Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conquered by His Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 22гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2010)

Издание:

Дона Валентино. Покорена от една целувка

ИК „Ирис“, София, 2004

ISBN: 954-455-062–6

История

  1. —Добавяне

20

Макар че Великден отбелязваше неусетното преминаване на деня в нощ, вече беше съвсем тъмно, когато Мария и монахините събраха вързопите си и се запътиха към обора. Уолтър ги пресрещна в двора; фенерът в ръката му осветяваше истинска колекция от ездитни животни: кобилата на Мария, собственият му боен жребец, двете кротки магарета, принадлежащи на монахините, и в края на процесията Филип Мартел, яхнал един дорест скопен кон.

— Толкова рано ли изоставяш празника, Филип? — запита Мария, недоволна от натрапилата се компания за пътуването й.

— Не можех да ви оставя да тръгнете към абатството без никой друг, освен Уолтър като охрана, милейди. Напоследък нощите са много опасни.

— Сигурна ли сте, че искате тези мъже да ни придружават сега? — прошепна абатисата. — Със сигурност има и други.

— Никой, на когото да мога повече да вярвам — каза Мария, качвайки се на седлото. Беше толкова угнетена, че присъствието на Филип можеше да бъде понесено — не, приветствано, — тъй като означаваше, че той няма да си пъха носа в работите на Хю, докато е под нейното непосредствено наблюдение. Тя дръпна юздите на кобилата си, така че Уолтър и Филип да яздят пред нея. Вгледа се в тях. Никога не беше забелязвала колко си приличат двамата, с еднакво широки рамене, с почти еднакъв ръст, ако не се гледа разликата в конете, косите им блестяха със същия сребрист оттенък под лунната светлина. Но може би всеки мъж, облечен в броня, щеше да представлява подобна фигура в нощта.

Бързите коне скоро изпревариха магаретата. Мария отвори уста да извика на рицарите да забавят ход, но точно тогава пред тях от тъмнината изникнаха стените на замъка. Тъмният зейнал ров, купчините струпани дървета, навесът, където Ротгар обеща да се срещнат в полунощ. Тя извърна очи, заби пети в хълбоците на кобилата, което я накара да подскочи, и се довери на животното да намери къде да стъпи в непрогледния мрак.

— Лейди Мария!

Гласът на абатисата се разнесе в нощния въздух. Отминала в безопасност навеса на изкушенията, Мария дръпна юздите. Кобилата тръсна глава и изсумтя недоволно, задето я задържат, докато конете на рицарите продължаваха напред в тръс.

Хваната между изостаналите далеч зад нея монахини и подскачащата далече напред светлина на фенера, която показваше къде са Уолтър и Филип, тя изведнъж се почувства ужасно уязвима. Луната като че ли хвърляше лъчите си право върху нея, осветявайки я изцяло. Вятърът рошеше короните на дърветата, караше клоните да се удрят един в други, разделяше сплетените вейки, за да позволи на лунната светлина да блесне в нечии наблюдаващи, очакващи очи.

— Горски създания — каза на глас Мария.

Вълци, подсказваше вътрешен глас.

Един облак забули небето, поглъщайки луната, и спусна непроницаем мрак над земята. Трополящите копита на магаретата се чуваха все по-близо и по-близо, а фенерът застана на едно място, сякаш Уолтър беше забелязал отсъствието й и я изчакваше. Луната се освободи от скриващия я облак и Мария хвърли тревожен поглед към мястото, където можеше да я чакат вълците.

На края на гората стоеше Фен. Видът му прогони страха от вълците. Фен никога не беше напускал Хю. Да не е станало нещо за краткото време, докато тя се беше отделила от брат си?

Кобилата, усещайки разсейването на Мария, захапа юздата и се понесе към норманските бойни коне. Внезапното движение свари Мария неподготвена. Тя дръпна юздите, но без никаква полза, и отчаяно се вкопчи в гривата на животното. Успя да хвърли бърз поглед наоколо си, надявайки се Фен да усети затрудненото й положение и да й се притече на помощ. Но тайнственото, изплъзващо се момче беше изчезнало в нощта, без никаква следа между дърветата, без шум от тичащи стъпки, който да издава присъствието му.

Може би изобщо не го беше имало там.

 

 

— Лейди Мария… виждали ли сте я?

— Скоро ще те накарам да забравиш, лейди Мария. Танцувай с мене, Ротгар.

Ротгар освободи ръцете си от момичето, отстъпвайки назад пред бирения дъх, който се носеше от нея. Наоколо хората се забавляваха, танцуваха, смееха се и се тъпчеха с храна и напитки.

— Лейди Мария, къде е?

Брит, със зачервено и доволно лице, тупна Ротгар по рамото.

— Умори ли се вече от брачното легло, Ротгар? Я се завърти с Гита. Нали я харесваше навремето, а?

— Лейди Мария…, трябва да говоря с нея.

Ротгар решително си запробива път през развеселената навалица, спирайки всички, които изглеждаха недотам пияни, но в отговор получаваше само вдигане на рамене и съчувствени усмивки, докато накрая се озова залитащ пред вратата на залата, повтаряйки името й отново и отново в ритъма на бумтящото си сърце.

