поклати глава.

— Черен Казан не е човекът, който ще пощади един предател на своята раса, дори ако оня му обещае хиляда скалпа — отвърна. — Имах съмнения за този човек заради твърде тъмния и червеникав тен на кожата му. Подлец! Добре ни изигра.

— Значи ти смяташ, че не е метис, а индианец, преоблечен като златотърсач, така ли?

— Да Хари. За нещастие, установявам това твърде късно. Ако преди имах някакво доказателство за истинската му самоличност, по този час скелетът му щеше да лежи в прерията, вече огризан от койотите.

— А онази, която го следва, Яла ли е?

— Да, Хари. Макар да не съм я виждал от три години, веднага я познах. Пазете се от нея, другари — тя е по-страшна от Черен Казан.

— Значи сиусите, арапахите и шайените са успели да се съединят. Какво ли ще представлява сега великата прерия, кръстосвана във всички посоки от тези демони?

— Да, не ми се ще да се намеря между тях. Хари — отговори съветникът.

— Но какво прави американското правителство, защо се бави?

— Чака да види как ще се развият нещата. И тази война ще свърши, като другите: със страшни кланета и винаги за сметка на червената раса. Обзалагам се, че вече подсилени колони доброволци от границите се стичат от Калифорния, а други преминават големите реки на изток. Няма да остане ненаказано ни едно престъпление, извършено от червенокожите. Но не очаквах тъй скоро да видя Яла тук. Много бърза да пипне децата на нещастния полковник.

— И които вече няма да успеем да спасим — каза Джордж.

— Защото сме принудени да чакаме на това дърво, затова ли? И нашето време ще дойде — рече Джон и добави: — Не изпускайте от очи нито индианците, нито пекарите, и най-важното да не ви зърнат. А, ето ги, че идват! Внимавайте!

Двестата индианци се задаваха в луд кариер. и както беше обичаят им преди атака, те крещяха и размахваха оръжие, макар пред себе си да нямаха никакъв неприятел.

Подплашени от тези викове пекарите бързо сгъстиха редиците си и се струпаха около кедъра. Нападателни по природа, те се подготвяха за бой, решени да загинат, но да се сражават до край.

Тъй като тревата беше много висока, индианците не забелязаха присъствието на тези опасни животни, затова след като направиха една обиколка около малкия бивак, означен единствено от дълбоките следи на конете — нека не забравяме, че от предпазливост траперите не бяха палили огън предишната вечер — минаха нататък, разширявайки кръга на своите претърсвания.

— Сега внимавайте, приятели — рече шепнешком Джон на другарите си. — Ще присъствуваме на едно красиво сражение. Ето че четината на пекарите настръхва и чувам зъбите им да тракат.

— Сякаш тракат кастанети — рече Джордж. — Не ми се иска да ги изпитам по прасците си. Гледайте!… Идат!

Тридесетина индианци наближаваха към пространството с храсти от артензии, явно изненадани, че е изпотъпкано и поради това любопитни да го претърсят, докато другарите им продължаваха да разширяват кръга си.

Изведнъж пекарите, след като издадоха гневно ръмжене, като луди се втурнаха извън храстите, нападайки стремително.

Като видяха тази лавина от животни да връхлита връз тях, конете спряха изведнъж, задушиха въздуха и почнаха да цвилят, после се извърнаха и поеха обратно, въпреки виковете на ездачите, които зверски затягаха юздите. Веднага долетяха и виковете на другите отряди, които претърсваха наблизо.

— Пекари!… Пекари!

Отекнаха няколко залпа, които проснаха на земята не малко от нападателите, но не бяха достатъчни да спрат нападението им. Обзети от внезапна паника, конете след като видяха тия от авангарда, обърнати в бягство, побързаха да ги последват и се насочваха стремглаво към терасите на езерото. Вече никой не беше в състояние да ги овладее. Не помагаха нито опънатите юзди, нито ударите с пети, понеже червенокожите не използуват шпори, подобно на събратята си от Южна Америка, не помагаха и убожданията с ножове за скалпиране. В миг двестате ездачи, макар да не преставаха да стрелят, се оказаха в пълно отстъпление, упорито преследвани от глутницата пекари, които освирепели до крайна степен, следствие понесените загуби, изглеждаха решени да измрат до един, отколкото да се откажат от отмъщението си.

— Приятели — каза Джон. — Ето удобния момент да се махаме от тук. Чифликът не е далеч и се надявам да стигнем до него преди арапахите и сиусите да се върнат обратно. Хайде, да слизаме.

— А тази палавница, тук ли ще оставим? — попита Хари и посочи Минехаха.

— О, не! — отвърна съветникът. — Ако червенокожите я намерят ще ни преследват безмилостно през полуострова. Джордж, заеми се с малката и внимавай да не ни избяга.

Индианците вече бяха изчезнали зад терасите на езерото и само пушките им отекваха от север, така, че поне за сега, нямаше опасност да се върнат.

Тримата трапери развързаха Минехаха и свалиха превръзката й, после бързо слязоха на земята.

— Ех, да бяха тук конете ни! — каза Хари.

— И те са побегнали при появата на глиганите — отвърна съветникът. — За сега да разчитаме само на краката си и да побързаме да стигнем колкото се може по-скоро до бреговете на Уебър. А ти припкай с нас — викна той към лукавата хитруша — и не се опитвай да избягаш, защото куршумите ни ще те достигнат.

Момичето се уви в пелерината си и се втурна да тича, за да покаже, че няма никакво намерение да опита куршумите на безпогрешните им карабини.

Гората, състояща се почти изключително от гигантски борове, които по височина можеха да съперничат на прочутите борове на Сиера Невада в Калифорния, бе на няколко крачки от тях. За няколко минути траперите навлязоха в нея, тичайки задъхани. В далечината все още долитаха гърмежи, което говореше, че индианците бяха решили да се справят с последните пекари, за да могат да се върнат по местата, където се надяваха да изненадат бегълците.

Половин час по-късно Джон, който можеше да се ориентира не по-зле от индианците и без компас, дочу грохот, който ехото донасяше от време на време през гъстата гора.

— Реката! — възкликна. — Можем да се считаме за спасени, понеже асиендата би трябвало да е наблизо.

— Добре, че индианците вече не се чуват — добави Хари. Разчистиха с навахите си един гъсталак от храсти, които им препречваха изгледа, и малко след това стигнаха до брега на реката.

Реката беше доста голяма и бърза, а двата й ниски бряга бяха покрити с островчета от липи, вечнозелени артензии и camelthorn, които приличат на жирафовите африкански акации.

Съветникът бързо огледа местността и се убеди, че не ги застрашава никаква опасност. Тук можеше да се натъкнат на ягуари и когуари — животни, навикнали да посещават реките, заради елените или лопатарите, та дори и грамадните бизони, които идват тук на водопой, но това не бяха страшни врагове, за да изплашат опитните ловци. Само индианците бяха в състояние да им причинят големи неприятности.

— Да не забавяме крачката, другари докато арапахите са по следите ни — каза Джон. — Този проклет златотърсач знае вече къде отиваме и няма да се поколебае да поведе Яла и Черен Казан по нашите следи. Ех, ако бях обърнал по-рано внимание на моите съмнения, сега скелетът му щеше да е вече оглозган от койотите. Кой можеше да повярва?

— Значи ти вярваш, че са го пленили, а после помилвали заради цвета на кожата му, приемайки го за индианец или метис, при условие да им служи за водач? — попита Хари.

— Бил е шпионин, промъкнал се до нас — отвърна Джон. — Но се надявам рано или късно да пипна този хитрец и да си уредим сметките.

— Ако дотогава не те скалпират.

— Тогава друг ще се заеме. Хайде, да побързаме, докато още имаме сили.

Бяха си починали пет минути, не повече. Поставиха Минехаха помежду тях и поеха отново тичешком покрай брега, който макар обрасъл с гъста растителност, откриваше доста пролуки.

По обяд направиха друг кратък престой, за да хапнат малко къпини и си разквасят устата, и отново потеглиха, от страх да не зърнат индианците зад тях.

Реката бе почнала да се разлива и водите й доскоро бързи, сега изглеждаха неподвижни като блато, поради множеството пясъчни плитчини, по които дремеха огромни каймани с грапави гърбове, покрити с водни растения.

— Още няколко часа и ще стигнем — каза съветникът, но изведнъж спря и се заслуша.

— От къде иде този шум, дявол да го вземе? — промълви.

— Какво ти е, Джон? — попита Хари.

— Приятели, ако държите да спасите скалповете си, слизайте веднага към реката — отвърна съветникът.

— И тук ли има индианци?

— Ослушай се за миг, Хари.

Траперът напрегна слух, после поклати глава и стисна юмруци.

— Да, идват. Отварят си път сред гъсталака — рече. — Сега ли трябваше да ни заловят, когато сме пред вратите на чифлика!

— Веднага в реката — отвърна Джон, като сграбчи малката индианка в прегръдките си

Тримата мъже бързо свиха към реката, която на това място течеше между два високи, скалисти бряга. Помагайки си един-друг, те слязоха до водата, но там спряха.

— По-дълбока е отколкото смятах — каза ядосан съветникът. — Невъзможно е да преминем реката, без да измокрим оръжието и боеприпасите си.

— Да сложим оръжието на главите си и да я преплуваме — подсказа Джордж.

— Нямаме време, индианците са зад нас. Я, вижте този процеп над самата вода… Щастието все още ни закриля. Бързо, приятели, там сигурно има място за всички ни.

Случайно погледът на съветника се беше спрял на една пукнатина, която изглежда водеше към малка пещера, издълбана от постоянното действие на водите по време на прилив. Бързо се насочиха натам, защото вече ясно чуваха цвиленето на коне.

Пещерата беше с тесен отвор, но вътре се разширяваше във формата на обърната фуния. Не беше кой-знае какво откритие, но отвъд теснината й спокойно можеше да поберат пет-шест души.

