Дона Валентино
Покорена от една целувка (14)

13

Обагрените в алено ръце на Ротгар пуснаха врата на Гилбърт и обхванаха Мария с такава мълниеносна бързина, че тя ахна на глас, повече от изненада, отколкото от болка.

— Стой настрана, нормандецо, да не й прережа гърлото, както сторих с оня кучи син, дето лежи там — заплаши Ротгар, издърпвайки Мария по-надалече от проснатото тяло на Гилбърт.

Облекчение подкоси коленете й. Бързите и ловки движения на Ротгар и предизвикателните му думи я увериха, че кръвта по туниката и ръцете му не е неговата.

Тя се запита колко от хората й щяха сега да са мъртви, ако Ротгар не се беше намесил. Неочаквана възбуда се разля из жилите й. Той го беше направил за нея. Ротгар беше рискувал живота си на саксонец против норманските си врагове; беше спасил Гилбърт и беше накарал този рицар да се въргаля в краката му… все заради нея.

Ротгар беше намерил отнякъде норманска кама, която държеше до гърлото й, но без да го докосва. Странно беше да се допусне, че една жена би възприела подобно положение за окуражаващо, но сърцето й се възрадва. Той вече беше направил толкова много за нея; със сигурност страшните му, заплашителни думи и опасната му хватка, с която я държеше като своя пленница, бяха част от хитрината, която й беше предложил. Мария не усещаше от него да се излъчва опасност, чувстваше само собственото си неимоверно облекчение, че отново е в прегръдката му.

Той я стискаше по-скоро покровителствено, отколкото застрашително. Окървавената му ръка беше обвита около врата й, за да държи крехкото й рамо, но не я притискаше силно и тя можеше да диша напълно свободно. Мария инстинктивно се вкопчи в нея, изглеждайки така, сякаш се опитва да се изтръгне, а не както беше всъщност, да черпи сили от усещането на плътта му под пръстите й, без да обръща внимание, че ръцете й също станаха червени и лепкави. Той я държеше здраво, топлото му, гъвкаво и стройно тяло без усилие крепеше тежестта й. Тя усещаше как сърцето му бие до ухото й.

Той наведе глава с противен смях, по-подхождащ за Гилбърт, отколкото за него. Мария усети краткото бодване на съмнението, но тогава той прошепна тихо, с глас, не по-силен от ветреца, който смразяваше въздуха:

— Съгласявай си с всичко, което кажа. Играта, която предлагам, е опасна.

Неколцината сравнително незасегнати бойци на полянката замърмориха недоволно, виждайки как я държи Ротгар, и бавно се заизправяха, явно готови да й се притекат на помощ.

Ротгар отправи към Гилбърт сурово предупреждение:

— Кажи на твоите хора да се погрижат за раните си. Ние тримата трябва да обсъдим нещо насаме.

Гилбърт махна на хората си да се отдалечат и се изправи на крака. Нещо в израза на изпопребитото му лице изплаши Мария — някакъв черен, убийствен гняв, намекващ за едва потискано желание за насилие. Ротгар я дръпна към колибата. Гилбърт ги последва с неохотно мърморене, сякаш краката му бяха привързани към тези на Ротгар.

— Остави я, саксонецо — изръмжа Гилбърт, когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват другите. — Като я гледам, достатъчно й е било.

Пулсът на Мария се ускори. Трябваше да се досети, че свидетелствата за любовната им нощ ясно ще си личат по нея, но какво можеше да направи? Като видя Ротгар и Гилбърт взаимно да се налагат, всякаква мисъл, че трябва да бъде предпазлива, се изпари от ума й. Не беше взела пудри и помади, за да заличи белезите от страстта на Ротгар, а опасенията й за неговата безопасност бяха прогонили от ума й всякаква мисъл за самозащита.

— Да, наситих й се — изсмя се триумфално Ротгар. — Много пъти.

О, господи, какво правеше той? Беше я предупредил да не издава, че са се любили, а сега дразни Гилбърт с това, сякаш искаше да го вреже в мургавото лице на рицаря.

— Ще ти отрежа оная работа и ще я хвърля на свинете — изрева Гилбърт.

