Дона Валентино
Покорена от една целувка (2)

1

Разсъдъкът на Ротгар се върна, изплувайки от дълбините на ума му като призрачно сива котка, търсеща топлината на отново пробуденото му съзнание. Наоколо му нормански гласове крещяха възбудено и може би тревожно, но Ротгар не пожела да се възползва от възвърнатите си сетива, за да се опитва да разбере думите им, макар че отдавнашните уроци, преподавани му от майка му и повтаряни през време на дългото му пленничество при норманите, го караха да се чувства доста уверен, когато си служеше с този език. Вместо това той съсредоточи като че ли напълно изразходваната си сила, за да се възпротиви на желанието да задиша дълбоко и да напълни дробовете си с укрепващия ги въздух, и продължи да лежи въпреки болката в ръката, затисната под него, пренебрегвайки пронизващото туптене в местата, където остри тресчици притискаха обелената кожа към черепа му.

Някакъв тромав крак премина край главата му. Тъй като беше стиснал плътно клепачи, той не можа да види нещо повече от дървената обувка, но нищо не го предупреди за острата болка, когато кракът небрежно раздвижи тресчиците, които се забиваха в черепа му.

Да помръдне, да позволи и най-слабият стон да се изтръгне от устните му, щеше да напомни на норманската свиня за неговото присъствие. Беше виждал мнозина добри саксонци, убивани без никаква причина от норманите, чието извратено чувство за почтеност ги караше да издърпат мечовете си едва когато жертвата престане да стене и да се бори, явно оставайки в пълно съзнание. Затова той прехапа език и се съсредоточи в мъчителното си плитко дишане, молейки се болката да намалее.

Отново усети нечие присъствие до себе си, меко изшумоляване, толкова леки стъпки, че сякаш изобщо не докосваха дървения под под главата му. И ръце, меки, нежни, хладни върху челото му, толкова неочаквано, че цялата сила го напусна и клепачите му се отвориха при допира им.

— Ейдит — изграчи той със стегнат, треперещ глас, но веднага разбра, че е сгрешил.

Очите на жената много приличаха на тези на Ейдит и тя го гледаше със същото леко неодобрение, също така оценяващо, което му подсказваше, че е виждала и далеч по-достойни мъже. Но очите на годеницата му бяха светли, с бледосиния цвят на зимно небе, докато очите на тази жена напомняха цвета на любимия му кон: тъмнокафяво, посипано със златисти точици. Лицето й, с нос и брадичка малко по-малки от тези на Ейдит, беше обградено от леко виеща се коса в същия златистокафяв цвят. Косата като че ли стопляше кожата й до цвета на сметана, препечена с мед, някак неуместно, но по-привлекателно на вид от манастирската бледнина, издаваща годините, които Ейдит беше прекарала в учение при монахините.

Като чу гласа му, жената дръпна ръце и побърза да ги изтрие в полите на роклята си.

— Жив е — каза тя, изричайки норманските думи бавно и ясно, така че той да не мори мозъка си, за да ги разбере.

Шумът в залата веднага утихна. Ротгар премига, когато тежките нормански стъпки накараха пода под него да затрепери, и видя, че е обграден от сурови нормански рицари, които до един стискаха дръжките на мечовете си, та чак кокалчетата им бяха побелели. Вече не беше нужно да лежи мирно, но краката не се подчиняваха на мисълта, че трябва да се изправи, ръцете не се вдигаха, за да предотвратят нападението. Рядко се беше чувствал чак дотам безпомощен; лежеше вцепенен, готов да посрещне с достойнство смъртния удар, който беше сигурен, че някой от тези рицари скоро ще му нанесе.

Жената се раздвижи първа, преди рицарите. Сякаш усетила състоянието му, тя подложи парче плат под главата му, която се пръскаше от болка. Полека освободи ръката му от неудобното положение и я положи на корема му.

— Той спомена името й. Доведете лейди Ейдит — каза тя на саксонски на едно странно познато момиче със зяпнала уста, което някак беше успяло да намери как да надникне към него между двама рицари, гледайки го като изплашено зайче.

Започна да усеща ръката си; съзнанието се връщаше в мозъка му с острата, пробождаща болка на агонията. През краката и над главите на норманските рицари виждаше познатите опушени дърворезби и белите петна по стените, където бяха висели оръжия. Тук познаваха името Ейдит. Момичето, което беше отишло да изпълни заръката на жената… то също му беше познато.