— Ето едно убежище, което ми напомня онова в каньона — каза Джон полугласно. — Но това е по-сигурно от предишното, защото ако ни открият, ще трябва да минават един по един, а ние спокойно да ги застрелваме.

— Засега още не са ни открили.

— Но ти знаеш какво изострено обоняние имат, когато душат следите на белия човек.

— Не отричам.

— Впрочем, ако…

— Млъкни, Хари, идат!

Навън се чуваше цвилене на коне и човешки гласове. Изглежда индианците слизаха към реката.

— Дали не са ни видяли като се спускаме надолу? — попита тихо Хари.

— Може би. Сигурно са били съвсем близо, когато сме тръгнали насам — отвърна съветникът.

— Ще ни открият ли?

— Не съм всевишният, за да ти отговоря, нито магьосник, за да отгатна. Сега мълчете, следете внимателно Минехаха, за да не издаде някой вик, а аз ще ида да видя какво правят ония негодници.

Промъкна се в онова черво, което представляваше тясната страна на фунията, тикайки пред себе си вярната карабина и стигна до отвора, който — както казахме — се намираше до самата повърхност на водата.

Шест индианци, въоръжени с копия и брадви, бяха нагазили реката и навлезли навътре с конете си, макар там течението да беше силно и бързо.

— Само шест! — промълви съветникът — Ако няма други зад тях, за нас ще е игра да ги отблъснем. Хайде открийте ни, мили мои!

Шестимата червенокожи цепеха водите, размахвайки гневно дългите си копия. По едно време Джон видя един от шестимата да скача от коня и се навежда, за да огледа една плитчина на речното корито. Тържествуващ вик се изтръгна от гърдите му, последван от глухата ругатня на съветника.

— Добре я наредихме — прошепна той. — Открили са следите ни и сега трябва да се оправяме с тия кръвопийци. Ако са само тия шестимата, как да е, но ако са авангарда или съгледвачите на голям отряд? Ето неизвестното.

Бавно се отдръпна на лакти и се върна при другарите си.

— Е, какво видя?

— Идват — отвърна Джон.

— Значи са ни открили.

— Още не, но съм сигурен, че след няколко минути ще спрат пред входа. За щастие нямат огнестрелно оръжие.

— Тогава лесно ще се справим. Колко са?

— Само шест.

— Два залпа и водата ще ги отнесе.

— Не бързай, Хари. Аз бих предпочел да си мълчим, послушай ме, сигурно не са сами.

— Тогава им предложи скалпа си.

— А, не, приятелю. Макар да почва да белее, държа да остане на главата ми.

— Тогава…

— Млъкни, ето ги! Пригответе се за залп. Каквото и да се случи, другояче не можем да постъпим. Но няма да стреляте преди да ви дам знак.

Вече се чуваше плясъкът на конските копита по пясъчните плитчини и гласовете на индианците. Тесният като фуния отвор на пещерата предаваше отчетливо шумовете отвън, като грамофонна тръба.

Изведнъж снопът светлина, която нахлуваше в убежището на тримата трапери и Минехаха, изгасна напълно. Едно човешко тяло се бе промъкнало през тесния отвор и препречваше пътя на слънчевите лъчи.

— Не мърдайте — прошепна бързо Джон на другарите си. Дали този шепот бе достигнал до ушите на любопитника или нещо друго, но човешкото тяло вместо да се оттегли, се промъкна още по-напред, като тикаше копието тъй силно пред себе си, че за малко Джон не бе пронизан.

Един изстрел на карабина изпълни цялата ниша с дим.

Хари бе стрелял право в главата на индианеца.

— Навън, навън! — викна Джон. — Не ни остава друго освен да приемем сражението.

Пропълзя покрай тялото на индианеца, тъй като имаше достатъчно място, стигна края на фунията и веднага откри огън срещу ездачите, които се готвеха да стъпят на земята. Вик последва изстрела и един индианец цопна в реката, а конят му бързо побегна. Другите четирима веднага се метнаха на седлата и хванаха копията си, но щом видяха да излизат от пещерата още двама въоръжени мъже, обърнаха конете и се впуснаха в галоп по плиткото речно корито, изчезвайки бързо при първия завой на реката.

— Приятели — каза Джон, докато зареждаше бързо карабината си, — вземете Минехаха и си плюйте на петите. Подобно щастие втори път няма да имаме.

Джордж отново влезе във фунията, за да измъкне малката индианка, после всички заедно изкачиха брега и се втурнаха да тичат, като от време на време поглеждаха назад, да не би някой друг отряд индианци да изскочи от гората. Чифликът на полковника вече трябваше да е наблизо. Наистина, след няколко часа усилен ход тримата трапери стигнаха до плодородни поля, където на свобода се гонеха коне от различни раси, а едри биволи спокойно си пасяха.

Отвъд реката през процепите на гората, тук-там прозираха обработени ниви.

— Давайте, давайте! — не преставаше да подвиква съветникът, който бе познал тези земи. — Индианците вече не могат да ни хванат!

Изведнъж чуха да се надигат викове иззад храстите, които ограждаха една царевична нива, после видяха доста полуголи негри да побегват с бързината на зайци, заедно с няколко метиси, които носеха на главите си широкополи мексикански сомбреро.

— Страшни индианци!… Индианци! — викаха с все гърло и бягаха като луди през плантациите покрай реката.

— Приятели сме! Приятели!… — побързаха да викнат тримата трапери.

Но напразно хабеха дъха си. Негрите и метисите продължаваха да бягат и да всяват тревога. Малобройни стада от волове, коне и прекрасни диви пуйки, които също бягаха.

— Да ги оставим да викат — Така ще привлекат вниманието на управителя, който бързо ще притича и ще ме познае.

При един завой на реката се появи неочаквано красива къща с дълги навеси край нея и защитена от висок, як стобор, стигащ до ръба на дълбок ров. Това бе асиендата Сан Фелипе.

След успешната война срещу Мексико, американското правителство неочаквано се оказало собственик на огромни територии, населени само с индиански племена. В желанието си да възнагради храбрите офицери, участвували в тази война, правителството решило да им подари обширни имения със задължението да ги обработват. Мнозина, натрупали значително богатство по време на войната, приели този дар, който един ден да стане извор на големи приходи, и след като се сбогували с градовете от изток, си построили тук-там асиенди, като избирали най-плодородните земи, пригодени предимно за обработване на памук и отглеждането на коне и добитък.

Полковник Девандел бил един от първите, които стигнали до границите на Далечния Запад. Той познавал тези места стъпка по стъпка, а може би предугаждал, че Соленото езеро по това време ненаселено от мормоните, нито от други заселници, един ден ще придобие голямо значение: той си построи тук обширна асиенда без да пропусне да я огради и укрепи, понеже арапахите твърдяха че са единствените притежатели на тези земи.

Построената почти на края на един полуостров, там където река Уебър се вливаше в езерото, асиендата скоро процъфтяла, защото до този момент изглежда индианците не бяха открили нейното съществувание.

Вече вдовец на една много богата мексиканка, полковникът довел тук двете си деца, Мери и Джордж, които никога не би оставил, ако бързо не бил повикан от американското правителство да се справи с кръвопролитния бунт на индианците от 1863-а, вдигнат от три известни племена в Утах, Колорадо и Вайоминг: сиусите, шайените и арапахите, свързани в траен, отбранителен и нападателен съюз срещу непрестанното нахлуване на бледоликите.

Асиендата се състоеше от двуетажната къща с приятен вид, построена изцяло от дърво и, както казахме, заобиколена от як стобор и ров, дълбок няколко метра, който конете на червенокожите не можеха да прескочат. Така укрепена, асиендата бе в състояние да окаже продължителна съпротива и да издържи дълга обсада, тъй като навесите й прашеха от провизии, а околните прерии гъмжеха от коне, добитък, биволи и безброй стада пуйки. Отбраната разполагаше с петнадесетина пушки, с които знаеха да боравят негрите и метисите. Разбира се, тя имаше и свои слаби страни. Построена изцяло от смолисти греди, взети от близките борови гори, тя бе изложена на риска от лесен пожар, който би могъл да я унищожи за няколко часа, заедно със защитниците й.

Джон, който и друг път бе идвал в асиендата, не обърна внимание на виковете на негрите и кучешкия лай, и поведе хората си и Минехаха през последните плантации, които заобикаляха асиендата, премина решително подвижния мост, пуснат над рова, като не преставаше да вика: — Amigos! Amigos! — от страх да не го застигне някой куршум.

Канеше се да влезе в двора пред главната сграда, когато един метис облечен по мексикански и следван от дузина негри, препречи пътя му, насочвайки пищовите си.

— Хей, Моралес, не познаваш ли вече приятелите си? — викна му Джон. — Къде са господин Джордж и мис Мери?

— Виж ти! — възкликна мексиканецът, който отстъпи и свали пищовите си. — Съветникът на господаря!

После, докато негрите на свой ред прибираха оръжието си, се затича към къщата, като викаше с все гърло:

— Господине!… Мис!… Тичайте! Пратеници на полковника! Миг след това на главния вход на къщата се показа красив младеж на около петнадесет години, добре сложен, с мургава кожа, силно черни коси и очи. Следваше го едно момиче, което необикновено му приличаше, малко по-младо от него и то тъй мургаво, но със същите тъмночерни коси и очи, и стройно като млада палма.

— Джон!… Джон!

— Да, млади господари, самият аз съм — отвърна съветникът и свали омачканата си шапка.

— Елате, елате! — каза Джордж, синът на полковника, като се насочи към къщата, следван от сестра си и двамата трапери.

— Един момент, господин Девандел — каза Джон. — Наредете преди всичко да вдигнат моста и съберете всичките си хора.

— Защо! — попита младежът.

— Защото индианците могат да пристигнат всяка минута.

— Кои? Арапахите ли?

