Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Conquered by His Kiss, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 22гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2010)
Издание:
Дона Валентино. Покорена от една целувка
ИК „Ирис“, София, 2004
ISBN: 954-455-062–6
История
- —Добавяне
Епилог
Август 1067
Един ястреб, който се рееше високо горе, носейки се в лениви, бавни кръгове, нададе остър крясък. Мария заслони очи с ръка, за да го погледне, пожелавайки си да можеше да смени ума си с този на ястреба, да вземе на заем невероятното му зрение, защото очите й вече се бяха уморили безспирно да оглеждат хоризонта. Първо десет дни, после две седмици, а сега вече бяха минали цели два месеца, господ да пази Ротгар и Хю живи и здрави.
— Мария! — изписка Ейдит, притиснала ръка към корема си, както често правеше, след като месечното й неразположение бе престанало да се появява, с изтънял от вълнение глас. — Фен се връща!
Мария се обърна, отправяйки поглед в посоката, накъдето оживено жестикулираше Ейдит. Наистина Фен влизаше в двора с присъщата си плъзгаща се походка. А на склона на ниския хълм слънцето пращаше отблясъци върху нечия броня, дочуваше се пронизително, настойчиво цвилене на гладен кон, подушил родния обор. Двама мъже, единият кестеняв като нея, а другият с искряща под слънцето златиста коса, спускаща се до раменете му и омесена със златистокафявата му брада.
Добили едва ли не бързината на ястребови криле, краката я понесоха през двора, над рова и право към Ротгар.
Сякаш с внезапно пораснали десет ръце Мария се хвърли в прегръдките на Ротгар, когато той я притегли на седлото на коня си. Притисната до него, ненавиждайки бронята, която не позволяваше на ръцете й да достигнат плътта му, благославяйки същата тази броня, която беше опазила живота му заради нея; вплитайки пръсти в косата му, тя си помисли, че е била права онази нощ, преди цяла вечност, когато бе решила, че ще му отива да има коса, спускаща се до раменете; галейки брадата му, обсипвайки го с целувки, наслаждавайки се на дъха му, който се смесваше с нейния, на радостния му смях, който напираше срещу устните й; и ръцете му, обхванали я като железни клещи през кръста, ръцете му, които я притискаха към него, оставяйки на коня сам да ги отведе у дома.
— Внимавай, сестро — предупреди я Хю, въпреки че бе посрещнат по същия начин от Ейдит. — Няма да му хареса на Уилям да научи, че твоят Ротгар е бил задушен от жена още преди да изсъхнало мастилото на грамотата за прошката му.
— Значи, дал я е. — Въпреки че това трябваше да бъде най-радостният от дните й, Мария усети, че се насилва да влее въодушевление в гласа си. — Одобри ли и женитбата ни?
— Да, имахме достатъчно злато, за да го убедим — каза Ротгар.
— Новината не му хареса, но нуждата от готови пари надделя. Според него Англия е доста скъпа плячка, наистина.
Ротгар бръкна в дисагите и извади един пергамент, подгизнал и омачкан от пътуването на гърба на изпотения кон под безмилостното лятно слънце. Надраскани с размах редове изпълваха повърхността му, украсени с тайнствени виещи се винетки, и всичко това в крайна сметка даваше на Мария позволението да се омъжи за саксонец, даваше на двама им правото да пътуват необезпокоявани из цяла Англия.
Сега можеха вече да напуснат Лангуолд.
Сега трябваше да се сбогуват с Хю и Ейдит, с бебето в корема й, за което Хю още не знаеше. Със замъка, току-що построен, така отблъскващ на вид и толкова прекрасно удобен за живеене. С хората на Лангуолд, които бяха престанали да се мусят, когато тя бе престанала да наглежда Хю с нежната си покровителственост. Да оставят всичко това зад себе си.
О, с каква радост щеше да язди до Ротгар, с високо вдигната глава, изпълнена с любов към него. Да, сега вече можеха да напуснат Лангуолд, но частица от сърцето й завинаги щеше да копнее за дома, който бе могла да има.
— И аз имам грамота — каза Хю.
Това изтръгна Мария от унеса й.
— Ти нямаш нужда от прошка, Хю.
