Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Conquered by His Kiss, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 22гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2010)
Издание:
Дона Валентино. Покорена от една целувка
ИК „Ирис“, София, 2004
ISBN: 954-455-062–6
История
- —Добавяне
8
Ротгар трябва да бъде предупреден.
Той й беше повярвал. Животът му в замяна на гордостта му. Беше изпълнил своята част от сделката. Нямаше да разбере, че и Мария е изпълнила своята част, ако Гилбърт нахлуеше през вратата на колибата му и размахаше меча, докато главата на Ротгар не се отдели от тялото. С последната си умираща мисъл саксонецът щеше да я осъди като предателка и лъжкиня.
Обгърнала оловнотежката, боляща наранена ръка с дланта на другата, Мария се сви още повече в топлината на наметалото си и зачака в ледения мрак на малката си спалня. Проклет да е Гилбърт Криспин! Несигурното им споразумение да предпазват Хю се беше стопило като украшенията от захарен памук на трапезите на Уилям: сладки, почти невеществени, изчезващи от първия допир.
Тя потръпна, спомняйки си неприкритата жажда в гласа на Гилбърт, когато беше погледнал към нея, изричайки „Моята съпруга“. Никога. Никога. Думите му може би бяха вдъхновени от изпитата бира. Пулсирането в ръката й говореше друго.
Тя решително прогони мислите за Гилбърт от ума си.
Шумовете в къщата отслабваха, докато рицарите на Лангуолд един по един попадаха под въздействието на силната бира. Когато най-накрая само пиянски похърквания останаха да нарушават нощната тишина, тя подаде глава иззад мръсната завеса, която осигуряваше уединението й.
Догарящият огън хвърляше мътна светлина върху спящите мъже. С изключение на Гилбърт всички се бяха проснали на пода, разкопчали туниките си заради разгорещените си от алкохола тела. Щяха да минат много часове, преди студът да проникне през пиянското им вцепенение. Гилбърт седеше полулегнал, подпрян на масата, протегнал едната си ръка към преобърнатата кана. Бирата от нея се беше разляла около ръката му. Мария знаеше от опит, че слънцето ще се издигне високо и разлятата бира ще се изпари, преди той отново да се размърда.
Изтегнал се така, рицарят несъзнателно разкриваше цялата повърхност на предателския си гръб. Само да имаше нож, щеше да го забие дълбоко.
Макар че беше наследила дрехите на бившата господарка на къщата, Мария беше пренебрегнала саксонските колани от благороден метал с окачени на тях малки инкрустирани ками. Изглеждаха й красиви, но безполезни играчки, годни само да си обелиш някой плод или да изрежеш тлъстината от месото. Сега, когато по-силната й ръка висеше безпомощно, тя разбра коварната сила, представлявана от подобна кама. Поставена така, мушната между ребрата, докато върхът й прониже сърцето, тя би била също толкова смъртоносна, колкото и най-тежкият меч.
Заклевайки се, че непременно ще си опаше колан, когато се преоблече, Мария се измъкна тихо от нишата си.
Тръгна опипом по голия, опушен коридор, благодарна, че чехлите и не вдигат шум, че никоя дъска не изскърцва в протест.
Огънят в кухнята припукваше тихо. Тя мина покрай пейките, където обикновено спяха рицарите, надявайки се, че жените им не стоят будни да ги чакат. Стигна до обора, чийто въздух беше изпълнен с животинска топлина и миризми, а причудливи шумове и случайни тежки притропвания прикриваха дълбокото й, неспокойно дишане. Само да е по-далече от един мъж, чието докосване означаваше болка и унижение; и по-близо до друг, чиято здрава ръка означаваше подкрепа и който беше прошепнал: „Няма да ни наранят.“
— Милейди?
Конярчето стоеше неуверено пред нея, триейки сънените си очи. Толкова за плана й да се измъкне незабелязано, за да предупреди Ротгар…, но може би не всичко беше загубено.
— Знаеш ли колибата на онази жена, Хелуит?
— Да — кимна момчето. — Близо до големия завой на река Лангуолд.
Мария знаеше мястото. Информацията щеше да й спести много време.
— Оседлай кобилата ми.
— Да, милейди. — Момчето се отдалечи, за да изпълни заповедта, но се обърна. — А за мене кое животно да оседлая?
— Няма нужда да идваш.
— Но, милейди, много е късно, тъмно е, разбойниците обикалят из горите.
Не биваше да подценява тревогата на момчето. Но по-зле щеше да стане, ако позволеше да дойде с нея. Нямаше намерение да спира в колибата на Хелуит. Джефри беше казал на Гилбърт, че Ротгар се е подслонил в колибата на дървосекача там наблизо, и тя имаше намерение да я открие, дори ако трябва да язди цяла нощ.