— Заедно със сиусите, господин Девандел.

— Сигурен ли сте, Джон?

— Избягахме им по едното чудо.

Младежът леко прибледня и погледна с уплаха и очакване сестра си.

Мис Мери бе останала напълно спокойна и веднага каза:

— Ако дойдат ще се защитаваме. Ние сме достойни чеда на баща си.

— Ех, да беше сега тук! — възкликна младежът. — Къде ли е сега? Още не сте ни казали, Джон.

— Още е на Ларамските планини — отвърна съветникът с усилие, за да изглежда спокоен.

— Със своите доброволци ли е? — попита Мери.

— Да, мис.

— И все с успех ли се сражава срещу индианците? — попита младежът.

— Вече им даде няколко сурови урока, господин Девандел.

— Да, нашият баща наистина би могъл да се нарича Лъва на Далечния Запад — каза Мери. — Винаги ми е казвал, че иска да заслужи генералската шапка с пера.

За да прекъсне този разговор, който ставаше неудобен. Джон повика управителя и му каза да вдигне всички мостове над рова. после последва двамата млади хора в един салон на приземния етаж, подреден със строга елегантност, чийто стени бяха изцяло покрити с ловни трофеи от рога на диви биволи, бизони и елени.

— Изпраща ме баща ви — каза, — за да ви предупредя, че сиусите са се заклели да разрушат чифлика и да ви заловят живи. Те вече са се договорили с Черен Казан, великият вожд на арапахите.

— Кой е казал на тези проклети индианци, че се намираме тук? — попита младежът.

— Не знам.

— Може би онази индианка, за която баща ни е бил принуден да се ожени преди години.

— Може би. С колко хора разполагате?

— Двадесетина негри и метиси.

— Преданни ли са ви?

— Вярвам, че да — отвърна младежът. — Впрочем, от техен интерес е да ни помогнат при отбраната, защото червенокожите няма да ги пощадят ако превземат чифлика.

— Я!… — възкликна в този момент мис Мери. извръщайки живо глава към вратата. — Кое е това момиче? Индианка, нали? Защо е тук?

— Дойде с нас, мис Мери — отвърна Джон. — Повери ни я баща ви. Не се грижете за тази малка пепелянка, от която ще се отървем веднага щом се появят нейните сънародници.

В същия момент Минехаха, влязла почти незабелязана, хвърли към Джон поглед изпълнен с омраза, после без нищо да каже се сви в едно люлеещо се кресло, като се покри изцяло със своята мантия.

— Какво странно създание! — откликна Мери.

— Тя е истинска дивачка, мис; една индианкасиу и нищо повече. Господин Девандел. вече достатъчно говорихме, а нямаме време за губене, индианците не са далеч, защото от сутринта са по петите ни. Но нека, преди това, ви представя братята Хари и Джордж Лимптон, двама трапери, които вашият баща ви препоръчва и чиито карабини ще създадат много главоболия на червенокожите. А сега, да се приготвим за отбрана. Дори ми се струва, че дочувам бойния вик на хората на Черен Казан.

— Още една дума, Джон — каза младежът, след като се бе ръкувал с двамата трапери. — А какво ще стане с добитъка, който пасе покрай бреговете на реката?

— Сега не мислете за него, господин Девандел. Разбирам, че ще се разпилее едно богатство, но вашата кожа и тази на сестра ви струват повече.

В същия миг отвън долетяха няколко изстрели на карабина последвани от виковете:

— На оръжие! На оръжие!

Джон, двамата трапери и децата на полковника се втурнаха навън, силно възбудени, защото никой от тях не бе очаквал индианците тъй бързо.

Водени от управителя, който вече бе наредил да вдигнат трите моста над рова, негрите и метисите се пръснаха покрай стобора, от чиято вътрешна страна имаше обходни проходи, покрити с навес от яки греди, за да може по-добре да се защитава укреплението и да се оказва бърза подкрепа на онези места, където опасността е най-голяма.

Всички бяха въоръжени с превъзходни карабини, пистолети и брадви, и изглеждаха решени да окажат силна съпротива, убедени, че не ги очаква никаква милост от бойците на Черен Казан. Двама от часовите вече бяха открили огън към гъстата борова гора, в чийто край се бяха показали няколко червенокожи ездачи, най-вероятно разузнавачи. След като огледа обстановката, съветникът се обърна към сина на полковника:

— Не вярвам да ни нападнат през деня. Дошли са само да наблюдават. Засега ще се задоволят да плячкосат добитъка на асиендата.

— Повече от хиляда глави — каза младежът, поклащайки глава.

— Баща ви е достатъчно богат, за да мине и без тях.

— Не отричам, Джон. Впрочем, бях се примирил да ги загубя след обявяване на войната от страна на трите племена. Би ми било невъзможно да ги изведа през прерията, пазена от червенокожите. Но се питам ще се задоволят ли само с отвличане на добитъка?

— Не, господин Девандел — отвърна съветникът. — Повече ги блазнят нашите скалпове, уверявам ви.

— И все пак би трябвало да се задоволят с добитъка…

— Ех… не познавате Черен Казан, или по-точно онзи, който води ордите на сиусите. Ще ни нападнат настървено, бих казал отчаяно и няма да си отидат, преди да заловят вас и сестра ви.

— Толкова ли ни мразят?

— Какво може да очаквате, вие сте децата на полковник Девандел, човекът, който винаги е бил най-големият враг на червената раса, пък и … има и друго, което сега не мога да ви кажа. Не случайно баща ви ме изпрати тук.

— А много ли са индианците?

— Две племена. Много работа ще ни отворят и трудно ще се отървем от тях, господин Девандел. Двадесет души за отбрана на асиендата не са кой-знае колко.

— Какво ме съветвате да правя, Джон? Вие имате опит в тези сражения.

Съветникът не отговори. Изправен върху вътрешния парапет на стобора и облегнат на карабината си, погледът му бе вперен в памуковите плантации, с бели цветове.

— Господин Девандел, какво правите с памуковите семена? — попита той неочаквано младежа, който продължаваше да чака отговора му.

— Извличам масло, с което през зимата захранвам печките.

— Разполагате ли с достатъчно количество от него?

— Петнадесетина бъчви и повече, ако не се лъжа.

— А имате ли големи съдове или казани?

— Да, Джон.

— Наредете да ги напълнят и сгреят добре.

— Какво искате да правите, Джон? — попита учуден момъкът.

— Врящото масло ще послужи, за да сгреем добре гърбовете на арапахите и сиусите. Побързайте, господин Девандел, остават само няколко часа до залез и нощта няма да мине без индианците да се опитат да се нахвърлят отгоре ни.

Изведнъж направи някакво движение и се обърна към двамата трапери, които си приказваха зад него с мис Мери

— Минехаха къде е? — попита ги.

— Коя е тя? — попита синът на полковника.

— Малката индианка.

— Защо ви тревожи тази млада червенокожа?

— Вие не я познавате, господин Девандел Джордж, Хари, идете да я потърсите, докато аз подготвям отбраната. За сега присъствието ви не е необходимо.

Двамата трапери, които знаеха с какво хитро момиче имат работа, се стрелнаха към къщата, но останаха смутени, когато не я намериха в салона. Минехаха беше изчезнала.

— По дяволите! — изруга Хари и сви юмруци. — Къде ли е избягала тази малка пепелянка? Повече се страхувам от нея, отколкото от Черен Казан. Ако бях на мястото на Джон щях да я вържа за един бор, за да нахраним ястребите урубу. Хайде да я потърсим, Джордж.

Към тях се беше присъединил и управителят, за да ги води.

Двамата трапери огледаха стаите на първия етаж, после горните, като обърнаха всичко наопъки, дори преровиха тавана без да открият следа от дъщерята на Яла.

— Хитрушата е побегнала! — каза Хари, който не изглеждаше толкова загрижен, колкото би трябвало да бъде, защото предпочиташе тя да е по-далеч.

Все още неубедени, минаха през конюшните, после през навесите, затлачени с чували, пълни с царевица и планини с памук, под които бе лесно да се скрие, но и това не даде резултат.

— Да не се занимаваме повече с нея — каза Джордж. — Щом си е отишла, толкова по-добре.

— Но къде е могла да избяга, след като мостовете бяха вдигнати? — попита Хари.

— Нали знаеш, че червенокожите са ловки като маймуни. Сигурно се е покатерила по стобора и се е спуснала в рова. Може би се крие в треволяка по дъното му. Да върви по дяволите!… Толкова по-зле за нея, щом иска да получи един душ от врящо масло.

Вече убедени, както и управителят на чифлика, че малката дивачка се е възползувала от момента, в който никой не е мислил за нея, за да догони сънародниците си, двамата трапери се върнаха на двора, където Джон и синът на полковника трескаво подготвяха отбраната.

Зад укрепения стобор гореха много огньове, а над тях къкреха казани и тенджери с памучено семе, което издаваше непоносима смрад. Някои от негрите непрекъснато ги пълнеха с черпаци, чиято дръжка бе много дълга.

Междувременно покрай укрепения стобор бяха заели място другите, заедно с метисите, но всички те показваха възхитителен войнски жар — трябваше да защитят скалповете и кожата си.

По края на боровата гора се показаха други индиански ездачи, които нахално препускаха и стреляха наслуки, без обаче да дръзнат да се приближат. Друга една група бе слязла по брега и отвлякла голяма част от добитъка в гората, но защитниците на асиендата вече се бяха примирили с тази загуба, понеже не им достигаха сили да попречат на този грабеж. Джон се беше опитал да изпрати няколко куршума срещу тях, но без успех, тъй като разстоянието бе значително, а теренът — осеян с дървета.

— Да правят каквото щат, господин Девандел — каза на сина на полковника, който виждаше как бързо изчезва едно голямо богатство трупано търпеливо с години. — Това е войната и за жалост в случая ние сме по-слабите. Но когато пристигнат частите от изток, ще видим какъв ще бъде краят на трите войнствени племена.

