Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conquered by His Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 22гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2010)

Издание:

Дона Валентино. Покорена от една целувка

ИК „Ирис“, София, 2004

ISBN: 954-455-062–6

История

  1. —Добавяне

18

Ротгар я изпрати до двора и я целуна за последно, но и на него, както на нея никак не му се искаше да я пуска от ръцете си.

— Трябва да вървя — прошепна Мария. — Ти трябва да се връщаш в навеса, да не би Юстъс да се събуди, а аз не бива да предизвиквам гнева на Гилбърт с отсъствието си. О, Ротгар, ако бог пожелае, Хю ще седи на трапезата в празничната вечер и това ще е последният път, когато се разделяме.

— Ако брат ти е оздравял толкова, може би трябва да дойда с тебе — изрече Ротгар с напрегнат, дрезгав и тревожен глас. — Цял ден ще се мотая като безумен, ще се притеснявам за сигурността ти. И никак не ми харесва да си представям как Гилбърт те докосва или ти го докосваш, независимо по каква причина. Ако Хю наистина е готов, намери ми меч, Мария, и това ще е краят на Гилбърт Криспин и на всичките ти трудности.

— И ще създадеш много други.

— Да. — Думата увисна във въздуха като унил, противящ се звук. — Едва ли мога да очаквам моят народ да прехвърли верността си към Хю, ако съсека неговия рицар.

Мария се облегна на него, вкусвайки за един кратък миг усещането как нейната мекота се притиска към твърдите мускули на тялото му. Усети мимолетен трепет, когато ръката му обгърна тила й и задържа главата й облегната на рамото му; почувства топлия му дъх, когато устните му потърсиха челото й; долови туптенето на сърцето му до гърдите си.

— Така е по-добре — каза тя. — Трябва да залъгваме Гилбърт, само още един ден, и да наредим нещата така, че Филип да няма какво да говори на Уилям против Хю.

— Тогава върви — отвърна той; хрипкавите му думи идваха някъде издълбоко. — Тръгвай сега, иначе изобщо няма да те пусна да си идеш.

Мария нямаше нужда да предпазва главата си от студа с монашеския воал, докато бързаше през безмълвния двор на Лангуолд Хол. След като се отдели от него, сетивата й някак се притъпиха и в главата й останаха само трескавите мисли, изпълнени с тревога, която омагьосващото му присъствие временно беше прогонило. Например дали монахините спят до разсъмване, или религиозните им задължения ги карат да станат от сън в тихия промеждутък между пълната тъмнина и бледото сияние на ръба на небето, предизвестяващо идването на слънчевите лъчи?

Ускори крачка. Дрехата, която допреди няколко часа беше я отвращавала с миризмата си, сега носеше трайни следи от мириса на Ротгар. Колкото и да не й се искаше да се откаже от единственото нещо, което й напомняше за него, трябваше да върне расото на монахинята и да отправи кратка молитва дано притежателката му вече да не е открила, че го няма.

Вмъкна се тихо в залата. Огънят, от който след дългата нощ беше останала само купчинка тлееща жарава, хвърляше оранжево златисти отблясъци по почернелите от пушека стени. Една хрътка наостри уши, подуши, за да улови миризмата й, после отново положи глава на предните си лапи и извинително размаха опашка.

Покритият с плочи под като че ли нямаше край и само една сгушена под някакви завивки фигура нарушаваше необятността му. Столовете и пейките около голямата маса се търкаляха наоколо преобърнати и празни.

Мария преглътна и стисна по-здраво расото. Надяваше се да намери Гилбърт все още спящ, както го беше оставила, а оръженосецът му да хърка зад вратата. Това, че ги нямаше, предвещаваше катастрофа. Трябваше да измисли някакво оправдание, за да обясни отсъствието си. Сети се за параклиса на Лангуолд, сиромашко и занемарено място. Щеше да каже на Гилбърт, че е прекарала там цялата нощ в молитви, и се надяваше господ да й прости и тази лъжа.

Тогава по-скоро усети, отколкото да види, присъствието на друг човек в сенките. Мария се обърна рязко и се озова лице в лице с една от кухненските прислужнички. Облекчението и взаимната им изненада бяха толкова големи, че двете се сблъскаха, издадоха лек, приглушен вик и изпуснаха това, което носеха в ръце. Вързопът на Мария тупна на пода като мръснокафява купчина, а бохчата на момичето се отвори и оттам изпадна купчина листа и клонки.

— Зеленина, милейди, за великденската украса — обясни момичето и клекна да събере клонките. Преди да се изправи, погледна изотдолу към Мария и прехапа устни. — Хората вярват, че така карат зимата по-бързо да си иде. Освен ако не забраните, милейди, да я пръснем наоколо, както сме правили досега.