— И тя викаше същото — подигра му се Ротгар. — Вие, норманите, не знаете ли други проклятия, че трябва да викате едно и също, независимо дали със смърт ви заплашват, или с изнасилване?

— Изнасилване? Ти си я изнасилил?

— Ти какво мислиш, че една благородна нормандка ще легне доброволно с победен саксонец? — изсумтя презрително Ротгар.

С внезапно движение смъкна парцала, с който Мария беше увила наранените си крака, и вдигна високо ръката й. Кръвта, с която се беше изцапала, стискайки окървавената му ръка, правеше да изпъкват резките по дланите й, където предната нощ я бяха порязали юздите, и кокалчетата, издрани от вратата на колибата. — Това доброволно ли ти се вижда?

Съгласявай се с всичко, което кажа, беше й заповядал Ротгар. Толкова прости думи и толкова трудно беше да им се подчини. Гърлото я болеше от усилието да не отрече с възмутен вик това, което той току-що изрече. Правейки я да изглежда съпротивляваща се жертва, Ротгар със сигурност се обричаше на смърт, ако се съди по омразата, която разкривяваше лицето на Гилбърт.

— Мъртъв си — каза рицарят, потвърждавайки опасенията й.

— Не мисля. Особено щом трябва да обвиняваш единствено себе си, задето я остави на моята милост.

— Ще ти отрежа… — започна Гилбърт, а по лицето му избиха червени петна.

— Знам, знам — въздъхна Ротгар. — Ще ми отрежеш оная работа и ще я хвърлиш на свинете. Това няма да заличи факта, че съм я имал, нормандецо, и ти я тласна към мене така сигурно, все едно кучият син Уилям е издал заповедта. — Гласът му отново се промени, в него зазвуча сарказъм и презрение. — Какъв мъж си ти, сър рицарю, че да причиниш болка на една жена и да я заплашваш, така че тя да се почувства принудена да хукне навън в ледената нощ, за да оправи нещата?

Тя усети как у Ротгар отново се разгаря гняв при спомена за наранената й ръка.

Гилбърт хвърли снизходителен поглед към ръката й, където дрехата прикриваше белега от неговата жестокост. Стисна челюсти.

— Беше само моментно неудобство за нея. Не е имало защо да идва при тебе. Казах й, че аз ще оправя нещата.

— Няма що, хубаво я оправи — възрази Ротгар. — Да влезеш в капан като мечка, подмамена с мед.

— Капан, поставен от тебе — изрева Гилбърт. — Измислен от тебе и ония мошеници от Лангуолд.

— Не е така, нормандецо, колкото и да ти харесва да го твърдиш. Погледни тия мъртъвци — и той махна към един от нападателите, който лежеше проснат, с копие, стърчащо от гърдите му. — Този мъж никога не е живял в Лангуолд, нито в околните имения. Познавам всеки селянин на три дни път с кон наоколо. Никога преди не съм виждал това лице и тази кройка на дрехите.

Мария си спомни норманското копие, което се заби в земята, когато тя се втурна към Ротгар. Копието трябва да беше хвърлено от неин сънародник. Не искаше да мисли какво можеше да означава противното.

Точно тогава Дънстън се появи на полянката, поклащайки глава със съжаление. Спря коня си, когато видя вдигнатата ръка на Гилбърт, и извика от място:

— Изчезнаха като призраци, Гилбърт. Не можах да ги видя.

— Помисли за това, норманино — продължи Ротгар, сякаш беше очаквал провала на Дънстън. — Май свинете, които те нападнаха, са знаели къде да търсят и двама ни тази сутрин. Със сигурност се целеха във всички на тази полянка, без да ги е грижа за моята сигурност. Бих казал, че някой от собствените ти хора те е предал.

Гилбърт се намръщи, после хвърли мрачен поглед към Ротгар.

— Държиш Мария като заложница и ми дрънкаш врели-некипели за предателство. Човек ще помисли, че имаш интереси в Лангуолд, смачкано псе.

