Дона Валентино
Покорена от една целувка (4)

3

Полумракът в кокошарника накара Ротгар да присвие очи и да премига от ярката светлина, която нахлу през отворената врата.

През отвора влязоха не някакви нормански убийци, а добрият му приятел Брит, грънчарят, и Афлег, който му копаеше глината.

— Грозните ви лица са красива гледка — пошегува се Ротгар, за да прикрие чувствата, които напираха в гърлото му.

Макар челата им да се набръчкваха в мимолетна тревога, което беше нещо ново, телата им изглеждаха силни, неизтощени, дрехите — прилични, а ботушите — добре подковани, за да ги пазят от необикновено силния мраз. Ако всички поданици на Лангуолд бяха толкова добре като тях, значи беше рискувал свободата и може би живота си за нищо. Но въпреки това видът им развесели сърцето му, колкото и да тънеше в смрад и мръсотия, колкото и нищожни да бяха силите му, помисли си той, радвам се, че се върнах.

Грънчарят пъхна в ръцете му кана с вода и половин самун хляб. Ароматът на хляба подразни някакъв скрит рефлекс, който накара ръцете му да трепнат и да поднесат самуна към зъбите, а устата му да се овлажни и гърлото да заработи конвулсивно, предусещайки вкуса.

Не. Нямаше да се прави на грухтяща и тъпчеща се свиня пред приятелите си. Ръцете му започнаха да се борят с него, както кон, принуден да свърне в друга посока, когато мирисът на конюшнята изпълва ноздрите му, и Ротгар все пак успя да отдалечи хляба от устата си.

— Мислехме те за мъртъв, Ротгар.

Почти не позна гласа на Брит, толкова дрезгав му се стори.

— След Стамфорд Бридж ни прати вест. След Хейстингс не чухме нищо. Битката беше през октомври и оттогава нито дума.

— Обстоятелствата не позволяваха — каза Ротгар.

Същият импулс, който го възпря да не показва глада си, сега го караше да не иска да признае как е прекарал тези месеци.

Афлег се беше облегнал на рамката на вратата, въртейки глава насам-натам с кратки движения, които напомняха на Ротгар за съкафезниците му.

— Побързай Брит — каза той. — Хората се размърдват.

— Ще дойдем пак довечера — каза Брит с новия си, тежък глас. — Тогава ще е много тъмно и ще мине доста време, преди да открият, че те няма. Трябва да се махнеш оттук. Ще те убият. Другите умряха.

— Кои?

Сърцето на Ротгар се сви, но трябваше да узнае имената на селяните, убити от норманите.

Брит започна да изброява, като на всяко име вдигаше по един загрубял от глината пръст — не имена на мъже и жени от Лангуолд, а само онези, които като Ротгар някога носеха титлата тан. Гласът му бръмчеше монотонно като погребален звън за равните на Ротгар благородници от почти всяко село и имение на три дни път наоколо.

— Бегълци идваха отвсякъде, рискуваха живота си, за да ни предупредят за клането. Лангуолд е много отдалечен и се надявахме, че норманското нашествие ще ни отмине, но напразно.

— Но Лангуолд Хол още си стои, а ти и Афлег поне не носите норманското клеймо на челата си.

Брит разбра погрешно огромното облекчение на Ротгар, че Лангуолд не е преживял всички възможни злини. Червендалестото лице на грънчаря се зачерви още повече, погледът му започна да блуждае притеснено.

— Пристигнаха три седмици след като чухме новината от първия беглец. Бяхме предупредени. Но тебе те нямаше и мъжете нямаха дух. Сложихме оръжие.

— Не исках да ви упреквам, Брит. По-леко ми е, като помисля, че хората на Лангуолд са имали достатъчно здрав разум да извлекат възможно най-голяма полза от неизбежното. Ако беше убил онази група нормани, кучият син Уилям щеше да прати още и още. — Ротгар си пое дъх дълбоко и накъсано. — Виждал съм го.

Стиснатите челюсти на Брит като че ли се поотпуснаха; гъстата червенина като че ли понамаля.

— Може да сме постъпили правилно — призна той, но така неохотно, че Ротгар разбра, че грънчарят още съжалява.

— Брит! — чу се шепотът на Афлег от вратата.

Брит понечи да тръгне, но Ротгар сграбчи ръката му, за да го задържи.

— Един миг, Брит.