Норманските свещеници, обосновавайки претенциите на Уилям към Англия, изтъкваха полуварварските обичаи на саксонците да украсяват олтарите и богослужебните маси със зеленина. „Така те почитат старите си богове наред с истинския наш господ!“, твърдяха те и разказваха за лудите танци около огньовете на Белтейн, за дървесните божества и преклонението пред слънцето.

Бодливият лист на едно клонче зеленика улови отблясъците на жаравата в огнището. Замръзнали червени плодове проблясваха над восъчните листчета на едно английско цвете, чиито храбри стръкчета беше забелязала да подават главички над снега. Какво нередно би могло да има, ако малко живи цветове разнообразят унилия изглед на Лангуолд на този ден, когато брат й можеше да се запознае със своя народ, когато споменът за чудесната нощ с Ротгар още изпълваше сетивата й?

— Ще ни трябва още зеленина. Още доста — каза Мария и коленичи, за да помогне.

Точно така я завари абатисата — коленичила на пода, с ръце, пълни с клончета от зеленика и върба. Сестра Мери вървеше зад нея, както обикновено, но този път поради това, че не можеше да види къде стъпва. Вниманието й беше заето от светлосинята рокля, която беше облякла — една от любимите рокли на Мария. С всяка стъпка младата монахиня дърпаше тънката прилепваща материя от кръста си и я наблюдаваше как уляга обратно на място, подчертавайки фигурата й така, както коравото вълнено расо никога не би могло. Друга от роклите на Мария беше несръчно увита около главата й, а ръкавите висяха, завързани под брадичката, като краищата на забрадките на селянките.

— Някой е откраднал расото и воала на сестра Мери — каза абатисата, поглеждайки с презрително набърчен нос към зеленината в ръцете на Мария.

Купчина зеленикави клонки лежаха върху взетите на заем дрехи на сестра Мери Невинна.

Преди малко Мария беше се възхищавала на способността на Ейдит да разрешава проблемите, без да прибягва към лъжи; сега се виждаше как трескаво търси някакво правдоподобно обяснение за факта, че беше взела дрехите.

— Не се тревожете, преподобна майко — каза тя, издърпвайки расото, за да скрие зелениката под него. Погали вълната, търсейки думи. — Ето ги дрехите. Когато сестрата ги свали снощи, краищата им паднаха на пътеката. Аз… аз ги настъпих, когато минавах оттам. Помислих, че някоя от прислужничките ще може да почисти последиците от моята тромавост.

— Божиите дъщери сами се грижат за дрехите си — каза абатисата, издърпвайки расото от Мария. — Върви, дъще, и се облечи подобаващо — обърна тя вниманието си към сестра Мери, която взе дрехите и се отдалечи към нишата на Мария с бавни, колебливи стъпки.

Няколко саксонски жени и девойки бяха влезли в постепенно просветляващата зала, понесли купчини ярка зеленина. Плахите им погледи се местеха от коленичилата им господарка към внушителната монахиня, извисила ръст над нея.

— Да не възнамерявате да им позволите да пръснат тук тази зеленина? — запита абатисата.

— Какво ще навреди това, преподобна майко? — запита Мария, като се изправяше на крака с водопад от зеленика и върба в ръцете, добре съзнавайки, че като се обявява в защита на украсата, се съюзява с жените против абатисата. — Те нямат намерение да богохулстват. Просто така са свикнали.

— Тогава нека се дръпнем, за да продължат с украсяването — изрече абатисата и одобрително пламъче в очите й опроверга строгото изражение на лицето.

— И аз самата не виждам нищо лошо в този обичай — продължи тя с тих глас, когато двете с Мария останаха сами, наблюдавайки как развеселените, бъбрещи си жени разстилат зеленината наоколо. — Подведоха ме да вярвам, че вие, норманите, търсите всякакви демонични значения в този обичай.

— Можехте да ме попитате — отвърна Мария, внезапно освободена от притисналия сърцето й страх, че може да е обидила монахинята.

— Както и вие можехте да ме попитате дали може да вземете на заем расото на сестра Мери.

Бузите на Мария пламнаха така, че сигурно биха могли да съперничат по червенина на горските плодове по накъсаните клонки.

— Извинявам се, преподобна майко — прошепна тя. — Беше прибързано действие. Ако имах време да помисля…

— Щяхте да направите същото — довърши изречението й монахинята, без в гласа й да се прокрадне намек за двоен смисъл или явен гняв.

След миг заговори на неуверен, но сносен нормански, сякаш не искаше разговорът им да бъде разбран от жените в залата.

— Не съм сляпа, милейди. Виждам какво става тук. Дойдох, смятайки, че ще намеря Ейдит едва ли не затворничка, омъжена против волята й за някакъв чудовищен варварин. Но видях, че вие сте в това незавидно положение, а Ейдит е доволна от съдбата си.