Нишата й беше празна.

Ротгар не си даде труд да иска позволение, за да влезе в спалнята на Хю. Ейдит заслони очи от светлината. Хю спеше до нея.

— Мария. Къде е? Заплашва я ужасна опасност. Изричаше думите със стиснато, задавено гърло.

— Дойде точно преди Хю да заспи. — Мекият глас на Ейдит извика усмивка на спящото лице на Хю. — Отиде в манастира, заедно с монахините. Хю каза, че ще я върне, когато се вразуми.

Ейдит прикри в шепа прозявката си.

— Не я заплашва никаква опасност, Ротгар. Уолтър предложи да я съпроводи до абатството.

 

 

Уолтър се приближи към нея, когато тропотът на копитата на кобилата му подсказа, че Мария е в опасност. Той хвана юздите и накара животното да спре.

— О, Уолтър. — Мария се отпусна на седлото, сърцето й биеше неравномерно след дългия път в студената нощ. — Трябва да вървим по-бавно. Опасно е да се язди толкова бързо в тъмното. Освен това, монахините не могат да ни догонят.

— Те знаят пътя към абатството, милейди — каза Уолтър, макар че конят му продължи напред, за да стигне Филип.

С кокетно тръсване на глава кобилата потърка нос о носовете на двата коня точно когато Филип пришпори своя кон в бърз галоп. Уолтър грабна юздите от ръцете на Мария и подкани своя кон и кобилата да последват Филип.

— Не! — извика Мария, мъчейки се с една ръка да вземе юздите, докато търсеше да запази равновесие с помощта на другата. — Трябва да изчакаме абатисата. Тя се страхуваше.

— Те знаят пътя, Мария — каза Филип, повтаряйки думите на Уолтър. — Освен това, никой не ще се осмели да нападне монахиня.

— Дай ми юздите.

В отговор Уолтър пришпори коня си.

Сега Филип взе фенера и трепкащата му светлина се смеси с лунните лъчи. Той го хвърли в крайпътния ров и фенерът остана да блещука едва-едва в тъмнината.

— Лейди Мария! — Гласът на абатисата долетя като стон в нощта. — Тези мъже…

— Уолтър, моля те, дай ми юздите. — Сърцето на Мария подскачаше в гърдите й, ръката й отчаяно стискаше гривата на кобилата. Никога преди Уолтър не се беше държал така. — Страх ме е.

— Дръжте се здраво, милейди — каза Уолтър и дъхът му се разнесе като облаче наоколо. — Страхувам се, че може би ни преследват, а конят на Филип намира пътя си в тъмното.

Мария се почувства малко по-добре. Това, което й се бе сторило необичайно в поведението на Уолтър, сега й се видя като разумна предпазна мярка. Макар че Гилбърт не беше станал свидетел на заминаването им, възможно беше да се е скрил в тъмното и сега да ги следва. Слава на бога, че Уолтър беше тук, винаги загрижен за нейната безопасност.

Тя послушно се прилепи до гривата на кобилата.

— Лейди Мария! Той е… предателят… не му вярвайте…

Толкова слаб, толкова отчайващо тих беше този вик, че тя не можа да разбере всички думи.

— Мислех, че Стилингам е нататък, а абатството е надясно — каза Мария, когато групичката пое по лявото разклонение на пътя.

— Не се тревожи, Мария. Нашата цел е нататък — каза Филип, а Уолтър изсумтя утвърдително.

Сред дърветата се усети слабо раздвижване, леко шумолене на нападали листа. Не беше хищник, защото конете не обърнаха внимание на звуците. Това напомни на Мария за непонятното, призрачно появяване на Фен, но както и преди, тя не го видя, когато погледна през рамо.

 

 

Животът му беше изложен на опасност, ако откраднеше кон. Но това нямаше никакво значение. Ротгар влетя в конюшнята. Кончето на Едуин не можеше да се сравнява с добре хранените нормански коне, затова трябваше сам да си помогне и да вземе един от техните, за да настигне Мария.

Меката светлина на фенера разкри пред очите му Гилбърт Криспин, облечен в ризница, как несръчно се опитва да оседлае коня си. Той обърна глава при шумното влизане на Ротгар и погледите им се срещнаха за миг — този на Гилбърт черен и изпълнен с болка, този на Ротгар неспокоен и тревожен.

Гилбърт се обърна пак към коня си. Стиснал зъби, борейки се да прогони видението на насинената ръка на Мария, Ротгар го заобиколи, търсейки подходящ кон. По-късно щеше да се оправя с Гилбърт.

— Не я видях на масата. Помислих, че е с тебе.

Гласът на Гилбърт, пълен със сдържана ярост, накара Ротгар да спре.

— Уолтър я е отвлякъл.

Погледът на Ротгар срещна този на Гилбърт, отразяващ собствената му тревога.

— Боже господи.

Гилбърт се хвана за гривата на коня си, сякаш всеки момент щеше да се свлече долу, ако не се държи здраво за нещо.