Лангуолд Хол. Беше попаднал точно тук.

Но аз само исках да погледна, да се уверя, че всичко е наред.

Твърде късно беше да се проклина какъв глупак се е оказал. Много късно, за да се вслуша в предупрежденията на хората, които го бяха карали колкото може по-бързо да се придвижи в противоположна посока, ако иска да удържи на клетвата си да избяга от норманските тъмничари.

— Искам да узная името ти — каза жената. — Говоря твоя език. Гласът й действаше успокоително на туптящия от болка и преуморен негов мозък със съблазнителното усещане за топлина, както когато залееш изгорена кожа със загрята гъша мас. Ротгар изскърца със зъби и заповяда на езика си да не помръдва, въпреки почти неудържимия подтик да отговори на простичката й молба. Преди малко беше позволил на докосването й да наруши самообладанието му, със сигурност щеше да си навлече смъртта, ако й кажеше: „Аз съм Ротгар, господар на… себе си, откакто норманските нашественици убиха сюзерена ми и ме поробиха заради моята лоялност.“

— Всички англичани са глупаци — изсъска един мургав рицар. — А тия саксонци, които ни увесиха на врата, са най-тъпите от всички. Чудя се, Мария, доколко Уилям цени Хю, щом като му е дал да управлява такава твърдоглава дрипава пасмина.

Жената — Мария, — застанала до него, замря, сякаш рицарят я беше оскърбил. Ротгар изгледа рицаря изпод притворените си клепачи, прецени го и помисли, че е разбрал. Въпреки привидното перчене и желанието да се хареса в абаносовите очи на рицаря се таеше коварство, един мускул трепна едва забележимо в ъгъла на устата му, а сянката по мургавото лице издаваше безсрамие, граничещо с безскрупулна жестокост.

Съпругът на Мария? Странно защо, но това предположение му причини мъка.

Тя се изправи с грация, потиснала дългите мигове, които беше прекарала на пода край Ротгар. Пренебрегвайки рицаря по съвсем несъпружески начин, тя се обърна към друг от стълпилите се нормани, които пазеха безпомощно проснатото му тяло. Ротгар напрегна слух, когато двамата започнаха да говорят на нормански, сигурен, че думите им имат връзка с участта му.

— Не прилича на Уолтър да дава заповед умиращият да не говори, докато не е научил какво го е довело насам. Дънстън, този човек каза ли нещо, каза ли си името, преди да го удариш по главата?

Дънстън пристъпи от крак на крак и червенина заля лицето му. Ротгар, отново безпомощен заради липсата на сили, особено като видя как мускулите на нормандеца изпъват ръкавите му, се запита защо ли не е умрял моментално от удара, нанесен от тези месести ръце.

— Не, милейди — измърмори Дънстън. — Нямаше да го ударя, всеки вижда, че напоследък сигурно не се е хранил и няма сили. Сър Уолтър беше излязъл из гората, а милорд Гилбърт ми каза…

— Аз наредих на Дънстън да повали този човек.

Беше тъмноликият рицар, който преди малко нарече англичаните глупаци, и сега Ротгар можа да свърже лицето с име — Гилбърт.

Гилбърт пристъпи напред и опря върха на меча си в крака на Ротгар.

— Помисли, Мария. Намерихме го на върха на малък хълм на десет мили оттук да гледа към Лангуолд като свещеник, открил светия кръст. Шпионин е и ми се ще само да се бяхме разправили с него, преди нежната ти природа да надделее над разума.

Той притисна с цялото си тяло върха на меча си, толкова леко, че не се видя никакво движение, но достатъчно, за да може острият като игла връх да прободе кожата на Ротгар и да се забие цял инч в месото. Ротгар усети топлото бликване на кръвта, която потече по прасеца му, и усети подигравателния нормански поглед на Гилбърт.

Враг. Болката беше остра, но Ротгар нямаше да даде на врага си удовлетворението да се дръпне или да извика. Посрещна погледа на норманина и изви устни в подобие на усмивка, като много добре съзнаваше, че смелостта му ще предизвика гнева на Гилбърт и ще ускори смъртта му.

Нямаше никакво значение. По-добре да умре, отколкото да отстъпи пред познатата норманска жестокост, по-добре да изчезне от света, където нормани управляваха хубавите саксонски имения като Лангуолд.