— О, майко, не беше винаги така. — С внезапно блеснали в очите сълзи Мария посегна към топлата, суха ръка на монахинята, питайки се дали неочакваното й желание да изповяда всичко пред отец Бруно няма да намери удовлетворение, ако се довери на абатисата. — Отнесох се зле с Ейдит, като я накарах да се омъжи за брат ми. Това, че сега съм в такова положение, е справедливо наказание.

— Ами — възрази абатисата, поемайки ръката на Мария в двете си длани. — Ейдит не беше по-подходяща да стане монахиня, отколкото сте вие, дъще моя. Ако тя имаше истинско призвание, щях да вдигна тревога веднага щом Ротгар от Лангуолд я отвлече. Щяхме да я върнем и тя щеше да положи обета си.

— Но сега дойдохте за нея. Помислих, че тя ви е помолила.

— Вестта за положението на Ейдит дойде от друга уста, милейди, от някого, който явно е имал свои собствени интереси. Но аз все пак се почувствах длъжна да проуча нещата за благото на Ейдит. Ако бях установила, че тя държи да бъде божия невеста, ако я бях видяла необичана или малтретирана, щях да й предложа подслона на нашата обител и закрилата на монашеските одежди — каза абатисата със загадъчна усмивка. — Точно както сега предлагам същото и на вас, дъще.

— Страхувам се, че от мене не би излязла добра монахиня — каза Мария, съзнавайки, че докато Ротгар от Лангуолд стъпва по тази земя, никакъв обет за целомъдрие няма да я удържи далече от него. — Бихте ли ми казали кой е издайникът?

— Де да можех, дъще. Той стоеше в сянка и говореше с дрезгав шепот, за да скрие истинския си глас, но съм сигурна, че ще го разпозная, ако го чуя отново. Няма да му вярвам, ако отново дойде да ми разправя разни лъжи.

— Благодарна съм ви, преподобна майко, и съм ви много задължена.

— Уви, ние сме бедни монахини — каза абатисата, обръщайки към Мария открития си, разбиращ поглед. — Зестрата на Ейдит, ако не присъствието й, означават много за нас. Ето защо дойдох, дъще, да видя с очите си жената, за която се говори, че управлява Лангуолд вместо брат си и която би могла да разбере нашите скромни нужди.

— Когато чух, че стоите пред портите, се надявах, че може би ще ме молите за месо или олтарни покривки, такива неща.

— Месо, да, но по-скоро завивки вместо олтарни покривки и някое и друго чувалче брашно — отвърна абатисата. — А когато можете да отделите малко мляко и яйца, ще можем да правим кремове за сестра Катрин, която наскоро загуби и последния си зъб.

— Не е кой знае какво искане — каза Мария, убедена, че щедростта на Лангуолд може да се простре и върху малката обител.

— Не и между разумни жени — съгласи се абатисата. — Но някой мъж може да мисли другояче. Сега трябва да вървя да се погрижа за сестра Мери. Де да беше станало така, че някой неженен и жаден за земи лорд да ни беше нападнал, преди тя да положи обета си. — Абатисата се сбогува, стискайки успокоително ръката на Мария. — Благодаря ви, дъще. И помнете, че когато имате нужда от духовна подкрепа. Той я притежава в изобилие; Той, Който чува молитвите ни. — И добави с хитро, съвсем светско намигване: — Той решава какви треви ще растат по тази земя и той е дарил жените с колене, а мъжете с едни висящи неща, от които биха могли да изпитат силна болка, ако мине много време, преди нечии молитви да получат надлежния отговор.

Саксонките, шепнещи и плахи, докато Мария говореше с абатисата, се оживиха, когато тракането на броеницата й заглъхна по коридора. Смеейки се и дърпайки Мария да се присъедини към тях, те започнаха да украсяват Лангуолд Хол според осветената от вековете традиция. Сръчни ръце в миг изметоха вонящите боклуци от пода. Кучетата се мотаеха в краката им, захапвайки игриво метлите, сдърпваха се за отдавна изоставени по ъглите кокали, търкаляха се по пресните дървени стърготини, щедро посипани по пода и размесени с благоуханни билки и борови иглички в чест на настъпващия свят празник.

Млади момичета тичаха от една жена към друга, поднасяйки им комати хляб, парчета сирене и кани с прясна вода, за да не спират работата си заради закуската. Бледо, хилаво момче, което Мария често беше забелязвала да се мотае наоколо с отнесен поглед, седна в ъгъла и започна майсторски да свири на лютнята, която обикновено висеше, прашна и забравена, на стената в нейната ниша. Чистият му треперлив глас поде припева на старинната песен, след миг към него се присъедини още един глас, после трети, четвърти и накрая всички запяха заедно. Дори Мария, кацнала нестабилно на едно ведро, за да опъне гирлянди от бръшлян между два свода, предназначени за не толкова весели неща, си затананика мелодията, напрягайки уши, за да разбере думите.