— Момчето на Хелуит е болно — каза тя. — Страх ме е да не излезе чума.
Момчето ококори очи при тези думи.
— Не казвай нищо — предупреди го строго Мария. — Може да не е нищо повече от треска, но ако някой вземе да разправя за чума, ще разбера чий език дрънка врели-некипели. Знаеш какво правим ние, норманите, с онези, които разнасят слухове.
Никак не обичаше да заплашва, не й се искаше да трупа още истории за норманските жестокости, но трябваше да купи мълчанието му на всяка цена. Момчето поклати глава и се хвана за гърлото, явно самата мисъл, че може да си изгуби езика, му отнемаше дар слово и толкова го плашеше, че не запита как така е разбрала за внезапното „заболяване“ на Хенри или защо онзи, който е потърсил помощта й, не е предложил да я заведе до колибата на Хелуит.
Не беше нужно много време, преди да съжали, че не е взела момчето със себе си. Ако знаеше каква е мисията й, то може би щеше да й помогне. Кобилата усещаше липсата на сила в ръката, която Гилбърт беше наранил, и обидена от това, че я бяха изтръгнали от топлата й ясла, се инатеше на всяка крачка.
— Ако бях тръгнала пеша, щях да стигна по-бързо — измърмори Мария и разбра, че е права.
Не можеше да пусне кобилата. Животното щеше да се върне право в обора, а там глупавото конярче щеше без съмнение да вдигне врява, щеше да помисли, че кобилата я е хвърлила от седлото. Освен това тя щеше да има нужда от животното; след като предупреди Ротгар, трябваше бързо да се върне в Лангуолд, преди да усетят, че я няма, а краката й бяха така изтръпнали от студа, че се съмняваше, че ще може да тича.
Насочи се към китка дървета край пътя, нетърпелива, също както и кобилата, да се поскрие малко от хапещия студ. Дърветата се превиваха и потръпваха от вятъра; слизайки от кобилата, тя се прислони до най-якото. Още щом докосна земята, студът я прониза през подметките и впи ледени пръсти в краката и. Ако пуснеше юздите, кобилата щеше да отпраши право към имението. Действайки толкова бързо, колкото й позволяваше наранената ръка, тя нави юздите около стъблото. Кобилата трепна и я изгледа оскърбено.
Мария се загърна по-плътно в наметалото, пожелавайки си да беше обута в дебели ботуши вместо в тънките чехли и да бе взела едно от онези дебели вълнени наметала на кухненските прислужнички вместо тази подплатена с кожи копринена мантия. Наметалата на работещите жени имаха удобни прорези отстрани, благодарение на които топлината се запазваше, а само извадените навън китки влизаха в допир със студа.
Господарската й мантия нямаше такива приспособления. За да накара непокорната кобила да остане на място, се налагаше да хване юздата, вдигайки високо здравата си ръка, което позволяваше на студа да проникне в разтворените гънки на мантията й. Със здравите си пръсти тя сви наранените, за да стисне предните краища на дрехата, проклинайки за пореден път жестокостта на Гилбърт.
Пътят до колибата, подслонила Ротгар от Лангуолд, обещаваше да бъде студен и неудобен.
Стори й се, че е минала цяла вечност, макар че луната едва се бе помръднала, когато пред очите й се показа колибата на Хелуит. Беше ниска и тъмна, като че ли прилепена към замръзналата земя, а през цепнатините между дъските на покрива излизаха тънки струйки дим. През капаците не се процеждаше никаква светлина.
Разумно щеше да е да събуди Хелуит и да я пита за пътя към колибата на дървосекача.
Това означаваше да се изправи лице в лице с жената, която беше заплакала, виждайки Ротгар, и чието набраздено от сълзи лице беше приковало вниманието му.
Това означаваше да събуди момченцето, толкова приличащо на Ротгар, което го беше посочило и го беше нарекло „татко“.
Мария потегли разочарованата кобила по-далече от колибата.
Нещо беше станало с краката й, карайки я да се запита колко време бе стояла, взряна в колибата на Хелуит. Вече не я боляха от студа, пръстите й не се свиваха в протест, натъквайки се на безбройните буци по вкочанената от зимата земя. Тя приветства изчезването на болката, макар да знаеше, че това означава, че трябва да намери подслон, преди пръстите на краката й да побелеят и да ги изгуби безвъзвратно.
Като видя колибата на Хелуит, й хрумна нещо. Заслони очите си с ръка, за да огледа гората. Кобилата пристъпваше нетърпеливо до нея, опъвайки юздите, сякаш за да изпробва колко здраво ги държи Мария.
— Спокойно, момиче — прошепна тя, напрягайки очи, за да зърне струя дим, която да й покаже къде се намира колибата на дървосекача.