— Тази грамота е за тебе.
Смаяна, Мария пое документа.
— Смелостта на брат ти не се проявява само на бойното поле — каза Ротгар. — Хю се осмели да признае на Уилям какво се е случило с него и му каза как ти си удържала Лангуолд до пълното му оздравяване.
— Твоят саксонец ми изглежда прекалено скромен — намеси се Хю. — Казах на Уилям и че се съмнявам дали стените на този замък щяха да се издигат пред мене, ако Ротгар не беше обяснил нещата на селяните. Не пропуснах и да спомена пред Уилям за деня, когато Ротгар спаси хората ми от засадата при дърварската колиба, и как организира защитата ни, след като Уолтър и Гилбърт ме предадоха.
Замъкът Лангуолд хвърляше огромната си тъмна сянка над тях, закривайки ги от огнените лъчи на слънцето, като ги потапяше в благословена хладина.
— Какво каза Уилям на тези новини? — прошепна Мария. Колко дълго се бе плашила от мисълта, че тези сведения ще стигнат до ушите на краля, и ето сега точно Хю да му го каже! На лицето на Хю се изписа топла, горда усмивка.
— Отбеляза, че ако всичките му рицари се бяха справили така добре, както една дребна женичка и един заклет враг, досега страната щеше да е умиротворена…
— Значи всичките тези месеци тревога… Изобщо е нямало нужда да се страхувам от Уилям?
— Беше права да се страхуваш от него, Мария. Когато му разказах всичко, Уилям обяви, че ми отнема Лангуолд.
Макар че Ейдит ахна в ритъма на трескаво биещото сърце на Мария, Хю и Ротгар като че ли не бяха особено разтревожени от загубата на Лангуолд, но пък вероятно по време на пътуването бяха успели да свикнат с тази мисъл.
— Няма защо да се плашите толкова, момичета — обади се Хю. — Уилям не ни е оставил без дом. Даде Стилингам, земите на предателя Филип, на мене, заедно с доста голям участък, който води до морето. — Вдигна очи нагоре, измервайки с поглед стените на Лангуолд. — Сигурно ще трябва да построя друг замък в новите си земи.
Значи Хю беше получил Стилингам и още нещо, но всичките усилия на Мария, всичките тези месеци на несигурност, цялата работа на Ротгар — всичко беше отишло напусто. Ами любовта и към това място? Безсилен гняв забушува в нея, протест против несправедливостта.
— И какво ще стане с Лангуолд? — успя да промълви тя.
— Уилям каза, че единственият отговорен за опазването на Лангуолд през тези смутни времена трябва да бъде човекът, който ще го владее завинаги — отвърна Ротгар с дяволито пламъче в очите. — Тази грамота, Мария, е кралският декрет на Уилям, с който той дарява Лангуолд на тебе.
Сигурно не беше чула правилно.
Хю изсумтя, без да обръща внимание на смущението й.
— Грамота от втора ръка, Мария. Уилям първо го даде на Ротгар, но той отклони дара.
Мария обърна невярващ поглед към Ротгар.
— Лангуолд… дарен… на мене? Ти си отказал? Защо?
— Защото твоята сила и решителност удържаха Лангуолд, Мария. Аз само ти помогнах към края.
Пергаментът висеше почти безтегловен в ръката й; изглеждаше и толкова незначителен, невъзможно беше той да й е донесъл това, което желаеше. Дом. Ротгар.
Хю се беше отдалечил безшумно с коня си. Сърцето биеше лудо в гърдите й, развълнувано от документа.
Ротгар заговори тихо, макар че Хю се беше отдалечил и не можеше да го чуе:
— Трябва да ти призная един момент на съмнение, Мария. Питах се, ако я взема за съпруга сега, когато Лангуолд отново е мой, за мене или за имението ще се омъжи тя?
— Значи даваш Лангуолд на мене, за да страдам аз от същите тези съмнения? — прошепна тя. В тези няколко мига Ротгар не беше споменал и дума за любов. Възможно ли беше чувствата му към нея да са се променили? — Като мой лорд съпруг, каквото принадлежи на мене, ще принадлежи на тебе. Бих могла да ти задам същия въпрос.
