Дона Валентино
Покорена от една целувка (7)

6

Подръпването на оръженосеца и познатата тежест на бронята отчасти събудиха Хю де Кързън. За миг в замъгления му ум проникнаха спомени — ясни, остри, точни. Безгрижна езда през английските полета заедно с Мария. Най-доверените му рицари пазят гърба му. В торбичката до сърцето му е грамотата за едно дарение, прекрасно и рядко…

Дом.

И после див, свиреп крясък от горите, сбирщина окъсани, отчаяни мъже, едно странно, тъмнокожо момче, отстъпващо пред мечовете. Той сваля гарда си, за да сграбчи момчето и да го вдигне на седлото, и един силен, разтърсващ удар в тила му…

И после…

Старата болка се слива с новата.

Най-добре да седи неподвижно и да чака да мине.

Да чака Мария и горчивата напитка.

Да чака Мария.

Ейдит сметна, че Хю изглежда доста безобиден, седнал тук, въпреки бронята, която покриваше горната част на тялото му. Ръцете му, огромни в железните ръкавици, почиваха мирно в скута му; незавързан шлем покриваше главата му, нахлупен доста ниско, така че наличникът скриваше умоляващия израз на очите.

Защо тогава сърцето й подскачаше и трепереше така? Ейдит реши, че това може да означава само едно — че тя се страхува от него въпреки мирния му изглед.

— Защо го обличате в броня? — запита тя оръженосеца, който притягаше изплетената от железни халки качулка около врата на Хю под внимателния поглед на фен.

— Не слагаме цялата броня, милейди. Обут е във вълнени панталони, за да можем по-лесно да го качим на коня.

— Значи днес ще язди?

Не можа да не забележи изпитателния поглед на оръженосеца; досега никога не беше показвала интерес към това, което правеха с Хю. Това е работа на Гилбърт, предупреждаваше я тайнствен глас, напомняйки й за обещанието да каже на рицаря какво е научила в тази стая. Запита се дали оръженосецът на Хю може да усети скритите й мисли. Нямаше да го обвини, ако изтича при Мария, но след миг колебание той продължи:

— Да. Лейди Мария ни помоли да го приготвим да посети строежа на замъка.

Може би, помисли Ейдит, е забелязала нещо повече, отколкото осъзнава. Спомни си, че няколко пъти, когато Хю беше горе-долу на себе си, за да отблъсне, макар и временно демоните, Мария го беше показвала пред саксонските му поданици. Но никога преди не беше излизал пред тях облечен в броня.

Макар че много от норманите не бяха толкова високи, колкото саксонските войни, рицарите, също като Хю, имаха необикновено силни ръце и рамене, с изпъкнали мускули, свидетелстващи за умението им да се сражават на коне. Искрящата броня на Хю, излъскана до ослепителен блясък, го правеше да изглежда още по-силен.

През дългите самотни месеци тя беше свикнала да не му обръща внимание през деня. Фен се грижеше за нуждите му, без да му трябва нейната помощ, но странното дете — младеж като че ли нямаше нищо против това. Само когато тя или Мария бяха в стаята, той допускаше нормански рицар или оръженосец близо до любимия си господар. Ейдит всяка нощ спеше до Хю, но лекарството на Мария го държеше упоен и почти в безсъзнание, така че Ейдит нямаше защо да се сгушва, както правеше, в далечния край на леглото, обърната с гръб, не можейки да понася вида му.

Днес той изглеждаше някак различен и тя не можеше да откъсне поглед от него. Сякаш подрънкващият метал, в който беше облечен, пленяваше погледа й, както гребен, прокаран през нечия коса, я кара да пращи и да прилепва, вместо да прилегне послушно на главата. Ейдит докосна ръкава му и се запита кое е по-твърдо, дали изплетената от железни халки ризница или стоманеният мускул, предпазван от нея.

Оръженосецът я погледна намръщено.

— Стойте по-далече, милейди. Знаете колко непредсказуем може да стане, когато лекарството му се забави.

Предупреждението дойде твърде късно. С внезапно движение, прилично на светкавица, Хю хвана китката на Ейдит.