— Знаел си за него, нали?

— Не е бил винаги такъв, чак след като Уилям направи Хю лорд на това имение. Ти не си по-различен. Спомни си какво й причини в колибата на дървосекача.

— А, да. — Може би вече беше време да разкрие измамата. — Изглежда имаме нещо общо, нормандецо. И двамата сме виновни в изнасилване.

— Но аз не съм…

— Нито пък аз. Беше много неща, но не и изнасилване.

Гилбърт изпусна дъх на тласъци, сякаш недоброволно приемаше една неприемлива истина. Когато заговори обаче, в думите му не се четеше никакво чувство.

— Погледни, саксонецо, дали в яслата вдясно от тебе има един дорест скопен кон.

— Празна е — отвърна Ротгар, хвърляйки бегъл поглед към яслата, смаян от способността на нормандеца да потиска чувствата си.

— Това означава, че Филип язди с тях. Отдавна подозирах някакъв нечестив съюз между Уолтър и Филип. Нямаме време за губене. Ще трябва да ми пазиш гърба, докато спасявам Мария, ако тази проклета слабост отново схване ръката ми.

— Да пазя твоя гръб! — изрева вбесен Ротгар. — Аз ще спася Мария, проклет норманино. Пази си сам гърба, защото смятам да забия пиката си в него заради раните, които си й нанесъл.

— Божичко, сега ще трябва да се пазя от всяка сянка и да се въртя като пумпал, за да избягна смъртоносния ти удар — изсмя се норманинът, доволен от собственото си остроумие, без да забелязва мрачната решителност на Ротгар, нито това, че саксонецът безмълвно скъси разстоянието помежду им.

Гилбърт изпъшка, затягайки ремъците на седлото. И отново изохка от изненада, когато ръката на Ротгар се обви около врата му. Толкова просто щеше да бъде, помисли Ротгар, само да стисне ръка и гръклянът на норманина ще бъде смазан, пръстите му ще търсят за какво да се захванат, лицето му ще се налее с пурпур, докато тялото се мъчи да си набави въздух, който ръката на Ротгар толкова лесно може да отнеме. Норманинът замря, явно усещайки колко лесно може да му навреди саксонецът.

— Да, добре правиш, че трепериш, норманино — изсъска Ротгар. — Лесно е да прекъсна незначителния ти живот, но няма никаква чест в това, да побеждавам мъж, който изразходва силите си върху жени. Освен това, ако си прав и Филип Мартел се е съюзил с Уолтър, може да трябва и двамата да спасяваме Мария.

Лицето на Гилбърт се наля с тъмна кръв, единственият признак, че Ротгар го е надвил.

— Никога не съм искал да нараня Мария. Уолтър ме научи на тази хватка.

— Няма значение кой те е научил, има значение само това, че си я приложил върху нея. Ако пак я докоснеш, с цел да й навредиш, норманино, ще те убия. Кълна се.

И Ротгар тласна Гилбърт към коня му с късо, рязко движение.

— Тя може да предизвика всеки мъж и да го изкара извън кожата му — измърмори Гилбърт, намирайки отново равновесието си.

Ротгар го изгледа студено и преценяващо.

— Ако пак я докоснеш, ще умреш. Кълна се. Сега събери силите и смелостта си, защото тази нощ ще се изправим срещу мъже. Кой кон е най-бързият тук, норманино? Кажи ми истината, иначе ще ти прережа гърлото, когато се разправя с Уолтър и Филип.

Гилбърт махна към далечния край на обора.

— Конят на Хю, в ъгъла. Дълго време не е бил язден. Няма да приеме саксонец на гърба си, обзалагам се, така че яхвай го. Много ще ми хареса да те видя как политаш във въздуха, точно толкова, колкото и като си счупиш врата при падането.

— Господ е създал конете на тази земя за мене, за да ги яздя — каза Ротгар.

— А за мене саксонците, да ги нанизвам на меча си като говежди бутове.

Не бяха много по-различни от два разгонени елена, които блъскат рогата си, докато хитър съперник примамва кошутата им надалече в гората. Ротгар се отърси от яда си, обещавайки си да го излее по-късно.

— Всяка обида, която си разменяме, им дава време да се отдалечат още повече. Нека оставим настрана различията си, норманино, докато тя не бъде в безопасност.

Гилбърт се замисли за миг и кимна рязко.

— Знаеш ли накъде са се запътили?

— Към абатството.

— Почти съм готов — каза Гилбърт, притягайки седлото.

Конят на Хю подбели очи и ушите му прилепнаха към главата, но Ротгар беше така решителен, че беше готов за езда, преди Гилбърт да успее да се качи на седлото.

Рицарят хвърли презрителен поглед към пиката, която Ротгар стискаше здраво.

— Опитай това, саксонецо — подхвърли му той един меч с широко острие. — Мислиш ли, че можеш да го използваш?

— Кръвта, шуртяща от врата ти, ще ми каже какво мислиш за уменията ми, когато забия острието в гърлото ти — отвърна Ротгар, доволно претегляйки оръжието в дланта си.

