Дона Валентино
Покорена от една целувка (6)

5

Ротгар се беше облегнал на стената, пъхнал единия лакът под себе си, за да поеме тежестта му, сгънал колене, за да се нагоди към тясното пространство, което подчертаваше дължината на краката му. Обърна глава към нея и заслони очи със свободната си ръка, за да ги предпази от внезапната ярка светлина. Позна я веднага, реши тя, и ръката му се стрелна към нещо близо до гърдите му, заравяйки го във вонящата слама.

Очите на Мария обаче не бяха заслепени от светлината и лесно проникнаха в полумрака на кокошарника. Видя какво скри той. Мях от козя кожа, подходящ за вино или бира. Тя се усъмни, че сър Уолтър се е загрижил за Ротгар и му е дал нещо, с което да утоли жаждата си.

Някой беше посетил затворника през нощта и той искаше това да остане в тайна. Предупредена от намеците на Гилбърт и от забележките на отец Бруно за недоволството и бунта, с още звънящи в ушите й думи, тя стисна дръжката на вратата и изстреля една неуместна забележка, която целеше да прикрие объркването й.

— Какво ще кажете за още една баня, Ротгар от Лангуолд?

— Заповедите за къпане май са вашият специалитет, лейди Мария.

— Какво?

— Може би не чух правилно предложението ви. — Той се почеса по корема и после потупа врата си. — Напоследък мисълта за къпане просто ме е обсебила.

Гласът му, дрезгав и богат на обертонове и подигравателни нотки, като че ли прикова ръката й към дръжката. Небрежната му поза и непринуденото поведение сякаш се подиграваха с предпазните мерки, които беше взела, като остави навън Стивън да й пази гърба. Поведението на Ротгар може би беше преднамерена хитрост, която да отвлече вниманието й от козия мях, а може би намекваше, че е склонен да изслуша това, което тя имаше да му каже. Мария реши да се престори, че опитът му да скрие меха от нея е бил успешен.

— Отец Бруно се страхува, че може да ви е студено.

По челото му като че ли премина сянка.

— Не, милейди. Чувал съм, че торта има много качества, включително и да излъчва топлина.

— Добре тогава, елате, ако можете да напуснете удобното си легло — каза тя, махвайки с ръка към очакващия я сър Стивън.

Отстъпи настрана, за да го пропусне да мине, но той не побърза да се изправи на крака. Стана и показно се протегна, а тя забеляза, че краката му успяха да изритат още слама върху козия мях.

Поколеба се, когато стигна до нея и до вратата.

— Би трябвало вие да излезете преди мене, милейди.

— Не — възрази сър Стивън, хвана моментално Ротгар за китката и го повлече по пътеката към двора, извивайки ръката зад гърба му.

Пот изби по челото на Ротгар и той леко изпухтя, но в очите му проблесна едва прикриван гняв. Ако Мария не беше уловила този моментален яростен блясък, би повярвала на покорното му изражение, когато в следващия момент той изрече:

— Аз само исках… да пусна… дамата да мине.

Премислен ход, за да се озове близо до нея и да я стисне за гърлото?

Мария знаеше, че много от лангуолдските селяни, усетили, че в кокошарника става нещо, се бяха събрали в двора. Ако видеха предишния си господар да минава покрай тях, гърчейки се в ръцете на норманския рицар, това щеше да изостри още повече недоволството им. Навярно именно тази мисъл накара сърцето й да подскочи от болезнената гримаса по лицето на Ротгар.

— Пусни го, Стивън — заповяда Мария.

Тя погледна към Ротгар, сети се за притворството му по повод козия мях и за мигновено прикрития му гняв.

— Отиваме в залата. Ще вървите ли мирно със Стивън, който ще ви придружава, или трябва да ви вържем ръцете и да ви третираме като затворник?

Един мускул трепна на бузата му.

— Няма нужда да ме връзвате.

Тръгнаха към събраните саксонци.