През деня не се случи нищо особено, освен рядка размяна на безрезултатна стрелба, но щом слънцето започна да залязва обсадените забелязаха с ужас края на гората да се изпълва с ездачи.

— По дяволите! — възкликна Джон, който ги наблюдаваше от високото на един мост, заедно със сина на полковника и двамата трапери. — Там не са по-малко от петстотин.

— Обзалагам се, че Черен Казан е повикал и Лява Ръка, другият вожд на арапахите.

— А сиусите на Яла не ги ли виждаш, Джон? — попита Хари.

— Не съм сляп.

— Здравата ще ни нападнат — рече синът на полковника с въздишка. — Не се страхувам за себе си, а за Мери.

— Господин Девандел, още не сме в ръцете на червенокожите — отговори съветникът. — Много са и са смели тия дяволи, но ще видят зор преди да сложат крак тук вътре. Стоборът е здрав и висок, ровът е дълбок, а и къщата би могла да се превърне що годе в нещо като крепост.

— За съжаление всичко е построено от дърво и то силно запалително, защото сме си служили само с чамов материал.

— Така е, господин Девандел, все едно че се намираме над барутен погреб — отвърна Джон. — Ако онези хитреци използуват огъня, ще ни изпекат на бърза ръка.

— Не вярвам, приятелю, че имат намерение да ни пекат като бифтеци — каза Хари. — Ти знаеш, че Нощна Птица бе натоварен да занесе на арапахите заповед да заловят живи децата на полковника.

— Вярно е, Лява Ръка трябваше да изпълни заповедта за залавянето, заедно с Черен Казан.

— Толкова ли ни мразят сиусите? — обади се младият Девандел.

— Изглежда — отвърна Джон.

— А защо искат да ни заловят живи?

— Кой знае.

— За да ни държат като заложници?

— Трябва да попитате ония отсреща, господин Девандел.

— На никаква помощ ли не можем да се надяваме?

— Избийте си от главата, че някоя колона с доброволци от границите би стигнала до нас. Цялата прерия е в ръцете на индианците и ще мине време преди правителството да изпрати своите войски отвъд Арканзас. На Калифорния не разчитайте, а от Сиера Невада няма да слезе ни един войник.

— Това, което ми казвате, Джон, не е никак окуражително.

— Знам, господин Девандел, но не искам да ви втълпявам неосъществими надежди. Вече не можем да разчитаме на друго, освен на храбростта на хората си и на изстрелите на нашите карабини Я, почакайте, какво правят ония гадини?

— Като че ли разузнават — каза Хари.

Два разезда се бяха откъснали от главното ядро и поеха в различни направления. Едни следваха брега на Уебър, а други прекосяваха в кариер памуковите плантации, опустошаваха безмилостно обещаващата реколта. Всички бяха въоръжени с карабини и томахавки, но някои все още носеха копия и кожени щитове от бизон. Съвършени ездачи, те прескачаха с буйните си мустанги оградите на нивите, като разгонваха стада с домашни пуйки, които слугите от чифлика не бяха имали време да съберат в просторния двор. Другите бяха останали неподвижни пред боровата гора, разгънати в двойна редица. Пред тях бяха застанали Яла, златотърсачът или по-точно Червен Облак и двама вождове, които не можеха да бъдат разпознати заради пищната украса от паунови пера, които слизаха по гърба им. Изглежда бяха Черен Казан и Лява Ръка, двамата велики вождове на арапахите, които си оспорваха териториите, разположени на изток и на запад от Соленото езеро, и прочути със смелостта и жестокостта си.

Отрядите описаха широк кръг около асиендата, като се държеха извън обсега на карабините на врага, после свиха към боровата гора, след като нададоха на три пъти оглушително техния боен вик.

Всички негри и метиси се бяха сбрали по мостовете, готови да отблъснат атаката. Мери също бе застанала до брат си, въоръжена с лека карабина и чифт пищови. Подобно на всички момичета от границите на Далечния Запад, тя бе отличен стрелец.

Мракът беше се спуснал, но около асиендата огньовете продължиха да лумтят под казаните, пълни с врящо масло. В далечината се дочуваше глухия тътен на задаваща се буря сред гъстите облаци, които се гонеха над Соленото езеро.

— Чака ни тежка нощ — каза Джон, който за миг не бе напуснал наблюдателния си пост, задоволявайки се да вечеря паница царевична каша и половин дузина варени яйца от пуйка, поляти с половин бутилка малагово вино. — Ще има буря, но това няма да смути червенокожите. Дано до утре сутрин запазим скалповете си.

Няколко пушечни изстрели, последвани от викове и врява, го предупредиха, че индианците се подготвяха за нападение над асиендата. Доста от индианските отряди, възползувайки се от дълбокия мрак, бяха проникнали до плетовете на плантациите, откъдето бяха започнали да стрелят по защитниците на мостовете.

— Никой да не отговаря на огъня! — бе заповядал Джон. — Боеприпасите ни са много оскъдни, за да ги хабим напразно, а аз разчитам повече на маслото, отколкото на оловото.

В течение на още половин час индианците продължаваха да гърмят, но тъй като бяха по-опитни в лъка, отколкото в карабината, не постигнаха друг успех освен да вдигат голям шум и олелия. Впрочем, оградата се състоеше от дебели, тясно прилепнали един към друг дънери и куршум мъчно би могъл да проникне през тях, особено на разстояние от петстотин-шестсотин метра Като се надяваха, че са направили тук-там пробив, червенокожите побързаха да се метнат отново на конете си. Основното им ядро, водено от помощник вождовете, се придвижи напред за решителна атака. Известно време още продължи шумната стрелба, после петстотинте или шестстотинте ездачи пуснаха мустангите си в кариер, прескачаха преградите на плантациите и се насочваха стремително към асиендата, изпълвайки околността с ужасни викове.

Стигнали на двеста метра, червенокожите бойци започнаха да обикалят в колона около оградата на асиендата, и като описваха широк кръг продължаваха да стрелят. Защитниците бяха открили огън на свой ред с надежда да изтънят редиците на тия демони. Негрите и метисите се съревноваваха кой по-напред да се изложи на куршумите на врага, окуражени от присъствието на съветника, на двамата трапери, на своя млад господар и мис Мери, но това далеч не бе достатъчно, за да бъдат възпрени непокорните ездачи на прерията. Макар едни да падаха, други продължаваха своя бяг, като продължаваха да стрелят и полека-лека да свиват кръга.

Асиендата вече бе затворена в безпощаден кръг от огън и желязо.

След няколко сполучливи залпа, Хари и Джордж се присъединиха към Джон, който, застанал между двете деца на полковника, стреляше непрекъснато.

— Трябва ли да ги оставим да приближат? — попита първият. — Малко сме, за да издържим на огъня им. Вече няколко негри паднаха.

Съветникът се почеса ядосано по главата.

— Прав си, приятелю — отговори след кратко мълчание. — По-добре да опитаме на гърба им дали маслото е горещо

— А Яла не я ли видя?

— Не. Джон

— Тя ръководи бойните операции между Лява Ръка и Черен Казан, а златотърсачът върви след нея.

— Стрелях три пъти в нея без да я улуча; като че ли Великият Дух закриля тази ужасна жена.

— Да прекратя ли огъня?

— Да, Хари Да се престорим, че боеприпасите ни са на привършване и да ги оставим да започнат настъплението си.

— Но като видят рова ще спрат.

— Надявам се да се спуснат в него и точно тогава ще ги опърлим с врящото масло. Иди да затихнеш малко огъня, Хари.

Траперът се втурна през обходните мостове, съобщавайки заповедта на негрите и метисите. Няколко минути след това усилената стрелба на защитниците започна да затихва и скоро почти спря.

Индианците, които за момент не бяха отслабили своя бяг около рова, нито своята стрелба, повярваха, че защитниците на асиендата наистина са привършили боеприпасите си, бързо затегнаха кръга и стигнаха до ръба на рова. Петдесетина и повече бойци без да се бавят се хвърлиха на земята, като оставиха конете си да препускат без ездач, и грабнали томахавките, тези страшни бойни секири, с които си служат необикновено ловко, се хвърлиха в рова, с надежда да се изкачат по отсрещния бряг и стигнат до стобора.

Това беше очакваният момент от Джон.

Докато една част от защитниците, водени от двамата трапери и от сина на полковника подновиха адската стрелба, няколко негри бързо се изкачиха по мостовете, мъкнейки казаните. Потоци врящо масло се изляха над гърбовете на червенокожите, които прекосяваха задъхани рова. Страхотни, нечовешки викове се издигнаха пред стобора. Пламтящият душ се бе излял над група бойци, които бяха стигнали до отсрещния скат на рова. Ужасно обгорени, нещастните падаха един връз друг. Те виеха сърцераздирателно и се гърчеха като змии сред тревата и калта, която покриваше дъното на рова. Никой не можеше да им помогне, нито самите те бяха годни да се оттеглят, защото маслото ги бе ослепило.

Като видяха другите казани, готови да бъдат изляти, другарите им спряха с неописуем ужас, изписан по лицето, и с един скок само се върнаха обратно; с викове, издаващи уплахата им, те изкачиха отсрещния бряг.

За известно, макар и съвсем кратко време, асиендата бе спасена. Но до кога?

Яростният пристъп на индианците, който би трябвало да свърши със завземането на асиендата, след този първи неуспех, замря. Наличието на рова, което те вероятно не бяха забелязали, а и широчината му, която конете не можеха да прескочат, но най-вече врящото масло, обгорило живи двадесетина от най-смелите им бойци, ги принуди да прекратят атаката. След като изпразниха за последен път карабините си, отрядите от сиуси и арапахи се оттеглиха в безпорядък към боровата гора, за да не се излагат на излишни загуби.