Доколко съжалението на верния му приятел се дължеше на факта, че се беше предал на такъв като Хю? Мария твърдеше, че селяните не знаят нищо за състоянието на брат й; Ротгар знаеше от опит, че мнението на селяните няма особено голяма тежест. Но как някой е казал на Брит и тези като него: „Слагате оръжие пред мъж, чийто мозък можеше да изтече от главата му“?

Ако дойдеше време той да се освободи от този кокошарник, подобна тайна би могла да се окаже много ценна. Но натрапчивият вътрешен глас му шепнеше, че селяните ще го ценят по-малко, ако узнаят, че е бил заменен от един малоумен.

Затова той задържа ръката на приятеля си, на бившия си поданик, и се опита да не обръща внимание на усещането, че заблуждава Брит, като го запита:

— Как се спогаждате с английския господар?

— Брит!

Гласът на Афлег издаваше тревога и дори Ротгар можеше да чуе подрънкването на съдовете и гладните ревове на животните, които издаваха, че сутрешните работи в домакинството вече са започнали.

Брит заговори бързо.

— Земите са добре, Ротгар. Довечера ще ти разкажа подробно. Новият господар не се отнася зле с никой човек или животно. Слугите клюкарстват за него, но знам, че не е вярно. На мене ми изглежда малко като монах. По цели дни си стои в стаята. Норманите казват, че пишел нещо. А коремът на лейди Ейдит не се е надул, макар че са женени от Коледа. — Червенината отново изпълзя на лицето му, сякаш току-що си беше спомнил, че Ейдит някога беше годеница на Ротгар. — Ще прощаваш. Кучият син Уилям даде владенията на Ейдит, също като твоите, на този нормандец.

— Значи Хю се е оженил за нея по същата причина, заради която аз я отмъкнах от манастира.

Ротгар нямаше насита на земи и когато овдовелият баща на Ейдит почина, без да остави други наследници, той сметна, че ще е престъпление против здравия разум да остави богатите акри на Ейдит в Кенуик да се присъединят към манастирските владения. Монахините оказаха изненадващо слаба съпротива, когато той я отвлече от обителта, но първият набор на войници, обявен от Харолд, попречи на Ротгар да се ожени за Ейдит и да прибави наследството й към акрите на Лангуолд.

Ротгар се запита дали Мария е уредила брака на Хю, запита се дали и тя, както и той, е помислила, че женитбата с Ейдит е сигурен начин да спече ли лоялността на поданиците на господаря на Лангуолд.

— О, значи затова си я избрал. — Признанието на Ротгар разчупи сдържаността на Брит, разкривайки чувството за хумор и добросърдечието, което бе сприятелило господар и грънчар. — Значи мога да те оставя тук с чиста съвест, като знам, че не чезнеш по бледата кожа и острия нос на лейди Ейдит.

Мина като че ли много време, преди Ротгар да се ухили наистина весело, а усещането, което очертанията на истинската усмивка извикваха по устните му, беше едновременно странно и хубаво.

— Само за брадичката й ми е мъчно — каза той след малко. — Сега върви, преди твоят господар темерут да е научил, че в кокошарника му се люпят не само пилци.

Лицето на Брит стана сурово.

— Надявам се довечера да си още тук.

— И аз — отвърна меко Ротгар, усещайки тежестта на всяка дума, докато верният му приятел отстъпваше назад, за да затвори вратата и да пусне резетата.

 

 

Три пъти през изминалия месец Хю се беше събуждал с нещо като искрица разум, просветваща в очите му. Три пъти за тридесет дни братът на Мария й бе говорил и сякаш бе разбирал това, което тя му говореше. Мария се надяваше господ да не я сметне за лекомислена, ако се помоли този ден да бъде четвъртият.

Когато двамата с Хю бяха дошли в Лангуолд, тя беше убедена, че това място е тяхно. Никога повече нямаше да си събират нещата и да тръгват на път по нечия прищявка. Хю щеше да има време да оздравее. Но тогава плъзнаха слухове, че Уилям сменя еди-кой си някога доверен рицар или еди-кой си доскоро уважаван воин и поради по-маловажни причини от тази, която съществуваше тук, в Лангуолд: Хю беше слаб и лишен от разсъдък поради раната; селяните недоволстваха и се отнасяха подозрително спрямо новия си господар; работата по замъка едва беше започнала и почти не напредваше. Ако имаха повече злато, щяха да ускорят нещата. Но нямаха. Мария беше чувала приказки за английски имения, пълни със злато, и беше наредила да преровят цялото имение. Скритият сандък, който намериха и отвориха с толкова надежди, съдържаше шепа сребърни монети. Какво щеше да направи Уилям по Великден, когато Филип Мартел му кажеше как стоят нещата?