Внезапно сред оживената група се появи Гилбърт Криспин.

Веселата песен секна, пръстите на момчето дръпнаха нервно и объркано струните. Един след друг замлъкнаха пеещите гласове, докато накрая остана само един. Жената присви очи, за да види какво е предизвикало внезапното стихване, и издаде пронизителен вик, когато късогледите й очи различиха Гилбърт.

Очите на Гилбърт, известни с ястребовото си зрение, се спряха на Мария с уверения, безскрупулен поглед на пернатия хищник.

— Къде беше снощи? — запита той, пристъпвайки с олюляваща се походка към нея.

— Свири! — заповяда Мария на момчето, молейки се то да има смелостта да задърпа отново струните на лютнята, докато тя призова цялата си смелост, за да излъже, че е прекарала нощта в параклиса.

Първите неуверени звуци й заприличаха на шума, предизвикан от човек, спънал се във ведро, но една жена, застанала между нея и Гилбърт, смело поде мелодията подканвайки с жест останалите да се присъединят към нея. Черпейки сили от неуверените им, плахи гласове, Мария продължи да се бори с отчаянието, което заплашваше да я овладее.

— Не мислех, че ще имаш нужда пак да те намажа — каза тя. — Затова отидох да отдам почит на моя господ.

Което не беше съвсем лъжа, защото очите й се спираха на тялото на Ротгар със страстно обожание всеки път, когато лунен лъч паднеше върху него, макар че едва ли би му го признала.

Гилбърт, по чието лице се четеше съмнение и желание да й повярва, изглеждаше така, сякаш също беше прекарал нощта в подобни занимания. Сламки стърчаха от туниката му и разрошената му коса, от него се носеше ужасна воня, сякаш беше задоволявал страстта си на някой пръстен под, засипан с всякаква гнилоч.

— Не се ли сети да ме потърсиш в параклиса? — запита тя, скръствайки ръце, и наклони глава, като го загледа внимателно изпод полуспуснатите си клепачи.

— Не, не се сетих — призна Гилбърт с мрачна гънка около устата и изражението му се смекчи, явно благодарение на покорната й поза. — Трябваше да помисля за това… безумен звяр живее в мене и надига глава, когато усети, че мога отново да те загубя. Кълна се, че ужасно ме е срам, като си спомня какво мислих и правих тази нощ.

Той пристъпи към нея с тромаво и неуверено движение. Оръженосецът му излезе от ъгъла и побърза да застане до него, с насинено око и подута устна, доказателство, че беше платил скъпо за това, че е проспал нощното й измъкване. Хвана господаря си под ръка и го поведе към ниска пейка до огъня.

— Мария — повика я Гилбърт с толкова слаб глас, че тя едва го чу през песента на жените. — Бих искал сега да се погрижиш за раната ми.

— Да, добре.

И тя въздъхна. Но когато посегна към бурканчето, на негово място намери само топяща се следа, сякаш снежец. А на пода, сред пръснатите глинени парченца лежеше изцъкленото тяло на хрътка и една топчица мазен мехлем течеше на струйки по подутия й изплезен език.

 

 

Ротгар нарами едно празно ведро и заедно с другите мъже, носещи подобен товар, се запъти към отворените порти на Лангуолд. Някои хвърляха бегли, предпазливи погледи към него, сякаш се срамуваха, че така се радват на норманския празник в замъка, който някога беше негова собственост, но Ротгар не обърна внимание на нетърсеното им съчувствие.

Ако трябваше да каже истината, то опъваше нервите му.

Ротгар дори повече от тях копнееше да нахлуе през тази врата. Че някога му беше принадлежала, това нямаше кой знае какво значение изобщо нямаше значение, — в сравнение с жената, която го очакваше зад нея.

През целия този безкраен ден той беше хвърлял погледи към имението, терзаейки се от разстоянието между него и замъка, с отчаяната увереност, че нещо ще стане не както трябва. Как щеше да види и чуе, ако наистина се случеше така? Колко самонадеян беше, като я уверяваше, че двамата могат да надхитрят Гилбърт само с няколко добре скроени лъжи! Планът, привидно толкова добре измислен под прикритието на нощта, изчезваше като предутринна мъгла под светлината на деня.

Във въздуха проехтя предсмъртно квичене на свиня, която колеха за тазвечерния празник. Погледът му бе привлечен от оживлението около обора и той разпозна синкавочерната коса на Гилбърт Криспин, застанал сред група мъже. Уязвимостта на Мария се стовари върху му със силата на внезапен юмручен удар в корема. Вместо да го понесат към нея, за да й помогне, краката му като че ли бяха враснали в земята; пръстите му бяха изгубили всякаква чувствителност, свити в безполезни и безпомощни юмруци, отпуснати край тялото му.