Тя извика, повече от изненада, отколкото от болка, защото ръката му беше толкова голяма, а китката й толкова тънка, че почти можеше да я движи свободно. Но Хю седеше като закован на място, а пръстите му бяха сключени в неподвижен железен кръг, който не й позволяваше да освободи ръката си. Тя се дръпна леко, но ръката му изобщо не помръдна, лакътят му остана залепнал на бедрото, а пръстите му продължаваха да я държат здраво. Фен се плъзна към тях и загледа ръката на Хю, а после плъзна леко и успокоително пръст по ръката на Ейдит, преди да се отдалечи обратно към мястото си някъде в сенките.

— Нека да опитам, милейди.

Усилието на оръженосеца да отвори пръстите на Хю само го накара да притегли Ейдит още по-близо и сега тя беше почти прилепена до него на твърдата дървена пейка. Хю отново замря, вгледан пред себе си, без нито един потрепващ мускул, толкова масивен и неподатлив, все едно беше издялан от камък.

— Ще доведа лейди Мария.

— Почакай.

Ейдит затаи дъх и се вслуша, питайки се дали си е въобразила кратката въздишка на Хю, в която сякаш беше доловила затаен копнеж. Пръстите на Хю се стегнаха за миг, а после отново се отпуснаха в хлабава гривна. Тя извърна ръка в хватката им и хилядите студени стоманени халкички леко задраскаха по топлата, чувствителна кожа на китката й.

Ейдит забеляза, че макар талията й да е наравно с неговата, коленете й стигаха едва до средата на бедрата му, раменете й бяха някъде по средата между врата и лакътя му, но това, че изглеждаше толкова дребна в сравнение с него, не я изплаши. Извърна леко ръката си и усети, че ще може да я изхлузи през обръча на пръстите му, но тогава той отново издаде този звук.

Тя върна ръката си в предишното положение.

— Хю?

Осъзна, че прошепнатото му име беше първата дума, която беше отправила към съпруга си. Той не отговори.

Тя се вгледа в лицето му, напрягайки се да проникне в сенките, които хвърляше шлемът. Странно, никога не беше обръщала внимание на очите му, големи и тъмни, със същия златистокафяв отблясък като на сестра му. Но очите на Мария никога не отразяваха онази неизречена болка, объркване и неназовима тъга, които откриваше в неподвижния, немигащ поглед на Хю. Ейдит потисна необяснимия подтик да разпусне косата си и да обгърне съпруга си с нея, както беше направила преди, за да издигне защитна бариера против демоните, които го тормозеха.

В крайна сметка монахините я бяха възпитавали да дава подкрепа и опора на болните, помисли тя.

— Не трябва да безпокоиш лейди Мария — каза Ейдит на оръженосеца, отпусната спокойно ръката си в тази на Хю, като същевременно се придвижи незабележимо още малко към него. — Ние със съпруга ми ще я почакаме да си свърши работата.

— Ако сте сигурна, милейди — отвърна оръженосецът с глас, в който се прокрадваше съмнение, неудоволствие и учудване.

Той не излезе от стаята, а взе един ръкав от броня и седна да го лъска, хвърляйки към тях предпазливи коси погледи.

Ейдит не му обръщаше внимание. Седеше до мълчаливия си измъчен съпруг и се опитваше да се убеди, че тази тиха интерлюдия няма защо да бъде довеждана до знанието на сър Гилбърт.

 

 

— Избягал е. — Гилбърт хвана Мария за ръката, когато тя мина бързо край него, явно за да отиде да смени роклята си. Гневът му от изчезването на Ротгар надделя над неудоволствието от това, че тя рязко дръпна ръката си, сякаш допирът до нея я беше осквернил. — Казвам ти, Мария, саксонецът е избягал.

— Ротгар ли? Не, той е…

— Няма го.

Мария понечи отново да протестира и устните й се открехнаха в лека, презрителна усмивка, предшестваща словесния меч, който толкова често беше забиван със смъртоносен ефект в него. Гилбърт също си позволи да се усмихне. Поне веднъж и тя щеше да изглежда като глупачка, ако решеше да отрича това, което той знаеше, че е истина.