В края на тази нощ, прекарана в безсъние и объркани мисли, Мария начерта план, недовършен и пълен с пропуски, но за да го постигне, се нуждаеше от съгласието на Хю. Затова се замоли тази сутрин да го завари с ясен разсъдък.

Ако станеше така, дозата, която му беше приготвила, щеше да се окаже излишна. Но ако влезеше в стаята му без нея, можеше да изглежда прекалено самоуверена и господ да отвърне ухо от молитвите й. Тя взе шишенцето със скъпоценната течност, дошла чак от Бизанциум. Ръката й затрепери, когато усети колко е олекнало, и тя бързо го остави или по-скоро го изпусна и течността се разля на пода, а всичките й надежди се разбиха заедно с шишенцето.

Беше купила странната отвара като някакъв куриоз много преди да ранят Хю. Старецът, който й го беше продал, казваше, че е магьосник, и тя си спомняше това всеки път, когато прибираше шишенцето в багажа си за поредното от сякаш безкрайните й местения от едно имение в друго.

— Мисли за него като за поле от червени цветя — беше казал старецът. — Всяка капка, която поемеш, е като да откъснеш едно цвете. Накрая полето ще бъде оголено, но човекът, който пие нектара, ще бъде спасен.

Мария никога не беше виждала поле, пълно с червени цветя; представи си как стои сред тази ухаеща алена красота и купи отварата и това, че старецът твърдо вярваше в лечебните й сили.

Когато удариха Хю по главата, тя си спомни какво казваше старецът за своя лек. Спомни си и предупреждението му да внимава: само една капка, взета със смукалото, което й беше дал, не повече; да се смеси с глътка вино и да се погълне бързо, иначе силата се изпарява. Тя беше последвала инструкциите му и късаше червените цветя едно по едно, докато полето се оголи, но Хю като че ли беше далече от оздравяването.

Имаше моменти в отминалите месеци, когато и тя се изкушаваше да вкуси от забравата на тайнствената отвара.

Някой я подръпна настойчиво за полата. Беше Фен, странното момче, което Хю беше спасил в деня, когато го раниха. Фен не говореше; сега също не каза и дума, само големите му, изразителни очи и вцепенението на тялото като че ли издаваха усещане за надвиснала опасност. Чу се трясък, сподавеният вик на Ейдит и агонизиращ рев — все от стаята на Хю.

— Уолтър! Стивън! — извика Мария, тичайки към стаята на брат си.

Фен тичаше пред нея и плъзгащите се движения на дребното му тяло му позволиха да стигне пръв до стаята. Разкрилата се пред нея гледка я накара да замръзне: очите на Хю срещнаха нейните, погледът му беше измъчен и объркан, но разумен; стиснатите юмруци висяха безволево до тялото му, парализирани от силата на отварата, която вече се изпаряваше; Ейдит беше се отпуснала на колене до леглото.

Господ като че ли беше на нейна страна в крайна сметка. Хю бе с бистра глава.

— Ела Ейдит — каза Мария, подканвайки съпругата на Хю да стане. — Знаеш как реагира той.

— Той… той ме погледна.

Бледите очи на Ейдит бяха широко отворени в почуда.

— Подобрява се с всеки ден — успокои я Мария и се сепна.

Точно тези думи беше казала и на Ротгар от Лангуолд, смятайки, че това е само тъжно преувеличение, но може би… може би… Подкани Ейдит да излезе, за да могат Уолтър и Стивън да заемат местата си от двете страни на Хю и силните им ръце да притиснат раменете му към леглото, за да не се самонарани, когато започне да се мята.

Но тази сутрин, изправен пред четиримата, които го гледаха с широко отворени смаяни очи, Хю владееше крайниците си.

— Коя е тя? — изграчи той, вдигайки треперещия си пръст на един инч от равнището на леглото.

Мария не можа да разбере дали го насочва към Ейдит, или към нея.

— Защо плаче?

Хю сам разреши загадката. Защото, макар че сълзите често заплашваха да преодолеят съпротивата й, Мария никога не си позволяваше да пролее и една сълза пред него.

— Казах ти, че ме погледна!