Беше оседлал своенравното животно и го беше укротил с железните си ръце и крака. Помисли си, че двамата с Гилбърт са най-неподходящите бойни другари, когато с взаимни ругатни и борба за преднина се опитаха едновременно да минат през вратата на обора, предназначена само за един.

 

 

Конят на Филип, очевидно забравил, че знае пътя си в тъмното, стъпи в дълбока яма. Костта изхрущя с рязък звук, сякаш ехо на ужасния трясък на гръмотевицата, по-силен дори от острото агонизиращо изцвилване на коня, който рухна на колене.

Кобилата на Мария приседна на задните си крака, треперейки от страх. Уолтър изпусна юздите й, дърпайки трескаво тези на собствения си кон, за да го задържи под контрол.

— Филип! — извика той уплашено.

— Нищо ми няма, татко.

Филип беше успял някак си да скочи от гърба на коня, преди едрото, тежко животно да се строполи на земята. Той лежеше далече от конвулсивно ритащите крака на коня, притиснал лице към земята, така че думите му излизаха задавени и приглушени.

Мария стисна юздите и ги уви стегнато около китката си. Вече нямаше да ги даде доброволно на никого, независимо какво казваше Уолтър. Или Филип.

Филип беше нарекъл Уолтър „татко“.

Но не, сигурно не беше чула добре. Очите и ушите я подвеждаха цяла вечер; помисли, че отец Бруно е сбъркал името на Ротгар по време на венчавката, помисли, че е видяла и чула Фен, дори си въобрази, че абатисата не вярва на Уолтър. Може би ако и тя като Филип лежеше с лице, заровено в калта, отървала се на косъм от нараняване, и от нейната уста „Уолтър“ би могло да прозвучи като „татко“.

Филип се изправи с треперещи крака и започна да се чисти от калта.

— Някоя кост не хрущи ли, като стъпваш? — запита Уолтър с дрезгав глас.

— Само драскотини. — Филип протегна ръце, показвайки тъмни петна, които можеха да бъдат от кръв или пък дребни камъчета, забили се в дланите му. — Няма нищо тревожно, Уолтър.

Няма нищо тревожно, Мария, укори се тя, радостна, че не се е изложила да задава въпроси на Уолтър за това, което си помисли, че беше чула.

Филип се приближи внимателно изотзад към цвилещото и треперещо животно и клекна зад главата му. С рязко движение, от което металът блесна на лунната светлина, той прекара острието на ножа си през гръкляна на коня.

— Съжалявам, че загубих този кон — измърмори той, насочвайки се обратно към тях. — Мини напред, Мария. Ще яздя зад тебе.

Вълна от отвращение я разтърси.

— Тази кобила има много крехки кости, за да носи двама души на каквото и да било разстояние.

— Няма да вървя пеша.

— Тогава я вземи, а аз ще вървя.

Мария се спусна от седлото с едно плавно движение. По-добре да ходи пеша, отколкото да прекара, макар и малко време, усещайки около себе си ръцете на Филип.

— Не можеш да вървиш… на толкова голямо разстояние.

— Нали каза, че сме близо до абатството?

— Качете се зад мене, милейди — и Уолтър потупа широката задница на своя кон.

Дълбокото бойно седло се извишаваше зад гърба на рицаря, давайки несигурна опора за ръцете, но ако тя прехвърлеше предницата на туниката си над задната дъга на седлото, щеше да се прилепи здраво към него и да се задържи на място.

Мария хвана ръката на Уолтър, черпейки увереност от силата му, докато той й помагаше да се качи.

 

 

— Дяволите да го вземат! — изрева Ротгар.

Надигна се на стремената, дърпайки юздите с всички сили, за да спре танцуващия и сумтящ жребец, преди да е стъпкал дребното същество, което безмълвно беше застанало пред него.

Явно недоволен, че е избягнал на косъм от смъртта, Фен, скочи пред коня на Гилбърт, изкарвайки остър вик от устата на нормандеца, когато животното едва не го хвърли от седлото.

Фен застана по средата на пътя, между двамата. Посегна и докосна двата коня, погали ноздрите им, остави ги да го подушат и те застанаха покорни и мирни.

— Дръпни се, Фен — извика Ротгар нетърпеливо към момчето. — Страшно бързаме. Лейди Мария е в опасност.

Фен махна с ръка към гората. Конете обърнаха глави, за да проследят движението, и заинтересувано наостриха уши.

— Махай се, изчадие такова! — викна Гилбърт и посегна към меча.

— Чакай.

Никакво изражение не се мярна по лицето на фен, за да покаже дали е оценил намесата на Ротгар. Той направи няколко плъзгащи се, почти влачещи се стъпки към гората и погледна към тях през рамо. Ръцете му блеснаха под лунните лъчи, непонятни жестове, които обаче изпълниха Ротгар с увереност, че Фен е разбрал всичко за монахините, за рицарите, за опасността. За Мария.

Мария му беше доверила живота на Хю.

Фен замаха трескаво с ръце.