Издърпа от колана си козия мях, който бе намерил заровен в мръсотията на пода на кокошарника, и го размаха пред очите й. Тя се дръпна назад от разнеслата се воня и Гилбърт моментално се възползва от предимството си.

— Оставил е това и дори не се опитал да го прикрие както трябва. Някой от селото заговорничи с него против нас.

— Не, Гилбърт, той е…

— Само трябва да намерим човека, на когото е този мях. Ще претърсим цялото село, докато не открием онзи, който го е освободил. Тогава ще…

— Гилбърт, аз бях.

Той я зяпна.

Тя побърза да обясни.

— Изведох го от кокошарника. Сега чака в нишата, току-що изкъпан.

— Ти си го извела от кокошарника?

— Да.

На лицето й беше изписано упорито, решително изражение, което го предизвикваше да направи нещо. Той усещаше топлина, обгаряща врата му, подклаждана от гнева от безразсъдното й държание спрямо затворника, и смущение, задето отново го бе направила да изглежда като последен глупак.

Филип Мартел се приближи към тях, сочейки меха.

— Не ми казвай, че си облекчила положението му с това. Гилбърт твърди, че това е заговор, Мария.

Гилбърт хвърли козия мях в краката й и почувства мрачно удовлетворение, когато тя отстъпи назад нерешително, сключила ръце, не можейки да откъсне поглед от него, преди да прошепне:

— Да, аз му го дадох. — Направи съзнателно усилие да преодолее моментната слабост. — Няма никакъв заговор. Свещеникът дойде, нали разбирате, и Ротгар обеща да говори със селяните и да ги убеди да сътрудничат на Хю.

— Саксонецът бил току-що изкъпан, а роклята ти е мокра. — Внезапна топлина обля Гилбърт, когато си представи Мария с разпусната коса, разпиляна по раменете, как обслужва къпещия се саксонец. — Аз значи трябва да се задоволявам да ме къпят прислужнички от кухнята, докато ти му предоставяш привилегията на почетен гост?

— А аз получих само глътка бира — изтъкна Филип.

Гилбърт, раздразнен, притисна обидения Филип към стената… Той искаше Мария — още откогато се бе сприятелил с Хю де Кързън. Тогава желанието му произтичаше от илюзиите на младостта; не очакваше тя да го забележи, но беше сигурен, че нейната красота и кротък характер ще са достатъчни като за съпруга на богат и мощен благородник.

Бракът й с Ранулф Фицхърбърт, също така непритежаващ земи и безперспективен като самия него, беше натъжил душата на Гилбърт и го беше накарал да си представя какво ли би бито, ако само бе имат смелостта да поговори с нея за чувствата си. Колко бе страдал през четирите години на брака й! И колко се беше зарадвал в душата си на смъртта на Ранулф — само за да я види така далечна и както преди, безразлична към него.

Когато раниха Хю, тя можеше да се обърне към него, но този кучи син Уолтър се беше върнал на служба при Хю точно навреме, за да се възползва от щедростта на Уилям. Мария не обръщаше внимание на предупрежденията на Гилбърт, че дългите отсъствия на Уолтър от носенето на рицарската служба сигнализират, че нещо не е наред. Държеше се за стареца така, сякаш беше отдавна умрелият й баща, отказвайки да чува лоши неща за Уолтър.

Но Гилбърт винаги бе искал Мария и я искаше и сега, макар че естеството на желанието му се беше променило. Докато някога си бе представял, че я защитава, пази и обожава, сега мечтаеше да смаже силния й дух, да пречупи волята й, да я подчини на своята, да се възползва от нея и да я унижава, докато тя не вкуси горчивата жлъч, с която го бе хранила години наред.

— Той ще помогне на Хю, Гилбърт.

— О, така ли? Може би ти е казал къде да търсим липсващото съкровище на Лангуолд, а?

Когато тя трепна, признавайки с това, че нищо съществено не е излязло от устата на Ротгар, обещанието на Дънстън, че ще му помогне, отново отекна в главата на Гилбърт. Не беше имал намерение да говори толкова скоро с нея за тези неща. Но присъствието на саксонеца го раздразни извънредно силно, измъчвайки ума му със спомена как селяните проточваха вратове, за да видят Ротгар, как Мария почервеняваше и се задъхваше само като се споменеше името на тази свиня.