— Имам. — Макар че гласът на Ротгар беше лишен от изразителност, Мария усети как тялото му се напряга. — Видях как стоят нещата в Лангуолд. Нямате лорд. Нямате достатъчно сила. И най-вече, нямате злато. Злато, с което да наемете липсващите ви рицари, злато, за да издигнете стените на замъка.

Думите му увиснаха между двамата, в кристалния студен въздух.

— Нали ти казвах, Мария? — обади се Гилбърт. — Знаех си, че Лангуолд не е толкова беден, колкото изглежда. Кажи си тайната, саксонецо.

— Мога да ви кажа къде да намерите злато — съгласи се Ротгар. — Ако имам полза от това.

Съгласявай се с всичко, което кажа, беше й казал Ротгар, но думите му изглеждаха толкова чудовищни, че Мария най-накрая си възвърна дар слово.

— Претърсихме всеки инч в къщата. Не намерихме никакво съкровище.

— Но то е там. — Той обърна отново вниманието си към Гилбърт, все едно не я беше чул. — Какво ще кажеш, нормандецо? Ще сключим ли сделка?

Ротгар размаха камата и това накара Гилбърт да присвие замислено очи.

— Мисля, че лъжеш, саксонецо, за да си спасиш врата.

Ротгар леко побутна Мария с коляното си.

— Аз ще сключа сделка с тебе, саксонецо — побърза да каже тя. — Кажи ми условията си.

— Дял — беше мигновеният отговор на Ротгар. — Не мога да взема златото, без да се върна в Лангуолд. Обаче… — проточи той.

— Обаче? — подкани го нетърпеливо Гилбърт.

— Няма да говоря за съкровището с друг, освен с Хю.

Гилбърт изрева и се хвърли към тях. Мария се притисна към Ротгар и отново усети побутването на крака му.

— Остави го да довърши, Гилбърт — нареди тя.

Ръката на Ротгар притисна одобрително рамото й.

— Когато вашият лорд се възстанови напълно, ще му покажа съкровището и ще му поискам охранителна грамота, за да отида при дук Уилям и да откупя безопасността си. Като залог за искреността ми сега ще освободя вашата господарка. Невредима… повече или по-малко. — Той отстъпи от нея с похотливо изсмиване, като в същото време успя да прошепне на ухото й: — Прави каквото трябва, Мария, и ела при мене довечера.

Пусна я и направи почти незабележимо движение с брадичка по посока към Гилбърт. Разбира се. Жена, освободена от похитителя си, трябва да побърза към своя спасител. Тя прибра полите си и измина бързо няколкото крачки, които я отделяха от Гилбърт, държейки лицето си наведено, за да прикрие погнусата, която я връхлиташе при мисълта, че Гилбърт ще я подхване в покровителствената си прегръдка.

— Сега ще умреш, глупав саксонецо — каза Гилбърт, избутвайки Мария зад гърба си.

— Не, Гилбърт! Сключих сделка с него — вкопчи се тя в ръката му. — Освен това, той казва истината. На Хю му липсва злато.

Гилбърт изруга, мятайки кръвнишки погледи към Ротгар.

— Това не ми харесва, Мария, да се пазариш с човек, който трябва да бъде убит.

— И на мене — увери го тя, претегляйки думите си, като се питаше какво ли ще каже Ротгар.

Гилбърт изригна една ругатня, но явно думите й го бяха накарали да поомекне. Тя внезапно осъзна нещо, което я разтърси: Ротгар казваше истината. Саксонецът, който беше докоснал сърцето й и беше взел тялото й, познаваше способностите й по-добре от самата нея. Дългите месеци, през които беше залъгвала Гилбърт заради благото на Хю, бяха развили сила у нея. Тя можеше да го направи, можеше да се престори, макар че това щеше да я остави с подкосени колене и цялата трепереща.

Беше загубила мантията си, когато се втурна да разтърве Ротгар и Гилбърт, затова можеше да каже, че й е студено, ако Гилбърт я запиташе защо трепери. Но как би могла да обясни нервното овлажняване на дланите и потта по челото, избила, докато се мъчеше да изнамери убедителна лъжа?

Щеше да измисли нещо. Можеше да го направи.