Никога преди странното момче не беше изглеждало толкова много като горски дух, за какъвто някои го смятаха. Кой по-сигурно от горския дух щеше да го заведе при любимата му?

— Тръгваме през гората — обяви Ротгар.

— Как ли пък не, саксонски идиот такъв. Абатството е натам, по онзи път. Освен това, тук и слънцето по пладне не може да проникне през клоните. Никога няма да се оправим на лунна светлина.

— Имаме Фен, ще ни води.

Ротгар отметна глава, нададе смразяващия саксонски боен вик, смушка коня си с пети и последва Фен.

— Проклет да си, саксонецо, престани да ревеш и се връщай на пътя!

Ротгар отвърна със смях на ругатните зад гърба си и на непогрешимия звук на копита, който го последва. Препуснаха през гората след Фен. Той не преставаше да ги подканва с ръка; след него препускаше конят на Ротгар, проточил напред муцуна. Конят на Гилбърт почти докосваше с ноздри опашката на предния.

Гората ги обгръщаше плътно, както черупката на яйцето обгръща жълтъка. Плътният въздух заглушаваше всеки шум, освен тежкото трополене на копитата по покритата с нападали листа земя, дрънченето на сбруите и накъсаното дишане на конете.

Никаква светлина не проникваше през непрогледния мрак. Тъмни, неясни фигури, които можеше да бъдат дървета и плътно черни пространства от празнота, като че ли профучаваха пред замаяните очи на Ротгар. Когато им се стори, че наоколо е настанал пълен мрак, фен ги поведе уверено към още по-тъмна бездна. Клони и вейки, които караха човека да бъде благодарен, ако е сляп, шибаха Ротгар през лицето, ръцете и краката.

Дишането на Гилбърт стана по-шумно, острите, накъсани тласъци подсказваха на Ротгар, че и на норманина, като на него, му се струва, че внезапно е ослепял. Към това тревожно чувство се добави и натрапчивото съмнение, подклаждано от интуитивното му усещане за ориентация, че пътят на фен ги отвежда далече от абатството, че сляпата им езда ги отдалечава още повече от Мария. Боже господи, трябваше да послуша норманина.

Усети неразумен гняв срещу непроницаемия мрак, срещу непоносимата, непробиваема тъмнина. Кръвта бушуваше във вените му, сърцето му биеше сякаш в ушите. Така би могъл да се чувства човек, заровен жив, борейки се с капака на ковчега, затиснат от тежка, неподвижна пръст.

Изведнъж задушаващата тъмнина отстъпи, изчезна чувството, че се да ви. Лунната светлина проникваше опипом през по-рехавите клонки, фен тичаше уверено, конете не изоставаха. Пред тях изникна открито пространство и тясната панделка на пътя.

Малка група, осветена от луната, стоеше там. Един мъж се опитваше да сложи крак в стремето на неспокойно пристъпващ кон, който обикаляше в неуверени кръгове около него, а друг, вече на седлото, беше качил някого зад себе си. Фен махна към тях и отстъпи назад, сякаш стремейки се да се скрие зад околните дървета. Повя остър ветрец, който откъсна няколко листа и ги запокити към замръзналата земя, размърдвайки в същото време косата на ездача зад Уолтър.

— Мария!

Ротгар заби пети в хълбоците на жребеца, но изчезването на Фен сякаш напомни на животното, че се предполага да се съпротивлява на ездачи саксонци. И докато Гилбърт препускаше напред, Ротгар трябваше да се справя с подскоците и изгърбванията на коня, който се мъчеше да го хвърли от себе си, и с дивите къчове на задните му крака.

Овладя го, но не преди Гилбърт да беше изминал половината разстояние, което ги отделяше от Мария. Ротгар плесна с юздите по врата на жребеца, молейки се той да полети. Двамата с норманина трябваше да се справят; нямаше значение кой пръв ще стигне до Мария, само тя да бъде в безопасност, докато се разправят с предателя Уолтър и с Филип. Конят му, усетил битка, с готовност се спусна напред, без да чака ново подканване. Гилбърт се носеше право към Уолтър и Мария, сякаш имаше намерение да накара коня си да се вреже в този на Уолтър.

Очите на Мария се разшириха, когато позна Гилбърт. Опипа колана си, отдръпна ръка назад и после я вдигна високо. Лунната светлина проблесна по острието на камата, декоративните камъни заискриха, когато тя замахна, за да я забие дълбоко във врата на бързо приближаващия се Гилбърт.

— Мария, недей!

Проклети да са тези нейни уши! Каква жестока игра на съдбата ги караше да продължават да я заблуждават, когато всичките й сетива трябваше да бъдат съсредоточени върху свирепото нападение на Гилбърт? Безумен смях бликаше от устните му; беше се прилепил до гривата на коня си, високо вдигнал меча, устремен право към нея. Но вместо да усети ужас, от който сърцето й да прескочи, ушите й продължаваха да я заблуждават жестоко, карайки я да мисли, че е чула Ротгар да вика в нощта, да кара кръвта й да запее, а сетивата да затанцуват.