— Уилям ще бъде много заинтересуван да чуе как собствените му рицари си съперничат помежду си — подметна Филип.

Гилбърт се изсмя, когато стреснатото, невярващо ахване на Мария разкри колко дълбоко я беше засегнал този удар.

— Какво говориш?

Гласът й не издаваше обичайната увереност и нещо в Гилбърт трепна, когато осъзна, че само няколко негови думи са в състояние да предизвикат такава промяна. Това новонамерено чувство за власт разпръсна гневната мъгла, обгърнала мозъка му. Може би в края на краищата щеше да бъде най-добре да държи в тайна пълния размер на амбициите си.

 

 

— Казвам, че би трябвало да помниш, Мария, — той позволи на леко надменния тон да прозвучи като подигравка с името й, — да помниш кой ти помогна да стигнеш толкова далече с тази хитрост. И помни, че успехът й зависи от моето сътрудничество, не от няколко несигурни думи, казани от някаква почти кастрирана саксонска овца.

— И аз помагах — намеси се Филип. — Бих могъл например да ида при Уилям на Коледа и…

— О, престанете с тези приказки. Стига ни вашата компания за днес — и Гилбърт обърна заплашителен поглед към Филип.

— Може да съжаляваш за това — избъбри Филип, но все пак се уви с наметалото и излезе бързо от залата.

С горд и властен жест, който едновременно омагьосваше и вбесяваше Гилбърт, Мария вдигна брадичка и загледа отдалечаването на Филип.

— Ще запомня добре, сър Гилбърт. Ще запомня всичко. Сега трябва да настигна Филип и да успокоя гнева му. Мислех, че сме се отървали от него, преди да изведем Хю пред селяните, но сега ще трябва да го поканя да види как напредваме.

Тя се обърна и се отдалечи от него.

Значи тази кучка все пак искаше да има последната дума. Гилбърт сподави възмутения рев, който копнееше да изригне гърлото му, изкривявайки го в противен смях, от който Мария едва забележимо се сепна и едва не се препъна.

 

 

Ротгар се почуди на износената, неописуема туника, която норманският оръженосец му подаде след банята. Мария вече беше преровила гардероба му, за да го облече — защо не го стори и сега, когато му предстоеше толкова важна задача, свързана с целите й? Тогава той видя магарето, което Мария му беше определила да яхне, за да иде на строежа на замъка. Когато се настанеше на седлото, само човек с поглед на ястреб би могъл да различи къде свършва износеното сиво покривало на магарето и къде започва износената сива туника на Ротгар.

До магарето стоеше буйна кобила. Мария беше застанала до главата й, галеше меката й муцуна и шепнеше нещо на трепкащото й ухо. Огромен жребец с наведена до земята глава и потънали в пяна хълбоци стоеше малко по-надалеч, смъртно изтощен, с подгъващи се крака. Мария се обърна към жребеца и успокояващо положи ръка на врата му.

Сър Уолтър и сър Стивън, хванали под ръка повереника си, поведоха Хю де Кързън към уморения кон. Фен подскачаше пред тях заднешком, без да изпуска от поглед лицето на Хю. Със сигурни, сръчни движения, които издаваха, че задачата им е добре позната, рицарите сгънаха неподвижния крак на Хю, наместиха стъпалото в стремето и го повдигнаха, настанявайки го сковано изправен на седлото. Въпреки отработените движения и двамата се запъхтяха и се изпотиха не по-малко от коня.

Уолтър нави юздите на жребеца около ръката на Хю. Хю се отпусна, сякаш нещо, дълбоко заровено в повредения му мозък, беше разпознало усещането, че под него има кон.

— Не можете…

Ротгар премълча протеста си против злоупотребата с уморения кон. Не беше негова грижа, в края на краищата, а жестокостите, които Мария беше готова да извърши в Лангуолд, доказваше, че норманите се отнасят еднакво сурово не само към хората, но и към животните.

Мария обаче сигурно го беше чула.