Мария беше присъствала на повече турнири, отколкото можеше да преброи, беше приветствала баща си, брат си и съпруга си, когато се връщаха като победители от безчетните битки. Но никой не се беше радвал на по-възторжена тълпа от тази, която посрещна Ротгар от Лангуолд на излизане от вонящия кокошарник и по пътя към бившето му владение.

Като че ли всички селяни, които не работеха на полето или на строежа на замъка, се бяха стекли в двора. Бяха се наредили в две редици, оставяйки пътека, за да минат Мария, Ротгар и Стивън. Мъже, прегърбени от старост и ставни болежки; жени, носещи деца под сърцето си и с още хлапета, стискащи полите им; младежи, които работеха в кухнята, обора и градината — всички рискуваха норманския гняв, зарязвайки задълженията си, за да приветстват своя бивш господар.

— Не забравяме, Ротгар!

— Горе главата, милорд!

— Грижим се за всичко вместо вас!

— Чакаме, милорд!

Мария държеше брадичката си вдигната високо, стъпките й бяха уверени, но пътят като че ли нямаше край. Със светнали от радост лица, с размахани ръце, пляскащи длани и протегнати вратове, за да могат да го зърнат, селяните от Лангуолд изобщо не приличаха на онези тихи, летаргични хорица, които тя беше свикнала да вижда. Бяха толкова въодушевени, толкова радостни да видят стария си господар, че нейното присъствие за тях не струваше и пукната пара.

Някога беше видяла жаба, уловена в леда на едно езерце, с разперени крака, сякаш се беше борила с ледения си ковчег, но преди да успее да я посочи на Хю, той бе разчупил леда с тоягата си, за да стигне до живителната вода. Днес селяните я гледаха, без да я виждат, без да забелязват крехката мантия от тайнственост, която тя беше простряла над Лангуолд като предпазна мрежа; те жадуваха да се опиват от присъствието на Ротгар и да се отдават на спомени за миналото.

Никога не се беше чувствала толкова самотна.

Ротгар вървеше близо до нея. Можеше да усети топлината му. Смахнатото предложение на отец Бруно я дразнеше. Представи си да върви тук заедно с Ротгар, който я притиска леко до себе си, вече не като предпазлив непознат, а като съпруг, положил длан на тила й, а главата й докосва силното му рамо. Тогава нямаше да има самота. Нямаше да продължава отблъскващия съюз с Гилбърт, Филип нямаше постоянно да й се натрапва. Ротгар щеше да вдигне дясната си ръка, за да приветства тълпата, тя щеше да маха с лявата. Движението щеше да доближи хълбоците й до неговите, щеше да прилепи мекотата на корема й до неговия…

Едно набито момченце на не повече от пет години, се откъсна от ръцете на майка си. Застана на пътеката, така че Мария трябваше да спре и това насочи вниманието й към него за един миг. Достатъчно, за да забележи златистокафявата му коса и ярките сини очи и да се запита защо й изглежда толкова познато. То пъхна мръсните си пръсти в устата си, гледайки объркано от майка си към Мария, а после вдигна очи към Ротгар. Усмихна се и с радостен вик протегна двете си ръце.

— Татко! — извика детето, вкопчвайки се в крака на Ротгар.

Лицето на Мария пламна, когато Ротгар се засмя, наведе се и вдигна момченцето на ръце. Двете мъжки глави се сближиха, едната с пухкави меки бузи, другата измършавяла, със сянка от набола брада, въпреки че толкова скоро го бяха обръснали, но с несъмнена прилика. Несъмнена прилика.

Едно от копелетата на Ротгар, навярно. Селяните се засмяха снизходително, когато детето потупа грапавата брадичка на Ротгар. А свещеникът беше предложил тя да се омъжи за този човек, който явно сееше копелета из цялото село. Дори нещо по-лошо, в момента тя наистина като че ли мислеше върху този брак.