— Внимавай, Гилбърт. — В гласа на Мария прозвуча остра нотка и ръката й блъсна меча, неочаквано разширявайки раната, от което по крака на Ротгар протече пронизителна болка, преди острието да излезе от него. Този път той не можа да сдържи стона си, но тя не му обърна внимание, насочвайки гнева си към Гилбърт. Моята защитничка, мярна в замъгления от болка ум на Ротгар, преди да проумее норманските думи. — Пусна му кръв като на заклана свиня, а тези дъски сме ги поставяли само преди три дни.

Тогава пристигна Ейдит, висока сред високите нормански рицари, и го изгледа с враждебност, каквато винаги беше усещал, че изпитва, но никога досега не беше показвала открито.

Ротгар никога не беше мислил, че ще посрещне смъртта, лежейки безпомощен като херинга, оплетена в рибарска мрежа. Направи върховно усилие да се надигне на лакти, като знаеше, че само няколко думи на Ейдит са достатъчни, за да му докарат смъртна присъда. Но ръцете му го слушаха не повече от пънове; главата и раменете му се струваха толкова тежки, сякаш бяха мъртва плът — камара месо от туловището на закланата свиня, на която Мария го беше оприличила.

С чувството, че предстои нещо неизбежно, той видя как Ейдит вдига ръка и посочва с дългия си пръст към него. Забеляза хитрата, самодоволна усмивка на лицето й, видя как тънките й, почти безцветни устни се отварят, за да проговорят.

Вълна на отчаяние се разля из него, толкова мощна, че би могла да го повали на пода, ако беше успял да се надигне на лакти. И Ротгар, който бе гледал смъртта в лицето през по-голямата част от изминалата над половин година, който смяташе, че е свикнал с тази мисъл, който само преди мигове се бе опитал да накара Гилбърт да ускори смъртоносния удар, осъзна, че копнее за живота с всяка частица от съществото си.

Ейдит присви очи и насочи дългия си нос към него, отпускайки му миг надежда, че мършавината и мръсотията по него толкова са го променили, че тя не може да го познае. Но в следния миг усмивката й стана още по-широка. Тя се обърна към Мария и произнесе:

— Да, смятам, че това е Ротгар. Моят годеник, преди лорд Хю да ме вземе за съпруга.

Ротгар задържа дъх при това разкритие, молейки се Ейдит да сдържа езика си. Но тя пристъпи още по-близо и се направи, че го разглежда с измамния си поглед.

— Да, милейди, сигурна съм. — Изправи се и скръсти ръце пред себе си чинно, както се беше научила от монахините. Усмивка отново се изписа на устните й. — Той е Ротгар, бившият господар на Лангуолд Хол.

Неколцина нормани, които още се тълпяха около него, ахнаха на глас. Гилбърт заповяда на Дънстън:

— Прободи го.

Думите й носеха смърт и Ейдит, която го беше презирала и беше се подигравала с Лангуолд Хол, сега щеше да живее в къщата, която той обичаше, изгодно омъжена за един от норманските нашественици. Ротгар позволи на тази несправедливост да го изпълни с гняв, да му даде сили, за да не трепне или да не затвори очи, когато мечът на Дънстън прониже сърцето му.

— Не, Дънстън.

Гласът на Мария се извиси авторитетно, карайки нерешителната ръка на Дънстън да замре. Нормандецът се дръпна назад, поглеждайки за миг към проснатото на пода тяло на Ротгар.

— Мария.

В гласа на Гилбърт се долавяше предупреждение и неодобрение, но тя му отправи студен поглед.

— Не решаваме нито аз, нито ти, Гилбърт — каза тя. — Хю е господарят тук, той трябва да реши.

Ротгар се беше бил рамо до рамо с Харолд при Стамфорд Бридж и Хейстингс. Знаеше колко е ужасно да си принуден да изпълняваш безсмислени заповеди, колко напразно е да се опитваш да убедиш някого, облечен с власт, че е тръгнал по грешен път. В този миг Гилбърт изглеждаше като човек, озовал се в такова положение. Изгледа Мария с едва скривана ярост, която заплашваше да бъде безмилостна, ако й позволеше да се развихри, но тя посрещна гневния му изблик с почти пълно безразличие.

Беше странно. Но Ротгар нямаше сили да го разгадае, толкова изтощен се чувстваше след прилива от емоции, които току-що бе преживял: сигурна смърт, а сега отсрочка.