— Искам да поговоря насаме с тебе, Мария, вътре в колибата. — Гилбърт стисна зъби, без да забележи тревожността й. — Въпреки че сключи сделка с него, искам го вързан. Изобщо му нямам вяра.

Ротгар сви рамене и доброволно подаде ръце на оръженосеца, когото Гилбърт повика, успявайки да направи така, че това действие да изглежда като ненужна и глупава предпазна мярка. Подигравателна усмивка се очерта на устните му, предизвиквайки мрачната гримаса на Гилбърт.

Гилбърт поведе Мария към колибата, заставайки между нея и Ротгар като щит. Отдън душа й се искаше да улови поне за миг погледа на Ротгар, да намери кураж в топлото, уверено одобрение, което беше сигурна, че ще зърне у него, но гневното присъствие на Гилбърт не й позволи да получи това, което желаеше.

Гилбърт я отведе в скромното убежище и затвори вратата зад себе си, оставяйки си един миг, за да позволи на очите си да се приспособят от светлината на зората към потъмнялата от пушек вътрешност на колибата. Мария застана пред останките от огъня, с гръб към него, с неприлично разкопчана рокля и коса, набита с прах и сламки.

Червената мъгла отново започна да се кълби в мозъка му. Тя беше легнала със саксонеца. Независимо че е била принудена, беше го направила.

— Потърсих те тази сутрин, за да се извиня. Може би…, може би не трябваше така да те стисна за ръката вчера. — Той цедеше думите през стиснатите си зъби. — Почувствах почти облекчение, че не те намерих.

— Ти винаги си се грижил за мене, Гилбърт.

Подигравката ясно се долавяше в думите й, докато тя разтриваше ръката, която той беше наранил.

Подутите й устни говореха за неотдавна преживяна страст. Яката на роклята й висеше накриво, разкривайки кожа, зачервена от търкането на набола брада, а тя се осмеляваше да го дразни!

— Кучка — изригна той хрипливо, обзет от убийствена ярост при мисълта за това, което се беше разиграло в същата тази колиба през нощта, и от нездравата увереност, че тя изобщо не изглежда наранена или вбесена сега, в тази окъпана от слънце утрин. — Не ме е грижа каква сделка си сключила. Ще го убия заради това.

— Не. Не можеш. Той трябва да остане жив. Трябва.

— Какво, сърби те за още ли? Ако знаех, че си толкова страстна, щях аз да дойда тук в тази колиба.

Лицето й пребледня.

— Да не смяташ, че съм се наслаждавала тази нощ? — Тя вдигна треперещите си ръце пред него. — Борих се с всичка сила. Но той толкова отдавна не е бил с жена. Не можах да го надвия.

Тя изхлипа и обърна глава настрани. Признанието й отново го извади от равновесие. Трябваше да прониже саксонеца още в мига, когато я беше освободил.

— Тогава ще го убия още сега и ще намеря съкровището. Щом знам, че съществува, няма да се спра, дори да се наложи да изкореня всяка дърво и да обърна всеки камък, за да го намеря.

Гилбърт се накани да излезе, но Мария го спря.

— Не!

Острата й, властна заповед раздразни и без това изтънелите му нерви.

Той спря пред вратата.

— Не?

Повтори го бавно, едва процеждайки звуците през гърлото, стиснато от ярост. Как смееше тя да му противоречи?

— Докато той е жив, аз съм ти длъжница, Гилбърт.

Ръката му замря във въздуха.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се хвърли към него и той я изгледа втренчено. Беше виждал и преди това молещо изражение, тези пребледнели устни — по лицата на онези, които искаха нещо, което досега не е било във възможностите им, но сега вече е. Какво толкова искаше Мария?

— Не го убивай. Още не.

Гилбърт поклати глава, правейки се, че не обръща внимание на думите й. Тя никога не му се беше молила; винаги беше изисквала.

— Имаше възможност, но смехотворният ти план ти донесе само унижение. Сега той трябва да си плати, задето те е изнасилил.

— Да. Точно затова те моля сега да му пощадиш живота.

Тя докосна ръката му — за първи път, доколкото можеше да си спомни, без да го е искал от нея.