— Не съм баща ти — изръмжа Ротгар, преструвайки се на ядосан.

— Ти си, ти си.

— Погледни по-отблизо — каза Ротгар и оголи зъби в свирепа гримаса.

Детето се засмя без сянка от страх и докосна с изцапаното си пръстче здравите предни зъби на Ротгар.

— Чичо Ротгар.

Той пусна момченцето на земята, разроши косата му и го потупа по дупенцето. Вниманието му като че ли се отклони от детето към майката, приятна на вид саксонка, чиито уморени от работа очи се взираха неотклонно в бившия лорд на Лангуолд. Неразбираемото облекчение, което почувства Мария, схващайки, че детето не е на Ротгар, се изпари, когато улови тревожния му, замислен поглед да се спира на жената.

Може би детето беше негово, в края на краищата, и го бяха научили да вярва, че Ротгар е само един благосклонен чичо. Благородниците нерядко използваха подобно оправдание, за да не признаят извънбрачните си деца. Нескритото му взиране в жената като че ли показваше не чак дотам обикновен интерес. Тежест притисна сърцето на Мария.

Постъпката на детето сякаш бе разрушила невидима барикада и лангуолдските селяни се запритискаха по-близо до Ротгар, протягаха ръце, за да пипнат ръката му, да се докоснат до някаква част от него. Пътеката бързо се стесняваше. Страхът, че ще се окажат обкръжени от непробиваема тълпа разгневени селяни, надделя над повторно надигналото се разочарование в душата на Мария.

— Милейди — подвикна Стивън с предупредителен глас.

Ротгар явно не изглеждаше склонен да продължи напред, вниманието му бе приковано към жената и детето. Да заповяда на Стивън да използва меча си или със сила да накара Ротгар да продължи напред — не, това щеше да вбеси тълпата. Мария подръпна Ротгар за ръкава, но разбра, че той не може да отличи нейното докосване от това на саксонците, които правеха същото.

Тя пъхна ръка в неговата.

Допирът й го накара да я изгледа стреснато, но Мария не се задоволи само да отклони вниманието му от жената и детето. Тя отново усети горещина да се разлива по лицето й. От собственото й безсрамие, без съмнение; никога преди не беше дърпала така някой мъж за ръката. Навярно сърцето й биеше така лудо от срам, защото това й припомни предната вечер, когато беше докоснала тила му и бе почувствала пулса му да бие в ритъм с нейния.

Ръката й, пъхната в неговата, изглеждаше толкова малка.

Колкото и да беше отслабнала, неговата ръка бе запазила големината и твърдостта, присъщи на мъж, свикнал на тежка работа. Мазоли драскаха мекотата на дланта й; дългите му, гъвкави пръсти стиснаха нейните с лекота, която говореше за голяма скрита сила.

— Тълпата става неуправляема. Опасно е — успя да каже тя.

— Няма да ни навредят.

Предателското й сърце отново забушува в гърдите, подскачайки от дълбокия тембър на гласа му, който изрече „ни“, сякаш той беше решил да извърви този път заедно с Мария, и от натиска на дланта му върху нейната, което не оставяше никакво съмнение, че той няма намерение да я пусне.

Мария помисли да пусне ръката му, когато продължат бавния си ход към къщата, но й се стори съвсем естествено да влезе там ръка за ръка с Ротгар от Лангуолд.

Докато минаваха покрай майката и детето, тя не можа обаче да не забележи, че по лицето на саксонката се стичаха сълзи.

 

 

Хрумна му, че Мария може да е магьосница.

Ръката му още пазеше отпечатъка на нейната. Как бе усетила крушението на духа му, когато малкият Хенри го беше нарекъл „татко“ пред хората от Лангуолд? По законите на каква пъклена мъдрост реши да му даде силата си, за да му помогне да се изправи лице в лице с поданиците си, засрамен и победен, да хване ръката му в своята, сякаш беше почетен гост, а не паднал неприятел?