— Значи Хю трябва да решава. — Сарказъм натежаваше в думите на Гилбърт. — Дръпни се тогава, за да изправя този саксонец на краката му и да го завлека пред Хю.

Коментарът му предизвика раздвижване сред норманските рицари и приглушен ропот сред саксонските слуги, като напрежението, предшестващо борбите на петли.

— Не е време да безпокоим Хю… — започна Мария.

— Мария, настоявам. Това продължи вече много.

Тътрейки крака и проронвайки по някое „ъхъ“, неколцина нормански рицари се приближиха към Гилбърт и се наредиха зад него. В залата се възцари тишина. Намигвайки, сякаш беше спечелил предимство пред Мария, Гилбърт погали дръжката на меча си. Думите, които той изрече, нямаха никакво значение за Ротгар, той усети, че значението им е по-дълбоко от това на думите, разменени с Мария, както и че засягаха нещо по-значително от нищожната персона на Ротгар.

Мария изгледа рицарите един по един. Никой, освен Ротгар не беше достатъчно наблизо, за да види наранената й гордост, чувството, че е предадена, когато гледаше към тях, нормандка към нормани, но се държеше настрана, сякаш пред краката й се беше отворила зееща бездна.

— И ти ли така мислиш, Дънстън? — запита Мария.

— Да, милейди. — Смутеният слуга се взираше в краката си. — Това продължи вече много.

— Добре тогава.

Резките й думи предизвикаха поредното вълнение заедно с изумен поглед от страна на Гилбърт, от който явно личеше, че мургавият рицар никак не беше очаквал тя да капитулира.

Мария обърна вниманието си към Ротгар. С набръчкан от погнуса нос тя заговори на рицарите:

— Хю ще види саксонеца, но не в такова състояние. Вони на леш. Щом като стана ясно кой е, някой от вас трябва да го пази, докато се измие.

Тя се взря напрегнато в Ротгар, сякаш му вземаше мерки за ковчега, от който преди мигове се беше отървал. Макар да нямаше думата по въпроса, Ротгар усети, че се изчервява заради покритото си мръсотия тяло, заради окъсаните дрипи, които едва го прикриваха.

— Трябват му дрехи… тук трябва да са останали някакви.

Тя го погледна в очите.

За цялото това време той беше изрекъл само една дума, неволно изтръгналото се от устата му име на предалата го годеница. Когато очите му срещнаха тези на Мария, си пожела да каже още нещо, но не знаеше какво. Не можеше да й благодари, че му е спасила живота, защото можеше да умре веднага след срещата с тайнствения Хю. Повърхностното владеене на нормански не му позволяваше да намери веднага думи, за да й каже, че се възхищава на начина, по който се противопоставяше на Гилбърт. И също, че е истински късмет прекрасното й лице и глас да са последното нещо, преди да се пресели на онзи свят, ако получеше смъртна присъда.

Мария като че ли не осъзнаваше почитта и възхищението му.

— Подстрижете му косата — каза тя на рицарите. — И му обръснете брадата. Изглежда толкова… по английски.

 

 

Гилбърт изчака другите рицари да вдигнат Ротгар и да го изнесат от залата, докато тихо мърморещите и развълнувани саксонски селяни се връщаха към работата си, изчака да остане сам с Мария пред несгряващия саксонски огън в камината. Направи се, че си топли ръцете, надявайки се, че трепкащата топлина ще спре треперенето им и ще задуши подтика да извие хубавото вратле на Мария.

Тя също протегна ръце към огъня, свела глава, така че отблясъците на огъня започнаха да извличат златисти пламъчета от косите й. Като я гледаше така, протегнала ръце, от което гърдите й изпъкваха, със замислено и нежно лице, прехапала долната си устна, с кичури коса, които се спускаха на гърдите й, сякаш за да ги погалят… също като в сънищата, които тормозеха нощите му.

Той заговори рязко, за да прикрие дрезгавината в гласа си:

— Не биваше да се противопоставяш на заповедта ми пред другите рицари. Когато Уолтър тръгне на някое от тайнствените си пътешествия, моята дума трябва да се слуша. Ти не ми даде друг избор, освен да отнеса въпроса до Хю.

Той очакваше неговите думи да я накарат упорито да стисне челюсти. Не очакваше объркването и нерешителното съгласие в очите й, когато тя срещна погледа му.

— Твоята дума се слуша, Гилбърт. Приготвят го да се яви пред Хю, както ти настоя.