Може би това се дължеше на манастирското възпитание, помисли Мария. Снаха й беше в състояние да тъне дни — не, седмици наред в мъченическо мълчание и после изведнъж, без никаква причина, да избълва неща, които не бяха за казване.

— Понякога ми става жал за него — изповяда се Ейдит на Мария, без да сваля очи от Хю. — Снощи… стори ми се, че се чувства самотен, и като усетих погледа му тази сутрин, се опитах да си представя какво му е, като няма приятели. Това ме разплака, тази мисъл беше толкова тъжна.

Мария помисли колко проницателна е била, за да долови самотата на Хю. Ейдит няма приятели, аз също.

— Никой не ми отговори на въпроса.

Гласът на Хю се извиси над наивните думи на Ейдит и напомни на Мария, че периодите му на просветление обикновено не траеха много.

— Тя е твоята съпруга — отговори Мария, знаейки, че щом мисълта му се спре на нещо, не се примирява, докато не намери удовлетворение.

Имаха да си казват много неща; най-добре беше сега да задоволи любопитството му, вместо да губи време, да му припомня коя е Ейдит.

Изражението на Хю стана по-разбиращо, в ъгълчето на устата му заигра усмивка.

— Значи мога да докосна косата й — каза той, раздвижвайки пръсти.

Това беше нещо ново.

— Иди при него — прошепна Мария и бутна Ейдит към леглото. Ейдит носеше косата си спусната на гърба, заплетена на плитка. С явна нерешителност тя преметна дългата до кръста плитка над рамото си и погали пръстите на Хю с крайчеца й.

— Не — той поклати глава и направи болезнена гримаса. Устата му се раздвижи беззвучно, сякаш търсеше думата, която не идваше. — Отвори я — изрече накрая с мъка в гласа.

— Разплети я.

— Да. — Очите на Хю светнаха от благодарност… и предусещане.

Пръстите на Ейдит се поколебаха, но тя наведе глава и бързо разплете плитката. Разтърси глава и косата й се разстла около нея.

— Над мене, жено.

Ейдит отново преметна косата над раменете си и я спусна в нежни вълни от двете страни на главата си. Остави косата над лявото рамо да се пръсне през пръстите й и да полегне на лицето на Хю; косата от дясната й страна се разстла в коприненото си великолепие над ръцете и кръста му. Мария видя пръстите на Хю да се вплитат в златистите кичури; чу го да вдъхва аромата им.

Беше ли си представял Ротгар такива нежни сцени с Ейдит?

— Достатъчно Ейдит — каза Мария, след като може би безкрайно дълго беше наблюдавала странната интимна сцена. — Можеш да излезеш. Всички можете да излезете.

Рицарите, които бяха пристъпвали от крак на крак в смутено мълчание, бързо напуснаха стаята. Фен, който рядко изпускаше Хю от погледа си, се стопи в сенките. Ейдит послушно се дръпна от леглото, а косата й се плъзна полека по тялото на Хю.

Ейдит щеше да я намрази още повече, помисли Мария, докато наблюдаваше плавните движения на снаха си, и съжали за резкия тон, с който й бе заповядала да разплете плитката си. Но когато Ейдит я погледна бързо, преди да излезе от стаята, Мария не видя в очите й враждебност. Плаха усмивка трепна на устните на саксонката; розовината по бузите и блясъкът в очите й напомняха на блаженото изражение по лицата на жените, които от време на време излизаха рано сутрин от спалните на различни рицари.

А съответното глупаво изражение на лицето на Хю нямаше нищо общо с удара по главата му.

— Когато се надвеси така, косата й заглушаваше това постоянно цвърчене.

Добрите дни на Хю досега бяха минавали през определен ред. Бавното възвръщане на движенията, способността му да изрича думи, след това понятия, а после ясно оформени мисли — всичко беше наред преди желанието му да се порови в косата на Ейдит и забележката му за цвърченето.

Птичи звуци. Цвърчене, чуруликане… кудкудякане, кукуригане.

Ротгар от Лангуолд. Затворен в кокошарника от толкова време без храна и вода.

Боже господи, мислите й ставаха също толкова разпилени като тези на Хю.

А бедният разсъдък на Хю можеше всеки момент да се разпадне. Нямаше време за губене.

— Познаваш ли ме?

— Да, ти си Мария. Сестра ми.

— Знаеш ли къде си?

Предпазливо внимание просветна в погледа му.