Ами младият Фен, който бдеше над брат й — норманите сигурно бяха чували за старинния приказен народ, който, както разправяха, живеел в горите, — и тя приемаше присъствието му така, сякаш той не беше нищо повече от някакво коте. А сега, когато тихо изречените й нареждания към прислужничката и простите приготовления издаваха, че днес има намерението да го изкъпе собственоръчно, стягането в долната част на тялото му и внезапно разбушувалата се във вените му кръв подсказваха, че около него е изтъкана мрежа от безименна магия. Защо иначе тялото му го предаваше така, реагирайки на жена, която не можеше да бъде друго, освен най-големия му враг?

Малката ниша в далечния край на залата винаги лъхаше на хлад дори в най-горещите летни дни. Никакво течение не проникваше през грубите дървени стени. По време на неговото управление тя служеше за складиране на сирене, масло и разни други неща, твърде ценни, за да бъдат изоставени, като например прашната лютня, висяща на една кука.

Сега някой беше опънал една връв на отвора и беше метнал на нея някакъв стенен килим, сякаш за да скрие вътрешността от любопитни погледи. Груб одър заемаше единия ъгъл, женски дрехи висяха на друга кука.

Нима Мария се беше настанила в тази тъмна и неудобна ниша? Магьосниците обичаха студа, поне така се говореше. Днес, въпреки силния огън, напален в камината на залата, в нишата беше толкова студено, че огромни облаци пара се виеха над сгорещената вода за къпане и обгръщаха Мария в тайнствен облак. Като магьосница, излизаща от мъглата, след като е забъркала отварите си.

— Водата изстива — каза тя с грациозен жест на ръката, който подсилваше изреченото.

Със сигурност единствено магьосница би събудила подобни желания у един мъж чрез простичко махване с ръка. От движението вълнената рокля се изпъна на гърдите, разкривайки зърната им, втвърдени и щръкнали от студа.

Господи боже! Толкова зажаднял ли беше за жена, че не можеше да мисли за нищо друго, освен да скочи във ваната и така да я разплиска, че тя да се намокри до кости и роклята й да прилепне плътно към тялото?

Ротгар насили мислите си да свърнат в друга посока. Както знаеше от опит, норманите никога не действаха импулсивно, водени от любезност или нещо подобно. Бяха майстори на заблудата и предателството. Никак нямаше да се изненада, ако, правейки се, че иска да премахне остатъците от нощуването му в кокошарника, Мария натиснеше главата му под водата, за да я задържи там, докато го удави.

— Да не би да сте избрали тази противна килийка за спалня? — запита той.

Мария се усмихна.

— Подхожда за човек, който никога не е имал отделно легло.

— Сигурно във вашата къща…

— Ние с Хю никога не сме имали къща, която да наречем дом. Досега. — Тя се огледа наоколо със собственически израз на лицето, който събуди лек гняв у Ротгар. — Признавам, че на това място му липсват удобства, но когато бъде построен замъкът, няма да изпитваме недостиг на топлина или места за усамотение.

Той се запита колко време беше отделила тази норманска магьосница, за да усъвършенства смутената си усмивка и израза на нерешителност, който се изписа по лицето й, когато той не направи никакво движение, за да почне да се съблича в съответствие с нейните планове.

— Банята не ви ли харесва?

В думите й се долавяше предизвикателство. Ниски мъжки гласове долитаха оттатък нишата, напомняйки му, че това не е приятно киснене в края на деня, предназначено да отпусне уморените от работа мускули, че въоръжените до зъби нормански рицари чакаха зад чупката на стената, готови да се втурнат вътре по нейна заповед.

— Подигравате ми се — каза той, раздразнен от собствената си реакция, което придаде неочаквано груб оттенък на гласа му.

Тя пусна във ваната сапуна, който държеше в ръка. Капки вода пръснаха като огромни сълзи по роклята й, карайки материята да потъмнее, докато попиваха в нея.