Ротгар, който викаше:

— Мария, недей! Гилбърт не иска да те нарани.

Аха! Някакви зли демони са завладели ушите й. И ума й. Преодоляващи всякакъв инстинкт за самосъхранение, принуждаващи я да откъсне очи от Гилбърт, да загуби скъпоценно, животоспасяващо време, за да потърси на осветения от луната път мъжа, който нямаше как да бъде тук.

— Мария!

Ушите не я бяха излъгали. Той беше тук, носеше се към тях, яхнал жребеца на Хю, чиято мълниеносна бързина скъсяваше разстоянието помежду им; изправил коня на задните му крака, размахал широк меч над главата си, надавайки смразяващ кръвта вик Уолтър изруга, конят му се сниши в миг под него, за да избегне удара на Гилбърт. Мария се хвана здраво за седлото, едва задържайки в ръка камата, без да успее да я забие във врата на Гилбърт. Сниши се, когато Ротгар профуча покрай тях. Мечът му улучи там, където Гилбърт беше пропуснал, изсвистя във въздуха и се заби дълбоко в ръката на Уолтър, изтръгвайки от рицаря рев на болка и ярост, какъвто никога досега не беше чувала.

Ротгар продължи да се носи напред, бързо скъсявайки разстоянието между Уолтър и Филип. Удари Филип с плоското на меча и го тръшна като безчувствена купчина на земята.

— Слизай, Мария — извика той, почти останал без дъх, сдържайки коня си да не стъпче Филип. — Дръпни се, за да се бием. Бягай.

— Защо удари Уолтър?

По-добре да беше намушкал ръката на Гилбърт! Но рицарят седеше на коня си, борейки се да си поеме дъх, нащрек, но без да се насочва към нея, като че ли готов да потвърди несъстоятелните думи на Ротгар, че няма намерение да я нарани.

Уолтър се изсмя — нисък, смразяващ звук.

Ротгар успя да обърне коня.

— Повярвай ми, Мария. Уолтър е твой враг!

— Уолтър? Не…

— Кажи и как тресна брат й по главата, Уолтър, и как твоите платени убийци ни нападнаха при дърварската колиба. Кажи й как блюдолизците на Филип опустошават Лангуолд и хвърлят подозрения върху тамошните селяни — предизвика го Ротгар.

— Кажи й и как изнасили и преби саксонката, а хвърли вината върху мене — изкрещя Гилбърт.

Трепереща и несигурна, тя потърси опровержение от мъжа, на когото се доверяваше.

— Уолтър? Това не може да е вярно.

— Глупава кучка — изсъска Уолтър. — Ще видим как на малоумния ти брат ще му хареса да откраднат една от близките му жени, както той открадна Хелуит от мене тази нощ.

Той посегна към нея със здравата си ръка, но така, както бе седнала зад него, Мария се оказа трудна мишена. Внезапен страх я скова; цял живот привързаност и преданост оспорени пред очите и ушите й. Понечи да освободи предницата на туниката си от седлото, за да слезе от широката задница на коня и да избяга, както я съветваше Ротгар, но Уолтър успя да я хване за дрехата.

Гилбърт пришпори коня си, приближавайки се отдясно. Ротгар нападаше отляво. Сякаш искаха да смажат Уолтър помежду си, но той подкара коня си напред, успявайки по някакъв начин да го управлява и същевременно да не я изпуска, с налудничав смях и несвързани приказки за отмъщение.

— О, Уолтър — прошепна тя, увивайки ръка около него, като положи буза на гърба му, долавяйки как предателското му сърце изтуптява веднаж, два пъти, три пъти, преди ръката й да забие камата отстрани на врата му, и избухна в плач, а в същото време сълзите й се смесиха с горещата, солена кръв на Уолтър.

Гилбърт смушка коня си, когато саксонецът пръв стигна до Мария и я грабна на седлото пред себе си, като обви ръце около нея и зарови лице в нейното, сякаш тя беше река, а той — мятаща се на сухо риба. Конят на Уолтър, объркан от внезапното отпускане на юздите, закръжи неспокойно, блъсна се в коня на саксонеца и събори Уолтър на земята. Противният саксонец така беше притиснал уста към тази на Мария, че не издаде никакъв триумфален вик, задето свали рицаря от коня му.

Гилбърт отмести поглед, знаейки, че трябва да овладее гнева, който гледката пораждаше у него.

Саксонецът все пак беше добър в боя, трябваше да му се признае. Филип още лежеше там, където беше паднал, със странно изкривено рамо, сякаш ударът на Ротгар го беше изместил от нормалното му положение. Беше овладял и жребеца на Хю, доста по-добре, отколкото самият Гилбърт би се справил, като се вземеше предвид странното треперене, което обхващаше ръцете му от време на време. Сръчността на саксонеца го тревожеше. Той искаше да убие Ротгар и се надяваше саксонецът да не знае как да се защити от нападение на конник.

Странно как напрежението от тази нощ го беше оставило по-силен и с по-ясна глава, отколкото се бе чувствал дни наред, въпреки че му липсваше всекидневното мазане с мехлема. Успокояващите ръце на Мария по кожата му.