Тя се бе съгласила с него и това го накара да се почувства великодушен.

— Приятно ми е, че заставаш на моя страна по този въпрос. Няма нужда да безпокоим Хю.

— О, но аз настоявам. — Думите й бяха саркастичното ехо на последното му изказване. Устните й се обтегнаха в права черта. — Прав беше да искаш те двамата да се срещнат. Саксонците видяха, че ти вкара Ротгар в залата. Похвали се, че знаеш езика им, когато издаде заповедите си. Те разбраха всяка дума, казана от тебе, и щяха да заподозрат, че нещо не е наред, ако не бяхме се посъветвали с Хю. Освен това, може и да е от полза те двамата да се срещнат.

Проклета жена! Беше успяла да използва малката му победа за среща, която очевидно беше по-скоро по нейно желание. Някой ден, закле се той, щеше да вземе връх над нея. И Гилбърт изсумтя презрително:

— Как така? Мислиш ли, че Хю ще изтръгне някакви тайни от него?

Както винаги, Мария се наежи като таралеж, щом стана дума за способностите на брат й.

— Няма да научим нищо от един мъртвец, това е сигурно. Ти самият си даде труда да ме убедиш, че такова богато на храни и животни имение ще има и някакво злато, но засега още нищо не сме намерили.

— Може би трябва да присъствам на тази толкова поучителна среща. Ще бъде интересно да видя новия и стария господар на Лангуолд как се срещат лице в лице. Може би старият господар ще потупа новия по гърба в знак на най-приятелски чувства, ще издаде скритите си златни съкровища и ще пожелае всичко най-хубаво на норманите. Би ми било интересно как ще реагира Хю.

Той пъхна ръце в пазвата на туниката си; огънят само беше усилил желанието му да я стисне за вратлето. Но поривът за убийство беше заменено от копнежа да усети пулса, биещ в гърлото й, да почувства как самото й дишане е под негов контрол, докато тя не започне да се задъхва и да прошепне името му точно така, както той искаше да го чуе.

— Хю може да се окаже доста труден — призна тя, привличайки отново вниманието му към предмета на разговора им. — Но няма нужда да се отклоняваш от задълженията си. Аз ще почета нашия господар и ще представя саксонеца на Хю.

— Толкова ли искаш да видиш, че заминавам, Мария? По-скоро бих предпочел да ми се зарадваш, че съм дошъл. Е, може би някой ден. — Гилбърт позволи на една безсрамна усмивка да пропълзи по устните му. — Остава искрица надежда. Отивам да видя дали преданите селяни на Хю са успели да свършат някаква работа днес.

Остави я да стои сама пред огъня, сама, както и в онзи славен момент, когато рицарите на Хю се бяха наредили до него. Надяваше се този момент да се е запечатал в паметта й и тя да си го спомня отново и отново, докато не осъзнае, че и за нея ще е най-добре да се присъедини към тях.

 

 

Ако бяха хвърлили Ротгар в краката на Мария в онези първи дни, когато Хю завладя Лангуолд Хол, тя щеше да нареди да го екзекутират, без да се замисли. Така правеха норманите в цяла Англия, страхувайки се, че изместените от тях земевладелци ще настроят народа против тях и той ще се опълчи против новите си управници.

Честно казано, ако довереният Уолтър беше тук, ако не Гилбърт, а някой друг беше издал заповед той да бъде убит, тя вероятно щеше да си замълчи. И ако саксонецът беше преживял и друга травма, освен удара по главата, сърцето й щеше да се вкорави. Но Гилбърт беше заговорил и тя се беше намесила, предизвиквайки справедливия му гняв и преминаването на верните на Хю рицари на страната на Гилбърт.

Беше очаквала тази промяна в лоялността; само се беше молила да се случи в някои по-отдалечен в бъдещето момент, когато положението на Хю се подобри. Може би това, че се беше присъединила към публично изказаното желание на Гилбърт да обременят Хю с присъствието на саксонеца, беше спечелило на брат й малко време. Нямаше нужда някой от мъжете да узнава, че Гилбърт беше оттеглил искането си и че само собственото й упорито намерение да му се противопоставя не й оставяше друг избор, освен да заведе саксонеца при Хю.

Почувства се толкова самотна.