Там беше. На по-малко от левга.
Препъвайки се, стиснала предницата на мантията си с все още безчувствени пръсти, Мария се запъти към мъглицата от пушек, увиснала като облаче точно над дърветата. Кобилата отначало се възпротиви, а после като че ли подуши дима. Ушите й трепнаха и се насочиха напред, тревожно ръмжене се изтръгна от гърлото й. Мария знаеше, че сега може пак да се качи на седлото и да я подкара, но се съмняваше дали ще може да постави крак в стремето, камоли пък да запази равновесие с вцепененото си от студа тяло.
Кобилата даде достатъчен начален тласък и за двете. Мария стисна дъгата на седлото със здравата си ръка, сравнително малката й тежина забавяше нетърпеливия ход на животното. Но дори и така те напредваха доста бързо и доста неравномерно, от което на Мария й се струваше, че замръзналите й крака може да се отчупят като ледени висулки под въздействието на всяка измината в полутръс крачка.
Колибата на дървосекача, колкото и да беше скромна и бедна, й се струваше светилище, каквато дори и най-изисканата катедрала не би могла да представлява.
Кобилата спря пред вратата и остана неподвижна достатъчно дълго, за да може ездачката й да освободи пръстите си от дъгата на седлото, но преди да успее да хване юздите, животното тръгна към задната страна на колибата. Мария се надяваше там да има някакъв навес, удобен за коне, та кобилата да постои там, докато тя си свърши работата с Ротгар.
Колибата стоеше като тъмен кладенец на мълчанието сред странната зимна тишина. Отвътре не се чуваха никакви звуци. Разбира се, той спи, не подозирайки каква заплаха е надвиснала над него. Излезе права, че дойде да го предупреди.
Само след миг тя се долепи до вратата и задумка по неподдаващото се дърво с юмруци, които веднага замръзнаха, но напразно. Вратата беше толкова дебела, че никакъв звук не можеше да проникне през нея. Нехаейки за щетите, които можеше да понесе копринената й мантия, Мария отри окървавените си юмруци в меката материя и натисна вратата с цялата си тежест.
Вълна от благословена топлина излетя през отвора, последвана от светлина, трепкаща и златиста, чийто източник беше добре разпаленият огън, който осветяваше цялата колиба. На няколко крачки от мястото, където тя стоеше, олюлявайки се, на прага, стоеше изправен Ротгар от Лангуолд, полугол, с блеснали очи, яростно свити устни, стиснал брадва във вдигнатите си ръце.
Очите му се отвориха широко от учудване. Позна я, реши тя, но твърде късно. Смъртоносната брадва, размахана с всяка унция сила на мускулестите му ръце, беше започнала пътя си надолу в мига, когато тя прекрачи през прага.
Той изви по странен начин тялото си и изрева, сякаш тя му беше причинила болка.
— Мамка му, да му се не видяло! — изръмжа той. Любопитно, успя да помисли Мария, че животът й щеше да свърши под екота на абсолютно първите саксонски думи, които беше научила.
Беше изкълчил глезена си в инстинктивното въртеливо движение, целящо да я предпази от брадвата. Иначе щеше да я подхване, преди тя се да строполи в краката му като куп коприна, щеше да си спести това сърцераздирателно усещане, когато видя кръв да капе от пръстите й, кръв, която се просмукваше през изпокъсаните парцали до краката й. Между болката и загрижеността умът му намери кратък промеждутък да съзре брадвата, здраво забита във вратата, с шумно трепереща от силата на удара му дръжка. Макар че Мария кървеше, не беше от раната, която той й беше нанесъл.
Кривейки лице от болката в глезена, той докуцука и клекна до нея.
— Мария?
Тя лежеше безчувствена, тиха като смъртта. Ротгар приближи пръста си до носа й и усети лекия й дъх; усети и нечовешката вледененост на кожата й. Боже господи! Тази жена беше почти замръзнала.
Взе я на ръце, изтръпвайки от хлъзгавата студенина на мантията й. Главата й се отпусна безволево на рамото му и той уви косата й около китката си, за да я поддържа, без да изложи на напрежение крехката й лебедова шия. Косата й като че ли притежаваше цялата жизненост, която липсваше на самата нея в момента; увиваше се около него, хладна, гладка и копринена, ухаеща на хладен ранно пролетен въздух и добре гледана жена.
Мария като че ли беше безплътна. С две крачки я занесе до огъня. Подът беше най-доброто място за нея. Старото легло в колибата щеше да пламне като прахан, ако дори една искра от огъня попаднеше върху него. А подплатената й с кожи мантия щеше да бъде по-добро легло вместо завивка от тази гледна точка, защото беше толкова дебела и добре ушита, че щеше да устои на горещината така, както и на студа. Как, запита се той, бе успяла да изгуби топлината на тялото си, увита в такава дреха?