— Да ви се подигравам? Как така?

— Така — отвърна той и махна широко с ръка, обгръщайки с жеста си закритата ниша и димящата вана. — Вчера ме къпаха в кухнята, не без присъствието на доста зяпачи. Двама мъже с кисели лица, които едва удържаха мечовете в ножниците си, стъргаха мръсотията от мене. Днес се виждам сам с една дребна женичка. Искате да ми се подиграете, като ми напомняте за безпомощното ми състояние, или пък вие, норманските жени, толкова обичате да къпете мъжете, че си търсите нови забавления?

Беше подбрал внимателно думите си, за да събуди гнева й и да свърши веднъж завинаги с цялата тази неопределеност, която го заобикаляше, независимо дали щеше да живее или да умре. Нарочно беше се държал дръзко с нея, търсеше да я предизвика, да я накара да действа. Острие на скрит нож ли щеше да блесне в ръката й, или пък възнамеряваше да повика своите хора?

Тя не направи нито едното, нито другото. Водните изпарения се кълбяха около нея, но не можеха да скрият бледнината и напрежението в чертите й, когато тя стисна силно ръба на ваната.

— Не съм искала да ти се подигравам, саксонецо. И не си мисли, че много ми се е приискало да те къпя — не повече отколкото на тебе. Вашите английски къщи, лишени от удобства, не предлагат много усамотение. Трябва да говоря с тебе насаме и не можах да измисля нищо друго.

Ротгар би предпочел да чуе презрителен отговор на обидния си въпрос. Но тихото й достойнство го накара да се засрами. Почувства как кръвта нахлува в главата му и си пожела гъстата пара да замъгли зрението й.

— Много умно от ваша страна, милейди. Има някои, които не биха се поколебали да изрекат смъртна присъда в присъствието на други хора.

— Смъртна присъда ли? — Тя наклони глава така, че косата се отмести от лицето й, разкривайки фината линия на брадичката. Преувеличено дълбоки бръчки прорязаха челото й. — Толкова задръстени ли са всички саксонски мъже? Отец Бруно очаква най-лошото само защото съм те затворила за една нощ в кокошарника. Ти очакваш смъртна присъда само защото ти предлагам баня.

— Сегашното ми затруднено положение поражда мрачни мисли — каза Ротгар, оскърбен от поведението й.

— О, я престани с тази твоя твърдоглава гордост. — Сега изражението й издаваше кисела развеселеност. — Както толкова уместно предположи, изкъпала съм достатъчно много нормански мъже, затова няма защо да се страхуваш, че ще оскърбиш чувствителността ми. Казах, че искам да говоря насаме с тебе, затова сваляй си дрехите и влизай във ваната, иначе стражите ще се почудят защо не се чува плискане.

Цял живот Ротгар беше къпан от жени — и тук, в Лангуолд, и в другите имения, където го бяха посрещали като уважаван гост. Нямаше причина да се колебае да направи това, което искаше Мария. Тя го беше уверила, че е в безопасност; освен това, когато беше хванала ръката му, той разбра, че в дребните й кости няма сила, която да може да се мери с неговата, дори в изтощеното му състояние. Но ръцете му продължаваха да висят до тялото, не искайки да се вдигнат и да започнат това най-обикновено действие, събличането, докато останалата част от кожата му смъдеше и туптеше от усещания, по-уместни за в леглото, а не за във ваната.

— Ротгар.

Тя произнесе само името му, нищо повече. Никога не беше прозвучавало така от устата на друга жена. Норманският й акцент омекотяваше сричките и то отекна в главата му като зов на сирена. За да прогони звука, да прогони гледката на Мария, застанала пред него с широко отворени очи и чакаща, той пусна пръстите си в действие и свали туниката.

Тогава го овладя една-единствена мисъл: Само да ме беше видяла преди.