Трудно й беше да си спомни облекчението, което изпита, когато превзеха Лангуолд и не откриха господаря в имението му. Селяните с неохота признаха, че господарят им е изчезнал точно когато Харолд беше свикал васалите си да се присъединят към него в Хейстингс. Макар че никой от тях не би си го признал, ясно беше, че техният господар е вдигнал оръжие против Уилям, което означаваше, че животът и земите му бяха в опасност. С времето страховете за безликия обезземлен господар бяха отшумели и тя вече не се тревожеше за деня, когато той щеше да се появи. Сега той беше жив по нейна милост, жалко подобие на човек, а не страшен враг, какъвто си го беше представяла.

Но в този мъж имаше нещо, въпреки окаяния му вид, нещо, което като че ли изискваше да му се окажат съответните почести.

— Лейди Мария!

Надутият тон предизвика тръпка, която мина по цялото й тяло.

— Филип — отговори тя, толкова мило, колкото беше възможно със стиснати зъби.

Как можа този досаден, нахален Филип Мартел точно сега да си навре вечно душещия нос в Лангуолд? Но този човек като че ли притежаваше дарбата да се появява в най-неподходящия момент, както сега например, когато мислите й хвърчаха в безпорядък, а търпението й всеки момент щеше да се изчерпи под влияние на коварните и самодоволни подмятания на Гилбърт и тя толкова желаеше коментарите му да не бяха посели в ума й съмнения доколко уместно е да оставят Ротгар жив.

— Не може да е вярно — изстъпи се Филип пред нея, а носът й му напомни на пор, който е надушил плъх.

И наистина той много приличаше на ниско пълзящ и търсещ плячка пор: слабо тяло, очи като на невестулка и неописуема рошава тъмна коса, изпъстрена със сиво. Дори рангът на рицар, за който отдавна мечтаеше, но така и не получаваше, нямаше да внесе съществено подобрение във външността му.

— Трябва да знаеш, че съм задължен да съобщя на Уилям, ако държиш жив някой заклет враг — каза той. — Достатъчно зле е, че трябва да му предам, че строежът на стените на замъка не напредва така, както се очакваше.

— Към Великден всичко ще бъде наред — обеща прибързано Мария… само и само да накара дразнещия език на Филип да замълчи. Нямаше представа по какъв начин е успял да се хареса на Уилям, но пък положението му на незаконороден сигурно го беше приближило до сърцето на също така незаконородения крал. Както и да е, след Великден Филип трябваше да пътува доста из Нормандия, където Уилям се беше оттеглил, за да се занимае с някакви чиновнически работи, така че сега тя трябваше да го успокои. — Стените ще се издигнат бързо, когато бъде изкопан ровът.

— Надявам се — изсумтя Филип.

Невниманието й като че ли го оскърбяваше. И май наистина беше така, макар че тя искаше да спече ли благоразположението му, но въпреки че знаеше, че трябва да се съобразява с растящото влияние на Филип пред хората на Хю, Мария не можеше да се съсредоточи върху нищо друго, освен кухненските слуги и слугини, които носеха ведра с чиста вода към килията, приютила Ротгар от Лангуолд.

Направи се, че слуша Филип, докато ги наблюдаваше как отнасят други ведра, които отначало изглеждаха и миришеха като тиня от някоя локва, и си помисли, че от Ротгар няма да остане нищо, което да бъде представено на Хю.

Докато Филип продължаваше да бърбори, Мария се зачуди какъв ли цвят има косата на Ротгар.

Нямаше съмнение какви са очите му — сини. Сини, сини, все сини, тези английски очи, макар и в различни варианти. В очите на Ейдит прозираше хладината на зимното утро, оттенъкът на замръзваща кожа точно преди ухапването на студа да я направи бяла. Синьото в очите на Ротгар пламтеше като огън. Когато сложиш зелени цепеници в пращящ огън, горещината накарва поточета влага да избликнат от срязаните краища и малки мехурчета съскащ газ да започнат да пукат в цепнатините на дървата. Цветът на очите на Ротгар беше като на краткотрайните пламъчета, които танцуваха над тези внезапни, насилствени изблици.

Тихият глас на сър Уолтър накара езика на Филип да замлъкне и прекъсна ленивите й мисли.

— Сега видът на саксонеца няма да ви оскърбява, милейди.

— Уолтър! Не знаех, че си се върнал. — Мария грабна ръката на доверения рицар и го насочи към Филип. — Погрижи се Филип да получи хубава храна, преди да тръгне обратно на път към Стилингам.