Яла, Лява Ръка, Черен Казан и Червен Облак се оттеглиха последни, излагайки се с неподражаема смелост на изстрелите на двамата трапери и на съветника — изстрели, които по истинско чудо бяха отишли напразно.

— Е, Джон, вярвате ли, че ще нападнат отново, след суровия урок, който получиха? — рече синът на полковника, когато и последните индианци изчезнаха в мрака.

— Господин Девандел — отвърна съветникът и поклати глава, — те са поне петстотин, а петстотин червенокожи, решени да съберат урожай от скалпове, могат да всеят страх дори в цял полк доброволци от границите.

— Значи вярвате, че повторно ще се върнат в атака?

— Водят ги Яла, Лява Ръка и Черен Казан, а аз знам колко струват те.

— И все пак, след вашето чудно хрумване…

— Колко масло имате още?

— Пет или шест бъчви.

— И нищо друго?

— Нищо.

— Но сигурно имате много бали памук.

— О, да, колкото искате.

— Хм… Кой-знае… Може би ако напълним рова с огън бихме успели да ги държим няколко дни настрана… но после?

— Никой ли няма да ни дойде на помощ?

— Е, ще дойдат… но кога?

Изведнъж направи неопределено движение.

— Какво искахте да кажете, Джон? — попита младежът, на когото не бе убегнал жестът на съветника.

— Преди да напусна баща ви, чух да се говори, че правителството натоварило полковник Чивингтон да прекоси прериите на Сенд Крик с доброволците от 3-ти Колорадски полк.

— Дали е влязъл в бой или още се намира отвъд Арканзас? Все пак е много далеч от нас — каза младежът с въздишка.

— Знам, господин Девандел, и тъкмо затова не очаквам от този полковник никаква помощ, макар златните реки на Колорадо да не са толкова далеч, колкото мислите.

— Значи трябва да отстъпим пред напора на червенокожите?

— Последната дума още не е казана. Да се поверим на бог и на смелостта на хората ни.

— Вие познавате тази жена, която ръководеше атаката, онази с бялата наметка, нали? Кажете ми, Джон.

— Не я познавам — отвърна съветникът.

— Но защо сиусите имат за вожд жена?

— Кой-знае? Не познавам бойците от планината.

— Все пак имам едно лошо предчувствие, Джон.

— Какво, господин Девандел?

— Че тази жена е познавала баща ми.

— Не знам — отвърна съветникът.

— Вие знаете, че е бил принуден да се ожени за индианкасиу преди брака си с майка ми.

— Не знам дали наистина е била сиу, господин Девандел, но не отричам, че съм чувал да се говори, че преди баща ви имал за жена червенокожа, следствие на не знам каква необикновена случка.

— Дали не е тази, която ръководеше нападението?

— Не знам, господин Девандел.

— Както ви казах, не се страхувам за мен, а за сестра ми.

— Червенокожите трябва първо да минат през труповете ни, а още не сме умрели.

— Но ще подновят атаката си.

— Е, ще видим.

— Ако баща ми беше тук с доброволците си…

За да прикрие вълнението си и избегне някакъв отговор, съветникът се наведе над стобора. От рова идваха глухи стенания. Изгорените бойци на прерията все още шаваха в последен, предсмъртен гърч. Те бавно гаснеха сред калта на дъното на рова, която отчасти облекчаваше болките им, като от време на време издаваха вой, приличен на този на вълци, когато освирепели от глад, нападат колите на заселниците.

Джон се облегна на карабината си и най-подир каза на сина на полковника:

— Ще почакаме.

Небето бе покрито с гъсти облаци, които светкавиците от време на време осветяваха зловещо. Гръмотевиците ечеха все повече, големи капки дъжд почнаха да падат, и да чукат по навесите на асиендата и покрива на къщата. Негрите и мулатите криеха под ризите си ударниците на карабините си, понеже се страхуваха, че червенокожите могат да нахълтат всеки миг отново в рова. Но страховете им не се оправдаха. Индианците се бяха оттеглили в боровата гора, където запалиха огромни огньове, вероятно да изпекат воловете и овните на полковника, сякаш да си отмъстят за претърпяната загуба.

Вяла надежда започваше да прониква в душите на защитниците, че може би индианците са решили да се откажат от повторна атака, но още при първите слънчеви лъчи, когато небето едва просветляваше, петстотинте ездачи отново се появиха в края на гората, разделени на две големи колони. Всички мъкнеха големи борови клони, вероятно да хвърлях над рова, да им послужат като мостове.

Като видя настъплението им, младият Девандел погледна с тревога съветника, облегнат на карабината си.

— Какво ще кажете, Джон?

Великанът трепна, прокара няколко пъти ръка по челото си и вместо да отговори, попита:

— Колко коне имате в конюшните?

— Тридесетина, Джон.

— Яки ли са всички?

— Истински мустанги, навикнали на дълги преходи.

— Въжета имате ли?

— Колкото искате.

— А брадви и триони?

— Също, но за какво ви са?

— Господин Девандел — каза великанът бавно, — ако останем тук, преди още да настъпи нощта скалповете ни ще красят щитовете или гамашите на червенокожите. Нито врящото масло, нито карабините ни ще успеят да върнат пълчищата им.

— Да не би да замисляте бягство?

— Да, и то неочаквано.

— Как?

— Оставете тази работа на мен. Оставам ви десет души, другите взимам с мен, заедно с двамата трапери. Нещата няма да траят дълго и преди индианците да се усетят ще сме готови да се измъкнем.

— И вие вярвате, че ще можем да се измъкнем през тия две колони червенокожи?

— Надявам се, ако всичко мине добре.

— А после?

— Нека ни гонят. Нашите коне не са по-лоши от техните.

— О, да.

— Дори далеч по-отпочинали. Открийте огън на дълго разстояние, господин Девандел и четвърт час не разчитайте на мен.

След тези думи съветникът напусна моста заедно с двамата трапери и шестима негри и мулати.

Междувременно индианците приближаваха, но без много да бързат, като понякога надаваха бойния си вик, с явното намерение да сплашат защитниците на асиендата.

Гордата Яла водеше една от колоните заедно с Лява Ръка, възседнала прекрасния си бял кон, който рязко се отличаваше между всички останали, предимно червеникави или черни. Носеше великолепната си наметка, която се спускаше като царска мантия, а карабината си държеше с опрян приклад върху врата на жребеца. Ужасната жена приближаваше безстрашна, с презрителна усмивка на устните си, без дори да отмести глава, когато някой куршум просвирваше край нея.

Черен Казан и Червен Облак водеха другата колона.

Стрелбата ставаше все по-гъста. Вихрушката от куршуми се изсипваше над асиендата, които се забиваха в гредите и тракаха препуснаха, обвивайки се в дим и огън. Ужасни крясъци и викове съпровождаха бесния кариер на конете.

Стрелбата ставаше все по-гъста. Вихрушката от куршуми се изсипваше над асиендата, които се забиваха в гредите и тракаха по покривите. Макар и добре прикрити зад мостовете, негрите и метисите падаха един след друг. Вярно е, че също много индианци се свличаха от седлата и оставаха неподвижни върху тревата, както и много от конете им падаха възнак, за да не се изправят никога повече.

Подпомогнат от двамата трапери и шест-седем души от асиендата, през това време Джон работеше усилено. Беше изкарал от конюшните тридесетте коня, все прекрасни животни, грижливо подбрани сред най-добрите, които преди свободно са пасели из полята на чифлика, беше ги разположил в две редици зад стобора, откъм страната на реката и прекарал през мундщука на първите петнадесет здраво въженце, за да им попречи да се разпръснат щом се видят на свобода. Докато негрите удържаха двете редици коне, Джон с брадва в ръка, следван от двамата трапери, мина под моста, храбро защитаван в същия миг от сина и дъщерята на полковника, и започна да сече с все сила траверсите, които свързваха главните греди на стобора. Отслабена в протежение на десетина метра поради липсата на подпори, оградата взе да се клати. Тежко на защитниците й, ако в този момент индианците бяха нападнали откъм тази страна! За миг биха се озовали вътре в асиендата без помощта на стълби. За щастие на нашите хора, червенокожите още не бяха се хвърлили в атака, макар да бяха на няколко крачки от рова Страхувайки се да не би отново да опитат врящото масло върху гърбовете си, те искаха по-напред да извадят от строя колко го се може по-голям брой от обсадените чрез усилена стрелба.

Джон беше вече на края на подготовката си. Въпреки градушката от куршуми, която не преставаше да вали над асиендата, той се изкачи на моста и стигна до децата на полковника, около които се бяха струпали последните защитници.

— Да тръгваме, господа! — извика с мощния си глас, за да надвие шума на гърмежите. — Който остане е загубен! След четвърт час индианците ще бъдат тук и ще скалпират когото си искат.

— Наистина ли искате да направите опит за пробив, Джон? — попита младият Девандел и погледна загрижено сестра си, която не преставаше да стреля с малката си карабина и да дава пример за необикновено самообладание.

— Друго не ни остава. Вижте, останали сме четиринадесет души.

— А после какво ще стане!

— Ще бягаме и ще караме да ни гонят, господин Девандел.

— А Мери?

— Ще я поставим между нас Надявам се умее да язди.

— О, може би дори по-добре от мен.

— Тогава да дадем последен залп и след това да бутнем оградата. С няколко тласъка ще я съборим над рова, така всичките ни коне ще минат и ще ни отворят път като стенобойна машина.

Индианците бяха подхванали да кръжат и като не преставаха да викат и да стрелят приближаваха постепенно към рова, над който хвърляха в определени места боровите клони, за да им послужат като брод.

Защитниците на асиендата дадоха последен залп, после се спуснаха след съветника, който не изпускаше брадвата от ръка.

— Заредете първо оръжието си — викна им великанът, — и щом бутнем стобора, мятайте се на конете от втората редица и се дръжте плътно около господарите си. Аз ще поведа тия, които са вързани. Хари, Джордж, бъдете край мен! Бутайте силно!