Но денят беше отминал. Слънцето беше извървяло пътя си по небето, един мъчителен инч подир друг. Викът на Юстъс: „Денят свърши!“ беше освободил Ротгар от самоналоженото му задължение и той беше отпуснал лопатата и хукнал в отчаян бяг към имението, свестявайки се едва когато мъжете завикаха подире му, напомняйки му да вземе едно ведро.

Не вървеше да нахлуе там ей така, запотен и изцапан от работата, и да настоява да се срещне с Мария.

Насили се да изчака на опашката за празни ведра; за негово щастие мъжете от Лангуолд, нетърпеливи да започнат да празнуват, скоро се присъединиха към него. Веселите им закачки сякаш прикриваха трескавото му мълчание; те се тълпяха около вратата, а той безмълвно и без никакви угризения си пробиваше път напред, докато не се намери начело на първите, които прекрачиха прага.

Видя Лангуолд Хол такъв, какъвто най-много го харесваше, с цепеници, струпани до огъня, ароматизиращи въздуха с чистия, остър мирис на бор. Стотици свещи прибавяха екстравагантния си блясък към подскачащите пламъци в огнището, разпръсквайки необичайно сияние, което правеше дори потъмнелите от пушека стени да блестят под отрупалата ги зеленина. Отец Бруно стоеше близо до огнището, с чаша бира в ръце, грейнал от свещеническа гордост.

Ротгар сложи ведрото си на пода. Още един мъж направи същото, а други двама поставиха отгоре една дъска, правейки импровизирана маса. Очите му обаче през пялото време преравяха залата в търсене на Мария.

— Не тука, простаци такива, ей там — извика сърдито една жена. Затисна устата си с ръка, когато разпозна Ротгар. — Извинете, милорд. Не ви видях…

Предложението на Ротгар да премести ведрата потъна в радостните викове на жените, които го обкръжиха във весела групичка. Той се преструваше, че се усмихва, отправяше нищо незначещи, безсмислени възклицания в отговор на благопожеланията им, докато погледът му жадно поглъщаше всяка далечна фигура, а ушите му се напрягаха да чуят нещо над непрестанния ромол на възбуденото саксонско бръщолевене.

Настъпи раздвижване в далечния край на залата, близо до малката ниша, която Мария беше избрала за свое обиталище. Две монахини, истински, както предположи, пристъпиха в кръга светлина. Между тях вървеше неговата Мария, облечена в рокля от тъмнозлатиста вълна. Воалът с подбрадник в същия цвят, украшение за глава, каквото повечето жени носеха, за да прикриват оредяла коса или белези от шарка по лицето, само скриваше нейните разкошни, гъсти, лъскави плитки, но той знаеше, знаеше как изглеждат те, разпуснати свободно по раменете й, познаваше сметанената гладкост на кожата й, знаеше колко лесно ръцете му можеха да обгърнат тънката й талия, така примамващо загатната под златния колан и искрящата от скъпоценни камъни малка кама.

Още една група мъже влезе през вратите на залата. Нормани. Филип Мартел, Гилбърт, Уолтър, Дънстън, придружени от оръженосците и пажовете си. Дрънчене на метал съпровождаше всяка тяхна стъпка, броните им блестяха под ярката светлина. Вървяха мълчаливо, взрени пред себе си със свирепо, недоверчиво изражение, което крещеше по-силно от всякакви думи, че те не одобряват това празнично събиране. Осъждащото им мълчание се наложи на тълпата като лед, запечатващ повърхността на езерце, и постепенно едно смутено, принудено мълчание се възцари сред празничната суетня.

Начело на групата стоеше Гилбърт Криспин, стиснал дръжката на меча в облечената си с ръкавица ръка, сякаш копнееше да го размаха над плътно сгушилата се група саксонци. За миг Ротгар усети пристъп на отчаяние. Нима Мария го е изиграла с приказките си за раната на врата и бавната отрова, и слабостта, която уж пълзяла по крайниците на рицаря?

Отеквайки весело над смълчаните хора, в залата се разнесоха думите на Мария:

— Честит Великден, милорд!

Ротгар откъсна поглед от Гилбърт, насилвайки се да се обърне към нея, да види със собствените си очи дали изражението, с което поздравяваше Гилбърт, съответства на въодушевлението в гласа й.

Тя не гледаше към Гилбърт. За миг огромните й златистокафяви очи срещнаха тези на Ротгар, а после, с блестяща усмивка, тя се обърна и направи дълбок реверанс пред брат си Хю.

— Не вярвам на очите си! — изрече дрезгаво Филип. — Увериха ме, че това не е възможно…

— Дръж си езика! — излая Уолтър.