— Но аз исках да видя саксонеца…

— Вие ще седнете до огъня, докато аз се погрижа за моята господарка.

Тонът на Уолтър не допускаше никакъв спор. Мария прикри усмивката си, когато Филип отстъпи назад, мърморейки си под нос като непослушно дете, смъмрено от баща си. Дори Филип Мартел не можеше да пречупи непоколебимото решение на Уолтър да изпълни възложената му задача. Слава на бога, че Уолтър, който години наред беше служил на баща й, беше постъпил на служба при Хю точно преди славната победа на норманите. В тези времена на предателство не беше лесно да се намерят почтени хора.

Уолтър беше казал, че саксонецът нямало да я оскърби. И наистина носът на Мария вече не се набърчи от миризмата на Ротгар. Но нещо в нея се разбунтува, като го видя такъв безпомощен и унизен. Спомни си как беше коленичила до него, спомни си мига, когато си беше представила как той застава на нейна страна срещу Гилбърт и й дава сили да разкрие измамата на рицаря и да предизвика срещата с Хю, и неразумно си пожела да можеше сега да направи същото за него.

Косата му, кестенява със златисти отблясъци, не се подчиняваше на обичайната норманска прическа. Отказваше да легне покорно на челото, а вместо това се виеше в диви, объркани пръстени, още влажни от неотдавнашната баня. Кожата на челото и около очите беше потъмняла, като у хората, които прекарват дълго време на открито под слънцето, докато брадичката и хлътналите от глада бузи червенееха след яростното остъргване на брадата му.

Стоеше на краката си — Мария за първи път го виждаше изправен. Ротгар от Лангуолд би направил да изглеждат като джуджета и най-едрите нормански завоеватели, ако, както бе забелязал Дънстън, не изглеждаше така, сякаш дълго време е гладувал. Не стоеше съвсем изправен, беше се свил в кръста, все едно бе получил удар в корема. Беше облечен в златисто — кафява туника, поръбена със синьо, по цвят и дължина като че ли шита за него, но макар че прилягаше точно на раменете, висеше като зле ушита селска дреха върху останалата част от тялото му.

Едната длан, широка, с едри пръсти и изпъкнали вени, загрубяла, се беше отпуснала на тежката дъбова маса. На Мария й се стори, че Ротгар се е подпрял на масата, за да не загуби равновесие.

— Можеш ли да вървиш? — запита тя, надявайки се да намери някакво извинение, за да не го води при Хю, говорейки бавно грапавия английски език, който стържеше ушите й.

— Мога.

Гласът му не беше по-силен от шепот, но извираше някъде дълбоко в гърлото му.

Мария размени пълен със съмнение поглед със сър Уолтър. Норманският рицар поклати глава и посегна да хване Ротгар над лакътя, но Ротгар се дръпна и една не падна на пода.

— Едва можеш да стоиш прав, камоли да ходиш — забеляза Мария.

— Празният стомах се обажда.

И сякаш думите му бяха предизвестие, от стомаха му се дочу свирепо куркане. Ротгар притисна едната си ръка към корема, удържайки равновесието с помощта на другата. И й се усмихна. Стоеше пред нея, полумъртъв от глад, в зле прилягащи дрехи, безобразно остриган и обръснат, но в горчивата, самоосмиваща извивка на устните му тя зърна следа от мъжа, който някога беше управлявал Лангуолд.

Гледката събуди нещо у нея.

— Ще пратя да донесат храна — каза тя, чудейки се на внезапно пресъхналата си уста, без да се отказва от надеждата да отложи срещата, която самата тя се бе наела да осъществи.

Но той поклати глава, потупвайки корема си.

— Страхувам се, че като се къпах, се нагълтах с вода като риба, хвърлена обратно в морето. Това накара корема ми да се обади.

Стомахът на Мария се сви на топка при спомена за мръсната, воняща вода, която беше видяла да изнасят след банята му. Тя притисна пръсти към устните си, за да спре спазъма на стомаха си.

Той като че ли разбра от какво се е отвратила.

— Не, милейди. Напих се с вода, преди да се потопя в нея.

— Със сигурност не си разтегнал толкова много кожата си, че да не може да поеме и едно късче хляб.

Над него се спусна сякаш облак от самота, като че ли умът му го беше пренесъл назад в друго време и на друго място.