— Ако му отредиш лека смърт, той няма да покаже златото, а… честта ми ще остане неотмъстена. Искам да страда така, както аз страдах. Искам да го видя унизен, както той ме унизи. От моята ръка. В твоя власт е да удовлетвориш желанието ми, Гилбърт. Ще… ще ти се отплатя…

Докосването на ръката й, молбата в очите й, треперещият й глас, всичко като че ли се стремеше да смекчи гнева му, насочен към нея. Кълбящата се мъгла се поразнесе, но войнишкият му инстинкт надигна глава, сякаш усещайки, че нещо не е наред.

— Нещата между нас се промениха, не си ли съгласен? — Плаха усмивка се прокрадна по устните й.

С какво толкова го очароваше тази жена? Лицето и тялото й бяха красиви, но имаше много жени, далеч по-привлекателни. Тя нямаше разкошната златиста коса на саксонките, нито омайващите рижи оттенъци на някои от сънародничките му. Кестенява коса и кафяви очи — би минавала незабелязана и точно това беше ставало години наред сред красивите и изтънчени дами от висшите нормански кръгове. Но дори застанала пред него с обикновените си кафяви очи, блестящи от непроляти сълзи, с треперещи устни, облечена в разкъсана саксонска рокля, за него беше най-желаната от жените.

Той отпъди моментната си слабост. Започна да изучава ситуацията като войник и лека усмивка се прокрадна на устните му, когато осъзна в каква силна позиция се намира. Беше дошъл в колибата тази сутрин с намерението да хване саксонеца и го беше постигнал. Намерението му бе да го екзекутира пред всички селяни, не да пролива нищо неструващата му кръв тук, защото слуховете за смъртта му щяха да го превърнат в мъченик.

А Мария се молеше за живота на саксонеца. О, днес господ наистина се усмихваше на Гилбърт Криспин! Той можеше да угоди на каприза на Мария, да я направи своя длъжница, като се престори, че угажда на желанието й да си отмъсти. Сам щеше да се погрижи вратът на саксонеца да бъде прерязан в най-подходящия момент, пред всички събрани селяни, които тогава щяха да узнаят кой е истинският господар на Лангуолд.

— Ще сключиш ли сделка с мене, Мария? — запита той, стремейки се да скрие от нея въодушевлението си, докато я примамва в своя капан. — Сделка за живота на саксонеца?

— Д-да.

— Каквото и да поискам?

Тя замълча за един дълъг момент, гледайки към вратата, сякаш отговорът, който търсеше, се намираше някъде зад дървените й очертания. Но там нямаше нищо, освен саксонеца. Гилбърт прокара ръка по бронята си, извличайки от нея дращещ метален звук, сякаш да й припомни, че неговата сила е по-голяма от нейната.

— Ще направя всичко, което трябва. Каквото…, каквото поискаш — прошепна тя.

Победно чувство се разля из него. В колибата беше полутъмно, вратата бе затворена, капаците на прозорците също, а от огъня, който беше сгрявал нощта на нейния срам, не беше останало нищо, освен тлеещи въглени. Но той я виждаше достатъчно добре, за да стигне до нея, да я стисне за раменете и да я обърне към себе си, за да погледне в предпазливите й, измамни, обикновени кафяви очи и да се наслади на поражението, което тя скоро щеше да преживее. Как щеше да вкуси той нейното страдание, а имаше и начин да удължи насладата си, да увеличи удоволствието си с нея.

— Не е много късно — изрече той.

— Късно за какво?

Накъсаният й дъх погали бузата му.

— За това, което предложих. Брак между нас. Дом за Хю, а ние да управляваме земите вместо него. Това е съвършен план, Мария. Няма нужда да тъне в пепел пред нас, макар че ти беше омърсена.

— Ти още ли искаш да се ожениш за мене?

Той се запита дали собственото му лице издава желанието му толкова силно, колкото нейното бе направило това преди малко. Мария гледаше към земята, навела глава от срам.

— Не може да ме искаш сега. Не и след това, което той ми причини.

— Ще ти покажа какво мога и какво не мога.

Той я притегли грубо в прегръдките си и впи устни в нейните.