Саксонците ахнаха като един. Никой не беше виждал своя лорд Хю де Кързън толкова отблизо. Настроението на Ротгар веднага стана по-весело, когато си спомни слуховете, разпространявани от Мария, за буйния характер на брат й, което накара тълпата да отстъпи назад в страхопочитание. Ейдит стоеше гордо до Хю, изчервена и здраво стиснала ръката му, без съмнение обърквайки онези, които вярваха, че Хю проявява наклонности на монах.

Хю протегна свободната си ръка към Мария и измърмори на нормански:

— Не ставай глупава.

— Говори на техния език — отвърна тя, докато той й помагаше да се изправи.

— Честит Великден — извика Хю, възвръщайки празничното настроение.

Тълпата се раздели, пропускайки Хю и Ейдит, които бавно стигнаха до голямата маса, а после отново сключи обръча си около тях. В настъпилото разместване Ротгар се озова до Мария.

— Иска ми се да можех да те целуна — прошепна тя. — Хю ще иска да съм до него; не владее толкова добре саксонския, а познанията на Ейдит са по-скоро в религиозния език. Не… не ме гледай, докато говорим.

Той изпълни молбата й, но намери ръката й. Тя обви пръст около палеца му и той го притисна към бедрото си.

— Нека тръгнем сега. Хю изглежда достатъчно добре. Никой няма да забележи, ако се измъкнем в бъркотията. — Собственият му опит да говори шепнешком му се стори като викане, сякаш всеки наоколо можеше да ги чуе. Продължи да се взира в Хю, но игличките, които почувства по тила си, му напомниха, че и Гилбърт е някъде наблизо. Гласът на съдбата проехтя в мисълта му. — Хайде — повтори той. — Нямам търпение да те изведа далече оттук, иначе нещо ужасно ще ни сполети. Брат ти със сигурност вече може сам да дава заповеди, нали?

За миг тя се забави с отговора; и ако не беше лекият натиск на пръста й около палеца му, той можеше да помисли, че се е стопила сред тълпата.

— Не знам — изрече тя най-накрая и гласът й прозвуча съкрушено.

— Мария?

Зовът на Хю се извиси над музиката и бъбренето край тях.

— Не мога да го оставя точно сега. Той не познава тези хора; може да се изплаши и да позволи демоните отново да овладеят разсъдъка му.

Освободи пръста си, но той отново го хвана.

— С него си сега, но искам с мене да си завинаги. Кажи „да“, Мария.

— Мария! — извика отново Хю.

— Кажи, че ще заминеш с мене довечера — и Ротгар я стисна още по-здраво.

— Ще заминем довечера, упорит саксонец такъв — изрече Мария, сподавяйки усмивката си.

— Иска ми се да можех да те целуна — повтори думите й той, питайки се защо не усеща вълнение, а само мрачно предчувствие за нещо завинаги изгубено.

Устните им не се докоснаха, но когато Ротгар се осмели да погледне към нея, тя го гледаше косо през присвитите си клепачи, извила устни в съблазнителна усмивка, която накара устата му да трепне и изпрати гореща вълна към слабините му. Флиртувайки с него, Мария се подиграваше на страховете му.

— Като помисля за това, не ми се иска да се отделям от тебе точно сега — изрече тя. — Мисля, че Хю може да има нужда от нас до себе си, за да му помогнат да разбере исканията на тези хора.

Тя хвана ръката му, този път открито, и двамата се запровираха през тълпата. Сърцето на Ротгар сякаш забрави да бие. Не би позволил нищо да й се случи, докато стои до нея.

— Кой е той? — запита Хю, когато двамата застанаха пред него, а в гласа му се усети несъмнена хладина.

На Ротгар му се стори, че трудностите този път са неизбежни, Ейдит застина, щом го видя; Мария държеше здраво ръката му, усмихната и изчервена, с леко изкривен подбрадник.

Ротгар реши да отговори сам; в края на краищата, това беше първата им среща.

— Наричат ме Ротгар.

Хю се вгледа в него. Ротгар се възползва от възможността да направи същото. Бледото лице на Хю и дълбоките бръчки покрай очите намекваха за физическите изпитания, но златистокафявите очи, толкова подобни на очите на Мария, блестяха умно и проницателно. Смахнатото, замаяно подобие на човек, премятащо кукли в ръцете си, като че ли беше изчезнало завинаги.

— Мъжът, който някога управляваше това имение, също се казваше Ротгар.

— Аз съм този мъж.

— Вярно ли е? — обърна се Хю към Мария.

— Да — беше отговорът й.

— Тогава защо не е мъртъв?

— Без него нямаше да има замък, Хю, и твоите рицари до един щяха да са мъртви. А тези хора, вместо да празнуват тази вечер в твоето имение, щяха да кроят планове как да го подпалят и изравнят със земята.