— По-скоро не бих я разтегнал повече, милейди, докато не узная съдбата си. Ще бъде доста… притеснително да карам този стомах да свиква отново с храната, ако после тя ще му бъде отказана.

Думите му намекваха за преживени лишения, за които Мария само можеше да се досеща; внезапната му сдържаност проби подобната на сън мъгла, която я беше обгърнала, когато за първи път видя този мъж. Добре щеше да постъпи, ако си припомни каква заплаха е той, вместо да се поддава на подтика да бди над него като квачка и да си въобразява, че той й желае само доброто. Би могло и да е така, като се вземе предвид каква съдба навярно му готвеше Гилбърт. Наистина, най-вероятно беше да го заключат в тъмницата и да го уморят от глад или пък да го изхвърлят от Лангуолд без никакви средства за съществувание, след като тя най-накрая го представи пред Хю.

— Трябва вече да вървим — каза Мария и нарочно придаде тежест на думите си. — Хю, господарят на Лангуолд, ни чака.

Тогава тя научи, че сините английски очи могат да помътняват и от отчаяние, а не само пред заплахата от гладна смърт.

 

 

Мария тръгна пред Ротгар по коридорите на Лангуолд Хол, като непрекъснато хвърляше внимателни погледи през рамо. Макар че ходът й може би не беше толкова съобразен с него, колкото той би искал, неуверените му стъпки все пак му позволяваха да не изостава от нея, така че дори вечно бдителният сър Уолтър от време на време се удряше в гърба му. Опитът да направи така, че двойната им тежест да не се стовари на нейния гръб, му донасяше поне малкото разсейване, което му беше необходимо, за да не се оглежда наоколо, жадно изпивайки с очи всичко това, което вече не му принадлежеше.

Но тъй като всичко наоколо някога беше му принадлежало, нямаше какво друго да гледа, освен Мария.

Тя беше крехко, дребнокостно създание, само очи и коса. Роклята като че ли беше взела на заем от неговата майка, грижливо извадена от сандъка след нейната смърт. Майка му беше необикновено слаба и висока, но много слаба, но не чак толкова, че да могат другите жени в имението да подкъсят дължината на роклите й, за да увеличат задоволително ширината. Доколкото можеше да съди Ротгар, Мария не беше променила ширината, а само дължината. Но колкото и да беше преуморен мозъкът му, не можеше да си спомни някога майка му да е изглеждала толкова привлекателна в тази рокля.

Стомахът му, разбунтуван против потопа, който беше погълнал, го присви във внезапен спазъм. Това му напомни за положението му: победен саксонски боец, избягал роб, слаб като новородено коте. Умът му също не беше по-силен от тялото; иначе щеше да работи трескаво, за да обмисля поредното бягство, вместо да се диви как една саксонска рокля прилепва по нечии стройни нормански хълбоци.

Тя спря пред вратата на собствената му стая, както бе предположил, че ще направи; това беше единствената отделна спалня в имението. Със собствена камина, широк прозорец с капаци и изглед към безкрайните поля на Лангуолд, стаята наистина прилягаше на господаря на имението. Сър Уолтър, който вървеше непосредствено зад него, го побутна лекичко да влезе. Ротгар хвърли първия си поглед към Хю и умът му бе поразен и изненадан.

Първото, което разбра, беше достатъчно просто: Мария се беше разпореждала безнаказано с норманските рицари и се бе противопоставила на самонадеяния Гилбърт с авторитет, рядко признаван на жена. Той разбра колко е силна позицията й, когато Мария пристъпи и застана до седналия мъж, единствения в стаята, освен него. Хю. Ако пренебрегнеше разликата в пола и възрастта, двамата си приличаха като две ябълки, израсли на едно дърво. Хю и Мария — не лорд и лейди, а брат и сестра.

Втората мисъл беше по-трудна и по-жестока за възприемане. Мария се наведе, за да прошепне нещо на ухото на Хю, а после с нежно докосване премести главата му и я задържа срещу Ротгар, докато Хю не погледна към него с мътен, безметежен поглед. Устата му зееше отворена, сякаш всеки момент от нея щеше да протече слюнка, в несъразмерно голямата си ръка стискаше жътвена кукла, направена от пшенична слама.

Лангуолд — земята, къщата, хората, които Ротгар обичаше и заради чиято защита едва не бе загубил живота си, — всичко това беше изтръгнато от неговите грижи и беше поверено на слабоумен идиот.