— В леглото си.

Мария опита в друга посока.

— Кое е имението?

— Аз… — устата му заработи беззвучно. — Не е Еврьо. Изрече думите с известно убеждение, но издаде съмненията си с финалното повишаване на гласа. Мария поклати глава.

— Мортен? Поатие? Авранш?

Хю бързо изреди названията на много места, всички в Нормандия, никое, от което не беше посещавал в последните две години.

— Лежиш в собственото си легло, в собственото си имение Лангуолд, Хю. Уилям ти го подари заедно с имението Кенуик. — Сърцето й се сви, когато осъзна, че в очите на Хю не вижда разбиране. — Опитай се да си спомниш.

Сякаш усетил отчаянието й, той отмести поглед и сви вежди съсредоточено. Мария не каза нищо, отброявайки петдесет удара на сърцето. Сто удара.

Хю се обърна към нея, а по лицето му се четеше почуда и вълнение.

— Трябва да построя замък — каза той с глас, в който се процеждаше почуда.

— О, да, Хю.

— И… и…

Отново трескави погледи, беззвучно мърдане на устни, но думите не можеха да излязат. Хю изстена и стисна глава в дланите си, сигурен признак за болезненото завръщане на демоните. Проклета да е Ейдит и косата й!

— Изчезна, всичко изчезна — прошепна той с глас, натежал от примирение.

— Не. — Думите на Мария противопоставиха строгата си авторитетност срещу отчаянието на Хю. Тя обхвана главата му в шепи и го накара да вдигне лице. Той премигна от слънчевата светлина, която струеше през дупките, пробити в завесата, но тя го задържа здраво. — Трябва да ме изслушаш, Хю. Трябва да внимаваш. Ротгар, мъжът, който управляваше това място преди тебе, се е върнал. По заповед на Уилям той трябва да бъде екзекутиран или наказан, задето е вдигнал оръжие.

Хю се изтръгна от ръцете й и се сви на кълбо, за да се предпази от слънцето.

По време на кратките проблясъци на възстановено съзнание понякога Хю изричаше думи, които караха Мария да вярва, че той чува и разбира онова, което му се казва, дори когато го овладееха демоните. Въпреки че сега се отдръпна, тя продължи да изрича това, което имаше да каже, молейки се думите й да влязат в някакво здраво място в ума му и да останат там, докато той възстанови целостта си.

— Селяните мърморят срещу всяка работа, която им налагаме. Наближава Великден и Уилям очаква вест как вървят работите ти. Помниш Филип, нали, Хю? Няма търпение да почне да разправя разни небивалици на Уилям.

Също като селяните, и Хю, който стенеше в ръцете й, изглеждаше странно необезпокояван от очакванията на Уилям; но за разлика от селяните Хю щеше да бъде лишен от Лангуолд и Кенуик, ако строежът на замъка не вървеше достатъчно бързо.

— Предлагам да се спазарим с този Ротгар — каза Мария, разкривайки най-смелата част от плана си. — Той обича тази земя. Държим го затворен и ще нададе ухо на предложенията ни. Мисля, че мога да се споразумея с него и да го накарам да разбере, че ако Уилям прати тук друг господар, хората от Лангуолд ще страдат под сурово управление.

В отговор Хю зарови лице във вълчата кожа, за да заглуши стенанията си в меката козина.

Мария коленичи до леглото, нежно обгръщайки огромното, треперещо тяло на брат си.

— Прости ми, Хю — прошепна тя. — Но трябва да го кажеш. Трябва да кажеш „да“, че е редно да го държим жив, за да кажа на другите, че лорд Хю от Лангуолд, е одобрил този план.

Очите му се втренчиха в нея, празни и неразбиращи.

— Кажи го. — И тогава, искайки да може да изтегли думата от гърлото на брат си, тя започна бавно и натъртено да повтаря, докато думата започне да отеква в стените. — Кажи „да“. Да. Да. Да. Да. Да.

Като дете, подражаващо на майка си, Хю успя да произнесе думата.

— Да — каза той. И после, с по-слаб шепот: — Помогни ми.

Одобрението на Хю бе далеч от желаното. Но сега тя щеше да се защити пред Гилбърт или всеки друг, който би могъл да се противопостави на действията й.

— Да, братко — каза тя и го притисна за миг към себе си. — Ще помогна на главата ти и ще ти помогна да задържиш това място, каквато и да е цената.