— Вярно ли е?

Този път Хю погледна към Ротгар за отговор.

— Може още да има някои, които искат да го изравнят със земята, но повечето хора тук те приемат като свой нов господар.

— Защо се намеси в моя полза?

— Защото ги обичам. — Изречено така просто, звучеше като смехотворна причина да изостави рожденото си право, доброволно да се откаже от свободата си, да стои тук, когато всичко у него го подтикваше да сграбчи ръката на Мария и да избяга в нощта. Но това беше самата истина. — Те не разбираха какво се очаква от тях. Не разбираха, че е неизбежно някой като тебе да дойде тук. Аз само исках да ги предпазя.

— Както баща предпазва заблуденото си дете?

— Точно така — каза Ротгар, смаян от това, колко бързо Хю беше схванал ситуацията.

— В такъв случай съм ти много задължен. Ще помисля и ще ти се отблагодаря както подобава.

Гилбърт се промуши между Ротгар и Мария, разделяйки стиснатите им ръце, преди Ротгар да успее да каже на Хю каква награда желае. С голямо усилие той възпря юмрука си да не се забие в мокрото, бледно лице на Гилбърт. Пот струеше по челото на норманина; косата му беше залепнала за черепа; изглеждаше задъхан, прекалено уморен за усилието, което току-що беше положил. Може би в края на краищата имаше нещо в приказките на Мария за бавната отрова. Но дори да беше така, стори му се уместно да си държи езика зад зъбите и да отправи молбата си към Хю по-късно, далеч от ушите на Гилбърт. Гилбърт беше запасал меч на кръста си; Ротгар имаше само двете си ръце, уморени от целодневното копаене.

— Не очаквах да те видя на днешното събиране — обърна се Гилбърт към Хю.

— Честит Великден, Гилбърт. — Хю тупна нормандеца по рамото, очевидно щастлив, че вижда своя рицар. — Господи, струва ми се, че е минала цяла вечност, откакто не съм те виждал.

Така си и беше, помисли Ротгар, осъзнавайки, че Хю няма никаква представа, че Гилбърт е заговорничил против него.

— Седни, седни.

Хю се пресегна, дръпна един стол и го потупа с подканващ жест. Гилбърт седна. Поглеждайки триумфално към Ротгар, той хвана ръката на Мария и я дръпна към себе си. Тя се помъчи да се освободи, но безуспешно.

Хю се вгледа в тях, набръчквайки чело. За миг смущение се мярна в погледа му; той тръсна глава, сякаш да го прогони.

— Нека започнем — чу се гласът му.

Хората от Лангуолд се наредиха на опашка, за да измолят по някоя милост от новия си господар. И това, което първоначално беше само претекст на Мария да задържи Ротгар до себе си, скоро се оказа успешно решение. Грубият селски акцент изкривяваше саксонския език до такава степен, че тя в повечето случаи не можеше да разбере какво искат хората. Ротгар превеждаше, възвръщайки постепенно увереността си, докато Гилбърт, свил се на стола, по едно време пусна Мария и прибра ръката си, която легна безволево на скута му.

— Тряб’а здра’ покр’ф, мног’ т’че.

— Може ли да получи нови дъски за покрива си? — разгада въпроса Ротгар.

— Коня ’мря. К’бил’та тряба д’са плоди — изрече като скоропоговорка селянинът. — Ням’ с кой.

Мария обърна широко отворени очи към Ротгар.

— Може ли да заведе кобилата си при бойните коне? Неговият жребец умрял.

Хю удовлетворяваше всички искания с щедро махване на ръката. Както беше обещал отец Бруно, никой не искаше нищо прекалено. Когато опашката от просители намаля, откъм кухнята се разнесе изкусителният аромат на прясно приготвена храна. Последният просител, една жена, увита в гъст воал и огромно наметало, пристъпи напред. Свали воала от главата си. Мария и Ейдит едновременно извикаха; Ротгар почувства как стомахът му се преобръща, как цялата омраза и лоши предчувствия неотвратимо си пробиват път.

Беше Хелуит, с подуто и обезобразено почти до неузнаваемост лице. Засъхнала кръв личеше по долната й устна; когато проговори, думите й засъскаха от празнината на прясно счупен зъб.

— Кой ти направи това?

В ужаса си Хю се обърна към нея на нормански. Като го чу, Хелуит трепна и с несръчно движение се освободи от наметалото си. Лявата й ръка висеше безжизнено, плътта между китката и лакътя се издуваше неестествено там, където счупените краища на костта ясно личаха под кожата.

Гилбърт, изтръгнат от вцепенението си, изправи гръб. Хелуит насочи брадичка към тях, но не каза нищо.

— Кой ти направи това? — повтори Ротгар с думи, които тя можеше да разбере, едва изкарвайки някакъв звук от гърлото си.