Канеше се да мине пред мустангите от първата редица, следван от шестима негри, когато отекна вик:

— Пожар! Пожар! Асиендата гори!

Облакът дим, незабелязан досега от никого, лумна с дълги огнени езици от покрива на къщата. Сред пушека и пламъците, подскачайки като маймуна, се мярна едно дребно човешко същество с факла в ръка.

— Минехаха!… — извикаха двамата трапери, които веднага различиха малката и зла дъщеря на Яла.

— Ах, усойница! — добави веднага Джон. — Очаквах подобно нещо от нея!

Свали бързо карабината от рамото си и стреля, но Минехаха вече бе изчезнала сред дима и пламъците.

— Уби ли я? — попитаха Хари и Джордж, които също се канеха да стрелят.

— Дявол да я вземе! — отвърна Джон с яростен глас. — Достойна е за майка си! Дано съм я улучил. Не се занимавайте с нея, а бутайте стобора!

Отвъд рова вече отекваха съвсем близо бойните викове на арапахите и сиусите. Атаката беше предстояща.

Траперите, негрите и метисите се нахвърлиха към оградата с устрема на стенобойна машина. Тридесет-четиридесет греди, подрязани от брадвите се прекатуриха с трясък над рова, образувайки истински мост.

— На конете! — викна веднага Джон.

Индианците, които се намираха на отсрещната страна, общо петдесетина — останалите продължаваха кръгообразния си бяг — като видяха да се сгромолясва тази огромна част от оградата, останаха вкаменени от уплаха. Но още повече се втрещиха, когато отгоре им връхлетяха тридесетте мустанги, петнадесет от които възседнати от обсадените с насочени карабини.

Подплашени от пламъците, които опожаряваха асиендата с невероятна бързина, конете, пришпорени до кръв, преминаха в миг рова и прегазиха яростно червенокожите, слезли от конете в този момент за да нагласят боровите клони.

— Огън! — изрева съветникът и пръв изпразни карабината си.

Залпът внесе суматоха сред червенокожите, които още не се бяха опомнили от изненадата. Петнадесетте мустанги, които галопираха в гъста редица, държани изкъсо от въжето, повалиха, изправяйки се на задните си крака, и ония, които още стояха изправени.

След като проби неудържимо обръча на индианците, кавалкадата мина отвъд в кариер и се насочи към боровата гора, по посока на бреговете на езерото, за да поеме оттам великата прерия на изток. Водеше ги надеждата да срещнат помощта на американската кавалерия, ако вече бе преминала Арканзас и започнала бойните действия.

В това време останалите отряди на Яла, Лява Ръка, Черен Казан и Червен Облак обикаляха около чифлика в пламъци. Но щом видяха обсадените да побягват, нададоха ужасен вик и се втурнаха след тях като стреляха и хвърляха томахавките си. Джон, който яздеше след първите петнадесет коня, хванати с въжето, рязко сви към реката, за да не пречи на другите зад него, и викна:

— Всички зад мен! Не губете време да стреляте!

Като добър познавач, бе си избрал кон, който сякаш имаше огън във вените и крила на краката — той водеше и увличаше малкия отряд в неистов отчаян бяг. Но ако Джон бе великолепен ездач, не по-лоши бяха арапахите и сиусите и макар конете им да не бяха отпочинали, те не изоставаха. А най-лошото беше, че макар да препускаха бясно, поддържаха постоянен и силен огън. Вярно беше, че повечето куршуми отиваха на халост, но все пак от време на време достигаха целта си. Пръв падна един негър, който бе ранен тежко в гърба. Лява Ръка, който бе начело на всички ездачи, бързо скочи на земята и го скалпира. Същата зла участ сполетя и двама метиси. Изхвърлени от седлата на конете си, пронизани от куршуми, бяха застреляни преди още да се надигнат от земята и скалпирани от Червен Облак и Черен Казан. В този момент Джон, който непрекъснато се обръщаше, за да види догонват ли ги техните преследвачи, забеляза присъствието на Минехаха, дотогава прикрита от баща си. Как бе успяло да се измъкне от пожара това змийче и да се присъедини към родителите си преди още да започне атаката? И как бе избегнала изстрела на съветника, чийто мерник беше безпогрешен? Тайна!

Щом я зърна, вкопчена в коня на баща си, Джон не можа да се въздържи да не изругае.

— Хари! — викна той. — Видя ли я? Виж я до златотърсача, който сега скалпира падналия нещастник.

— Пак ли тази пепелянка! Вечно проклятие в моя живот!…

— Мен ми се струва, драги мой, че тя не е дъщеря на Яла, нито на която и да е друга индианка, а на самия дявол!

— И аз започвам да вярвам, че е така, Джон

— Давай, давай! Остави карабината, баща й отново я прикрива.

— Кълна се, че ще я убия.

— Оставам я за теб, а за мен Яла, но по-късно, ако ни се представи случай.

— Хайде, пришпорвайте, приятели, не се отпускайте! Господин Девандел, бдете над сестра си и се дръжте силно наведен! Надявам се, че ще успеем да спечелим преднина.

Бясното препускане продължаваше сред непрестанни викове и адска стрелба. Червенокожите не пестеха боеприпаси, дори ги разхищаваха, макар да получаваха жалки резултати от стотиците карабини, които притежаваха.

Бяха прекосили боровата гора по цялата й дължина и оставили зад себе си терасовидния бряг на езерото; сега ездачите препускаха през безбрежната прерия, насочени на изток. Джон бе постоянно начело и увличаше останалите в този бяг, който изглежда нямаше край За нещастие сиусите и арапахите, вероятно по-ловки в ездата, не изоставаха, явно решили да продължат преследването Уверени, че лесно ще се справят с малкия отряд бегълци, и вероятно подстрекавани от Яла, която не искаше да изпусне двете деца на полковника, сега, когато ги беше открила, индианците гонеха без почивка своите дребни и пъргави коне, надарени наистина с изключителна издръжливост. Мнозина бяха изостанали, но повечето не се отделяха от главното ядро, като продължаваха да стрелят и викат до бога.

Негрите, които образуваха ариергарда, падаха един след друг, както и метисите около младия Девандел и Мери, и скалповете им бързо минаваха в ръцете на червенокожите. Отрядът все повече изтъняваше. Напразно Джон бе заповядал да дадат няколко залпа, с надежда да възпре устрема на нападателите. Наистина много индианци и коне бяха извадени от строя, но това далеч не бе достатъчно да се обезвреди онази малка армия!…

Почти всички негри вече бяха паднали и скалпирани. На конете оставаха Джон, двамата трапери, децата на полковника и шест-седем метиси. Куршумите валяха отвсякъде, но ето че малко по малко, изтощени до смърт, конете на индианците започнаха да отстъпват пред неимоверното усилие. Плаха надежда възпламна у съветника, когато от гърдите му се изтръгна вик:

— Загубени сме!

— Какво ти е, Джон? — попита Хари, който го следваше на няколко крачки разстояние.

— Пред нас е блатната прерия!

— По дяволите! Бях забравил за тази савана… Какво ще правим сега?

— Нищо друго освен да навлезем в нея. Може би ще имаме щастието да попаднем на твърдината, по която преминахме на идване.

— Не можем ли да се отклоним, Джон?

— Невъзможно, Хари. Арапахите и сиусите веднага ще ни пресекат пътя. Напред! Да опитаме щастието си! Приятели, съберете колена и придържайте конете… В ръцете на господ сме!

Заби шпори в хълбоците на коня и пръв скочи в саваната, която на това място можеше да крие подвижни пясъци, готови да го погълнат. За негова радост мустангът му се изправи и подхвана своя бяг, защото явно бе попаднал на твърд пласт, макар всичко отгоре да беше покрито със зеленикава, воняща тиня. Всички останали го последваха подскачайки тук-там, но изглежда твърдият пласт нямаше достатъчна ширина, за да могат да преминат всички, защото първи двамата трапери затънаха в лепкавата кал и по този начин затвориха пътя за другите.

— Пришпорвай, Джордж! — викна Хари, чието чело се бе покрило със студена пот.

— Напразно — отвърна брат му. — Забил съм шпорите си в корема на бедното животно.

— Опитай се да направиш път на децата на полковника.

— Невъзможно, братко!

— Проклятие!… Джон, Джон!

Съветникът вече бе далеч. Разбрал, че всичко е загубено, той се възползуваше от добрия си късмет, повел коня му по твърдина и препускаше отчаяно. Но смелият мъж не бягаше, само и само да спаси скалпа си. Той търсеше спасение с вялата надежда да срещне някоя колона американски доброволци и се завърне по-късно, за да помогне.

Междувременно положението на двамата трапери. на децата на полковника и няколкото слуги от асиендата — всички в плен на мочурището, ставаше все по-ужасно. Стотина и повече червенокожи, чиито коне все още издържаха, водени от Яла, Червен Облак и от двамата вождове на арапахите. бързо приближиха надавайки оглушителни крясъци.

Един вик, нададен от Лява Ръка отекна над всички и накара индианците да замлъкнат:

— Пощадете само бледоликите! Така желае Яла!

Малко по-късно отекна залп, даден безспорно от най-добрите стрелци сред червенокожите, защото само слугите от асиендата се смъкнаха от седлата и бързо изчезнаха в зеленикавата, смрадлива кал, спасявайки по този начин скалповете си. Останалите четирима останаха на седлата и стиснаха карабините в ръце, но Хари пръв свали своята и каза:

— Няма да отблъснем такъв голям брой противници. Един повече или по-малко убит вече няма значение. Господа, да отдадем почит на нещастните си другари и да пожелаем на Джон спасение!

Свали сомбрерото си, което размаха на дясно и на ляво, после захвърли карабината си в калта и добави:

— Вече не ми е нужна.