Някога той щеше да застане гордо пред нея, знаейки, че жените намират високата му, мускулеста фигура за привлекателна. Някога той беше лорд, уверен, спокоен, силен и смел.

Никоя жена не би харесала тялото му сега, нашарено от белези след всичко, което му се беше случило в последните месеци, отслабнало и измършавяло от липса на храна. Сега беше сведен до състоянието на последния окаян селянин, лишен от всички права, без да притежава нищо, дори животът му зависеше от каприза на една жена.

Самият въздух на Лангуолд също допринасяше за грозотата му, като караше кожата му да настръхва, а членът му да се свие и да се загуби между бедрата.

Пожела си да имаше коса. Закопня за брадата си, с която да скрие пламналото си оголено лице, но Мария не сваляше от него магьосническите си очи и той усети, че тя ще може да надникне дори в душата му, независимо от неговата маскировка.

Пожела си да беше в кокошарника — където и да е, само да не стои разголен пред Мария.

 

 

Сигурно заради облака пара, реши Мария, той й изглеждаше толкова красив.

О, несъмнено си личеше, че дълго време е гладувал. Хлътналият корем го показваше съвсем ясно. Но останалата част от тялото му беше съвършена, закалена като меч от фина стомана.

Широките рамене се извисяваха над тънка талия. Твърди мускули набраздяваха корема му, широките равни гърди подчертаваха силния жилест врат. И най-лекото му движение караше мускулите да се разиграят под кожата, да се събират и да изпъкват, подсказвайки скритата вътрешна сила. Малките му зърна като че ли искаха да подражават на нейните, както бяха настръхнали от студ и надничаха закачливо сред къдравите златистокафяви косми, покриващи гърдите му.

Тя се надяваше, че водните изпарения, които толкова добре прикриваха недостатъците му, ще могат да скрият и пламналото й лице.

Ротгар влезе във ваната нерешително, като овен пред ножицата на стригача, и когато се настани вътре, остана неподвижен, свил колене и стиснал ръба на ваната толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

— Горещата вода ще те отпусне — каза тя. — Да започна ли с косата ти?

— Сам ще я измия.

— Но…

— Сам. Кърпа, моля.

Мария щеше да наведе глава назад, да потопи косата си и да използва кърпата, за да намокри корените на косата. Но Ротгар се наведе напред, напъха цялата си глава под водата и я разтърси като куче, захапало кокал. Изправи се и отметна глава назад, пръскайки вода във всички посоки. Тя не можа да сдържи едно лек писък, когато водата пръсна и по нея, измокряйки роклята й, от което платът прилепна към тялото й с противна мокра студенина.

Пренебрегвайки кърпата, която тя му беше подала, Ротгар изтри с ръка водата от лицето си и отметна косата назад, за да не капе в очите му. Облегна се назад, въздъхна доволно с вид на новоизлюпено пате, което се наслаждава на първото си плуване в локвата, но изведнъж погледът му попадна на Мария, замръзнала в крайно неудобна поза. Безгрижната му веселост се изпари и на нейно място израсна стена от хладно отчуждение.

Мария прокара ръце по тялото си, приглаждайки измокрената и намачкана рокля.

— Знам, че това е рокля на майка ти — каза тя. — Ако ми беше позволил да ти измия косата, щях да внимавам да не я намокря.

— Няма значение — каза той, като затвори очи и се размърда, за да може да наведе глава още по-назад и да я потопи така, че цялата му коса се оказа под водата.

Явно не му беше удобно. Гърдите му изпъкваха над водата, ръцете му стискаха ръба на ваната и това караше мускулите да се издуват от усилието да задържат тялото му в тази неудобна поза.

Тя се загледа в китката му.

Набраздена от белези ивица, поне три пръста широка, опасваше изцяло ръката му.

Мария пристъпи малко по-наляво и успя да види, че и на другата му китка има точно такъв огромен белег.