Той знаеше кой го е направил; но по-добре беше Хю да го чуе от устата на самата Хелуит.

— Мамо!

Малкият Хенри се изтръгна от прегръдките на жената, която го държеше. Уви ръце около крака на майка си, но отскочи уплашен, когато тя изкрещя от болка. Разплакано, детето се заоглежда наоколо в паника, докато погледът му не спря на Ротгар. То изстена и се хвърли в прегръдките му.

— Милорд. — Хелуит протегна в умолителен жест здравата си ръка към Хю. — Моля, бъдете милостив. Нося норманско дете в утробата си и нормандец ми причини това.

— Накарайте я да замълчи! — изгърмя Уолтър, очевидно не можейки да повярва, че някой от неговите хора се е държал така брутално с една беззащитна жена.

Възмутен ропот посрещна думите на Хелуит и заглуши гласа на Уолтър.

— Кой? — повтори Хю, извисявайки глас, за да бъде чут.

— Това не е негова работа, жено — намеси се Филип.

Гилбърт се отпусна на стола си, разтърсвайки глава, като поглеждаше с изпълнени със страх очи към Уолтър, сякаш се боеше, че по-възрастният рицар ще го накаже заради деянието му.

През месеците плен у норманите Ротгар беше научил много нормански ругатни. Изля ги до една върху главата на Гилбърт заедно с най-цветистите оскърбления, които знаеше на родния си език, без да го е грижа за околните.

— Мръсно копеле — изрева накрая, когато изчерпа запасите си.

Стомахът му се свиваше болезнено при мисълта какво би могъл да направи този нормански нерез на Мария, ако я докопа. Чувството му за отговорност тежеше над главата му като воденичен камък, като укор, задето се беше вдълбочил толкова в собствените си работи, че не е защитил жената на покойния си брат. Отец Бруно си проправи път през тълпата.

— Не можете да оставите това ненаказано, лорд Хю.

— Махай се — заповяда Гилбърт на Хелуит и направи заплашително движение към нея.

Отец Бруно трепна, но Хелуит остана на мястото си.

Ротгар стисна рамото на Гилбърт, за да го възпре; как му се искаше в този момент в ръката му да беше имало меч… Но понеже нямаше никакво оръжие, трябваше да се задоволи да впие пръсти в брънките на ризницата, докато не напипа мускул под тях. Отново трепна, като си представи тази тренирана в битки сила против крехкото тяло на Хелуит. Стисна още по-силно, изпитвайки непреодолимо удоволствие от стона, който болката изтръгна от Гилбърт.

— Ти ли направи това, Гилбърт?

В гласа на Хю се долавяше едва сдържана ярост.

— Не — изрече Гилбърт, отпускайки се назад на стола, за да се отърве от хватката на Ротгар.

Очите му се стрелкаха насам-натам, сякаш търсеше подкрепа от враждебната тълпа, свит от страх пред буреносното изражение на Уолтър, и накрая погледът му, убийствено блеснал, се спря на Хелуит, а след това, изпълнен с обещание за мъст, срещна този на Ротгар.

— Тогава кой?

— Да, към кого ще насочиш пръст, ако не към себе си? — отекна гласът на Уолтър, от чиито думи капеше застрашително предупреждение.

— Хайде, Гилбърт, посочи някого от другарите си — подразни го Филип.

Лицето на Гилбърт потъмня.

— Няма да посоча никого. Не й обръщайте внимание. Само създава интриги — фалшива, умилкваща се усмивка прекоси лицето му. — Няма да пренебрегнеш съвета на верния си войник по повод несвестните обвинения на една вражеска курва, нали, Хю?

— Моля ви, лорд Хю, въздайте право — настоя Хелуит, без да обръща внимание на заплахите на Гилбърт.

— Говори, жено — заповяда Хю, изпращайки пълен с ненавист поглед към сгърбената фигура на Гилбърт.

Всички очи в залата се отправиха към съсипаната, пребита саксонка. Никакъв звук, освен няколко съчувствени хлипания не попречи на гласа й, макар и слаб и треперещ от болка, да се извиси и да стигне до всяко ухо.

— Трябва да имам закрила, милорд. За себе си и за детето, което нося.

— Ще я имаш — обеща Хю. — Заклевам си.

— Искам него. — И тя насочи треперещия си пръст.

Но силното треперене на ръката й правеше невъзможно да се различи кого сочи в действителност.

— Гилбърт ли? — запита Хю. — Искаш да го накажа заради това отвратително деяние?

Хелуит поклати отрицателно глава.

— Сама ще отмъстя за себе си, милорд. Моля ви за съпруг, за да ме закриля, мене и децата ми. Моля за позволението ви да се омъжа за Ротгар от Лангуолд, още тази вечер.