Ръцете й… къде бяха те сега?

Той се извърна рязко и видя Мария и саксонеца, очертани като черни сенки на фона на осветеното от луната небе. Бяха слезли на земята, конят тъпчеше наоколо и душеше с надежда заледената земя. Главата на саксонеца беше сведена към нея, огромните му, тромави палци изтриваха сълзите от лицето й, докато й шепнеше успокоителни думи.

— Не си женен? — отекна високо радостният вик на Мария.

— Не, беше измама. Още можем…

Гилбърт запуши уши, за да не слуша разговора им, а му се щеше да затвори и очи. Тя се притискаше към Ротгар, неприлично долепила ханша си към хълбоците му, а косата и падаше по гърба, докато тя се усмихваше, загледана в ъглестото му лице.

Познатата червена мъгла отново забули погледа на Гилбърт, просмуквайки се в мозъка му, милостиво закривайки подробностите на прегръдката им от неговите очи. Неговата годеница… тя се беше сгодила за него в дърварската колиба. Той беше обуздал нетърпението си, беше се поддал на лъжите й. Сега му стана ясно. Тя доброволно беше легнала със саксонеца! Ръката му се сви около дръжката на меча. Един удар, сега, докато единственото оръжие в мислите на саксонеца беше онова смешно нещо между краката му.

Гилбърт разтърси глава. Колкото и изкусителна да му изглеждаше тази мисъл, щеше да го доведе единствено до разочарование. Тя щеше да се хвърли върху кървящото, умиращо тяло на саксонеца, щеше да му се врече във вечна любов. Беше виждал това много пъти. Не, по-добре да ги раздели. Когато бъде далече от него, ще се свести. И това беше виждал много пъти — жени, протестиращи срещу насилствени бракове, срещу робство. С времето приемаха съдбата си; след време дори някои намираха удовлетворение.

Лесно щеше да измами саксонеца. В края на краищата, норманите бяха завладели цяла Англия със смешна лекота. Гилбърт слезе от коня и докосна изкълченото рамо на Филип, предизвиквайки нисък стон и бясно въртене на глава. Остави го там и се приближи към Уолтър, за да го побутне с крак, което накара ранения само да изсумти. Ритна го по-силно и този път беше възнаграден с високо стенание.

— Живи са — извика Гилбърт. — Нека да ги разпитаме.

Двамата влюбени се приближиха, примамени от възможността да разберат какво е мотивирало двуличието на Уолтър. Ротгар покровителствено беше обгърнал раменете на Мария, а тя се притискаше към него като кошута към елен.

— Ти служеше на Хю. Защо се опита да го убиеш? — извика Гилбърт в ухото на Уолтър.

— Върви по дяволите, Криспин.

Гилбърт сви рамене. Върна се към Филип и хвана изкълченото му рамо, като го изви така, че той изпищя и пот изби по челото му. Мария издаде лек вик и се притисна още повече към саксонеца, което накара Гилбърт да извие още по-силно ръката на Филип, макар че Уолтър избъбри:

— Спри. Ще ти кажа каквото искаш да знаеш.

Проста, сърцераздирателна история, помисли Гилбърт безстрастно. Мария и Ротгар без съмнение бяха увлечени в нея, което му позволи полека да събере юздите на всичките коне, докато Уолтър разказваше истината за себе си. Кой да помисли, че старият нормански рицар е имал такава бурна младост, че е направил незаконно дете — Филип — на една благородна девойка? Или че семейството й отказало да им позволи да се оженят — но като се вземеше предвид как се бе държал той с Хелуит, това се оказваше добро решение — и направило така, че той бил заточен, задето съсипал дъщеря им…

Уолтър все пак следял растежа на момчето и му станало много криво, когато никой не искал да го вземе за оръженосец. Станало му още по-обидно, когато бащата на Мария и Хю не пожелал да вземе момчето под свое покровителство. Дук Уилям, самият той незаконороден, би могъл да разбере положението му и да настоява, но той вместо това натоварил Филип с книжни, чиновнически задължения.

Уолтър се върнал от заточение точно навреме, за да предложи услугите си на Хю де Кързън с неясното намерение да накара Хю да плати за отказа на баща си да вземе Филип като оръженосец. Тогава дошла битката при Хейстингс. Уолтър силно се надявал да получи награда за себе си и за сина си, позволяват си да мечтае, че наградата може да бъде Лангуолд…, но тогава Уилям дал Лангуолд на Хю. А на Уолтър — нищо. На Филип — толкова бедни земи, че по-скоро било като обида.

— Стилингам. Пфу! Шепа камънаци — изхърка Уолтър, дишайки тежко, докато кръвта му изтичаше. — Мизерни акри, а Хю де Кързън взе тлъстия пай.

— Но Уилям е решил така, Уолтър. — Гласът на Мария трепереше. — Хю няма нищо общо с избора му, нито с това, че татко е отказал да вземе Филип за оръженосец. Защо се опита да го убиеш?