Едната й ръка стискаше мантията на врата й с мъртва хватка. Той освободи пръстите й един по един, проклинайки силата, с която се бяха сключили, защото се боеше, че крехките й кости може да се пречупят, преди да успее да ги разтвори. Единият й ръкав се спусна назад, докато той освобождаваше ръцете й от мантията. Синьо-черно натъртване обезобразяваше нежната й кожа и макар ръката да висеше безжизнена край тялото, пръстите се свиваха в граблива хватка, която той се зае да разхлаби.
— Мария — повика я Ротгар отново, взирайки се в очите й, за да види искрица съзнание.
Не видя нищо. Като си спомни за кръвта, разгледа двете й ръце, разгръщайки със собствените си изподрани кокалчета дланите, нарязани от стискането на юздите. Макар че върховете на пръстите бяха посинели, нямаше и следа от страшните бели петна на измръзването. Нищо сериозно.
И стъпалата й не бяха толкова пострадали, колкото се опасяваше Ротгар. Някаква женска липса на здрав разум я беше изпратила навън в нощта обута с чехли, които не ставаха за нищо, освен за в спалнята. Събу изпокъсаните чехли и скъса панталона, оголвайки краката й. Пръстите й бяха толкова студени, че можеше да се отчупят като заледени клончета.
Той нямаше понятие от знахарство, само знаеше, че тя трябва да се затопли и отвътре, че крайниците й трябва да се загряват полека, иначе кръвта щеше да нахлуе силно в тях и тя щеше да пищи от болка.
Взе гърнето от печката и побърза навън, да го напълни със сняг. Само да имаше две гърнета! Но и едно трябваше да свърши работа. Като го сложи до огъня, снегът ще се стопи. Можеше да обърка снежната вода с малко от виното си и да я накара да пие на бавни глътки, докато се върне в съзнание. Виното щеше да подейства като успокоително. А после, ако трябваше раните да се лекуват, щеше да изтича обратно навън в нощта за пресен сняг, за да ги наложи с него.
Когато се върна при нея, тя не беше и помръднала. Прокара пръсти по дължината на ръцете й и си представи, че му изглеждат по-топли. Но стъпалата й бяха студени и вдървени като ледената кора по локвите, когато река Лангуолд се разлееше. Трябваше да й предаде от своята топлина. Мисълта да я прегърне и да я притисне до себе си накара сетивата му да се стреснат; той веднага я отпъди. Нямаше да й хареса да се свести и да се намери в прегръдката на някакъв саксонец. Стъпалата й трябваше да се затоплят. Със сигурност можеше да измисли някакъв начин да го направи, без да се подлага на непосилно изкушение.
Ротгар се настани внимателно по такъв начин, че стъпалата му опряха в тези на Мария. Подпря гръб на грубото дървено легло, оставил меха с вино на удобно разстояние, ако тя се свести. Протегна крака така, че краката на Мария се озоваха между неговите, с пръсти, насочени право към него. Хвана здраво стъпалата й и я придърпа към себе си, така че коленете й се свиха. Настани стъпалата й на бедрата си, примигвайки от студения им допир, и започна да й предава топлината си, обхващайки здраво в дланите си стройните й глезени.
Туниката й се вдигна нагоре, разкривайки цялата дължина на стройните й крака. Не беше предвидил това, когато мислеше как да й спести саксонската прегръдка.
— Боже господи — измърмори той и пусна едното стъпало, за да я завие до прасците, после отново го хвана.
Погледът му се плъзна по мантията й, по мястото, където талията й се отдръпваше навътре към хълбоците, към другото място, където гърдите й се издуваха над изящния гръден кош, към косата, къдреща се по раменете й и проблясваща под светлината на огъня.
— Боже господи!
Той изруга отново и посегна към меха с вино. Нейната порция се топлеше край огъня, а тя нямаше да има нужда от повече, отколкото й беше налял.
Той отпи голяма глътка от виното.
Мария издаде лек стон. Обърна глава, несъзнателно търсейки топлината на огъня, а косата й се плъзна настрана, откривайки деликатните очертания на лицето, дългите мигли, засенчващи бялата кожа, полуоткрехнатите влажни устни под трепкащата светлина на огъня.
Ротгар отново надигна меха.
Тя притисна стъпалата си към него. Хълбоците й се раздвижиха, докосвайки едва-едва чувствителната вътрешна страна на бедрата му. Мъжествеността му се надигна в панталона. Стана му горещо…, но какъв ще е този мъж, който би посегнал на една безпомощна, изпаднала в безсъзнание жена?
Решително загледан в огъня, Ротгар надигна меха отново. И отново. И отново.