Макар и заздравели, раните говореха, че човешка сила се е мъчила да надвие неподатлив метал, от което кожата се е разкъсала и желязото се е впивало в откритите рани — не само веднъж, а много, много пъти.

Ротгар се размърда и водата леко плисна към краищата на ваната, когато той отново се изправи и седна.

— Бил си в окован — каза тя.

— Да.

Той потопи и двете си ръце във водата. Главата му се наведе напред, към водата и тя помисли, че сигурно търси сапуна, който преди малко беше изпуснал вътре. Нищо в позата му не издаваше тежки спомени, но тя не можеше да се отърси от усещането, че следите, които се виждаха по китките му, не бяха единствените белези по Ротгар от Лангуолд.

— Белезниците… някакъв саксонски ритуал ли са били?

Тръпка премина по тялото му, овладяна така бързо, че само развълнуваната вода го издаде. Когато погледна към нея, лицето му беше лишено от всякакво изражение, очите му не издаваха нищо. Но продължаваше да държи ръце под водата.

— Ако ти се иска и ти да се сдобиеш с такива две гривни, няма да успееш. Норманите, които така щедро ми ги надяваха, украсяват с тях само саксонски ръце.

— Норманите ли? Невъзможно. Дънстън ми каза, че само веднъж те е ударил по главата, а тези белези едва ли са станали за една нощ.

Той се засмя, с кратък, лаещ смях, пълен с неверие.

— Не сте вие единствените нормани, които късат парчета от Англия, милейди. Къде, мислите, съм прекарал последните месеци?

— Ами, аз…

Гласът й секна. Всичко у Ротгар — и гладуването, и окъсаните дрехи, и неподдържаната коса и брада, обстоятелствата около залавянето му — всичко я бе карало да смята, че се е крил в горите след поражението при Хейстингс, че може би дори е бил сред хората, виновни за раняването на Хю. Съпостави това с всичко, което беше забелязала у него, откакто беше пленен: и доброто познаване на норманския език, и жадният му поглед, когато се озърташе наоколо към всичко, което някога му беше принадлежало, захласването му по красивата разплакана саксонка и момченцето, което го беше нарекло „татко“.

Мъж, таящ в себе си такива силни чувства, не би се задоволил да броди из горите. Не, белезите издаваха истината. Въпреки приказките на отец Бруно, че Ротгар не можел да понесе да стои затворен, той сигурно беше прекарал последните няколко месеца във вериги, окован, държан без храна и бит… от ръцете на нейните сънародници.

Това ли беше мъжът, който според нея би могъл да накара хората от Лангуолд да приемат норманското управление? Мария усети как плановете и се разпадат на прах.

— Избягал си?

— Избягах.

Той въздъхна и се намести по-удобно във водата.

— Преследваха ли те?

— Не мога да кажа. — Той започна да сапунисва врата си, затворил очи. — Направих се на мъртъв, за да ми махнат оковите. Хитростта като че ли успя и те май все още смятат, че гния на бунището. Гладни вълци стигнаха до телата още преди да се бях изровил. Острите им зъби сигурно са скрили следите от бягството ми.

— Сигурно си прав. — Тя се усмихна, за да смекчи думите си. — Ако онези, които са те пленили, бяха открили, че те няма, веднага щяха да пратят отряд рицари след тебе.

— И аз, както бях изтощен, нямаше да мога да им се изплъзна — съгласи се Ротгар.

— Значи вълците са прикрили бягството ти само за да паднеш в ръцете на други преследвачи. Толкова малко ли значи свободата за тебе, Ротгар?

Обгърна го дълбоко безмълвие, мантията на хладно отчуждение, която тя вече беше започнала да опознава.

— Не знам как се храните вие, норманите, милейди, но ние, англичаните, понякога ядем розовото месо на рибата, която плува в далечните ни северни реки. Странно нещо е сьомгата. Макар че е капризна и хитра през по-голямата част от годината, всяка пролет я хваща някакъв неустоим подтик и тя трябва да се върне там, където се е родила. В подобно време дори дете може да улови колкото си иска сьомги в плитките потоци — толкова искат да стигнат до дома си.