За един миг тя беше негова, само негова, макар че стоеше неподвижна и замръзнала в ръцете му. Но после започна да се бори с яростта на поставен натясно див звяр.

— Лъжеш! Нищо не се е променило помежду ни! — изрева той, когато тя отскочи от него, разпалвайки болката от отхвърлянето, докато не остана нищо друго, освен наранена гордост. Боже господи…, за момент почти беше изпаднал отново под властта на магията й. — Ако се беше борила със саксонеца толкова решително, съмнявам се, че той щеше да получи насладата си тази нощ. Много добре. Щом няма сделка с мене, значи няма сделка и с него.

Тя беше отскочила мигновено от него, обгърнала с ръце раменете си, сякаш за да се предпази от удар, трепереща и бледа в полумрака.

— Не мога да те целуна, не и сега — изрече тя накъсано и с мъка. — Неговото докосване… това, което ми направи… Гилбърт, страхувам се, че заради това не мога да понеса допира на друг мъж.

Той изпусна дъха, който не беше забелязал, че задържа от толкова време, и непознат срам го загриза заради постъпката му. Сладка лъжкиня… или истинска жертва? Сам беше виждал жени, изнасилени по време на война, как избират да се отровят или да си прережат вените, отколкото отново да легнат с мъж. Боже господи… ами ако тя се самоубие, преди да е имал възможността да се наслади на тялото й, както беше си мечтал толкова много години?

— Нали няма да се самоубиеш? — запита той.

— Не — каза тя. — О, не.

Стоеше трепереща в мрачината; а той беше сигурен само в едно: никога вече не можеше да й вярва.

— Ако се оженим, ще държа на съпружеските си права — предупреди я той.

— Знам, сигурна съм.

— Но бих предпочел да не те насилвам, както той е направил, макар че ще го сторя, ако трябва.

— Искам само малка отсрочка — каза тя. — Нека отец Бруно да обяви годежа. Дотогава сигурно ще преодолея това странно отвращение.

Обявяването на годежа — седмици, може би един-два месеца най-много. Нищо време за мъж, чакал години наред.

— И дотогава няма да има съмнение — добави тя.

— Съмнение за какво?

— Ами за бебе, разбира се. Ако удовлетворим нашата… нашата страст сега и се появи дете, никога няма да бъдеш сигурен кой е бащата.

Не беше помислил за това, макар че мисълта да направи дете на Мария накара тялото му да изтръпне. Ако е заченала копеле от тоя саксонски негодник, ще го изтръгне от утробата й и ще го хвърли в чисто новия ров, който щяха да изкопаят.

— Ще почакаме — съгласи се той.

— И наказанието на Ротгар остава в моите ръце.

— В разумни граници — отвърна той, с отново събудена предпазливост. Мария изглеждаше твърде загрижена за саксонеца. — Той очаква Хю да изпълни своята част от сделката. Трябва да се съгласиш, че чакането няма нужда да бъде приятно.

Тя кимна само веднъж, с къс и решителен жест.

— Съгласна съм. Ще се оженим. Ето моя залог, за да запечатаме сделката.

Така бързо, че той не успя да реагира, тя се прилепи към скръстените му ръце, положи лека като перо целувка на бузата му и се извърна рязко към огъня, цялата разтреперана.

Много доволен от целувката, той положи покровителствено ръка на рамото й, но тя се сви. Много добре. Можеше да бъде великодушен в победата си. Реши да й даде малко време да остане сама, докато той се оправи с неразборията отвън.

— Мария — изрече с предупредителен глас, докато прекрачваше прага, — ще те наблюдавам отблизо.

Слънчев лъч я озари.

— Не бих очаквала нещо по-малко от съпруга си — изрече, без да се обръща да го погледне.

Всеки мъж би изпитал въодушевление, че е получил клетва за вярност от желаната жена. Но съмнението не преставаше да гложди душата на Гилбърт, не секваше досадното чувство, че тя по някакъв начин е успяла пак да го надхитри.

Дори животът му да зависеше от това, той не би могъл да обясни защо, но реши да наблюдава много внимателно всичко, което тя прави, всеки неин ход, свързан с Ротгар от Лангуолд.