— Не се плаши за коня, Ротгар. Духът му не е пречупен. Съжалявам, че така го изтощихме, но иначе не можем да изведем Хю. Фен се грижи за всичко. Той много добре се разбира с конете.

Тя извади от гънките на туниката си кожен ремък, тънък и гъвкав, и го прикрепи към юздата на жребеца, преди да се качи на кобилата си с помощта на един оръженосец.

Уолтър и Стивън възседнаха конете си и с тренирана лекота задържаха копията в прегънатите си ръце, насочили смъртоносните остриета към Ротгар, сякаш се страхуваха, че окаяното му ездитно животно може да избяга.

— Тръгваме — обяви Мария и подръпна кожения ремък. Групата излезе от двора на Лангуолд с умерена стъпка, за да не изцежда до крайност и без това изтощените сили на жребеца.

Каква шарена сбирщина сме, мина през ума на Ротгар. Новият лорд на Лангуолд яздеше с лекота, но държеше главата си скована като дървена скулптура, а мощният му жребец покорно пристъпваше подир една жена, стиснала края на кожен ремък, не по-дебел от каишка на обувка. Фен въртеше насам-натам дървен прът, сякаш за да мери непрекъснато разстоянието между Хю и останалите нормански рицари. Прахът, който вдигаха, се стелеше върху Ротгар и неговото магаре, правейки сивотата им още по-сива. Главата на магарето стигаше до рамото на норманските коне, а неравният му ход го принуждаваше от време навреме да минава в също такъв неравен тръс, за да не изостава от едва влачещия се кон на Хю. С всяка подскачаща стъпка на магарето острите кости на гърба му се забиваха в интимните части на Ротгар и като че ли направо в гръбнака му; неудобството го караше да изпита желанието да стиска зъби, но те бяха останали в устата му доста дълго, за да рискува да ги счупи, ако магарето хлътнеше в някоя дупка.

И тогава, под глухото тупане на копитата той чу ропота на Лангуолд.

Бе зърнал за миг гледката в деня, когато го хванаха, и звуците би трябвало да го подготвят. Но това, което видяха очите му, когато групата се изкачи на върха на ниския хълм, сграбчи сърцето му с такава сила, че Ротгар се принуди да се хване за гривата на магарето, от което животното изрева и подскочи в знак на протест.

— Това е мястото на замъка — каза Мария без никаква нужда, след като той овладя магарето.

— Добре си го избрала.

Думите идваха трудно, макар че самият той не би могъл да ги избере по-уместно. Предимно равнинното владение Лангуолд не разполагаше с кой знае колко удобни за отбрана терени. Норманите се бяха спрели на един малък хълм, който се извисяваше над равнината, и бяха накарали покорените англичани да работят по начин, твърде добре познат на човек, прекарал неизмеримо дълго време заробен в подобни условия.

Някой беше обградил основата на хълма с въже, докато друго въже го опасваше в малко по-широк кръг. Между двете въжета стояха петнадесет-двадесет мъже и копаеха; трудно беше да преброи колко са, защото телата им бяха почти скрити в изкопа. Докато те изхвърляха пръст зад гърбовете си, момчета я събираха в кошници и я изнасяха на върха на хълма, оголен от всякакви дървета и храсти. Там други момчета им подаваха празни кошници и разстилаха прясно изкопаната пръст върху все по-издигащия се хълм.

Цялото село Лангуолд, както му се стори, беше излязло на хълма. От най-грохналата старица до най-малкото дете, способно да стои на краката си, всички тъпчеха нахвърляната пръст с крака, с обратната страна на лопатите, с някакви сечива, каквито той никога преди не беше виждал, плоски парчета дърво със закрепен в средата кръгъл кол, така че човек да може да го вдига и да трамбова със сила.

Сякаш кожата на Лангуолд беше одрана и плътта се подаваше изпод нея, кървяща в черно под слабото зимно слънце; сякаш пръстта, бликаща изпод лопатите и струяща по склоновете на хълма, беше богатата, мастиленочерна кръв на Лангуолд.