— Ти се оприличаваш на риба?

Горчива усмивка се изписа на устните му.

— Защо не? И с по-лоши имена са ме наричали от октомври насам. Много добре разбирам стремежа на сьомгата.

Мария зърна лъч надежда.

— А когато се върне там, където се е родила, и види, че всичко е наред, може ли сьомгата да си отиде в морето доволна, като знае, че друг, който също толкова силно обича това място, управлява вместо нея?

— Рибите не могат да разсъждават дотолкова, милейди.

— Но аз мисля, че човек, попаднал в такова положение, би могъл да разбере последиците.

— Значи най-накрая стигнахме до целта на тази баня?

— Така е.

— Да поплискам малко, за да не се чува какво говорим.

Мария кимна. Сапунът прилягаше идеално в широката му длан и тя загледа като омагьосана как той го потапя във водата и после го прокарва по голите си гърди.

— Думите не идват лесно при вас, милейди.

Бузите й пламнаха от това, че я беше уловил да го зяпа.

— Мисля, че ще се съгласиш да удовлетвориш молбата ми.

— Казвайте.

Той протегна дългата си ръка над главата си и бавно започна да я сапунисва по цялата й набраздена от мускули дължина.

— Искам да се срещнеш със своите хора. Да ги увериш, че няма да им сторим нищо лошо. И да им кажеш, че сега техен господар е Хю и че трябва да работят за него доброволно.

Ротгар се направи, че е погълнат от къпането.

— Не знам дали мога да го направя — каза той и тези прости думи подчертаха върховната му откровеност.

— Защо не? — Мария, вбесена, усети, че по лицето й се стичат сълзи. Нямаше да се провали, нямаше да допусне той да я провали. Какво би казал Хю, стига да можеше, изправен пред подобен упорит глупак? — Ако не можеш да кажеш това, ще заповядам пак да те държат окован, докато не го кажеш.

Веднага разбра, че заплахата само ще засили решението му да не й помага.

Ротгар се наведе напред и подпря ръце на ръба на ваната, излагайки белезите пред погледа й.

— Разберете, милейди. Нося следите от норманските железа, но това е най-малкото, което съм понесъл. И мъжът, който заповядваше как да ме измъчват, не чу и един стон да излезе от устата ми. Това, което ме карате да кажа, ще изтръгне сърцето от тялото ми.

— Виждам, че съм сбъркала, като се обърнах към тебе — каза тя с устни, изтръпнали от гняв.

Затърси трескаво нещо, каквото и да е, което да го накара да й сътрудничи, и се сети за Гилбърт и жестоките му методи, на които толкова пъти се беше противопоставяла.

— Смъртта ти не означава нищо. Но мисля, че един-двама семейни мъже може да бъдат пожертвани и жалбите на вдовиците и сираците им, останали без дом и храна, ще вразумят останалите. Може би и няколко бебета, твърде малки, за да има полза от тях, може да минат под ножа. Хората на Хю са кисели и роптаят — ако им отпусна юздите, може да живнат и в утробите на саксонските жени да пошават нормански деца. С времето, смятам, народът на Лангуолд ще стане по-разумен.

Мария почувства ужасен срам от погнусата и презрението, с което я изгледа Ротгар.

Беше го смятала за студен и самовглъбен; леденото презрение, отпечатало се на лицето му, беше почти плашещо със студената си напрегнатост.

— Сега ще изляза от тази вана, милейди, иначе кожата ми така ще се набръчка, че хората на Лангуолд ще ме вземат за някоя селска старица и няма да обърнат внимание на думите, които ме карате да им кажа.

Тя се обърна, не можейки да го погледне в лицето, докато той се приготвяше да удовлетвори молбата й.