— Защото исках да изтръгна Лангуолд и Кенуик за Филип, да го обезщетя за всичките обиди, които е понасял през всичките тези години. Проклето да е онова кафяво горско същество, дето отклони удара ми в този ден, проклето да е отново, дето не ме пускаше до Хю, за да довърша започнатото. Филип трябваше да вземе Лангуолд, а моята здрава ръка щеше да го пази за него.

— Е, сега вече всичко е свършено, старче — каза Гилбърт.

— Не е — възрази Уолтър с несвястна решителност, искряща в очите му. — Всичко започна отново. Моята жена, Хелуит, детето ми, което тя носи, бяха дадени на тебе, саксонецо. Този път ще се боря за това, което ми принадлежи, докато има сили в тялото ми.

Гилбърт видя как устата на Ротгар се изпъва в мрачна черта. Добре! Може би щеше да успее да се възползва от жаждата на саксонеца за отмъщение, да насъска Ротгар срещу Уолтър, за да му отвлече вниманието и да може да му отсече главата, както толкова отдавна се беше заканил.

— Ти го довърши, саксонецо — подкани го Гилбърт. — Спече ли си това право.

Хвърляйки кос поглед, за да види дали Ротгар е захапал примамката, той върза събраните поводи към ножницата на меча, втъкната на седлото, и така овладя и четирите коня.

— Не! — Мария докосна ръката на Ротгар над лакътя, но той нежно я отстрани. — Трябва да има и друг начин.

— Не ставай глупава, Мария — укори я Гилбърт, знаейки, че трябва да я накара да млъкне, преди да е разколебала саксонеца. — Уолтър лежи там, ругае и иска отмъщение. Ще изложиш на опасност живота на всички ни, ако го оставиш да живее. Не забравяй, ти първа му нанесе удар.

Ротгар кимна нерешително.

— Макар че не това е саксонският начин да се раздава правосъдие, трябва да бъде направено, любов моя. Той винаги ще бъде заплаха за тебе и за брат ти. Хелуит никога няма да бъде защитена от желанията му. А и вече е почти мъртъв.

— М-м, може би си прав — изстена тихо Мария.

— Хайде, Мария, няма нужда да гледаш — заувещава я с фалшиво искрен тон Гилбърт.

Мария беше толкова нещастна от разкритията на Уолтър, че сякаш нямаше нищо против успокояващата ръка на Гилбърт, която се обви около раменете й и я откъсна от Ротгар. Тя се отпусна в прегръдката на Гилбърт, което му позволи да я метне на коня си и да скочи на седлото зад нея; внезапната му близост зад гърба й я накара да изпусне слаб вик, който поради уплахата не беше нищо повече от тихо ахване.

Саксонецът размаха меча си във въздуха, но сега, когато Мария беше там, където я искаше Гилбърт, Ротгар като че ли прекалено много се бавеше да изпрати душата на Уолтър при дявола.

— Нека ти помогна, саксонецо — извика Гилбърт, подканвайки коня си да се приближи на няколко крачки към Ротгар.

Саксонците бяха паднали при Хейстингс под превъзхождащата ги сила на неприятелските конници. Сега този саксонец щеше да падне поради същата причина. Гилбърт вдигна меча си, целейки се не в Уолтър, а в незащитеното място между врата и рамото на Ротгар.

— Гилбърт, недей!

Мария се изтръгна от унинието си, разгадала намерението му, и изкрещя силно. Тя натисна надолу ръката му с всичката сила, на която беше способна, и която по принцип не би отслабила удара му, но крайниците му още бяха под въздействието на онази проклета слабост. Той не улучи, мечът му се заби в ръката на Ротгар, което помогна на меча на саксонеца да потъне още по-дълбоко в гърдите на Уолтър, и довърши удара, посичайки бедрото на врага си. Кръвта на Ротгар бликна, черна и блестяща под лунната светлина.

С ликуващ вик Гилбърт вдигна отново меча си. И Мария отново отклони ръката му, така че ударът, предназначен да разцепи черепа на Ротгар, вместо това засегна косо тила му.

Саксонецът рухна на земята като подсечен дъб.

Гилбърт изруга; ако не слезеше от коня, нямаше да може да прониже врага си. А ако слезеше, Мария със сигурност щеше да се опита да му избяга.

Но с тази кръв, която изтичаше от крака на саксонеца, и като знаеше, че ударът му винаги е непогрешим, Гилбърт, не се и съмняваше, че Ротгар няма да оживее. Той лежеше неподвижно, като мъртъв, никакъв мускул не помръдваше, дори дъхът му не образуваше мъглица във въздуха.

— Спри да се мяташ, жено — каза Гилбърт, нанасяйки удар по главата на Мария, достатъчно силен, за да я замае за миг, докато той подкарваше коня си в бесен галоп, увличайки останалите коне.

Не направи никакво усилие да прикрие прилива на наслада, който се разрази в бурен смях. Беше осъществил поне част от това, което си беше поставил за цел. Саксонецът лежеше умиращ, а той самият отвличаше Мария в нощта.