Норманите наричаха така създадените хълмове „мот“. Ужас, помисли Ротгар. В него се надигна дълбоко чувство за загуба, което му казваше, че в душата му още се таи безумната мечта да си върне Лангуолд. Глупак, изруга се той, вгледан в свидетелството за абсолютната власт на норманите над това, което някога му беше принадлежало.

— Хю избра мястото и определи размерите — каза Мария, тръгвайки отново с предишния бавен ход към строежа.

Ротгар хвърли скептичен поглед към мълчаливия нормански рицар, който яздеше до него.

— Така е наистина.

Мария като че ли искаше да го убеди, че подобно нещо е възможно.

— Няма нужда да ме убеждавате, милейди. Съгласих се да говоря в негова подкрепа пред народа.

Ротгар усещаше устните си вцепенени, нежелаещи да кажат тези прости думи; а колко по-трудно щеше да му бъде да намери и да произнесе думите, които беше обещал да каже?

— Помислих… — Тя погали врата на кобилата и започна отново. — Видях промяната по лицето ти, когато погледна строежа. Тогава разбрах, че си обичал това място много по-отдавна от нас и ти дължа обяснение.

Любов? Какво знаеха тези нормански узурпатори за любовта към английската земя? Особено от измамно сладките устни на жена, която преди толкова малко време го беше заплашила да убива и измъчва същия този народ, който сега казваше, че обича.

— Дължите ми само свободата, която ми обещахте, след като изпълня задължението си. Нищо повече.

Мария не обърна внимание на коментара на Ротгар.

— Уолтър може да гарантира за това. Той придружаваше брат ми, когато Хю влезе за първи път в Лангуолд през ноември, един месец след славната победа на Уилям при Хейстингс.

Славната победа на един крал означаваше срамно поражение за друг; през ноември, докато безгрижният Хю де Кързън е галопирал из английските полета, Ротгар се беше озовал гладен и окован заедно с други събратя по нещастна съдба, които не бяха успели достатъчно бързо да се скрият в горите, след като вестта за норманската победа се беше разнесла наоколо.

— Тогава Хю беше на себе си и притежаваше умения на голям стратег — продължи Мария. — Уилям го изпрати да огледа Лангуолд и Кенуик, каза му, че имал намерение да ги подари на един от най-лоялните си рицари, и помоли Хю да избере най-добрата отбранителна позиция и да очертае границите й, така че новият лорд веднага да започне работа. Хю се върна изпълнен с възторг от Лангуолд и ужасно завиждаше на щастливеца, определен да се възползва от дара на Уилям. И тогава Уилям му каза: „Допадна ли ти земята, Хю… лорд ъф Лангуолд?“ — Усмивка се плъзна по устните на Мария. — Хю сигурно се е досещал. Уилям винаги е бил добронамерен и щедър към него.

— На мене не ми се стори такъв — изтъкна Ротгар.

Здравата розовина по бузите на Мария до момента можеше да бъде приписана на ездата в студения въздух. При неговите думи лицето й се зачерви още повече. Тя стрелна бърз поглед към китките му и изражението на лицето й се промени, сякаш едва сега бе осъзнала, че се хвали с късмета на брат си пред човека, чиято загуба е направила това възможно.

Много лесно щеше да бъде да я мрази. Но вместо това Ротгар започна да се бори с желанието да я докосне, да я успокои, че земите му така и така са щели да бъдат отнети, независимо кой нормански рицар е щял да бъде избран да се възползва от щедростта на Уилям.

Какъв човек беше той, да язди до нея, унизен от нейния избор на дрехи и ездитно животно за него, принуден от заплахите й за възможни жестокости да изрече думи, които щяха да заседнат в гърлото му, и въпреки това да изпитва възхищение от нея и прилив на интерес, който нямаше нищо общо с отношенията между затворник и тъмничар, а напротив, само с тези между жена и мъж.

— Кога раниха брат ви? — запита Ротгар, търсейки да отвлече нанякъде другаде мислите си.

Намерението му пропадна. Благодарният поглед, който тя му хвърли с топлите си златистокафяви очи, още повече го накара да чувства присъствието й.

— Преди Коледа, когато двамата се бяхме запътили насам, накъм Лангуолд, ни нападнаха разбойници. Мъже, които живееха в горите, изгладнели, целите в дрипи. Помислих, че и ти си такъв, когато те видях за първи път.