Червенокожите бяха стигнали до началото на блатото и сто карабини се насочиха към четиримата бегълци, готови да ги прострелят при първия знак на Яла или на Лява Ръка.

Хари се обърна към сина и дъщерята на полковник Девандел, по чиито лица се бе изписала смъртна бледост.

— Господин Девандел, мис — рече той с развълнуван глас, — вече сме в плен, но Джон е свободен и препуска към местата, откъдето може да ни дойде навременна помощ. Още не сме мъртви, затова да не се отчайваме.

Младият Девандел хвърли отчаян поглед към Мери.

— Кураж, сестрице — рече.

— Вярвам, че ми е останал още малко — отговори момичето с въздишка. — Ние сме син и дъщеря на храбрец и ако дойде смъртта, ще я посрещнем без да трепнем.

— И да покажем на тази зла жена, че не се страхуваме от нея — добави младежът.

— Нещастни деца! — промълви Хари и скришом обърса една сълза от бузата си.

— Предавате ли се? — викна Лява Ръка. Хари се извърна и го загледа право в очите.

— Да, но при едно условие — отговори.

— Какво условие? В ръцете сте ни, бледолики кучета, а дръзвате да ни поставяте условия?

— Да бъдат пощадени скалповете поне на тези двама млади герои.

— А ако откажа?

— Калта е дълбока и бързо ще погълне оня, който скочи в нея. Не видя ли как изчезнаха хората от нашата охрана?

Лява ръка погледна въпросително Яла.

— Обещай им всичко каквото поискат — отвърна ужасната жена с коварна усмивка. — После никой не може да ни задължи да удържим обещанието.

Лява Ръка я изгледа с нескрито възхищение, после викна на Хари, който очакваше отговора:

— Приемаме желанието ти.

— Би ли се заклел във Великия Дух?

— Дори в праха на прадедите — отвърна вождът.

— А как ще ни заловиш? Под калта, която ни заобикаля има подвижни пясъци, които ще погълнат всички ни.

Лява Ръка се огледа, после посочи едно пространство покрай саваната, обрасло с гъсталак от памукови храсти, високи колкото дърветата и каза на бойците си:

— Направете бързо мост.

Петдесетина мъже се стрелнаха към растенията с брадви в ръка и за няколко минути пренесоха куп клони до калните води. С необикновена бързина, обезпокоени от бързото потъване на конете на бегълците, те построиха плетен мост, който хвърлиха над калта.

Пръв по него премина Хари, който бе взел на седлото до себе си Мери. Приближи се до Яла, която чакаше неподвижна върху белия си жребец, студена като парче лед и след като и хвърли гневен поглед, попита я:

— Доволна ли си, проклета жено?

Яла разтвори устни в подигравателна усмивка, после отговори:

— Да но бих искала да заловя и онзи, който побегна. Имаше хубави коси. Може би някой ден Великият Дух ще ми предостави и него!

Един час по-късно голям отряд от сто арапахи и сто сиуси напускаше саваната и се отправи в тръс на северо-запад Водеше го Яла, Червен Облак, Лява Ръка и Черен Казан Вождът на гарваните бе поставил на седлото зад себе си Минехаха.

Между сиусите, които яздеха отпред, защото познаваха по-добре прерията на изток от езерото, и арапахите, които обитаваха околностите му, вървяха четири коня. охранявани от двойна редица бойци. Те носеха на гърба си, със здраво вързани ръце отзад четиримата нещастни пленници: двамата трапери и двете деца на нещастния полковник.

Жестоката Яла бе завързала дори Мери с тънко, плетено въже от кожени ивици.

Всички останали бойци бяха спрели на брега на саваната. вероятно да се прегрупират за нови набези и други посоки, или да наблюдават калифорнийските граници, откъдето можеха да се спуснат колони с американска кавалерия, която да застраши червенокожите бойци откъм гърба

Безкрайна тъга бе налегнала пленниците Дори Хари и Джордж имаха загрижен и мрачен вид. Къде ги водеше Яла? Какво щеше да прави с тях и защо ги беше пощадила? О. те никак не вярваха на клетвата на Лява Ръка. защото познаваха лъжите на индианците. Една-единствена надежда, макар и много вяла. им даваше отчасти малко смелост: спасението на Джон

Храбрият съветник вече бе изчезнал, закрилян от необикновено щастие, тъй като конят му не излезе за миг от ивицата твърдина по дъното на саваната. Те знаеха, че той няма да ги изостави, стига да открие помощ по пътя си. Но дали щеше да я намери или щастието щеше да му обърне гръб? Не трябваше да забравят, че на изток кръстосваха ордите на шайените. вече господари на прерията, и безспорно нямаше да пропуснат лесно съветника да стигне до Арканзас.

По обяд дългата колона се отдалечи бързо от Соленото езеро, спря да почине сред високата трева на прерията и даде на конете, които изглеждаха напълно изтощени, по-дълъг отдих. След като изрязаха тревата в голям кръг наоколо, за да не избухне неочаквано пожар, сиусите и арапахите се приготвиха да бивакуват. В средата поставиха четиримата пленници, на които бяха развързали китките, затова пък — здраво бяха пристегнали краката им, макар че не бе възможно никакво бягство. От предпазливост накладоха ниски огньове, на които поставиха да се пекат големи парчета бизонско и говеждо месо, а конете пуснаха да пасат свободно. Освен това поставиха часови около бивака, за да избегнат всякаква изненада от страна на американски войскови части.

Докато индианците наглеждаха дългите шишове над огъня и пушеха лулите си, синът на полковника се обърна към Хари и Джордж, които се мъчеха да изглеждат по-бодри, отколкото бяха всъщност:

— Е, господа, вярвате ли, че за нас всичко е свършено и ще оставим скалповете си в ръцете на тези кръвожадни бойци?

— Не знам какво да ви отговоря, господин Девандел — отговори Хари. — Намирам единствено много странно, че досега ни пощадиха, вместо да ни скалпират веднага на брега на саваната.

— Може би са ни пощадили, за да изтърпим ужасните мъчения на стълба.

— Можеха да го сторят преди. Не, струва ми се, че тази проклета Яла има други намерения.

— Да ни държи като заложници в случай, че войната завърши в тяхна вреда, така ли?

— Може би, господин Девандел.

— Но не сте убеден.

— Признавам.

— И тогава? — попита с тревога младежът.

— Човек би трябвало да може да чете в ума на Яла.

— Какво ли крои тази нещастница?

— Нищо добро, разбира се. Струва ми се, че по жестокост надминава всички индиански вождове.

— Тогава нека побърза да ни убие!…

— Не призовавайте толкова бързо смъртта. Мен ми се иска тя да дойде колкото се може по-късно.

— Тогава имате някаква надежда, нали?

— Какво да ви кажа, аз си мисля постоянно за нашия смел Джон, господин Девандел.

Младежът поклати глава и направи жест на отчаяние.

— Слаба надежда — рече след това с въздишка. Разговорът им, в който Мери и Джордж не бяха взели участие, понеже се намираха зад тях, бе прекъснат от пристигането на двама индианци. Те им носеха изобилна, макар и не разнообразна вечеря, състояща се от нещо като качамак, полят с меча мас и рибен хайвер, и големи парчета кървящо говеждо месо, гарнирани с малко къпини. Макар и подтиснати, пленниците, които не бяха яли от предишния ден, приеха със задоволство вечерята; после, като видяха индианците да си лягат около огньовете, последваха примера им.

Този пръв престой продължи почти до залез, след което двестате бойци се метнаха на конете и отново поставиха между тях пленниците. Колоната вече се канеше да тръгне, когато Яла, следвана от Червен Облак с Минехаха зад него, мина покрай двамата трапери и двете деца на полковника. Заела тържествена поза във великолепната си мантия, тя ги удостои едва с ироничния си поглед.

— Дано Великият Дух те прокълне, вещице! — викна й Хари, опитвайки се напразно да скъса въжето, което отново бяха завързали около китките му.

— Какво казваш, бледолики? — попита жената, докато спираше белия си кон.

— Къде ни водиш? — попита траперът, изпълнен с гняв.

— Ще узнаеш по-късно.

— А какво смяташ да правиш с нас?

— Ще узнаеш по-късно.

— Да ни скалпираш?

— Ще узнаеш по-късно — повтори за трети път Яла със сухия си, режещ глас. После отпусна юздите и се отдалечи в бърз тръс, който разлюля диплите на мантията и дългите й черни коси.

— Ще ми кажеш ли поне ти, подли златотърсачо? — викна Хари на Червен Облак.

Вождът на гарваните го погледна за миг, после отвърна:

— Щом моята жена не ти отговори, как искаш да знам аз? След тези думи пусна коня си в кариер, за да догони началото на колоната.

Хари неволно нададе вик.

— Негова жена!… Ах, нещастник! Сега разбирам защо закриляше и се грижеше толкова за Минехаха! Нека ме убие, защото ако се изскубна от ръцете му, заклевам се в живота си, че ще изтръгна сърцето му!

— Мъжът на Яла! — бе възкликнал прибледнял Джордж. — Никога не бих предполагал!… А ние го приехме като брат, закриляхме го и разделяхме с него скромния си войнишки залък…

— Той ни е предал и довел арапахите да ни заловят, братко — каза Хари.

— А ние, глупци, да не забележим, че е индианец!

— Излъгали сме се.

— Ах, нещастни ние!… Яла и нейният мъж!

— И Минехаха на всичкото отгоре, по-жестока от майка си!

— Млъкни! Децата на полковника наближават, да не ги плашим.

Двамата млади хора не бяха забелязали нищо, тъй като до този момент бяха останали зад група сиуси, и когато се изравниха с двамата трапери не им зададоха никакъв въпрос.

Слънцето бе залязло и луната се показа, отразена в романтичните очи на прерията, тези малки езерца, скрити между тревата.