— Давам Лангуолд на тебе, Мария, за да можеш да решиш. Сега имаш дом, независимо дали ще се омъжиш за мене или не.
О, каква замайваща мисъл — че сама може да управлява всичките тези земи, които толкова обичаше!… Самата тази мисъл я накара да се почувства като празна люспа от орех, суха и безжизнена.
Някакво дяволче сякаш възседна езика й, издърпвайки от него думи, каквито тя би се заклела, че никога не е искала да произнася, но които изглеждаха невероятно подходящи за ситуацията:
— Нека забравим всичко това, Ротгар. Нека върнем Лангуолд на Хю и да заминем, да тръгнем двамата на път, както бяхме замислили, за да няма съмнения помежду ни.
С мигновено, плавно движение, без да погледне назад, Ротгар пришпори коня в посока, обратна на Лангуолд.
Слънцето огря лицето му, но горещината му не можеше да се сравнява с топлината, която се разля из нея, когато Ротгар така лесно се отказа от Лангуолд. Въздухът, раздвижен от галопиращия кон, плискаше кожата й, развяваше косата й, притискаше гърба й към широките гърди на Ротгар, сякаш трябваше да отвее всичките й страхове и съмнения, да й покаже кое е единственото сигурно убежище, на което винаги ще може да разчита. Долови трептене с гърба си, той се смееше, докато двамата се отдалечаваха от мястото на рожденото му право.
— Мислиш ли, че е глупаво от моя страна? — запита Мария, вдигайки очи, за да срещне погледа му.
— Мечтаех да предложиш точно това, но почти не се надявах да го направиш — отвърна Ротгар.
Тя надникна над рамото му към замъка, който се смаляваше зад тях.
— Нима Лангуолд означава толкова малко за тебе?
— О, не, любов моя. Някога ми беше по-скъп от живота. Но сега намерих съкровище, което ценя над всички други. — Гласът му стана дрезгав, ръцете му я обгърнаха по-плътно. — Мария, Лангуолд не е нищо повече от дървета, кал и камъни, ако ти не си там с мене. Разбрах го отново, когато Уилям ми даде грамотата за дарението. Лангуолд не означава нищо за мене, ако не ми бъде даден с тебе за господарка.
О, каква сила притежаваше този мъж, да кара сърцето й да се въздига в рая само с няколко думи!
— Това мислех и аз, нощ след нощ, докато те чаках да се върнеш. О, Ротгар, макар че бях насред Лангуолд и хора гъмжаха из замъка, се чувствах толкова самотна, толкова изгубена, сякаш бях се отдалечила от дома и не можех да намеря обратния път без твоята ръка, която да ме води.
Той положи бърза целувка на косата й.
— Ротгар? — започна тя плахо. — Нека се върнем. Нека си отидем у дома.
Ръката му се плъзна под туниката й, проправяйки си път в леката лятна риза. Тя се запита дали той усеща колко са набъбнали гърдите й, как се е закръглил коремът й, и разбра, че дори още днес да се оженят, до идването на детето им ще трябва още много да брои на пръсти.
— Тебе искам, Мария — изрече той тържествено. — Не Лангуолд.
— И аз искам тебе, Ротгар. Не Лангуолд.
Той свъси вежди към нея, но шеговитото му разсърдено изражение бе веднага опровергано от искриците във вълшебно сините му очи.
— На Уилям няма да му достави удоволствие да разбере, че си се отказала от дара му.
— Тогава, предполагам, ще е мой дълг като лоялна поданица с неудоволствие да го приема — каза тя престорено сериозно. — Но какво ще правим с това място, което и двамата не искаме?
Ротгар подкара коня обратно към Лангуолд. Дълбоки бръчки набраздиха челото му, като че ли се беше зареял в неприятни мисли. И внезапно изражението му се проясни.
— Има една спалня в замъка, където бих могъл да измисля какво да направим. Вероятно ще можем да прекараме цялото си време там… заедно.
— За да доставя удоволствие на Уилям ли? — пошегува се тя.
— Не, Мария — прошепна Ротгар с нисък, дрезгав глас, натежал от обещания. — За да доставиш удоволствие на мене.