Ротгар съжали, че беше признал, че е бил затворен. Би предпочел тя да го мисли за разбойник, макар да не знаеше защо.

— Ами стражите ви? Сигурно не сте пътували сами през новозавоюваните територии?

— О, не. Уолтър беше пътувал няколко пъти сам до Лангуолд, за да определи кой е най-безопасният път. Тогава и той яздеше с нас, бяха и Гилбърт, и Дънстън, и Стивън — всички заедно с оръженосците и пажовете си. Дори копелето Филип беше с нас, един вид услуга за Уилям, защото земите, дадени на Филип, граничат с Кенуик, а той самият няма достатъчно хора. Но всичко изглеждаше толкова мирно, беше такъв хубав ден, ние с Хю не се тревожехме от нищо, бяхме така щастливи, че най-сетне имаме собствен дом. Яздехме начело, другите ни следваха.

— И какво стана?

— Те изведнъж изскочиха от гората и ни нападнаха с цепеници и камъни. Рицарите веднага ни обградиха, но един от разбойниците успя да удари Хю по тила, когато той се наведе, за да спаси малкия фен. Мъжете, отговорни за нападението, бяха наказани. Оттогава Хю е все в това състояние, в каквото го видя.

Ротгар изсумтя в знак, че е разбрал, макар че историята й му се видя озадачаваща. Понеже беше воювал с цепеници и камъни против норманите при Хейстингс, той знаеше недостатъците на тези оръжия; необходимо беше мъж, по-силен от него, да смаже здравия шлем на Хю де Кързън с нещо не по-слабо от закален метал. А и рицарят беше наранен в гръб, при това пазен, както се предполагаше, от четирима въоръжени мъже и техните помощници.

Аз щях да стоя близо до нея, за да я пазя от подобни опасности, помисли Ротгар, усещайки прилив на покровителствено чувство при мисълта за Мария, прилепена в ужас до шията на коня си, обградена от разярени и отчаяни саксонци. Но тя беше успяла да избегне оръжията им, а брат й — не. През всичките тези месеци успешно бе поддържала една илюзия, благодарение на която новият крал на Англия и селяните от Лангуолд не знаеха истинското състояние на лорда на това имение, докато той, Ротгар, беше прехвърлян от един нормански затвор в друг. Лудост беше да мисли, че тя някога ще има нужда от неговата закрила.

Бяха наближили достатъчно и той можеше вече да различи лицата на работещите селяни, които хвърляха лопатите и притичваха към него, щом го разпознаеха. Макар да беше жадувал за тази гледка, макар че беше държал очите си вперени в тези добре познати и обичани лица, той съзнаваше, че на една ръка от него е Мария, възседнала кобилата си. Тя и Хю заедно с двамата му пазачи поизостанаха, докато селяните се тълпяха около него, търсейки отговори и избавление, а по лицата им се четеше любопитство, прикрито зад усмивките.

Странно беше, но откъсна очи от хората на Лангуолд, за да погледне още веднъж лицето на Мария.

Тя срещна погледа му, без да трепне. Ротгар се запита за какво ли мисли тя, ако се страхуваше, че той няма да изпълни обещанието си да говори в подкрепа на Хю. Стори му се, че Мария го гледа с тиха увереност, сякаш разбираше каква трудна задача му предстои, и — глупава мисъл — сякаш съжаляваше за това, че е участвала в принудата, упражнена над него.

Той се обърна отново към своите хора, молейки се да има сила, за да им каже това, което трябваше да каже, без да се запъне на някоя дума, без да издаде какво огромно напрежение му струва да изпълни обещанието си. Макар че по-скоро би умрял от норманска ръка, отколкото да позволи дори една сълза да се търкулне по бузата му, Ротгар разбра с мрачно учудване, че желанието му да покаже стоическо поведение нямаше почти нищо общо с принудата да изиграе ролята на практичния победен, стремящ се да спаси кожата на своите хора.

Нямаше значение какво мислят хората му за него. Той не искаше да изглежда слаб мъж в очите на Мария.