Индианците продължаваха да препускат, като се стараеха да не вдигат много шум, сякаш се страхуваха от неприятна изненада, макар да бяха доста далеч от Арканзас. Вместо да се насочат на изток, решително свиха на север, и учудиха до немай-къде двамата трапери, които си блъскаха главата, за да открият целта на това препускане към места, където поне за момента, не беше вероятно да срещнат никакъв отряд от американската кавалерия. А нали червенокожите бяха обявили война на бледоликите и яростно им се заканваха

Вече наближаваше полунощ, когато в прерията се появиха светли точки Изглежда по ония места се бе установил голям индиански лагер. Хари, който познаваше отлично местата през които минаваха, щом зърна огньовете, не можа да подтисне вика си на изненада.

— Джордж! — възкликна. — Може много да се лъжа, но ми се струва, че ни водят в едно добре известно за нас място.

— Къде?

— В Мисията.

— В онази, в която се крихме от нападението на вълците ли?

— Да, братко.

— И защо ни водят там?

— Ще ти отговоря като Яла: ще узнаеш по-късно. Колоната на индианците се впусна в галоп, забързана да стигне блещукащите огньове в дълбокия мрак, които обещаваха богата вечеря.

Хари не се бе излъгал Червенокожите бойци се насочваха към порутената Мисия

Около развалините едно от племената на шайените, съставено от почти двеста бойци и стотина жени с много деца, беше установило тук голям лагер с множество разположени наоколо шатри.

Индианците от изток поздравиха с възторжени викове хоуг, хоуг съюзниците си от планината и от запад, и особено Яла, считана вече от всички за най-силния водач на въстанието на червенокожите.

Щом въодушевлението стихна и всички слязоха от конете, Лява Ръка се насочи към четиримата пленници, които също бяха свалени от седлата, и им каза:

— Последвайте ме, ако ви е мил живота.

— Къде? — попита Хари.

— В подземието на онази стара църква.

— И тук можете да ни пазите.

— Не, там ще бъдете на по-сигурно — отвърна вождът със зла усмивка.

— Помни, че си се заклел пред Великия Дух.

— Да пощадя скалповете ви ли? А, да, почти бях забравил.

Десет бойци с факли от борина ги бяха заобиколили и ги заблъскаха грубо към Мисията, чиято църква изведнаж светна отвътре. Щом влязоха в нея нещастните пленници зърнаха Яла и Червен Облак, хванали Минехаха за ръка от двете й страни, после Черен Казан и доста шайенски вождове.

— Сеньор Хари — каза синът на полковника с треперящ глас, — какво става тук?

— Не знам, господин Девандел, но не искам да крия, че и мен ме е страх!…

Присъствуващите прекосиха църквата и се спуснаха по стълбите, които водеха в подземието, познато на двамата трапери от битката им с глутниците настървени черни вълци. Около огъня, който осветяваше криптата, седяха четирима часови сиуси и пушеха спокойно лулите си.

— Къде е? — попита ги Яла.

— Там — отговориха бойците, като бързо се изправиха и показаха един ъгъл в подземието, където сред куп трева неясно се очертаваше някаква човешка фигура.

Яла взе една факла, удари я в пода, за да засили пламъка й, запъти се към онзи ъгъл и го освети.

Заслепена от тази неочаквана светлина, човешката фигура се изправи и нададе зловещо стенание. Нещастникът беше едър мъж, с дълга бяла брада и набръчкано лице. Ужасно бе човек да го погледне! Главата му нямаше нито косъм, а покрита с гадни струпеи съсирена кръв върху голия череп Този човек бе скалпиран, но смъртта го бе пощадила.

— Познавате ли го, деца на полковник Девандел? — попита тогава Яла с ужасен глас, доближавайки факлата до лицето на обезобразения.

Два сърцераздирателни вика се изтръгнаха от устните на двамата младежи:

— Татко!… Нашият баща!

Опитаха се да се хвърлят към нещастния си родител, но няколко груби ръце веднага ги задържаха, и то на време, защото Мери, сломена от вълнението, почти веднага припадна. Тогава неумолимият глас на Яла, режещ като острие, отекна злокобно под сводовете на криптата:

— Утре, при изгрев, ще имам скалповете и на твоите деца. полковник Девандел, и така ще бъда отмъстена затова, че ме напусна.

— Чуваш ли ме, мой първи съпруже? Отвърна й само глухо стенание.

След това Яла посочи двамата трапери, които изглеждаха вкаменени от ужас, и продължи:

— Вземете тези двама бледолики и ги вържете заедно на стълба на мъченията. Нашите бойци ще прекарат нощта в забавления, те имат право на това.

След залавянето на децата на полковника, на Хари и Джордж и пълното унищожение на асиендата, Джон бе продължил да препуска, следвайки твърдината на саваната, която по чудо бе налучкал. И тъй като беше си избрал най-добрият кон от конюшните на асиендата, за по-малко от три часа достигна другия бряг на калното и опасно блато и се впусна в прерията.

Къде отиваше? И той не знаеше, защото наистина не знаеше къде би могъл да срещне първите американски войскови части, идващи от изток. Яздеше наслуки, единствено поддържан от надеждата, че щастието ще му се усмихне и ще поведе сънародниците си към Соленото езеро, за да се притече на помощ на децата на полковника и на приятелите си.

Първият ден премина без да срещне нито индианци, нито американци. Преспа няколко часа в прерията, за да се метне на седлото много преди изгрев. Но къде отиваше, питаше се непрестанно, без да се отклонява от пътя си към изток. Не беше ял, нито пил — единствено пришпорваше коня си, колкото му стигаха сили.

Вече изтичаше и втория ден, когато зърна дълга редица ездачи да прекосяват прерията.

Не беше възможно да се е излъгал. Бяха американски доброволци, лесно различими по сивкавите си униформи и широкополите шапки, леко подвити отстрани.

Колко бяха? Не по-малко от осем-деветстотин — достатъчен брой, за да влязат в сражение с арапахите и сиусите, които първи бяха вдигнали въстанието и слезли от планините, начело с Яла. Сега американците бяха принудени да приемат боя, за да потушат бунта на червенокожите.

Джон, смелият военен съветник, пришпори коня си до кръв, макар напълно изтощен, но ги достигна.

Ездачите, на брой хиляда, принадлежаха към Трети доброволчески полк от Колорадо, под командуването на полковник Чивингтон, жесток и амбициозен командир, който в тази война се надяваше да си спечели генералските звезди, а стана така, че загуби и предишните си пагони.

Достатъчни бяха няколко думи на Джон, който имаше немалко приятели сред доброволците, за да увещае полковника към изненадващо нападение. Той знаеше, че Мисията се намира на бреговете на СендКрик (Пясъчно поточе) и не се поколеба да хвърли своите кавалеристи в тази посока.

Беше 29 септември 1864 година — една страшна дата за индианските племена от великата прерия.

Към полунощ хилядата доброволци, водени от Джон. който по усет бе решил, че арапахите и сиусите са се насочили към северо-изток, за да се съединят с шайените, откриха индианските огньове, запалени около разрушената Мисия.

— Те са! — извика Джон. — Полковник, да спасим децата на вашия другар по оръжие и моите приятели. Те са там, сърцето ми го казва.

От индианския лагер се надигаха бесни викове. Червенокожите танцуваха и пееха около кола на мъченията, на който бяха завързани Хари и Джордж, двамата нещастни трапери, в очакване Яла да даде знак мъченията да започнат. Тук бяха Черен Казан, Червен Облак с Минехаха, Лява Ръка и Бяла Антилопа, вождът на шайените.

Полковник Чивингтон събра около себе си кавалеристите и им извика:

— Спомнете си за нашите жени и деца, избити от индианците! Тръбите изсвириха и хилядата кавалеристи, стигнали незабелязано, се изсипаха над лагера, пияни от ярост.

Това не беше сражение, а клане. Изненадани, индианците падаха почти без съпротива. Жените и децата бяха безмилостно избити. Всички вождове, освен Червен Облак, който свари да изчезне в мълниеносен кариер с Минехаха, падаха под изстрелите на кавалеристите. Оставаше само Яла, заобиколена от малко бойци.

— Най-после си в ръцете ми! — викна съветникът и стреля в нея.

Пронизана в гърдите от безпогрешния куршум на съветника, вождът на сиусите падна от коня си, който бързо побегна.

Погледна Джон с очи, забулени от смъртта и плътно загърна с мантията кървящата си гръд.

— Ти ме уби, но един ден Минехаха ще отмъсти за мен! — каза и издъхна.

Битката завърши. Хари. Джордж, децата на полковника и техният баща бяха освободени навреме, но сред тревата на прерията лежеха петстотин избити червенокожи, сред които двеста същества, които не знаеха да си служат с оръжие: жените и децата.

Сенд Крик получи тъжна слава, и днес все още го наричат Клането на Чивингтон. защото на това място, край пясъците на поточето, кръвожадният Чивингтон загуби честта и пагоните си. Ако беше по-човечен, можеше да си спечели генералските звезди, тъй като от едно разследване стана ясно че индианците предложили да се предадат, за да спасят поне жените и децата си.

Петнадесет дни по-късно нещастният полковник Девандел, наистина скалпиран, но възвърнал достатъчно силите си, напусна опустошената Мисия заедно с двете си деца, траперите, Джон и дванадесетина кавалеристи от Трети Колорадски полк, които и по-рано бяха се сражавали под неговото командване, за да се оттегли в обширните си имения на Сонора, наследени от втората му жена.

Въстанието на червенокожите изтляваше и за сега нямаше никаква опасност Червен Облак и Минехаха да се опитат да отмъстят за Яла.

Но войната не свърши, защото съюзените племена на червенокожите подпомогнати през 1865 година от кайовите, в миналото техни съперници, от апахите и по-късно от команчите, водиха сражения до 1867, сеейки навсякъде пожарища и смърт.

Мирът бе подписан едва през октомври на същата година, когато шестте народа бяха почти изтребени от оловото на омразните бледолики.